Америка отвътре Тексаски щрихи

Преди седем години за първи път видях Америка, имах невероятния шанс да я пропътувам цялата. Обиколих мечтаните градове, открих още по-хубави, тръгвах си от тях в мига, в който ги обиквах, от страх нещо да не помрачи чувството. Пет години след това съдбата ме отведе отново в Америка. Този път не пътувах, а се установих в Далас.

Споменът ми от Америка като турист няма нищо общо със спомена от преживените две години в тази страна. Това са като две различни Америки.

В няколко поредни съботни броя на в."Сега" ще се опитам да разкажа как изглежда Америка отвътре, когато живееш живота на средностатистическия американец от най-типичната Америка, тази от вътрешността, не от океанските крайбрежия, където начинът на живот и духът на хората са по-близо до европейската традиция.

---------------------------------------------

В Тексас намразваш слънцето. Онова неповторимо усещане на българското лято - да търсиш слънцето и блажено да притвориш очи срещу лъчите му, да седиш на балкона по бански с книга в ръка и да събираш тен, просто го забрави. Тук слънцето насълзява очите, опърля за секунди кожата, а влагата превръща въздуха в сауна. Едва след полунощ, когато асфалтът вече е избълвал поетата жар, навън става поносимо. Разходката е възможна единствено през ранните утрини. Така е от май до края на октомври. Молиш се лятото да свърши, копнееш за дъжд, за красотата на един истински проливен дъжд. От ноември започват дъждовете и ветровете. Тексаските бури са оглушителни, гръмотевиците са доста страховити за несвикналото ухо.

Този суров климат е оформил и съответен начин на живот - можеш с часове да не видиш жив човек навън, хората се качват в колите си направо от прикрепените към къщите гаражи, паркират после пред офисите, ресторантите или големите търговски комплекси и като си свършат работата там, обратно в колите. Дори и през малкото хубави дни с нежно галещо слънце, никой не се разхожда по улиците (обикновено те са дори без тротоари), ресторантите нямат масички на открито, прозорците на къщите са затворени, щорите спуснати и дъни климатик. Изключение е да срешнеш някой да тича за здраве в парковете, тук тичат предимно на пътечките във фитнесзалите.

Имаш чувството, че хората се страхуват да живеят извън колите си. А те стават все по-големи, по-скъпи и все по-важни в живота на американеца. Снобизъм е обхванал всички - ако имаш "Мерцедес" или БМВ (в САЩ тези коли струват стотина хиляди долара), минаваш за успял човек, но ако си със старичка кола, и работа трудно си намираш, а и съседите ти някакси бързешком те отминават.

Далас, градът, в който бе убит Кенеди, има славата на най-снобарския американски град. Даласчани могат да си позволят ексцентрични снобски залитания, а една скорошна статистика отчете, че в града живеят 70 хиляди милионери. Той е важен технологичен център, заради централното му местоположение в него са разположили главните си офиси едни от най-мощните петролни и телекомуникационни компании.

В Далас пластичните хирурзи никога не остават без работа. Силиконът тук е много популярен, около 5 хиляди долара е нормалната инвестиция в един красив изкуствен бюст. Независимо от адската жега даласчанки не си показват носа, без да е покрит с огромно количество фон-дьо-тен. Почти всички имат персонални треньори, твърде високо платени, просто понякога жал да те хване, като виждаш как някоя женица си пръска парите без видим резултат.

Не искам да иззлобявам, но е факт, че в едно отношение хората тук не са сноби - не им пука за интелектуалния им хоризонт. Единственото нещо, което болшинството чете, са менютата в ресторантите. Далас минава за града, в който хората най-често ходят на ресторант. Има една улица - "Белт лайн", на която се конкурират над 100 ресторанта - от мексикански, през китайски, японски, италиански, бразилски, ливански, гръцки, френски, до американските заведения за бързо хранене.

Всъщност в Америка храненето винаги е бързо - масата е пари и сервитьорите те пришпорват още със сервирането: "Are you still working?" (Още ли имаш работа?), питат и придърпват чинията ти, преди да дочакат отговора. Този абсурден израз много точно показва принизяването на яденето от пиршество на духа и общуването със сътрапезниците до едно елементарно излапване на блюда, поставени на маси без бели покривки (да не говорим за вазички с цветя или свещи).

Пазаруване

Първото впечатление от провинциална Америка (отвъд Ню Йорк, Бостън, Сан Франциско, Сиатъл и донякъде Лос Анжелис и Вашингтон) е, че животът е спрял. Улиците са безлюдни, вечер хората са в къщите пред телевизорите, телефоните и компютрите, няма градски площад, на който да се обменят клюки, няма шумен обществен резонанс от нерешени битови проблеми.

Изглежда така, сякаш пазаруването е най-ярката форма на съществуване. Търговските комплекси с хранителни стоки, стоки за бита или с дрехи са най-привлекателните и оживени места. Там лицата на хората изглеждат най-одухотворени, вероятно не само от тръпката, че ще си купят още нещо, а и от факта, че пазаруването (заедно с ходенето на ресторант) са едни от малкото възможности за светски живот.

Както в ресторантите хората са обсебени главно от храната, така и в магазините те са изцяло погълнати от вещите. Купува се в огромни количества, купеното после се отнася вкъщи, там му се търси точното място и ако не се намери, вещите отново биват върнати в магазина със запазената касова бележка. Това е повод пак да попаднеш в обществото на купувачите, най-често откриваш нещо ново за купуване, пробваш го, оглеждаш го, отнасяш го вкъщи, отново го връщаш в магазина.

Един от най-големите шокове за американците след фаталния 11 септември е свързан с опразването на търговските комплекси. Застрашената от призрака на терористите безметежност на пазаруването срина вътрешния баланс на този народ, за който пълната със стоки метална количка е един от символите на живота му. Задълбочената от терористичните акции рецесия в момента нанася финалния удар върху този символ.

Небето над Тексас

Преди 11-ти то беше с по-натоварен трафик и от магистралите. Поне такова впечатление се създава, вероятно защото колите в Америка не са така шумни и отеква главно тътенът на прелитащите самолети, смесен с писъка на предупредителните сигнали на преминаващите влакове (според един стар закон, задължаващ влаковете да озвучат пътя си през населените места).

Самолетният шум бе първият звук, впечатлил сина ми - при всеки по-нисък прелет той извръща глава нагоре и сочи с пръст: Пиии (негов си вариант на плейн). В София детето бързо пренасочи показалеца си към колите по улиците: Пиии, казва гордо, сочейки поредното трабантче.

Една от неприятните изненади за чужденеца е обслужването в

американските авиолинии. От години медиите периодично предъвкват проблемите с полетите - с техните вечни закъснения от най-малко един час или с отлагането им в последния момент. И хич и не си мисли, че след това се реваншират с глезотии в самолета - единственото, което получаваш, е безалкохолна напитка и миниатюрна опаковка със солетки. Ако е по-дълъг полетът - сандвич. Затова пък цените са солени. Преди 11-ти, ако не си се подсигурил със самолетни билети поне 2 седмици предварително, ти излизаше още по-солено, при положение че изобщо успееш да откриеш свободни места.