Анализ на „Зимни вечери от Христо Смирненски Особено място заема Хр. Смирненски в развитието на българската литература от началото на 20-те год



страница1/2
Дата09.06.2022
Размер20.37 Kb.
#114581
ТипЛитература
  1   2
Анализ на Зимни вечери

Анализ на „Зимни вечери” от Христо Смирненски
Особено място заема Хр. Смирненски в развитието на българската литература от началото на 20-те години на XX век. С безспорния си импровизаторски талант поетът съчетава красивите форми и открития на символизма с внушенията на универсалната символика на романтичните образи.
Творчеството на „слънчевото дете” на българската поезия е жанрово многообразно. То съдържа както поетични, така и прозаични творби, които и до днес са актуални, напр. „Приказка за стълбата”, „На гости у Дявола” и др. Огромен е и броят на хумористичните му произведения, публикувани в периодичния печат – „К`во да е”, „Българан” и др.
Цикълът „Зимни вечери” заема средищно място в творчеството на отишлия си без време поет. Той е публикуван в „Работнически вестник” в началото на 1923 г. и излиза в самостоятелно издание чак след смъртта на твореца с помощта на литературния критик Георги Цанев. За разлика от цикъла „Децата на града” тук изобразеният свят е много по-дълбок, многолик и многостранен. В този цикъл поетът обобщава под формата на равносметка всички свои наблюдения, свързани с образа на Града и неговите обитатели.
Цикълът се състои от 7 лирически фрагмента, които създават лирически разказ. Фрагментите са тематично обединени и свързани с образа на лирическия субект/разказвач, пряко присъстващ в пета и двадесет и осма строфа на цикъла. Позицията на лирическия субект е изразена чрез първоличностния изказ („Вървя край смълчаните хижи...”). Лир. субект обикаля Града и го наблюдава. Онова, което вижда, представя в своеобразен „репортаж” (М. Николов) за човешкото страдание и неволя.
Още първият фрагмент акцентира върху образа на Града – гробница. Показателното местоимение „тая” в съчетание със съчинителния съюз „и” подсказва, че градското пространство е мрачно, зловещо и потискащо. Пустота и мрак царят навсякъде. Описанието на сградите и „оскрежената топола” подсказват, че това е свят на безмерно страдание и безперспективност. Персонифицирането на градския декор внушава идеята за призрачност и за край на човешкия живот. Поетическите образи на снега, мъглата и луната допълват картината на отчаяние и всемирна скръб. Така първият фрагмент от цикъла смислово обогатява самото заглавие – зимните вечери са студени, мразовити, но те предполагат човекът да търси уюта и защитеността на дома, да търси съпричастността на ближния. Именно от тези ценности обаче е лишен човекът в света на поетическата творба.
Доказателство за това откриваме още във втория лирически фрагмент. Образите на „вечната бедност и грижа” са одухотворени и именно тях вижда лирическият субект. Крайното градско пространство е смълчано и пусто, човешкият глас е замрял в собствената си болка и отчаяние. Белезите на човешкото са умалени – чрез умалителното съществително „къщурка” се създава впечатлението за дом без стойност, загубил присъщите си белези на пространство, в което царуват любовта и разбирателството.
Лирическият субект ни прави съпричастни на една семейна трагедия, която е първото доказателство за разпада на човешката общност. Пияният баща вече не е в състояние да играе ролята си на семеен стожер, на патриарх и затова излива гнева си в ругатни и закани. Беззащитните му рожби са ужасени от поредната „безхлебна” вечер и „пищят”, за да дадат израз на своята болка и отчаяние. Безсилието на майката, която всяка вечер вижда едно и също, намира израз в поетичния глагол „проридава”. Тази покъртителна картина свидетелства за провалената комуникация в човешкия свят. Лирическите герои не говорят, говоренето е изместено от ругаене, пищене, молене, ридаене – действия, присъщи на насилник и страдалец.
Градският пейзаж се допълва и с картината на циганите ковачи от третия лирически фрагмент. Подхванатата тема за труда звучи ободряващо, дори оптимистично. Това обаче е само привидно. Звънват песни, но на „скрита тъга”. Цигулката е „разплакана”. Звуковото внушение напомня отново ридание, плач, с което тягостната обстановка изглежда още по-релефна. Тази част обаче остава най-динамична. Преобладават глаголите, с което се придава зримост на движенията. Ковашкото изкуство на старите цигани е естетизирано и препраща към символиката на огъня, която в други творби на Смирненски е знак за очистителна и животворяща стихия. В този фрагмент обаче светлината и огънят не са символ на промяната. Пламналата стомана „съска, пълзи -...пръска тя златни сълзи.” Пламъкът е „разкъсан и блед” – т.е. безнадеждността и отчаянието са сложили отпечатък и върху човешкия съзидателен труд. Работата не носи удовлетворение, не е съзидателен акт, а необходимост, за да оцелее човекът в света на Града гробница.
На огнения отблясък са противопоставени гъстата мъгла и черният мрак в следващия лирически фрагмент, за да възстановят познатата атмосфера на униние. Жертвите на Града са главните лирически герои в тази част. Човешките образи са заменени от незнайни силуети, а „слепия старик” е сравнен с „някакво задгробно същество”. Така отново лирическият субект напомня, че Градът е персонифициран митичен образ на злото, който изяжда, поглъща беззащитните си обитатели. Човекът е лишен от своя индивидуалност. Градът го е превърнал в обезличено същество без право на живот. Смъртта следва тези жертви в намръщения хаос на страдалческото безвремие. Като че ли умирането не е край на съществуването, а перманентно състояние на несретниците. Те вехнат, агонизират и точно тази среща на лирическия субект с детето и „слепия старик” провокира възклицанието на лирическия говорител:


Сподели с приятели:
  1   2




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница