Анализ Стихотворението „На прощаване

Стихотворението „На прощаване” от Христо Ботев е мъжествена сурова и достойна изповед на бореца за свобода пред майка и родина. Ботевата творба утвърждава разбирането, че смъртта е път към свободата. Така поетът преосмисля и възрожденския призив „Свобода или смърт”. Ако през Възраждането българинът е избирал между свободата и смъртта като два различни пътя, то у Ботев „пътят” е само един „свобода и смърт”. Двете понятия не се разграничават, те са едно цяло.

В лирическия увод са разкрити причините и дълбоките вътрешни подбуди на бунтовника за избора на „пътя”. Вътрешния свят на лирическия Аз е структуриран „антиномично”. Героят на стихотворението е разкъсван от силни, стигащи до краен предел чувства-любов и омраза. Словото му е натоварено с необикновена сила. То е жестово, свръхекспресивно, разкрива титанична воля и мъжественост. Особена е и екзистенциалната ситуация на бореца. Тя е „гранична” - избор, който предполага изпитание, смърт. Това е и избор между позора и славата, робството и свободата, любовта и смъртта.

Началото на стихотворението започва с обръщение към майката:

Организирано е задушевно функционално пространство, в което звучи загрижения глас на бунтовника. Долавяме желанието му да утеши тази, която му е дала живот. В сюблимния миг на избора той се обръща към нея, защото му е най-свидна и мила, жадува за нейното разбиране и милост, иска прошка за неизпълнен синовен дълг. Борецът предусеща майчината мъка и болка от загубата. Към такова разбиране отвежда и епитета „клета” с контекстово значение злочеста, нещастна. Бунтовникът изисква от майка си да бъде силна, да надмогне личното страдание. Това всъщност е изискване за духовно родство и морална подкрепа, Майката е обвързана с представата за роден дом. Нейна единствена възможност е да брани живота на децата си и да ги предпазва от жертвения „път” - пространството на смърт - на премеждия. Но в стихотворението „На прощаване” майката е юнашка, т.е. тя осъзнава избора на героичен „път”. Така образът на майката активно присъства в словото на лирическия Аз.

Тази посока на проблемния размисъл се подкрепя и от следващите стихове, които реализират речевия обрат: „не плачи-но кълни”. Той изразява емоционалния прелом-от любов към омраза. Омразата дори е по-силна, защото е насочена към поробителя. В българската фолклорна традиция майчината клетва има магическа сила. Тя обрича на смърт. Проклина се слото, безчетното, несправедливото. Насочването на майчината клетва към „турска черна прокуда”носи контекстово внушение за реалната действителност в света на „родното”. Там владее злото, персонифицирано чрез присъствието на „турчина”. Тръгването по „пътя” на борбата е реакция спрямо турското насилие. Но и животът в чужбина не е изход за бунтовника. В чуждото пространство той е нежелан, неприет. Такова е посланието на стиховете: „да се скитаме/немили, клети, недраги!”. Глаголът „скитам” поражда идейното внушение за обезсмислено съществуване. Нито в „родното”, нито в „чуждото” е възможно истинско себеосъществяване.” Чуждото” е застрашително, лишено е от ценности. То не може да бъде идеал за героя на творбата.

Бунтовникът избира „пътя” на борбата, защото е надмогнал робското само съзнание, победил е роба у себе си. Той носи себеуважението на достоен и горд човек, непримирим с теглото, свободен е духом. За него свободата е абсолютна ценност, висш идеал. Той е роден такъв, защото е син на „майка юнашка”. С първо мляко е засукал свободолюбието, любовта към отечеството и омразата към поробителя. Идентичността е разкрита по метафоричен път-чрез „сърце мъжко, юнашко... та сърце...не трае”. Епитетите „мъжко”, ”юнашко” се свързват с мъжественото, борбеното начало в живота, с войнската сила и доблест. Мрачната робска действителност властно и неотразимо зове сина на борба. Любовта към отечеството, отговорността пред дом и близки, пред род и родина, омразата към поробителя извеждат героя на „пътя” за свобода. Свят дълг е за него да се вслуша в „глас народен” и да поведе борба срещу врага „безверни”.,

В „На прощаване” борбата се формулира чрез понятията на клетвата. Мотивът за търсеното на път, изчерпан в предходните творби тук се заменя от драматичните визии на въстанието. Свободата като свръхцел в този текст има две лица-реалистично и романтично. Борбата за свобода е представена чрез алтернативите на победата и смъртта. Те обаче се мислят не дотам алтернативно при Ботев: „свобода и смърт юнашка” са „заветните”думи, които съчетават двата възможни изхода от борбата-сякаш за тръгналия по този път едното е неизменно свързано с другото.

