Актове на съвета на европа европейска конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (1950)

[...]

Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.

[...]

Член 5

Право на свобода и сигурност

1. Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода освен в следните случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона:

а) законно лишаване от свобода на лице по силата на постановена от компетентен съд присъда;

b) законен арест или лишаване от свобода на лице за неизпълнение на законно съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона;

с) законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се осигури явяването му пред предвидената в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление;

d) лишаване от свобода на непълнолетно лице на основата на законно решение, за да се осигури надзор с възпитателна цел, или законно лишаване от свобода на такова лице с цел да се осигури неговото явяване пред предвидената в закона институция;

е) законно лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевно болни лица, алкохолици, наркомани или скитници;

f) законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната или на лице, против което се предприемат действия за неговото депортиране или екстрадиция.

2. На всяко арестувано лице трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват.

3. Всяко лице, арестувано или лишено от свобода в съответствие с разпоредбите на т. 1 (с) на този член, трябва своевременно да бъде изправено пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда.

4. Всяко арестувано или лишено от свобода лице има право да обжалва законността на неговото задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай, че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.

5. Всяко лице, арестувано или лишено от свобода в нарушение на изискванията на този член, се ползва с осигурено от правните процедури право на обезщетение.

[...]

Член 8

Право на неприкосновеност на личния и семеен живот

1. Всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция.

2. Намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.

[...]

Всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти.

i. обръщат специално внимание на задължението на посочените органи да спазват принципа за неотблъскване на бежанците;

ii. изискват от тези органи да препратят на централния орган цялата възможна информация с оглед разглеждането на молбата;

iii. подчертават нуждата да се вземе предвид особеното положение, в което се намира молителят, както и трудностите, които той изпитва при изразяването на своето мнение.

Също така молителят има право свободно да се свърже с Върховния комисариат на ООН за бежанците и с неправителствена организация, която работи за бежанците.

Тази тенденция се засили след приемането на многостранни договори като Шенгенската конвенция, Конвенцията за определяне на страните, които носят отговорност за разглеждане на молби за убежище, подадени в една от държавите-членки на Европейската общност (Дъблинската конвенция) и Договора за Европейския съюз (Договорът от Маастрихт).

i. като има предвид предпоставките за настоящите проблеми:

а) да стимулира държавите-членки, особено новите такива, да включат и приложат във вътрешното си законодателство правата на малцинствата;

разпоредби, целящи предотвратяване или намаляване безгражданственост-та, както и забрани срещу дискриминация и расистки или ксенофобски прояви, така че да се избегне пораждането на ситуации, принуждаващи хората да напускат родината си поради страх от преследване или други опасности за живота и сигурността им;

б) да отправи апел към държавите-членки да задълбочат работата си относно правата на човека извън Европа (откъдето идват значителен брой лица, търсещи убежище), например чрез Обединените нации или чрез разработване на програми за сътрудничество;

в) да отправи молба към държавите-членки за незабавно прилагане на плана за действие срещу расизма, ксенофобията, анти-семитизма и нетолерантността, приет на Виенската среща;

ii. като се съобрази с процедурите за убежището:

а) да насърчава държавите-членки да се уповават в по-голяма степен на пан-европейското сътрудничество (чрез споразумения и сътрудничество между всички държави-членки на Съвета на Европа, а не просто двустранни или многостранни споразумения или действия, като например правилото за „сигурна трета страна“, което се отнася само за ограничен брой от държавите-членки) за съгласуваност на процедурите за убежището и за по-равномерно разпределяне на задълженията на отделните страни;

б) да обработва особено внимателно молбите, определени като „явно неоснователни“;

в) да гарантира, че понятието „сигурна трета страна“ се тълкува рестриктивно – така че да потвърди факта, че лицата, търсещи убежище, се допускат повторно в дадена страна, и че от нейна територия не биха били върнати докато очакват решение относно молбата си за убежище;

г) да настоява процедурите за убежище да предоставят следните минимални правни гаранции:

– решението за предоставяне на убежище се представя в писмена форма, заедно с аргументите за него;

– в случай на отказ се определят възможностите за обжалване;

– по време на обжалването лицата, търсещи убежище, не подлежат на депортиране;

