Андрей Левицки Оръжията на Зоната



страница7/28
Дата15.07.2018
Размер1.6 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   28

Глава 6

От вътрешната страна на вратата и на стената до нея имаше железни халки, но нямаше „резе”. Партньорът ми взе захвърленото от мен весло и го мушна в тях.

- Бързо ще го счупят! - извиках в движение.

- Друго няма!

В помещението беше полутъмно. Отляво неподвижно лежеше още един човек облечен в маскировъчен халат и с дълбока рана на гърдите, а наблизо сталкерът Гърбуна, стиснал голям нож и целият в кръв. Покрай стените бяха наредени двуетажни легла, между тях имаше шкафчета, в противоположния край се виждаше голям метален сандък, като старинен с извит капак. Бяхме успели да пресечем по-голямата част от помещението, когато зад нас нещо издрънча - двамата с Шепата залегнахме като по команда, хвърляйки се на различни страни - той зад едно легло, а аз зад сандъка. Той беше поставен в края на прохода между двете редици вишки5. Партньорът се оказа по-близо до вратата, от която бягахме, застана на колене и аз виждах приведеният му гръб. Поставих картечния пистолет странично върху железния капак и насочих цевта към вратата. Наклоних глава към лявото си рамо за да не ми я отнесат с прецизен изстрел, отново се повдигнах и погледнах с едно око. От двете страни на вратата имаше тесни прозорчета, и щом в едното от тях се мярна някаква глава, веднага стрелях. „Инграмите” са леки и разсейването им е голямо, но този беше дългоцевен и по-точен. Първите изстрели улучиха стената, но след това стъклото на прозореца се пръсна. Едновременно нещо се мярна във втория прозорец, и Никита, който беше залегнал по корем върху леглото и опрял лакти в края му, стреля с необичайната си пушка.

По-добре да не беше го правил.

Отначало оръжието силно забръмча, а след това издаде оглушителен вой. От тънката цев се отдели мълния, но не като тези, които обичайно се виждат в небето, а права като стрела, лъч светлина с ярко-бял цвят. Това не беше лазерен лъч, и кой знае защо, веднага реших, че оръжието стреля с електрически заряди. И този заряд се заби в прозореца.

Сякаш пространството се пропука, настъпи пронизително звънтяща тишина и аз оглушах. Като в ням филм видях, как по гофрираната ламарина около останалият без стъкло отвор на прозореца на зиг-заг пробяга пукнатина, описа неправилен кръг с големина около метър, след което разтопеният черен участък от стената падна навън.

Отначало пред дупката се виждаха небето и края на кулата с решетъчните чинии, а след това се появи и силует. Постепенно звуците започнаха да проникват през тампоните от вата в ушите ми и аз долових приглушени шумове и неразбираеми викове. изправих се на колене и насочих цевта към отвора. Човекът от другата страна вдигна оръжието си, същото като на Шепата, но аз натиснах спусъка пръв.

„Инграмът” се затресе в ръката ми; чувах изстрелите като далечни удари на чук. Куршумите пронизаха тъмния сталкер, той отхвръкна, без да успее да открие огън и изчезна от погледа ми. Патроните в пълнителя свършиха.

Отново долових отдалечени викове, погледнах надясно и видях Шепата - той се криеше зад леглото, полуобърнат към мен, махаше с ръка и отваряше уста.

- Наведи се… - познах по движението на устните му. - Долу, Химик! Ще те улучат!

В този момент, все едно извадиха тампоните от ушите ми - всички звуци на обкръжаващото ме нахлуха в главата ми, и в същия миг разбрах смисъла на случващото се. Та аз съм се изправил, изложил съм главата и гърдите си на всеки стрелец, който би стрелял от прозорците.

Свлякох се надолу, обърнах се и седнах, притискайки гръб към сандъка. Точно навреме - над главата ми изсвистя.

След това всичко утихна. Най-вероятно, тези зад вратата преценяваха разположението ни и решаваха какво да предприемат.

- Андрейка, как си? - извика Шепата. - Да не те улучиха?

Повдигнах картечния пистолет с цевта към тавана, извадих празния пълнител и отговорих:

- Не. Но оглушах напълно, след като ти… Какво беше това? Не ти ли се спукаха тъпанчетата?

- Отворих си устата преди да стрелям - отговори той. - Предчувствах. Все пак изтрещя силно, но вече съм по-добре. На това нещо има превключвател.

