Александър III македонски

Факултет по класически и нови филологии

Курсова работа

по

История на Персия и Иран

Тема:

Александър III Македонски

Изготвил: Александра Лозанова Проверил: Иво Панов

Фак. # 78258-М

Дата: 31.01.2011 г.

„Името Александър означава края на една световна епоха и началото на нова”

Й. Г. Дройзен

Увод

Едва ли има епоха от световната история, която да е така тясно свързана с дейността на един велик човек, както елинистическата епоха – с Александър III Македонски. Неговите дело и завет разкриват нови измерения в историята на стария свят. Империята, създадена от него (336 – 323 г. пр. н. е.) отбелязва началото на грандиозно смесване на цивилизациите. Традициите на Гърция и Азия се обединяват, за да формират една нова посока на културното развитие – елинизма. Понятието „елинизъм” е въведено от Дройзен и означава проникване на гръцкото културно богатство в източните култури, просмукването на ориенталските културни елементи в европейската и особено в гръцката култура. Сривайки бариерите между Изтока и Запада, гърците, които до този момент са ограничени в крайбрежието на Егейско море, пренасят своята култура, изкуство и познание до всички краища на новосъздадената империя. По времето на Александър Македонски и неговите приемници между цивилизациите на Гърция, Близкия изток и Индия са създадени връзки, които не са съществували преди. Всяка цивилизация повлиява на другите с това, в което има превъзходство и така е даден силен тласък на развитието на всяка от тях. Гърция допринася за това със своята наука, Индия - с философията си, а Близкият изток - с търговските си стоки и транспортни маршрути. Това довежда до уникален междукултурен синтез, който, заедно с неговите завоевателни походи, става основен отличителен белег на епохата на Александър Македонски.

„Аз покорих цялата земя, а ти, о, Зевсе, можеш да запазиш Олимп.”

Александър III Македонски

Александър (Искандер Руми), който по-късно получава прозвището „Велики”, е роден през 356 г. пр.н.е. Той е син на Филип II Македонски – царят на Македония, и епирската принцеса Олимпия. По това време Гърция изгражда развита цивилизация в градове като Атина и Тива и е известна като най-напредналата в културно отношение част на Западния свят. Македония от своя страна е планински район в най-северната част на Гърция и нейните жители силно се стремят към културните постижения на гръцките градове-държави. Но за разлика от тези градове в Македония управлението не е демократично, тъй като страната се управлява от цар и неговата аристокрация. Ето защо гръцките градове гледат на земите на север като на дива и нецивилизована област. Въпреки културната си изостаналост, обаче, македонците имат превъзходство в едно отношение – армията. В битка царят получава подкрепа както от своите благородници, носещи прозвището хетайори (приближени на царя), така и от страна на селячеството, което дава отлични пехотинци – т. нар. пезетайори (придружаваща пехота). Тази военна монархия, основаваща се на дълбоко вкорененото съзнание за вярност към владетеля, е изключително мощно политическо оръжие в ръцете на енергичен и амбициозен монарх, какъвто е Филип II.

По време на неговото управление (359–336 г. пр. н.е.) македонската армия е усъвършенствана, пехотата е съставена изцяло от професионални войници, които тренират всекидневно, подредена е в революционна за времето си формация – македонската фаланга, и е подсилена от тежка конница, предвождана от хетайорите. Това позволява на Филип да обедини под свой контрол цяла Гърция. Неговата монархическа държава доказва своето превъзходство над автономните гръцки полиси и слага началото на голямо царство на мястото на множеството малки републики, ограничени в територията на само един град. През 337 г. пр. н.е. Филип предлага на Коринтската лига (общо събрание на обединените гръцки градове) да започне война срещу Персия, която в този момент изживява тежка борба за престола и на която Гърция дължи реванш за опустошенията, нанесени й по време на Гръко-персийските войни (500 – 449 г. пр. н.е). Но през следващата година Филип е убит при неясни обстоятелства и походът срещу Персия е „завещан” на неговия престолонаследник Александър III Македонски.

