Андрей Левицки Оръжията на Зоната



страница8/28
Дата15.07.2018
Размер1.6 Mb.
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   28

Глава 7

Отдавна е известно, че в почти всяка гадна ситуация винаги има някакъв, може и незначителен, но положителен елемент. В конкретният случай, това се оказа аптечка, висяща на преградка близо до стената.

Само на половин метър от мен се извиваха спиралите на въртележката, усещайки с кожата на лицето си наситеният с електричество и озон поток от топъл въздух, аз се притиснах с гръб към стената и се промъкнах до преградката, отворих аптечката и взех посивял от времето бинт и бутилка кислородна вода. Там имаше още и зеленика, няколко опаковки таблетки и при пластмасови спринцовки, пълни с мътна течност. Оставих зелениката, а таблетките и спринцовките ги пъхнах в джоба си.

Когато се върнах, Шепата беше седнал до вратата с разтворени и сгънати в коленете крака. Беше успял да си свали куртката, беше откъснал левият ръкав на ризата си и сега се клатеше напред назад със страдалческо изражение на лицето. На самият мен ми гореше гърба и ме боляха мускулите, но въпреки всичко превързах първо мъченика, като преди това му залях раната с кислородна вода. Куршумът не беше проникнал в мускула, само беше разкъсал плата и прорязал кожата, за това ми се стори, че рамото му се взриви.

По време на медицинската процедура той се мръщеше, сумтеше и охкаше, като дете.

- Какво, много ли те боли? - попитах аз и си свалих куртката. Оказа се, че сега тя изглежда като решето от към гърба.

- Много! Нямаше ли нещо обезболяващо в тази аптечка?

Извадих една спринцовка, погледнах надписа и казах:

- Еха! Та това е промидол.

- Какво? - простена той.

- Опиат, синтетичен. Силно нещо.

- Бий ми го!

- И вреден, разбира се. Освен всичко друго, може да предизвика повръщане и световъртеж, ще бъде трудно да се прицелваш, а освен това…

- Обезболяващ ли е?

- …не трябва да се приема по време на бременност. Нали не си бременен, Шепа?

- Химик! - примоли се той.

- Добре де, добре!

Махнах капачето, забих иглата в предмишницата му и вкарах лекарството.

След това свалих изпокъсаната си риза, обърнах се с гръб към партньора и попитах:

- Как е гърбът ми?

- Амиии … - провлачи той след кратка пауза. - Целият е на едни такива бабучки…

- На какво? Като ми изтърсиш нещо на твоя си диалект, без половинка водка няма да мога да те разбера. Що за дума, Никита?

- Никакъв диалект не е, а гърбът ти целият е на черни точки и петънца с червено около тях … Накратко, изгаряния, но съвсем малки, въпреки че са много, а и синини имаш. И отоци. И драскотини. И белези, но това е старо …

- Шлаката, която се разлетя от сандъка, ме изгори - поясних аз и си помислих дали да не инжектирам промидол и на себе си, но се отказах. Твърде силен е, ще ни замота главата, по-добре да взема някаква таблетка. Бръкнах в джоба си, а шепата ме гледаше със замъглени от болка очи и попита:

- Химик, какво е това по… тялото ти?

- Какво ми е на тялото? - попитах и приклекнах до него.

- Ами, аз по-рано никога не съм те виждал без риза… Ти си като онзи Фреди Крюгер, от един стар филм. Само, че при него физиономията му беше такава, а на теб тялото ти.

Наведох глава и разгледах белезите си. Най-дългият от тях се извиваше от дясното рамо, пресичаше гърдите ми и стигаше почти до пъпа, разделяйки на две татуировката до диафрагмата.

- От какво са? - продължаваше да се удивява Шепата.

- Отглеждам си ги - - обясних му аз, повъртях в ръце опаковките с таблетки и посочих с пръст дългият белег. Този ми е най-възрастният. Любимият ми …

- А не, аз също имам, но ..

- Та ти можеш да се считаш за новобранец в Зоната. А аз съм почти ветеран, напатил съм. И е ето… - прокарах длан по гърдите си. - Докоснала ме е.

Между таблетките се оказа пенталгин и яз хвърлих две таблетки в устата си. нямахме вода и се наложи да ги глътна на сухо. Проснах куртката си, седнах върху нея и двамата с партньора се концентрирахме върху въртележката. Нейното спирално ядро с тихо бръмчене се въртеше на около метър над пода, а по-нагоре, до самия таван, въздухът вибрираше и през изпълнилата пространството мъгла беше почти невъзможно да се забележи нещо.

- А пък аз си строших ПДА-то - изведнъж заяви партньорът ми и започна да разкопчава каишките. - даже и не си спомням кога. Екранът е напълно счупен и не работи.

- Изхвърли го.

- Готово - той хвърли устройството под преградата и добави: - Виж, на мен ли ми се струва, или тази гадост наистина е необичайна?

- Не ти се струва. Отначало дори и не разбрах, че това е въртележка. Дори и сега не съм много сигурен. Структурата й е като на въртележка. Обикновена няма как да ги разгледаш, когато изучавахме една, запалихме димка наблизо и когато тя завъртя дима и започна да го засмуква, успяхме да я огледаме както трябва. Така че, тази е като въртележка. Макар…

- А нима е нормално да има такива светлинки в нея?

- Там е работата, че е ненормално. Месомелачките искрят и миришат на озон, а въртележките - не.

- И какво тогава е това?

Аз замълчах за момент.

- Според мен все пак е въртележка. Но е необичайна … нещо като модифицирана. Разновидност. Или пък се е сраснала с месомелачка.

- Та това възможно ли е?

- Излиза, че да. Или пък не? Не зная, Шепа!

- Но нали кръвта на камъка обичано се появява около въртележките?

- Къде видя кръв на камъка? - учудих се аз.

- Ето го там - той посочи с ръка. - И не само този, ей там има още нещо…

Сигурно, след всички приключения главата ми не беше съвсем наред, защото не го забелязах пръв, а ме изпревари флегматичния празнодумец Никита. Но сега се изправих, както и преди, се притиснах към стената и отправих поглед натам където той показваше.

И подсвирнах.

На стената на около три-четири метра от преградата растяха гроздове артефакти наречени „кръвта на камъка”: доста безформено червеникаво нещо, което, доколкото разбирах, се състоеше от всякакви природни ингредиенти, като остатъци от растения, почва, а понякога - кости и плът. Всичко това се пресоваше, сливаше се в обща маса и се полимелизираше - това означава, че нискомолекулните вещества се срастват в макромолекули на полимера… От къде се е появило това тук? Клекнах, след това легнах и притиснах буза към пода. В полумрака около въртележката лежеше скелет с нищожни остатъци от плът и сухожилия по костите. Ето от къде въртележката е взела ингредиентите…, а вместо почва е използвала нещо друго, например външния слой метал от стените… „Използвала”, за пореден път се хващах, че мисля за аномалия като за живо същество, обладаващо примитивни и различни от човешките, но все пак оформени воля и стремежи. Когато се налагаше да работя непосредствено с артефакти, аз също ги възприемах като организми, и дори цялата Зона понякога ми се изглеждаше, като огромен разум, чието аморфно тяло се е разтекло върху ограничен район от планетата, сляло се е с ландшафта и самото то се е превърнало в ландшафт с всичките му хълмове, планини, речни корита, долини, изоставени бази, разграбени селища и всичко друго, от което се състоеше Зоната…

- И няма никакъв начин да ги стигнеш, а Химик, кофти работа? - почти издевателски ме попита Шепата, който знаеше за страстта ми към артефактите.

Опитах се да направя равнодушно изражение и отвърнах:

- Този е евтин. Пушача за една кръв повече от десетачка не дава. Макар, че артефактът няма да ти е излишен в момента, разбира се…

- Защо?


- Той, разбираш ли, добре заздравява раните. Облъчва ги с нещо, и те зарастват много бързо, кръвотечението спира… Раната на рамото ти до довечера щеше да е зараснала, ако към нея с бинт притиснем кръв на камъка. Но няма как да ги стигнем, а Шепа? Кофти работа…

Намигнах му (страдалческото изражение беше изчезнало от небръснатото лице на партньора, беше бодро, а в очите му се появи дори блясък), промъкнах се покрай преградата и започнах да оглеждам другата стена.

- И какво? - скоро попита той. Отговорих му:

- Шегите са си шеги, но на тази стена виси цял грозд месни резенчета. Наистина, и те са евтини, но малко по-високо … Ех!

- Какво - ех?