С крак придърпвах за ремъка сумката, която бях свалил от колана на убития до вратата сталкер.

- И за какво служи той?

- Върху него е написано „макси”, „норма” и „мини”, а аз преди да стрелям от уплаха го поставих на „макси”, и така…

- Добре, превключи го на „мини”! Едва не ми се пръсна главата! Това е някаква електрическа пушка…

- Промъкват се! - прекъсна ме той. От другия край на бараката затрещя автомат.

Към този момент бях успял да отворя сумката и да разгледам както трябва оръжието си. Прикладът беше телескопичен, плъзгащ се, с упор за рамото от стоманена тел. А в сумката имаше два резервни пълнителя. Само два! Това означаваше шестдесет и четири патрона…

Няма да са достатъчни. Презаредих, преместих превключвателя на цевната кутия, за да сменя режима на огъня. В предната част имаше къс тесен ремък, за да се придържа с другата ръка при стрелба. Вече се канех да открия огън, но Шепата ме изпревари.

Сигурно беше изпълнил съветът ми, превключвайки ръчката в положение „мини”, защото сега нямаше никаква мълния, а само тънка едва забележима нишка прониза въздуха от леглото до прозореца.

Все пак Никита е първокласен стрелец - улучи точно в главата този, който ни заливаше с огън от автомата. Оръжието веднага замлъкна, фигурата зад прозореца изчезна и стана тихо.

- Забеляза ли? - високо попита той. - Те имат „стърлинги”, а и…

- Какво? - не откъсвах оглед от срещуположния край на бараката, но за сега никой не се появяваше в прозорците. - Това пък какво е, някакво киберпланково оръжие?

- Какво? Казвам ти - „sterling”, английски, деветмилиметрови. Те са обикновени, но този, който току що стреля по нас, струва ми, че неговият е FN-P90. Това вече е гадно, Андрейка.

- Защо? - попитах аз.

- Това е белгийски картечен пистолет, а белгийците винаги са произвеждали суперски оръжия. Тук, разбираш ли, е тъмничко, но „ефена” има подсветка за лошо осветление. Онзи там е с тритиев източник.

- Какъв? - започнах и не се доизказах, защото в двата прозореца се появиха фигури.

Просто ни провървя. Аз стрелях по прозореца отляво, а Никита по десния, и двамата улучихме. Тези момчета бяха решили да стрелят по нас залпово с електопушката и картечния пистолет. Не съм сигурен, какво точно използваха в момента, „стърлинга” или онзи каунтърстрайков ефенпе деветдесет, но автоматът даде кратък откос и замлъкна, защото най-малко три куршума от моя „инграм” улучиха тъмния сталкер. Елекропушката изплю мълния, точно преди зарядът на Никита да отхвърли втория от прозореца. Противникът не улучи. Превключвателят на оръжието му трябва да е бил поставен в средно положение, защото изтрещя не много силно, но не и тихо. От прозореца, почти кръстосвайки се със светлинната струна от пушката на партньора, се проточи дълъг бял лъч и докосна леглото над Шепата. И то сякаш се взриви: горящите парчета от завивките се разпръснаха заедно с пуха от разпердушинената възглавница, след което цялата конструкция от железни тръби, винкел и пружина със скърцане рухна върху партньора.

Повдигнах се на колене, превключих режима на стрелбата и пуснах дълъг откос, който пресече двата прозореца, описа остра дъга и се върна обратно. Никита се изправи и с ръце повдигна над себе си купчината железни отломки и горящи парцали - приличаше на мечка, която се е събудила напролет и излиза от бърлогата си като господар на гората. Партньорът измъкна пушката от купчината отломки, легна по корем и запълзя, а в същото време куршумите от моя автомат летяха над него. Добра се до другата редица вишки, отляво на сандъка, и залегна там.

Веднага след като Никита са прикри отново, аз прекратих стрелбата и седнах за сандъка, облягайки се с гръб на него. Извиках:

- Как си?

- Ох, скапано.

- Рани ли те?

- Не, одраска ми бузата и ме удари по челото. Чуй ме, Химик … Сега вече, работата ни тръгна съвсем на зле.

- Аха - казах аз и проверих пълнителя. Бяха останали само три патрона. Е, разбира се, плюс втория пълнител - и това е всичко. - Видя ли мъжът, който лежи прострелян до вратата? И Гърбуна до него?

- Видях ги, и какво?

- Какво, какво… Това, дето си го помислихме, че негово е второто тяло до водонапорната кула, което не разпознахме - не е Гърбуна.