Филип има синове от много жени, преди да се роди Александър, но той е единствената мъжка рожба от официалната му съпруга- Олимпия и затова царят възлага големи надежди на него. За неговото появяване на бял свят, за физическите и моралните му качества се говорят легенди. Едни от тях поставят бащинството на Филип под съмнение, други пък свидетелстват за непорочното зачатие на Александър и го считат за син на самия Зевс / Амон Ра.(Най-вереятно последното е измислено от самия Александър, за да легитимира властта си сред покорените народи.). Според твърдението на жреца на храма на Амон Ра, бащата на Александър, цар Филип, не е от рода на смъртните. В древните тайнства, съгласно други източници, е посветена и неговата майка. Тя е смятана за ясновидка, предсказала съдбата на своя велик син. Плутарх пише: "Преди брачната нощ Олимпиада има видение как гръм удря утробата й, откъдето избухва силен огън." Друга легенда гласи, че веднъж Филип, влизайки в покоите на царицата, вижда на леглото й огромна змия. Той разбира, че това не е обикновена змия и че неговата съпруга е свързана с висше същество. Оттогава той престава да посещава покоите на царицата. Относно раждането и произхода му съществува и версията, че той наистина е роден от Олимпия или непосредствено преди брака й, или по време на брака й с Филип ІІ Македонски, но не е негов биологичен син, тъй като е заченат не от него, а от някой от посетителите на храма, в който майка му е жрица, а съгласно представите на древните гърци децата, които са заченати по времето, когато майка им е била на “служба на бога”, са “деца на бога” и самите те са или богове, или полубогове. След което Филип сънува, че с пръстенов печат запечатва утробата на жена си, и че на печата е изобразен лъв, а гадателите дали две тълкувания на съня му: че боговете го предупреждават, че е необходимо по-зорко да охранява брачната чест и че той е запечатал вече заченатото преди неговото участие дете, което носело лъвско сърце. Но едва ли велик цар като Филип би приел като свой законен наследник, дете, което не носи неговата кръв, така че последното твърдение граничи с измислицата.

Едва 20-годишен Александър поема държавното управление. Част от аристокрацията е против избора на толкова млад цар и подкрепя друг принц, подготвяйки заговор срещу Александър. Използвайки силата на верни благородници и на армията обаче той елимира опонентите си един по един. Първата битка, която той ръководи е срещу тракийското племе меди в долината на р.Дунав. Следващата успешна стъпка във военното дело е срещу скитите. Походът му в Тесалоника, според мнозина, е акт на отмъщение за смъртта на баща му. Възстание, насочено срещу македонската хегемония пламва и в най-важните градове, включително и в Атина и Тива. Коринтският съюз е застрашен, а с това и делото на баща му. Александър обаче разполага с повече ресурси , отколкото противниците му предполагат и се насочва към Тива, принуждавайки я да се предаде. Изключително жесток , той разрушава града и продава оцелелите като роби. Изплашени от случилото се с Тива останалите градове , начело с Атина, назабавно прекратяват бунта и молят за милост. Така заплахата над Коринсткия съюз отпада. След като затвърждава властта си в Гърция, той подновява инвазията в Мала Азия, преуставена заради смъртта на баща му. Макар и отслабена след Гръко-персийските войни, Персия си остава най- могъщата и силна империя по това време, владееща целия Близък изток и Египет. След среща на народите , съставящи Коринтския съюз, Александър става главнокомандващ на обединените гръцки войски - 30 000-на пехота и 5 000-на конница и под претекст , че иска да възвърне гръцките територии, намиращи се под персийска власт, през 334 г. пр. н. е., преминава през Хелеспонт и побеждава за първи път персийската конница при р. Граник.

Персийците остават изненадани от това внезапно нахлуване, те очакват, че силите изпратени още от цар Филип, ще се изтеглят след смъртта му. Това не само че не се случва , а тези сили водят и първата атака начело на армията на Александър. Веднага след като Дарий разбира за опасността, сатрапите свикват съвет, за да обсъдят защитната тактика. Гръцкият генерал Мемнон, който служи като наемник в Персия, предлага да се опожарят земите пред настъпващите войски, за да лишат нападателя от намирането на подслон и провизии, но сатрапите отказват категорично. Така се взима рещението персийските сили да бъдят разположени при река Граник. Самата река е широка едва 4-5 метра , но стръмните й брегове правят невъзможно преминаването на тежковъоръжени военни части. Персийците формират линия от кавалерия от над 10 000 бойци, готови да атакуват македонците веднага след като те изкачат брега. Александър вижда позицията на опонента, но заповядва фронтална атака, което напълно шокира приближените му. Но когато Александър, последван от македонската армия, повежда предните й части към врага, генералите му прекосяват реката с него. По този начин цялата армия пресича реката в групов ред. Получава се изгодна ситуация за персите - врагът е в клопка. Персийската армия атакува македонците, поваляйки ги с десетки. В крайна сметка обаче Александър и войниците, които го следват, успяват да скъсят разстоянието, изкачвайки стръмните брегове. Основната цел на битката за персийците е да повалят македонския цар. Според известен разказ персийски генерал го удря с острието на меча си, но шлемът го предпазва и Александър промушва нападателя с копието си. Македонската войската продължава да се събира на брега на реката. Осъзнавайки превъзходството на врага персийския боен дух се сломява и армията се обърща в бягство. На бойното поле остава само пехотата от гръцки наемници. Цялата македонска армия ги обкръжава и започва ненавиждано клане. Битката при Граник завършва с победа за Македония. Независимо от факта , че повече от 80 000 войници участват в сражението , жертвите са незначителни. Македонцие загубват около 100 бойци , а персите – около хиляда наемници. Битката при Граник е първият военен конфликт между Александър и Персийската империя и има изключителен психологически ефект, но докато македонците изпитват почит към смелия си цар, то персийците осъзнават , че силите на завоевателя не бива да се подценяват.

След победата при р. Граник Александър продължава настъплението си по протежение на бреговете на Егейско море. Градовете по пътя му, по-голямата част от населението на които е гръцко, сами отварят порти пред младия цар, приемайки го като освободител. Поредното доказателство за добродетелността на Александър е, че по време на окупирането на тези градове той строго забранява да се извършват грабежи в тях. Така в края на 334 г. пр. Хр. районите по крайбрежието на Егейско море отново се контролират от гърците. Това за тях означава завършек на услията за възвръщане на изгубените територии, но за Александър, който усеща възможностите и силата на своята армия, постигнатото не е достатъчно и той започва инвазия в централните части на Мала Азия.

Последващата съпротива на персите е слаба и Александър завзема обширни територии. Но през лятото на 333 г. пр. Хр., след къпане в река, за да се спаси от горещината, Александър получава конвулсии и силна треска. Пълното му възстановяване отнема цели два месеца, време през което Дарий издава указ във Вавилон за свикване на армия, която да унищожи врага. Документите свидетелстват, че събраната армия наброява 600 000 души. По същото време, когато Дарий предвожда войските си към бойното поле, генерал Мемнон заповядва на наемния гръцки флот да атакува. Александър е заплашен от нападение в гръб, но внезапно генаралът умира, което обезкуржава персийската армия и атаката не се осъществява.

Следващата битка между двамата царе се състои през ноември 333 г. пр. Хр. близо до град Ис. Макединската армия наброява 40 000 бойци срещу 100 000 персийци. И двата лагера се разположени по бреговете на река Пинар. Въпреки че реката е подобна на Граник по размери, тя е трудна за преминаване поради наличието на остри скали на някои места. Самото място за сражение представлява равнинен терен до реката, но е ограничено от изток от бреговата ивица и хълмовете и прекалено тясно да могат двете армии да се разположат там. Първите редици на персийците са разположени по брега на реката, а гръбнакът им - тежковъоръжена пехота и конницата, е близо до морския бряг. Следва лековъоръжена похота и конница, скрити в хълмовете на другия бряг. Стратегията наподобява голяма обсада. Александър обаче наблюдава тайно действията на врага и научава за скритата в хълмовете лековъоръжена пехота. Той нарежда на част от войската си да атакува нейните позиции и да ги въвлече в битка. Смелостта на Александър ясно си проличава и в тази битка - той е първият, който преминава реката, настъпвайки към врага. Персийците от друга страна не успяват да открият подходящо място за преминаване на реката и изпускат точния момент за атака. При вида на Александър, водещ армията си и готов да атакува, Дарий изгубва присъствие на духа и отстъпва. Според легенда македонския цар успява да нанесе несмъртоносен удар на Дарий , но и самият той е ранен в бедрото. С отстъпването на персийския цар, смелост загубва и неговата армия, която се обръща в бяг, следвана по петите от македонската армия. Жените и наложниците на Дарий, които той водел със себе си, са изоставени от своите пазачи и пленени от противника. Така Александър отново става победител като в ръцете му се оказва целия персийски обоз, царския лагер, харема и хазната. След края на сражението, макар и ранен, Александър отива да говори с ранените войници, с което увеличава доверието и обичта им към него. Както след всяка битка Александър почита загиналите ( Смята се ,че жертвите от битката варират между 10 и 20 000 перси и около 7000 македонци. ) и изпраща вестители по родните им места. Той също поставя в двореца си портрети на някои от най-смелите си войни. Това има огромен психологически ефект върху войниците му. Те се чувстват като негови братя, а не просто като незначителни единици в армията му.

ка центърът остава почти празен, там остават само частите, които осигуряват продоволствията(хранителните продукти) за армията. През цялото време македонската конница се върти в кръг в отдалечената част на десния фланг. Това е отклоняваща тактика, целяща да подлъже врага и да затегне отбранителните си позиции. Това е неочаквано за персийците , тъй като обичайната военна тактика по онова време е конницата да стои близо до пехотата. Александър обаче замисля сложен план, с който заблуждава врага. Когато укрепената позиция на Дарий се вижда през разредените бойни линии, Александър незабавно я атакува с пехотата си, в резултат на което персийския цар за пореден път отстъпва, като повтаря отново предишната си грешка – обезкуражава армията си. Дори и по-силна и многобройната, персийската армия е сломена и войниците се разпръскват, бягайки хаотично. И макар Александър отново да не залавя Дарий, победата при Гавгамела, предрешава съдбата на Персийската империя и слага край на нейното 200 годишно царуване. Сломеният персиец бяга в двореца си в Екбатана, като по този начин остава най-важния търговски център на империята – Вавилон, на практика празен. Разбира се, Александър поема към него, а съветът на Персия взема решение да го предаде в ръцете на Александър без кръвопролитие. След завладяването му Александър среща известна съпротива от страна на своите подчинени. Причина за това е неговото решение управлението на града да остане в ръцете на Съвета на Персия. Неговите най-приближени главнокомандващи се надяват да управляват завладените територии и не остават доволни от решението му, но Александър успява да преодолее съпротивата им.

Походът продължава и след превземането на Вавилон. В началото на 330 г. пр. н.е. Александър завзема Суза, а оттам се отправя и към самата столица на Персийската империя – Персеполис. Той превзема града толкова бързо, че заварва цялата му съкровищница непокътната. Около 3 000 тона злато и сребро, събирани в продължение на над 200 години от Ахаменидската династия, попадат в ръцете му. С това съкровище Александър финансира кампанията си до самия край на познатия по негово време свят. За съжаление по време на превземането на града избухва пожар, в следствие на който голяма част от културното наследство на Персеполис изчезва безследно. В пожара е загубен и оригиналът на Авеста - свещената книга на зороастрииците, преписите от която са най-ценният източник на сведения за държавното устройство, културата, религията, географията и населението на древна Персия.

През същата година Дарий е убит от своя бактрийски генерал Бес, който узурпира короната. ( Друга версия за смъртта му е, че Дарий е убит от пътни разбойници заради скъпото му наметало). Александър не може да позволи друг освен него да претендира за властта над Персия и заедно с армията си се впуска в преследване на Бес и неговите сподвижници. Това преследване се превръща в такова мащабно мероприятие, каквото е самият поход към Персия. Макар и обявил се за цар, Бес налага властта си само над някои местни племена и не притежава военна сила, за да се превърне в реална заплаха за Александър, но крепостта му е разположена в централните части на днешен Афганистан - труднодостъпен, пустинен район скрит зад високите хребети на планината Хиндукуш, простираща се на разстояние от 800 километра и на места висока над 7 000 м. Войните на Александър скоро възроптават срещу похода. Те водят непрестанни битки далеч от дома в продължение на четири години. Недоволни са и от политиката на Александър, който проявява изключителна толерантност към персите. Той попълва загубите в кавалерията си с хиляди персийски конници, носи персийски дрехи, спазва персийските религиозни обичаи и насърчава браковете между войните си и местните жени, което подсилва у тях съмнението, че няма да видят отново своите собствени семейства. Когато открива, че мавзолеят на основателя на персийската държава Кир II е осквернен, Александър заповядва мащабна работа по възстановяването му и назначава стражи, които да го охраняват. Поради тази прекомерна демонстрация на любов и уважение към персийската цивилизация, подчинените му го наричат „приятеля на Кир”.

Въпреки негодуванията в редиците на войните му обаче Александър продължава напред към Афганистан в преследване на Бес. С приближаването на македонските войски, уплашени от поражение, подчинени на узурпатора го предават на гърците. И той, с отрязани нос и уши, е изпратен в столицата, за да бъде набит на кол (персийското наказание за измяна). С елиминирането му, Александър остава единствения законен владетел на Персия и се обявява за шахиншах (цар на царете).

Продължавайки своето настъпление на север, Александър преминава река Сърдаря и основава най-отдалечената от всички Александрии- Александрия - „На края на света”, на мястото на днешния град Ходжент в Таджикистан. Само по време на кампанията си срещу Бес Александър превзема обширните територии на Мидия, Партия, Ария, Дрангиана, Арахозия, Бактрия, и Скития.

Но някои от народите на тези земи не приемат доброволно идеята за гръцката власт. Скоро конните племена на Согдия се събират заедно с тези от Бактрия, за да се противопоставят на Александър. В продължение на над 2 000 години в тези райони са отглеждани най-хубавите коне в цяла Азия, а умелите согдийски и бактрийски конници атакуват изненадващо и се оттеглят бързо, за което войската на Александър не е подготвена. Самият той бива ранен тежко в сражение със согдийците, вследствие на което почти изгубва гласа и зрението си. Скоро след това неговите войскови части претърпяват поражение за пръв път от началото на похода си в Азия. През пролетта Александър прегрупира войските си в Балх (столицата на Бактрия, северен Афганистан) и оттам ги пръска по територията на целия днешен Таджикистан, за да унищожат бунтовниците. През есента те се събират триумфално в Самарканд (вторият по големина град в днешен Узбекистан), който по времето на Александър е столица на Согдия. Мирът между Александър и согдийците е затвърден със сватба между него и Роксана - дъщерята на най-влиятелния от согдийските предводители – Оксиат. По нареждане на Александър някои от най-приближените му също взели за жени согдийки. Така мирът в този размирен регион е затвърден трайно.

След като налага властта си над цяла Централна Азия, Александър заедно с новата си съпруга се завръща в Балх. Именно там Александър издава заповед да бъде почитан като бог, както е прието в Персия, и възприема персийския обичай проскинеза – падане на колене в знак на почит пред царя. За гърците това е обидно и те възроптават, тъй като с всеки изминал ден стават свидетели как Александър все повече възприема персийските методи на управление и се превръща по-скоро в цар на Персия, отколкото на Гърция. Това става причина и за първия опит за покушение над Александър, но заговорниците са издадени и измъчвани до смърт. Стремежът на Александър да се представи като бог води и до убийството на Калистен - племенникът на Аристотел, натоварен със задачата да опише походите на Александър. Калистен не може да се примири с политиката на своя лидер и го опровергава публично, заради което Александър го екзекутира.

Тези вътрешни противоречия не спират Александър и войската му да продължат своя завоевателен поход на изток, към страната, с която според тях граничи краят на света – Индия. След като прави изключително труден преход през планината Пир-сар в днешната пакистанската област Сват, Александър побеждава индусите за пръв път и продължава напред по поречието на река Инд, която прекосява посредством мостове от навързани една към друга лодки

След победата си над царя на Пенджаб - Пор в знаменитата битка при река Хидасп (326 г. пр. н.е.) Александър осигурява пътя си напред през Индия. Той не убива опонента си, а впечатлен от храбростта му го оставя да управлява като негов наместник - политика която практикува често от началото на похода си. На мястото на битката Александър основава град, наречен от него „Никея” – победа, а на отсрещния бряг на река Хидасп основава Александрия Буцефал в памет на любимия си кон, убит по време на битката с Пор. Прекосявайки река Беас, във вътрешността на Индия Александър и армията му разбират, че краят на света не е толкова близо, колкото са предполагали. На няколко седмици път от Беас има друга голяма река – Ганг, на която е разположен Делхи - град, пазен от огромна войска и хиляди бойни слонове. Твърде изморени от непрестанните боеве и дългия преход, войните на Александър отказват да прекосят реката и да продължат напред. Въпреки гнева си, Александър е принуден да се примири с техните искания и се отправя на юг по поречието на река Инд, а сетне обратно към Персия. По пътя си назад той разделя войските си на три (според някои автори – две) части, като изпраща голяма част от тях към Керман (южен Иран). Също така построява внушителен флот, който изпраща по протежението на Персийския залив, докато самият той преминава начело на останалата войска пустинните райони на днешен Белуджистан и Мекран (части от южен Иран и Пакистан), като обявява и тях за част от империята си.

Пристигайки обратно в Суза, Александър решава в знак на уважение да изпрати обратно у дома ранените и преминали възрастта за военна служба войни, но жестът му е разбран погрешно и те организират бунт край неоткрития до наши дни град Опис. Александър бързо побеждава бунтовниците и екзекутира техните водачи, пощадявайки обикновените войници. Тъй като причина за бунта е и недоволството от нарастващата приемственост на персийските обичаи от страна на Александър, той взима за жена Статира, една от дъщерите на Дарий III, и дава една от сестрите й за съпруга на неразделния си другар - Хефестион. По време на петдневните празненства той организира и мащабна сватбена церемония , на която оженва 80 от генералите си и 10 000 хиляди гръцки войници за ирански девойки.Така Александър цели да установи дълготрайна хармония между двата етноса. Също така, разбирайки, че войните, на които е поверил охраната на гробницата на Кир в Екбатана са осквернили паметника, той нарежда незабавната им екзекуция. С тези свои действия Александър за пореден път доказва на персийците своята толерантност към тях - мъдър политически ход, който цели да предотврати евентуални размирици в огромната многонационална империя.

Но скоро след завръщането си в Персия, по пътя за Суза или във вавилонския дворец, на 13 юни 323г. на тридесет и тригодишна възраст (според други автори – 32) Александър умира. Според гръцкия историк Ариан причина за смъртта му е треска. Други версии са преумора, простуда, нараняване, на което не обръща внимание, гангрена и др.

Александър не определя свой наследник и това довежда до дългогодишни кръвопролитни междуособици. В резултат от тях Империята е поделена между петима от неговите най-верни пълководци. Македония минава под властта на Касандър, Лизимах взима Тракия, Антигон - Фригия, Птоломей – Египет, а Селевк - Персия, където основава Селевкидската империя - най-обширната от петте. Според анонимния роман за живота на Александър (III век), принуден от своите приближени да изрече кому оставя огромната си империя, Александър отговаря: „На онзи който може и желае да я задържи и опази цяла”, с което най-вероятно иска да каже: „На никого не я оставям, тъй като никой не може да я опази”.

 Александър III Македонски e най-великият пълководец на своята епоха и един от най-великите завоеватели на всички времена. В края на своя живот империята му включва териториите на днешните държави Гърция, Турция, Сирия, Ливан, Израел, Египет, Ирак, Иран, Афганистан, Узбекистан, Таджикистан, Пакистан и почти цяла Индия и се простира на три континента. Военното изкуство е само част от наследството, оставено от Александър. Със своята политика на приемственост той и неговите последователи успяват да обединят разнородните азиатски култури и своята собствена, като така поставя началото на културния обмен между Изтока и Запада.Например и до днес в Иран се поставят гръцки трагедии, а гръцката философия се разпространява в цяла Индия, чак до Шри Ланка. Преди всичко Александър Велики остава в аналите на историята като блестящ пълководец, чиято мечта е да създаде империя - нация. В крайна сметка Александър получава това, към което се стреми - близо 2500 години по-късно все още се говори за необикновените му подвизи.

100 личности, хората, променили света – Александър Македонски