- Там, почти под тавана е залепнала душа.

Той замълча и сигурно си припомняше какво съм му разказвал. След това възкликна:

- А! Виждали сме душа веднъж, Хемул ни я показа, нали? Едно такова… жълто-червено, все едно кръв разбъркана с яйчен жълтък? Това ли е? Тогава казваше, че от него те обзема бодрост, прав ли съм?

- Никита, ако душата беше на кръста ти, щеше да скачаш като кенгуро до тавана, а тъмните щеше да ги разкъсаш с голи ръце и да завържеш цевите им на възли. Но, след това щеше да лежиш омаломощен цяло денонощие и биологически щеше да си остарял около две-три години, ако я използваш седем-осем часа.

- Това е яко! - откликна той и нещо в гласа му ме накара да погледна към него.

Партньорът тъкмо се беше обърнал към мен, така че видях искрящите му, като пияни очи - ясно, отплувал е Никита. Не, не го унасяше и не му се виеше свят, на него промидолът му подейства по друг начин. Важното е, че не загуби разсъдъкът си и не тръгна да се повърти на въртележката

- Как се чувстваш? - попитах го за всеки случай, когато се връщах към вратата.

Шепата неуверено вдигна ръка и се попипа по челото. Каза

- Ами .. май нормално. Рамото не ме боли, и изобщо нищо не ме боли. Сякаш всичко ми е безчувствено, но като че ли крайниците си ги движа свободно.

- А в главата ти как е?

- В главата … весело ми е в главата - призна си той. - И нещо лудо ми се върти постоянно.

- Най-важното е да го контролираш.

- В смисъл?

- В смисъл да не се поддаваш на безумни мисли. Трябва да си наясно, че тази лудост е предизвикана от лекарството, от обезболяващото. Докато помниш и осъзнаваш това, дотогава ще го контролираш. Нека да ти минават всякакви мисли, трябва да не забравяш, какво ги предизвиква, и тогава всичко ще бъде наред.

- Разбрах. Всичко е наред, не забравям.

- Това е добре.

- Аз знам, къде сме - изведнъж заяви партньорът ми.

- Сериозно? И къде сме?

- Това е бродеща база.

Аз се намръщих.

- Като изчезналия взвод, така ли? Пак твоите легенди …

- Не са легенди! - възрази той с вик. - За базата историята не е толкова интересна, както за взвода … По-точно, няма чак толкова особена история. Накратко: съществува база, която военните са построили тайно за някакви хитроумни експерименти. Като че ли са възнамерявали да усъвършенстват дълбоковакумното си оръжие или пък нещо друго. И в някакъв момент базата им изчезнала. Изчезнала цялата и напълно, връзката прекъснала, а когато изпратили вертолети, видели само цепнатина в земята, тясна, но дълга и необичайно праволинейна. А след това базата се появила на друго място, след година сталкери случайно се натъкнали на нея, било неотдавна, може би, преди няколко месеца. Но вече била изоставена, нямало хора, и била… стара. По някакъв начин новината достигнала до военните и те пак бързо изпратили вертолети там. Стоварили екип от десет десантчици, огледали всичко - оказало се пусто. По радиостанцията им обяснили всичко, казали им, че всеки момент ще изпратят някакви спецове от Кордона, с прибори, за да направят замервания - долетели спецовете… Няма я базата. Изчезнала заедно с десантчиците, все едно някой я взел и я пренесъл на друго място. И така тя ту изчезвала, ту се появявала на различни места, но вече все по-рядко.

- Излиза, че тези, тъмните - те ли са онези десантчици, които бродят подивели до ден днешен? - попитах аз.

Шепата поклати глава.

- Не, не приличат на тях. Макар че, кой знае, може и да са те. Единият от тях беше с барета на десантчик…

- Но в такъв случай не трябва да ги наричаме тъмни сталкери, какво отношение имат тъмните групировки към всичко това?

- Какво значение има, как ще ги наричаме? Приличат на тъмни и това е достатъчно.

- Добре, значи така, трябва да се измъкваме от тук, … но как - не зная. От онази страна на барака вратата май е отворена. Струва ми се, че през нея влиза светлина. Но как да стигнем до там…

- Не става ли покрай стените?

Поклатих глава.

- Не. Веднага ще ни завлече.

- А не можем ли да се доберем до тавана? Никъде ли няма стълби?

- Не, няма стълби.

- Това е гадно.

- Аха.


Замълчахме.

- А пък аз веднъж видях как въртележка завъртя един човек - обяви партньорът. - Недалеч от бара на Пушача. Не зная, кой беше това, не съм го виждал преди. Дали беше проиграл всичко на карти и се беше смахнал, дали го бяха натряскали или пък нещо друго - нямам понятие. Аз просто отивах при тях от към задната страна, през горичката, а от къде се взе тази въртележка там - умът ми не го побира, мястото изглежда чисто, познато е на всички… Но беше прорасла бързо, през нощта. Не бях я забелязал, сам щях да попадна в нея, но изведнъж този малоумник изскача с рев, почти гол, целият в синини, лицето му в кръв, крещи нещо… Избяга от бара и драсна направо през горичката, все едно, че го гонеше кръволок. След него се появи Кривия и двама от момчетата му. А този бягаше право срещу мен. Гледам, Кривия зад гърба му, вика ми да го хвана гадняра, защото не бил приключил с него… Тъкмо се чудех дали да им помогна или не - нещо недолюбвам Кривия… - когато бух! - този човек влетя право във въртележката. Тя го вдигна във въздуха, започна да се върти, повъртя го малко, а след това… Добре, че вече ми беше разказвал, как работи въртележката, и аз се хвърлих на земята. Защото този мъж, на парчета го… Все едно да удариш орех с чук с всички сили. Или не, тази… - изглежда мозъкът на Шепата все още беше под леко въздействие на обезболяващото, защото се впусна в поетически сравнение, за които нямаше талант. - Накратко: разпадна се човекът на парчета, като мокра франзела. Така изсвистяха над мен, добре че бях залегнал по корем, иначе щеше да ми се наложи да си сменям новата куртка, а можеше и бъбреците му да ме ударят в окото или пък ребрата му - ребрата се разлетяха като бумеранги, разбираш ли… А пък мозъкът му…

- Добре, добре, стига! - прекъснах го аз. - Точно това ни чака, ако опитаме да преминем покрай стените.

- А не можем ли да се върнем?

С тези думи партньорът се повдигна и погледна през прозореца. Аз погледнах през другия. Пред погледите ни се разкри живописната картина на това, което кристалът може да направи с човешките тела в затворено пространство. Тези тела - там бяха десетина, ако не и повече - сега висяха из цялото помещение на различна височина, а някои направо бяха приковани към тавана, нанизани на лъчите на артефакта, като печени пилета на шишове. Ръцете и краката им безволно висяха към обилно опръскания с кръв под. Стените също бяха кървави. Неприятно зрелище, което дори ме разстрои леко, защото се виждаха не само крайници, но и вътрешности. Отвърнах поглед и посочих с пръст към живачния лъч, който беше проникнал в тази част на бараката през прозореца.

- Имай предвид, че тези неща са по-опасни от плавниците на акулите.

- А какви са плавниците на акулите?

- Не съм ги пипал, но казват, че са много режещи. А и повърхността на лъчите е токсична. Само леко да се докоснеш и веднага изгаряне, като от сярна киселина.

- И без това е ясно, че не може да се премине - заключи Шепата. - Стената , на която е врата, сега дори и не се вижда. Какво да направим, Андрейка? Да изчакаме ли тук? Колко, казваше... три денонощия? Не, не става. Да кукуваме тук три денонощия, до стената... и няма какво да ядем, и да пием...

- Освен това, въртележките имат свойството понякога спонтанно да увеличават размерите си.

- Спонтанно… От само себе си, така ли? Ама и ти ме ободри! Но тогава, може… Или… И какво ще правим сега?! - най-после той схвана това, което вече бях осъзнал преди малко: положението си стана едва и не по-лошо, от сблъсъка ни с тъмните в другата част на бараката. Заплахата беше друга, но както и преди - нищо добро. Докато партньорът ми мърмореше нещо, аз отново приседнах, размишлявайки. Когато той най после млъкна, аз казах:

- Виждам само един изход.

- Какъв? - зарадва се Никита, защото беше свикнал, че в подобни ситуации, аз поемам, така да се каже, стратегическото планиране, а той - най-рисковата, силова част от практическото изпълнение на плановете ми, както и тактическото ръководство на двама ни по време на изпълнението. Такова разпределение на ролите устройваше и него и мен, а освен това, до момента винаги водеше до положителни резултати… В смисъл, че и двамата все още бяхме живи.