- Добре де, ама как се досети?

- Ами ей така. Излиза, че там под кулата е лежало тялото на някакъв сталкер самотник. А Гърбуна, последният оцелял от момчетата на Пушача, е стигнал до тук заедно с Мечока. И тъмните са го убили тук. Но не и Мечока, защото все още не сме видели трупът му.

- М’да, така е - съгласи се партньорът, помълча и добави: - Ако решат още веднъж да гръмнат по нас с тяхната пушка и освен това… превключат на „макси”, тогава...

- Свършено е с нас - заключих аз. - Ще ме пратят в ада заедно с сандъка ми. А пък от легло ти …

- Трябва да се измъкваме през тези прозорци.

Погледнах вляво от сандъка. Шепата беше застанал на колене зад леглото и с опрени върху него лакти се целеше в посока на вратата.

- Тези, които са зад нас - добави той, без да се обръща. - Или през вратата. Не я ли виждаш, затворената? Провери я, докато контролирам прозорците…

- Заключена е - отговорих аз, вглеждайки се. - С масивна вертикална ключалка.

- Тогава през прозорците…

- Стъклата им са здрави.

- Разбий ги.

Вдигнах „инграма” и стрелях два пъти.

- Готово.

- Така… - Той бързо се огледа, пак се обърна към другия край на бараката и каза: - Така. Значи, ти си пръв. Когато подам команда - веднага тръгваш. Скачаш през прозореца, обръщаш се, насочваш през него цевта и се целиш. Когато си готов, викай. Тогава ще тръгна аз, а ти стреляй по тях. Това е, разбра ли?

- Само че, Никита, имай предвид, че тези прозорци не водят навън, там има друга барака - предупредих го аз. - Сега забелязах, след като разбих стъклата…

Грохот заглуши думите ми и веднага след него, вой от пушката на Никита. Аз се обърнах и насочих автомата, но всичко утихна. Партньорът извика:

- Свалих още един! Тези тъмни са пълни психари, без никакъв страх се бутат под курш…, под зарядите ми. Какво ми казваше, Химик?

- Казвах, че това е стена - по-точно преграда, разделя бараката на две. Зад нея е другата половина.

Той замълча.

- Добре, в момента не е важно. Приготви се… Готов ли си?

Бях успял да заредя в „Инграма” последния пълнител и отговорих:

- Готов съм.

- Добре…, хайде... давай!!!

Скочих. Шепата закрещя:

- Спри, лягай обратно!!!

Но беше късно - съсредоточавайки се върху разбития прозорец вляво от заключената врата, аз се хвърлих напред.

Добре, че не го послушах. Зад мен се разнесе грохот, сигурно тъмните бяха взривили вратата и веднага няколко от тях бяха нахлули вътре. Партньорът стреля, едновременно с него, един от сталкерите направи същото, но беше превключил пушката си на „макси”.

Той улучи сандъка, зад който се криех преди миг. Той веднага се взриви и вълна от нажежен въздух и капки разтопен метал ме удари в гърба и ме блъсна напред. Тъкмо се бях оттласнал от пода, за да скоча.

Може би, постигнах световен рекорд. Все едно ме удариха с чук, голям колкото локомотив. Тялото ми излетя косо от пода, като стрела се понесе напред, и сякаш улучвайки мишена, влетя точно през средата на квадратния прозорец. Парче стъкло, стърчащо от желязната рамка, ме поряза по бедрото.

Ревейки като ранен звяр, рухнах на пода и си ударих гърдите. Ребрата ми изхрущяха, въздухът със съскане излезе между стиснатите ми зъби. Пред очите ми присветнаха искри, всичко около мен избухна, разтресе се, запремигаха малки ослепителни пламъчета.

Никита… Той е още там, зад вратата… Тази мисъл ми дойде, сякаш от някакво много далечно място - с широко отворени очи гледах към това, което беше пред мен, в полумрака, който изпълваше тази част от бараката и скриваше от поглед срещуположният и край. Гърбът ми пареше, струваше ми се, че куртката ми все още гори. Задникът ме болеше, все едно ме бяха ритнали силно. Но Шепата… Той остана от другата страна на преградата, с група сталкери от тъмната групировка, които по някаква причина искаха да ни убият.