д) да отправи молба към държавите-членки да увеличат участието си в областта на правото на убежище и да засилят ролята и ресурсите на създадения ad hoc Комитет на експертите по правните аспекти на териториалното убежище, бежанците и лицата без гражданство (CAHAR);

е) да организира допълнителен форум в рамките на Съвета на Европа като отговорна координационна служба с по-голяма изпълнителна власт от сега съществуващите форуми. В този смисъл заслужава особено внимание предложението за съставяне на Европейска комисия по бежанците, представено през април 1993 г. от Датското правителство;

ж) да упълномощи гореспоменатата Европейска комисия по бежанците да определи основните насоки, които трябва да се съблюдават на основание на най-общите решения, както и да разгледа решенията, взети от държавите-членки, с цел предотвратяване на всякакъв род несъответствия между тях при провеждане на процедурата за предоставяне на убежище;

з) да упълномощи Европейския съд за правата на човека да дава гласност на решенията, взети от държавите-членки на основата на насоките, дадени от Европейската комисия по бежанците като единствена върховна юрисдикция и последна инстанция;

и) да предложи на държавите-членки назначаването на Европейски върховен комисар за бежанците, който да работи в тясно сътрудничество с Върховия комисариат на ООН за бежанците, с цел насочване на вниманието на държавите-членки върху тежкото положение на бежанците и лицата, търсещи убежище в Европа;

й) да настоява процедурите за предоставяне на убежище и визовите политики, в частност – онези от тях, които са претърпели скорошна промяна чрез национални закони или на базата на Европейски споразумения, да се основават на Женевската конвенция от 1951 г. и Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, като не се забравя, че последната включва и задължения към лица, които не са бежанци по Конвенцията от 1951 г., и да не позволява никакви нарушения, особено що се отнася до общоприетия принцип за неотхвърляне и забрана за връщане на лицата, търсещи убежище на самата граница;

к) да помоли държавите-членки да съблюдават насоките, предложени от Върховния комисариат на ООН за бежанците при обсъждане на критериите за предоставяне на бежански статут, както и да работят върху забележките, направени от Върховния комисариат относно националното законодателство за бежанците или сключените от тях многостранни договори;

л) да предложи на държавите-членки създаването на фонд за финансово и организационно подпомагане на онези от тях (особено новопостъпилите), които са затруднени от масови потоци от бежанци, или все още не са свикнали с ролята на приемаща страна;

м) да насърчава държавите-членки да разширят защитата на разселените лица, предвид събитията в бивша Югославия, като съответно прилагат минималните стандарти, формулирани през 1981 г. в Решение № 22 (XXXII) на Изпълнителния комитет на Върховния комисариат на ООН за бежанците относно защитата на лицата, търсещи убежище в случаи на големи потоци;

н) да помоли за повече откритост относно квотата на бежанци, приета от всяка държава-членка, и за увеличение на броя на бежанците според тази квота;

о) да насърчи правителствата на държавите-членки, предвид настоящото международно положение, и според предишни техни обещания, да гарантират предоставяне на убежище на нуждаещите се;

п) да вземе предвид предложенията, направени по Препоръка 1237/1994 относно положението на бежанците, чиито молби за убежище са получили отрицателен отговор;

iii. като има предвид статута на бежанците и на лицата, търсещи убежище според международното право:

а) да включи в Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи правото на убежище, като новопредложеният текст да се съгласува с предложенията, направени в Препоръка 293/1961 или в Допълнение II от Доклада за правото на убежище от 1988 г.;

б) да планира, независимо от включването на правото на убежище в Конвенцията, отделно споразумение относно правото на убежище, което да съдържа не само дефиниране на правния статут на лицата, търсещи убежище, и разселените лица, но и модел на процедурите и критериите за определяне на бежански статут в съответствие с Женевската конвенция от 1951 г. И Нюйоркския протокол от 1967 г., както и с други свързани с въпроса принципи от международното бежанско право;

в) да изработи правен акт за защита на de facto бежанците, които в международното право нямат право на защита според Конвенцията от 1951 г. И Протокола от 1967 г.;

г) да покани тези от държавите-членки, които все още не са ратифицирали Женевската конвенция и Протокола към нея, да направят това.
ПРЕПОРЪКА 1237/1994

ОТНОСНО ПОЛОЖЕНИЕТО НА ЛИЦАТА, ТЪРСЕЩИ УБЕЖИЩЕ,

ЧИИТО МОЛБИ СА ПОЛУЧИЛИ ОТРИЦАТЕЛЕН ОТГОВОР
1. В условия на преследване или друга заплаха за живота или за сигурността си, всеки човек има право да търси и да получава убежище. Принципът за национален суверенитет гласи решението за предоставяне на убежище да се взема от конкретната приемаща страна.

2. Женевската конвенция от 1951 г. относно статута на бежанците, Протоколът от 1967 г., Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, както и съответните норми от вътрешното право в областта на хуманитарното право, осигуряват възможност за съгласуване на политическите линии и правилници за убежището във всички държави-членки на Съвета на Европа.

3. От 1980 г. европейските страни са застрашени от увеличаващия се брой молби за убежище, вследствие на което са приели множество актове, в които се дефинира понятието „право на убежище“.

4. По-голямата част от държавите-членки на Съвета на Европа позволяват на лицата, търсещи убежище, чиито молби са получили отрицателен отговор, да останат на тяхна територия по хуманитарни причини, особено във връзка с външни или вътрешни въоръжени конфликти, сериозни нарушения на правата на човека или липса на демокрация.

5. Част от лицата, търсещи убежище, чиито молби са получили отрицателен отговор, желаят да се върнат в страната си на произход. Необходимо е да се осигури на тези лица безопасно и достойно завръщане в съответните страни на произход, които от своя страна да възприемат политическо поведение и мерки за подпомагане заселването на възвръщенците както в социален, така и в професионален план.

6. Лица, търсещи убежище, чиито молби са получили отрицателен отговор, и на които не се разрешава да останат в приемащата страна, но които не желаят да се върнат в страната си на произход, имат незаконен статут и рискуват да се превърнат в незаконни имигранти.

7. Поради липса на правна доктрина горепосочените ситуации се разрешават прагматично. Следователно, необходимо е тази празнота да се запълни, което ще е от полза както за отделните страни, така и за непосредствено заинтересуваните лица.

8. Във връзка с това Събранието препоръчва Комитетът на министрите да покани държавите-членки на Съвета на Европа:

i. да създадат съвместно с Върховния комисариат на ООН за бежанците справедливи и ефективни процедури за предоставяне на убежище и да съгласуват уредбата на убежището с духа на Женевската конвенция от 1951 г. и Нюйоркския протокол от 1967 г., както и с националните законодателства в областта на хуманитарното право;

ii. да потвърдят основните права, както е посочено в Решение № 22 (ХХХII) на Изпълнителния комитет на Върховния комисариат на ООН за бежанците, на лицата, търсещи убежище, до окончателно обработване на техните молби;

iii. да проучат възможностите за съгласуване на условията, при които лицата, които не удовлетворяват изискванията за предоставяне на бежански статут, могат да останат на територията на държавите-членки по хуманитарни причини;

iv. да гарантират особена защита на непридружаваните малолетни, както и на определени групи de facto бежанци;

v. да предприемат действия за предотвратяване на незаконната експлоатация на лицата, търсещи убежище, чиито молби са получили отрицателен отговор, като имат предвид Препоръка 1211/1993 за незаконната миграция – трафиканти и работодатели на незаконни мигранти;

vi. да гарантират, че лицата, търсещи убежище, чиито молби са получили отрицателен отговор на основание, че могат да получат убежище в трета страна, ще се ползват от ефективна и трайна защита, включително и юридическа, както и от справедливи процедури за предоставяне на убежище в трета страна;

vii. да засилят двустранното и многостранно сътрудничество в областта на правата на човека и правата на малцинствата, както и да съдействат за социално и икономическо развитие на страните на произход на лицата, търсещи убежище, чиито молби са получили отрицателен отговор;

viii. да съдействат, на основата на двустранно и многостранно сътрудничество, за постигане на социално и икономическо интегриране на лицата, търсещи убежище, в страните им на произход;

ix. да изготвят двустранни и многостранни споразумения, в тясно сътрудничество с МОМ и със заинтересуваните неправителствени организации относно:

(а) предоставяне на програми за професионална подготовка на няколко нива, както и образователни и културни програми за лица, търсещи убежище, чиито молби са получили отрицателен отговор, като се имат предвид личните особености, с цел подпомагане реинтегрирането на тези лица в страните им на произход;

(б) съставяне на програми за доброволно завръщане в страната на произход.