Първото разрешение на борбата е смъртта - „аз може млад да загина”. Но заветът към братята отваря тази смърт към нови борбени начала-братята трябва не само да продължат делото на юнака, но и неговата същност-те „като брата си ще станат - /силно да любят и мразят”. Героичната смърт не може да бъде окончателна. Във времето остава именно нейната героичност и изключителност. Така дори първата част на творбата не зазвучава траурно в действителния смисъл. Темата за смъртта всъщност се превръща в своята противоположност-в темата за надмогването и. Физическата смърт в Ботевата тема носи в себе си началата на духовното безсмъртие, на жизненото продължение

- това е картината на абсолютния физически край на героя. Тя е натуралистична и окончателна в своя натурализъм: нищо живо не може да има в така разкъсаните „месо” и „кърви”. Тази картина обаче има своя сюжетен контекст, който я вписва в по-голямото платно на завета. Защото „месото” и „кървите” няма да останат просто така „по скали и по орляци”-те ще бъдат там,за да ги търсят братята. Братята трябва да намерят и „пушката”, и „сабята” на бореца и „дето срещнат душманин - (със куршум да го поздравят, /а пък със сабя помилват”. Желанието на бореца братята му да намерят „пушката” и „сабята” е ключово за посланието на завета. Оръжието е израз на поривите и помислите на бунтовника. Ето защо търсенето и намирането му е своеобразна инициация. Братята съзряват, възмажават, посвещават се в борбата.” Пушката” и „сабята” задължават братята да накажат със смърт душманина, който поругава родното.

Въпреки представата за романтичната смърт, символиката е склонна да се разцепва постоянно на тържествена и принизена - бялото месо по скалите и орляците (високото) символизира светлата възвишена смърт;черните кърви в земята (ниското) припомнят, че смъртта е неизменно земна, буквална, последна. Двойствеността на смъртта е мотив, втъкан в целия текст. Така както не разграничава „свобода” и „смърт” в юнашката клетва, Ботев събира величието и погрома, небесното и земното във всяка представа за съдбата на героя.

В смисловото си разгръщане творбата представя и друг комуникативен ход за предаване на завета.Това е песента.Заветът гарантира приемствеността в борбата и се свързва с мотива за безсмъртието-вечната памет,предавана от поколение на поколение.В българската културна традиция песента се предава устно във времето и пространството, т.е. принадлежи на вечността. Песента е прослава, апотеоз на подвига. Неслучайно тя е определяна като „песен юнашка”.

Картината на победното завръщане от втората част на поемата „коригира” смъртния завършек на борбата. Тук реалистиката на поемата е надвита от свръхреалистиката на духовното и надмогване. Тази част е изградена под силното влияние на фолклора-подобно на „Хаджи Димитър” и „Хайдути”. Вместо картини описуеми чрез категорията на страшното, тук виждаме красиви описания. Бунтовникът и дружината му са „лични юнаци, /напети... / с лъвове златни на чело,/с иглянки пушки на рамо/и с саби змии на кръстът.”Челото на героя е „красно”. Цветята, венците и китките излъчват празничност и изпълват представата на тяхното посрещане. Синът копнее за майчината „прегръдка” и „целувка”. Те са жестовете на опрощението, знак са за безусловното приемане на избора, а не само израз на радостта от срещата. „Прегръдката” и „целувката” на „майка юнашка” снемат породеното напрежение от неизпълнения синовен дълг на „първо чедо”.

В мига на победното завръщане заедно с бунтовника е и неговото либе. Сълзите най-ярко изразяват силата на любовното чувство. Кървавата ръка обаче, с която борецът прегръща либето, е своеобразен знак за прекъсване на миражното изживяване на победното завръщане. Реалността властно зове бунтовника и щастливата картина е прекъсната.

Финалът връща към реалността: „Дружина тръгва, отива...”. „Пътят” е значещият завършек на творбата. Буквалният път от началото отеква в символния път на борбата в края, в пътя от робството към свободата („пътят е страшен, но славен”). Увенчаването в тази последна сцена, синтезираща човешката смърт и юнашкото безсмъртие, вече не е с цветя, а с думите на народа:

Но...стига ми тая награда-

Да каже нявга народът:

Умря сиромах за правда,

За правда и за свобода...

Смъртта посветена на свободата, тук е дадена в своята делничност, като необходимост, и заедно с това-в своя смисъл за бъдещето. Този романтически „прагматизъм” откроява Ботев като своеобразен гений на бунта в нашата история-като твореца прозрял сложния, многопосочен смисъл на съдбата на въставащия човек. Десетилетия след него друг български поет ще каже: „Аз паднах. Друг ще ме смени и ... толкоз” - така Вапцаров ще продължи ботевската линия в литературното осмисляне на българските революции.