Повдигнах се на колене. Гръбнакът ми изпука. Изправих се, обърнах се на пети и погледнах през прозореца. И видях, че партньорът, без да дочака сигнала ми, бяга косо от към леглото, а от другия край на бараката двама души стрелят по него, и трети сталкер, който се цели с електропушка, следвайки с цевта движещата се цел… Насочих „Инграма” и натиснах спусъка. Автоматът стреля веднъж и млъкна - засече. Вишката, зад която до преди малко, се криеше Никита се взриви. Сигурно не бях видял, че са хвърлили граната по нея, ето защо той бягаше от там.

Шепата падна до стената и приповдигна глава. Нямаше пушка в ръцете си. От противоположния край на бараката към него бягаха пет човека и след тях през отвора от взрива влизаха още няколко.

Той се изправи и извади ножа. Куршумите свистяха и избиваха искри от металните стени вляво и вдясно от него. Партньорът стоеше полуобърнат към мен и аз видях изражението на лицето му - това беше краят, те бяха около десет, а само с нож не можеш да се противопоставиш на огнестрелни оръжия, враговете се приближаваха, четирима или петима едновременно се целеха в него…

- Кристалът! - закрещях аз, по такъв начин, че надвиках грохота на оръжията. - Кристалът, Никита! Давай! - Гласът ми прекъсна, сякаш гърлото ми беше изпилено.

Редица искрящи фонтанчета пробиваше стената и се приближаваше към партньора. Той откъсна контейнера заедно с карабината от колана си, отвори капака и го вдигна пред гърдите си. Един куршум със свистене удари металния контейнер. Никита закрещя и хвърли контейнера пред себе си. И се метна към преградата.

Видях как рамото му сякаш се взриви, когато го улучи куршум, как в мястото, където партньора току що стоеше, се впива разряд от електропушка, а той скача през прозореца от другата страна на заключената врата - и в този момент изпадналият от контейнера кристал сработи.

* * *


Артефактът безшумно избухна и изхвърли във всички посоки живачни, меки на вид, но в действителност остри като бръсначи лъчи. Те мигновено пронизват органичната материя и се спират едва когато изпълнят цялото пространство наоколо или ако достигнат нещо твърдо, като бетонни, железни или дървени стени.

Никита вече лежеше, притиснал лице към пода и прикрил главата си с ръце. А мен ме хвана обичайната ми несъобразителност, за да не кажа направо - мудност. Като в забавен кадър виждах през прозореца, как в съседната стая разцъфва кристалът, как по лъчите му се извиват тела, как ги разхвърля на всички страни и ги вдига над пода… След това един лъч достигна до прозореца и премина през квадрата от въздух. Машинално се отдръпнах назад, накланяйки се като дърво от вятъра, а лъчът премина на лицето ми, едва не закачи носът ми и продължи косо нагоре… Паднах по гръб. Лъчът докосна тавана.

- Мамка му… мамка му… мамка му…

Обърнах глава. Никита се повдигна, държейки се за разбитото си ляво рамо. Между пръстите му течеше кръв. Погледна ме с обезумели очи, облиза се, след това нервно се прозя и стана.

За преградата настъпи тишина - кристалът беше престанал да нараства. Чу се приглушен стон, който бързо затихна. Нещо падна на пода и изтропа. Никита стоеше неподвижно и гледаше през прозореца.

Обърнах се по корем и бавно седнах, притискайки гръб към стената. Във втората половина на бараката, където се намирахме сега, духаше топъл вятър и се носеше приложено бръмчене.

- Край - прегракнало каза партньорът. - Последният го закова за тавана. Видя ли какви са им лицата на всичките? Като чели са някакви араби … Андрей, колко време още ще действа кристалът.

- Примерно, около два дни - равнодушно му отговорих.

- А след това? По-рано виждал ли си как действа?

- Виждал съм. После това, живачното, ще започна да се разтваря и ще се стече като сополи по пода. След това ще изчезне. През това време труповете, ще бъдат силно разядени. Виж, Никита…

- Жалко за кристала - прекъсна ме той. - струва почти колкото окото, а и опитай да го намериш!

- Никита, казвам ти…

- Две хиляди, а може би и три … Ех!

- Забрави за кристала - казах аз. Тук си имаме такова нещо, заради което и двамата ще умрем много бързо.

- Занасяш ли ме, Андрейка? Хайде да оставим тези шеги…

- Това не са шеги, а въртележка, Никита.

Той се обърна и замълча за дълго. Покривайки помещението от едната до другата стена, в сумрака на бараката се въртеше и проблясваше със слаби искри спиралата на огромна аномалия.




Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   28




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница