Винаги се чувствам весела
с теб, лъжеца и фантаста.
Ранна есен е развесила
жълти флагове по бряста. Бродим в краища притихнали
и ни мъчи разкаяние,
но защо сме се усмихнали
в гороко някакво страдание? Не потърсихме идилия,
нито безметежно щастие...
Винаги към тебе, милия,
ще изпитвам съпричастие. 1911 В стихотворението “Винаги се чувствам весела...“ лирическият Аз сякаш ни кани в съзнанието си и ни показва мислите си или сякаш читателят неволно става свидетел на един монолог (или монологична изповед) насочен към “лъжеца и фантаста“. Читателят (или слушащият) става свидетел на фрагмент описващ резултата и вероятно края от едно по-скоро щастливо познанство – “винаги се чувствам весела“. Тази своеобразна изповед изглежда като следствие на една недоизживяна любов, въпроса, който не пропуска живота на всеки отделен човек “Ами ако беше станало иначе, а не така?“ измъчва лирическия говорител. Присъства сигурност не само в собствените чувства, ами и в тези на другия, назован като фантаст в първата строфа – “и ни мъчи разкаяние“. Сякаш кинематографично Ана Ахматова е успяла да изобрази паралелно в “краища притихнали“ двама души (на жълт есенен фон), мислейки си какво би могло да бъде да доизживеят любовта си, замислени с меланхолична усмивка, навяваща печал. Присъства мотива за пропуснатия шанс за “безметежно щастие“, завършен в последната строфа с своеобразно обещание за това, че случилото се никога няма да бъде забравено – като думата “съпричастие“ отвежда отново към сигурността в чувствата на другия, съзнаването за това, че тъгата по неизживяното е споделена и ще остане такава “винаги“. Сезонът в творбата е есента – тя символизира увяхване и отмиране на “старото“, което може да се приеме и като метафора за погубената и увяхнала надежда за споделено щастие и идилия. Назоваването на предполагаемият любим “фантаст“ и “лъжец“ може би се отнася до изобразяването на идеалния бъдещ живот, мечтите, които влюбените споделят – той се превръща в лъжец, когато те остават единствено в селенията на фантазията и въображението.