- Трябва да пропълзим под нея - казах аз.

- Какво? - той се вгледа в аномалията, след това премести поглед към мен. - Ти какво, по какъв начин?

- Пълзешком. Ти по какъв начин възнамеряваш на пълзиш? Въпреки, че можеш да пробваш и с подскоци, а аз ще ти ръкопляскам.

- Не ми е до шеги в момента! Ти кво, сериозно ли го предлагаш?

- До тавана няма начин да се доберем. Покрай стените … Отдясно - също няма начин, а отляво, виждаш, че около една трета от разстоянието до другия край ще го преминем, но по нататък няма проход. Значи, какво ни остава? Да пълзим по пода.

- И с какво подът е по-добър от стените?

- Пред очите ми, някога толкова отдавна, когато ти все още не беше се появил тук, Лудия Юмрук пропълзя под въртележка. Спечели на бас десет кашона „Смирнов - специална”. Юмрука беше дебел, тежеше доста. И ето, че...

- Какво значение има, колко е бил тежък той?

- Такова, че ако пълзиш под нея, тя ще се опитва да те вдигне във въздуха, нали? Колкото си по-тежък, толкова по-трудно ще и бъде. Ако все пак те повдигне, отначало ще започне да те върти в кръг, а чак след като те притегли в центъра, ще те разкъса на парчета. Та ето защо, ще бъде необходимо да се държим един за друг, за да увеличим теглото. Още по-добре ще е да се завържем един за друг, с ремъци, … Ами да, ще си кръстосаме коланите и ще си ги закопчаем отново. Разбира се, ще ни бъде неудобно да пълзим странично, притиснати един към друг, ще приличаме на двама педали, но нямаме избор.

Отново замълчахме, оглеждахме аномалията и се опитвахме да си представим как пропълзяваме под нейния стремително въртящ се и тихо бръмчащ център. Шепата настръхна.

- Означава ли, че колкото по-мощна е въртележката, толкова по-тежък трябва да бъдеш, за да не те вдигне? - попита той.

- Точно така.

- Щом е така, може би, ни е необходимо някак си да се... утежним?

- Как?

- Да вземем пушката. Не я ли забеляза? Ето, виж, къде съм я изпуснал...



Отново погледнахме към прозорците, и партньорът посочи с пръст. В близост до преградата имаше по-малко лъчи, по-точно, тук те се раздалечаваха по ширина, разстоянието межди тях се увеличаваше, освобождавайки малко повече свободно пространство. Стараейки се да не докосвам живачната повърхност, притиснах дясното си ухо към рамката на прозореца и промуших глава през него. Отляво до стената, сред останките от легло, лежеше електропушката.

- Тя е тежка, разбираш ли? - каза Шепата. - Когато стрелях с нея, я насочвах с усилие, а аз по принцип съм си здравеняк, не се оплаквам от хилавост.

- Сигурно това е някакъв изпитателен модел - предположих аз.

- Може би, не зная. Но нали ако го пристегнем с колан към гърба, ще ни помогне?

- В момента ще ни помогне всичко, което увеличава теглото. Но как възнамеряваш да вземеш пушката?

- Ще трябва да пропълзя до там.

- Опасно е.

- А стига, бе! - учуди се той. А това, че висим тук, непосредствено до мощната въртележка - това не е ли опасно? А Зоната наоколо не е ли опасна? Животът по принцип, не е ли опасен?

- Добре, добре, отивам да я взема.

- Не, нека аз да отида.

- Но рамото ти. А и ти инжектирах наркотик, Никита. След приемане на промидол не трябва да се шофира. И да се навираш между лъчите на кристала, лекарите също не препоръчват - може да се порежеш смъртоносно или да си одереш кожата от цялото тяло …

- Ама аз се чувствам нормално - увери ме той. Рамото не ме боли, което значи, че наркотикът ти все още действа, но в главата ми се проясни. Не, сериозно, Химик, в момента съм наред. А пък и ти самият глътна две таблетки, нима не ти действа?

- Едно са таблетките, а пък съвсем друго мускулната инжекция.

- Приятелю… - той погледа към мен и аз се обърнах към партньора си. Хората се делят на два типа: едните могат са се промъкнат между лъчите на кристала, а другите - не. Ти през живота си няма да успееш. Яз не съм някакъв си Брус Шварценегер или Арнолд Уилис, какво си помисли, че изведнъж ми хрумна да се правя на герой ли? Ако наистина не се чувствах добре, така и щях да ти кажа: не мога, отивай сам партньоре. Но сега съм добре, а щом е така… И ти самият си наясно: по-добре ще се справя от теб. Съгласен ли си? За това е по-добре аз да се промъквам между тези… остриета.

Помълчах малко и кимнах. Разбира се, че като при неотдавнашен десантчик, координацията на Шепата беше по-добра и вестибуларният му апарат беше по-натрениран. Аз също не съм някакъв кекльо, но все пак той владее тялото си по-добре от мен, без значение, че е по-едър.

- Добре - казах. - Разбрахме се, ти отиваш. Но в такъв случай няма какво да чакаме - тръгваш веднага, нали?

- Точно така - отговори той и се промуши през прозореца.

* * *


Застанах до прозореца, през който Шепата се прехвърли в другата част на бараката, и усещайки с обгорения си гръб движението на въздуха, което предизвикваше аномалията, следях действията на партньора си. Първоначално той се спря до прозореца в стената, разглеждаше разпрострелите се във всички посоки лъчи, изглеждащи като излети от застинал твърд живак. Въртележката едва доловимо бръмчеше, понякога припукваше, но в другата половина на постройката цареше тишина, само някъде в далечината нещо капеше.
Т. е. не „нещо”, а кръв, разбира се.

- Тъмничко е тук - оплака се партньорът. - Добре, да тръгвам.

- Само че обмисляй всяка своя стъпка предварително, разбираш ли ме? Не бързай и не се суети, прави всичко бавно, с разум...

- Не ме тормози.

Достъпът до електопушката беше частично преграден от три лъча с различна дебелина и наклон, които партньорът трябваше да премине. всички те излизаха от така нареченото „гнездо”, т. е. от ядрото на артефакта, но много от тях се бяха огънали, поради което не можах да определя, къде се намираше то. Макар че, най-вероятно, беше някъде по средата на пътеката между вишките.

Никита направи една крачка, след това още една. Приклекна, вгледа се, след което се наведе на буквата Г.

- Давай на четири крака! - шепнейки го посъветвах аз.

Той раздразнено отметна глава - млъквай, не ми пречи! - но все пак опря юмруци в пода и започна да се придвижва, като маймуна.

- По-ниско! - едва не закрещях, когато гърбът му почти докосна първия лъч. Той залегна, преодоля два метра пълзешком, след това погледна нагоре. Изправи се; сега пред него бяха два кръстосващи се лъча, а по нататък между отломките от леглата лежеше пушката. Той застина за кратко и изведнъж високо вдигна крак и направи широка крачка. Аз почти подскочих, реших, че промидолът все още бушува в кръвта му, отлага се в мозъка, потискайки невронните сигнали и прекъсвайки синапсите, както и че в момента там се е случило нещо като късо съединение... Но не, оказа се, че Шепата прецизно е разчел всичко. Дясното му рамо премина буквално на сантиметри от единия лъч, подметката му едва не закачи другия, и партньорът благополучно преодоля препятствието. Бързо се наведе, вдигна пушката, обърна се и ми я показа. На лицето му се появи широка усмивка, и аз си помислих, че ей сега ще ми се изплези.

- Ето! - донесе се до мен от полумрака.

- Добре, връщай се обратно - казах аз. - Само че внимателно, не забравяй, че сега носиш и тази електропукалка!

Той пак направи широка крачка, приклекна ... и замръзна, гледайки някъде встрани. Не виждах какво гледа, тази част от пространството беше скрита от лъчи. Никита се изправи, преметна пушката на гърба, затегна ремъка и застана на четири крака.

- Там лежи FN-P90! - съобщи той, когато се върна до стената и ми подаде оръжието. - И не е само един - два са!

- Ами добре - казах аз. - Нека си стоят там. Хайде, прехвърляй се обратно.

- Те тежат по три килограма с пълнител!

- Да вървят по дяволите, Никита! Твърде опасно е.

- Не, ама как така? Ти не разбираш - това са истински „ефени”! Аз просто ги обичам! Пластмасата им е такава, че можеш да виждаш колко патрона са в пълнителя ... Това е като ... като жена с прозрачна рокля!

Повиших глас:

- Слушай, я се връщай назад! Рокля … Ти изобщо никога повече няма да видиш жена, ако започнеш да се разкрачваш между лъчите.

- Петдесет патрона в пълнителя! - продължаваше да страда Шепата. - Почти хиляда изстрела в минута! Калибър пет и седем, островръхи куршуми със стоманен сердечник - на сто метра пробиват кевлара от раз! Двеста метра далекобойност! И тактическо фенерче!

- Ама си и… оръжейник! - ядосах се аз. - Връщай се обратно, ти казвам!

Той поклати глава.

- Не мога! Извинявай, Химик, но яз просто съм длъжен да ги взема. Ще престана сам себе си да уважавам, ако изоставя такива оръжия тук, а на теб за какво ти е партньор, който не уважава себе си? Аз бързо, ей сега ...

И закрачи обратно, но вече в малко по-различна посока, от първия път.

Аз ядосано ударих с приклада на пушката по преградата и се изплюх.

Той не отреагира - изви се, сякаш беше човекът-змия, и започна странично да се промъква между два лъча, рискувайки да ги закачи едновременни и с гърдите и с гърба си. На мен дори ми се прииска да затворя очи, за да не гледам това. Въпреки всичко, Шепата благополучно премина лъчите, след което се изгуби от поглед. В слабо осветявания от живачните отблясъци сумрак едва се различаваше смътната сянка, в която се беше превърнал силуетът му, но след това изчезна и тя, и светлото петно на косата му.

Известно време беше тихо и изглеждаше, че там нищо не се движи.

- Ей! - извиках аз. - Партньоре!

Гласът му се чу след пауза.

- Тук съм! Всичко е наред, Химик, недей да нервничиш. Ето ги… ух, в ръчичките ми са! Вече ги взех, връща… А!!!

- Какво?! - извиках аз. Чу се тропане, след това вопъл на Шепата, шляпане, звук от удар…

- Той е жив, гадината!

- Кой е жив?! - машинално вдигнах тежката пушка, без дори да погледна в какво положение е превключвателя, и насочих цевта през прозореца.

От полумрака изплува Никита, пропълзя под едни хоризонтален лъч, влачейки на гърба си човек, който беше обхванал с ръце шията му и здраво се притискаше към гърба му.

Партньорът ми просъска нещо неразбираемо, изправи се на колене и аз видях безумното лице на тъмния сталкер, който висеше отзад. Очите на Никита бяха опулени, а в ръцете си той стискаше по един картечен пистолет с необичайна форма, от матова черна пластмаса.

Яките мургави ръце стиснаха по-силно. Никита скочи, извъртя се - и аз забелязах, че висящото тяло няма десен крак, а левият е само до коляното. Прицелих се но не стрелях - беше твърде рисковано.

- Насам! - извиках аз, като се промуших през прозореца почти до кръста. - Към мен, тичай към мен!!!

Никита започна да се обръща към мен, и тогава сталкерът впи зъби в косата на врата му. Партньорът закрещя и откри огън и с двете оръжия: куршумите забарабаниха по преградата и със свистене правеха неравни дупки в нея. Предусещайки, че следващия момент той ще ме простреля, аз се оттласнах от прозореца и се метнах встрани, миг преди няколко куршума да преминат през отвора. Оказах се точно пред вратата и смътно разбирах, че трябва да я отворя бързо, за да пропусна Никита, защото той нямаше да успее да се промуши през прозореца с този товар на гърба си. Но вратата е заключена от другата страна, значи трябва да гръмна по нея с електропушката... Вдигнах оръжието и в този момент тя се разтресе и се раздвижи сама: от другата страна Шепата с двете цеви стреляше по вертикалната ключалка.

Раздаде се трясък, изстрелите замлъкнаха, смени ги нарастващ прегракнал рев: партньорът бягаше насам. Сигурно ключалката вече беше разбита. Чак в последния момент разбрах какво ще се случи и се опитах да отскоча встрани, за да направя подсечка на Никита и да му попреча да...

Но закъснях.

Шепата връхлетя върху вратата, тя се разтвори, и ние тримата - партньора, тъмния сталкер и аз - паднахме в обхвата на въртележката.




Поделитесь с Вашими друзьями:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   28




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница