Ангелът на шартър не зная твоя чин, ни име



Дата31.03.2018
Размер137.58 Kb.
АНГЕЛЪТ НА ШАРТЪР

Не зная твоя чин, ни име

на ангелите във реда,

но знам, че ти в нощта откри ми

отново пътя към света.
И днес, спасен, смирен те славя,

прекрасен ангел божи, спрял

на Шартърската катедрала

върху зелената стреха`.

Ти сякаш слиташ като птица

всред облаци и ветрове

и носиш в своята десница

не меч и смърт, а благовест.

Ти идваш не души да вземаш,

ти идваш да благословиш

еднакво всички и човека

ведно със слабите треви.

И ето грее слънце ден е.

Синее стихналата вис.

Светът блести, цъфти пред мене

като старинна стъклопис.

Със гордост Ил дьо Франс разгръща

поли, препълнени с кръстци,

и всякое дърво е къща

на орляк палави скорци.

Вървя край зидовете стари

и мостовете на града,

де отражения като пари

излъчва злачната вода.

И дето спра, все тъй те виждам

върху църковната стреха

от синкавата вис да слизаш

със благославяща ръка.

1937 г.

БОЛНИЦА
Тази бяла варосана зала на градската болница,



до самите стени прилепените бели легла

и лица побледнели по тях, и лица меланхолни

с тъмножълтия цвят на студената зимна мъгла.
Тези черни ръце връз прострените бели покривки

като черни оголени клони на зимния сняг,

тези сухи ръце и ракривени болни усмивки,

и очи може би вече вгледани в другия свят.

Тишината и здрачът и тези прозорци тъжовни

със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът,

и звънът, и звънът на големия стенен часовник

сякаш тежките стъпки на близката смърт.

1923 г.

ВРАТИТЕ


Вратите, пътните врати

на старите прогнили къщи

вий ги познавате, нали,

от толкоз минали години;

те с шум закрехнати назад,

когато вечер се завръщате,

ви сторват път и сякаш казват

- Минете, моля господине!


Те имат странни гласове

и в делник, и в неделя - всекога,

от сутрин чак до вечерта

те пеят със уста раззината,

когато ги отваряте

и ги затваряте полека

о, тези гласове и песни,

познати още от детинство!

Вратите, мокрени от дъжд,

изгнили от вода и зима,

гризат ги червеи безброй

и ги оглождват ветровете;

вратите с хиляди резби -

цветя и знакове без име -

със гвоздеи, халки и скоби,

с ръждата като кръв по тях.

А снощи с всичата си мощ

развързаната буря в мрака

ги блъсна като стенолом

и се разпериха вратите,

и цяла нощ до сутринта

безспир се удряха и тракаха

като криле на черна птица,

ранена смъртно в мрачините.

Вратите, вашите врати

напразно вие ги заключвате.

Вий няма никога, уви,

да бъдете зад тях спокойни.

Когато вслушва се нощта

и вият сепнатите кучета,

не могат те да ви запазят

от Нея - вечната разбойница.

1925 г.

ДЯВОЛСКО
Стрелките на отсрещния часовник



описват върху своя циферблат

дванайсетте кръга на моя ад

и жънат мойте часове отровни.
И аз лежа на дървения под

с коси от леден лепкав пот измокрени,

и аз умирам в стаята под покрива

тъй близко до самия небосвод.

А долу преминават автомобили,

трамваи като ветрове фучат

и смехове и крясъци звучат,

и тътнат кръчмите и публичните домове.

И за да заглуша във себе си скръбта,

понякога аз сядам на прозореца

и яростно оттам замервам хората

със пръст от старите саксии без цветя.

О, аз разбирам този весел свят

със мене и със мойта смърт не свършва;

аз съм една ненужна жалка мърша

и мога ли да бъда техен брат

Не искам състрадание от хората!

Аз имам всичко моя е смъртта.

И аз ще се изплезя на света,

обесен върху черния прозорец.

1927 г.

КАМЪК


Остаряват хора и дървета;

падат дни, нощи, листа и дъжд;

неизменен в есента и летото,

камък, ти стоиш все същ!


Нямаш нито жили, нито нерви,

нямаш нашата злочеста плът.

Съвестта и хилядите червеи

никога не те гризат.

Ти не си изпитвал още жаждата

от която почват вси беди

не грешиш ти никога не раждаш,

пък и сам си нероден.

Ти си свят. Не затова ли некога

в огнените стари векове

от гранит и мрамор е човекът

ваял свойте богове

Алена искра, от теб изтръгната,

камък, истината в теб прозрях

вечно и свето е само мъртвото,

живото живее в грях.

1927 г.

КНИГИТЕ


На К. Гълъбов
Пред мен е книгата разтворена

и денем, и нощя;

все сам, аз не познавам хората,

не зная и света.

Прилитат и отлитат птиците,

изгрява ден, залязва ден

аз дните си като страниците

прелиствам уморен.

Години да четеш за чуждия

живот на някой чужд,

а твоят, никому ненужен,

да мине глух и пуст.

До мене ти не стигна никога,

о, зов на любовта,

и аз изгубих зарад книгите

живота и света.

1926 г.

КОЛИ
Дълъг път, потъмнял и разкалян,



който води незнайно къде,

който прав в есента кървоалена

като меч е разсякъл света.
Още колко остава да минат

тези стари и груби коли

Много дни във полета пустинни

непрестанния дъжд ги вали.

Много дни в този път безнадежден

ги следи неотстъпно дъжда

и разгъва чудовищна мрежа

от изпредена в нишки вода.

Дъжд и път, дъжд и път пуст и черен

и понякога бедни села;

само скръбната песен размерена

на скриптящи безспир колела.

Тази песен, която приспива

и скъсява далечния път

като нощ почернелите биволи

денонощно покорно вървят.

Стари груби коли сред полята,

ето ви по безкрайния път!

Като спиците на колелата ви

едносъщите дни се въртят.

1924 г.

ЛЮБОВ


Над старото тържище ален

бе залезът като домат

и все тъй строен, все тъй млад

стоеше бедният хамалин.


Засипваше дрезгавина

очите, веждите му вече,

но не дойде и тази вечер

зеленооката жена,

която го веднъж повика

с очи, със поглед, без слова

и зарад тежкия товар

му заплати една усмивка.

Да би дошла и тази нощ. . .

да би му станала невеста. . .

до гроба би я носил весел

на гръб в широкия си кош.

И всеки гвоздей от обущата му

би грял в нощта като звезда,

когато долу през града

към къщи с нея ще се спуща.

Сънуваше ли Сам в света,

хамалинът стоеше влюбен.

И мракът от лика му груб бе

изтрил и сетната черта.

1927 г.

Метафизически сонет



Напразно ти кълнеш жестоката съдба

и бедното тело осмиваш със злорадство

душа, ти свойта мощ и своето богатство

на него, тленното, уви, дължиш все пак.


Безумно не роптай, че бог те е затворил

като бунтовница в нерадостната плът,

без сетивата й от себе си навън

не би излязла ти, монадо без прозорци!

Ти властвуваш в света чрез тези сетива

и хранена от тях, растеш и бързо крепнеш,

докато тялото за теб покорно крее.

Какво ще му дадеш в награда за това

Когато отлетиш във блясък и във слава,

неблагодарнице, ти тук ще го оставиш!

1927 г.

МОЛИТВА


Аз не помня, аз не съм видял

минаха ли моите години

Ти не ме оставяй да загина,

господи, преди да съм живял!


Изведи ме вън от вссяка сложност,

научи ме пак на простота

да отдавам сетния петак

от сърце на срещнатия просек.

Да усещам своя радостта

на невинното дете, което

първите снежинки от небето

сбира със отворена уста.

И без свян да мога да говоря

с простите на прост неук език. . .

Научи ме, господи велик,

да живея като всички хора.

1927 г.

НОСАЧИ НА РЕКЛАМА



Те бродят в този град прокажен

без цел, превърнати на вещ,

и вече своя вид зловещ

самички не съзнават даже.


Със поглед тъп и образ впаднал

прекосват този свят засмян

и носят на гърба си - гладни -

меню на някой ресторан.

И как е странно под това

небе, изядено от пламък,

да виждаш (случва се това)

реклама да чете реклама.

Човечество, спри да въздишаш,

скрий лицемерните сълзи!

Човек не ни е брат, а зид,

на който се лепят афиши.

1934 г.

НОЩ


Безсъница. Среднощ. От вятъра раздвижван,

неспирен дъжд бразди студените стъкла.

Аз гледам, отразен в прозореца, и виждам

през себе си нощта.


На срещната врата се спира да отвори

един развратник стар с едно полудете;

изгрял, угасва с тях и сетният прозорец

на стария хотел.

Разбит и уморен, нападнат от съня,

стражарят най-подир прибира се самотен;

остава в мрака зъл едно да бди окото

на пътния фенер.

Като река лъщи асфалтът под дъжда.

Дърветата трептят измръзнали и мокри.

Зловещо някъде под някой нисък покрив

барабани чадър.

При този тъмен звук нощта се сепва сякаш,

уплашена сама от свойта пустота,

и три пъти по-чер, по-тежък става мракът

и мойта самота.

1928 г.

ПОВЕСТ
Прозорците - затворени и черни



и черна и затворена вратата,

а на вратата - листът със словата

Стопанинът замина за Америка.

И аз съм сам стопанинът на къщата,

където не живее никой,

ала не съм аз заминавал никъде

и тук отникъде не съм се връщал.

Аз не излизам никога от къщи

и моите еднички гости са годините,

а много пъти пожълтяваха градините

и аз не съм навярно вече същият.

Отдавна всички книги са прочетени

и всички пътища на спомена са минати,

и ето сякаш сто години

как разговарям само със портретите.

И ден и нощ, и ден и нощ часовникът

люлее свойто слънце от метал.

Понякога аз се оглеждам в огледалото,

за да не бъда винаги самотен.

А по стената се изкачват бавно

и догоряват на потона дните ми

без ни една любов, без ни едно събитие

животът ми безследно отминава.

И сякаш аз не съм живеел никога,

и зла измислица е мойто съществуване!

Ако случайно някой влезе в къщата,

там няма да намери никого;

ще види само прашните портрети,

коварното и празно огледало

и на вратата листът пожълтял

Стопанинът замина за Америка.
1925 г.

ПРОЗОРЕЦ
Ето нашето зимно стъкло.

То не е, то не е сякаш същото

няма вече ни пътя, ни къщите

само бяла гора от сребро.
И през нея минават прегърнати

мойто братче и мойта сестра.

В посребрената бяла гора

накъде ли самички са тръгнали

Те вървят върху сребърен път

и под мрежа от сребърни клони,

посребрени листа се отронват,

дъждове от листа ги валят.

Мойто братче и мойта сестра

преминават без страх под дърветата

няма вълци, нито има ветър

в тази сребърна бяла гора.

Там е само вълшебната птица

с лъчезарните златни пера;

мойто братче и мойта сестра

нея търсят от цяла седмица.

Чак на седмия ден призори

ето тя затрептява, изгрява

и във миг се запалва гората

от горящите нейни пера.

Дървесата възпламват, искрят

и на капки сребро се разтапят.

И отново изникват къщята

и изплува познатият път.

1925 г.

СТАРИТЕ МОМИ



Ръцете бавно се протягат

и пее старият чекрък,

през сухите и тънки пръсти

се точат нишки от коприна

като лъчи през сухи клони

във пуста есенна градина

то старите моми безстрастно

предат, насядали във кръг.


Те не говорят и не питат,

а всички сведени мълчат,

въртят безспирно колелото

и слушат скръбната му песен,

от сутринта в студени стаи

над стария чекрък надвесени,

и ето вече по стъклата

догаря най-подир денят.

О, старите моми печални,

които чакат вечерта,

за да отдъхнат в сън най-после

и почнат утре освежени!

Те имат тук едно богатство

то са косите посребрени,

а в техните сърца-саксии

цъфтят цветята на скръбта.

Печалните моми що искат

Каква надежда ги зове

Нима ще трябва да загинат,

без радостта да ги споходи

Ах, старите моми очакват

накрай женихът им да дойде,

последният жених да дойде

и скъса нишката надве.

1923 г.

СТАЯТА
Би казал, че във тази стая



не е живял отдавна никой,

че е заключена стояла

с години нейната врата.

Тук има миризма на вехто

и прах по всичките неща,

тук бавно времето превръща

във прах безжизнен сякаш всичко.
В ъглите расне неусетно

вечерната дрезгавина

и вехне есенното слънце

върху килимите на пода,

а светят жълти зимни дюли,

наредени върху комода

като голяма броеница

от кехлибарени зърна.

Какви лица ли отразило

ревниво пази огледалото

То сякаш е един прозорец,

отворен в друг предишен свят.

Часовникът е вече млъкнал

и в неговия чер ковчег

лежат умрели часовете

и неподвижно спи махалото.

Портрети на жени, които

са си отишли от света,

висят, от слънце пожълтели,

окачени върху стената,

заспала тежко върху пода,

сънува в здрача тишината

и цялата печална стая

залязва бавно с вечерта.

1925 г.

СЪДБА
И ти си бил дете (почти не вярваш),



и ти си имал къдри от злато;

застанал бос, на глас си разговарял

с обувките и детското палто.
Следил си лястовиците, безгрижен

си хвърлял книжни лястовици сам

и си през счупени бутилки виждал

червени хора, сини дървеса.

Къде отиде времето, когато

е крепнела невръстната душа,

играла е със палавия вятър

и е била сестра на вси неща

Годините растат и те затварят,

и те зазиждат в твойта самота,

врази ти стават старите другари

и опустява медлено света.

1927 г.

ХИЖИ


Прихлупените вехти хижи

из крайнините на града,

стени с опадала мазилка

като че с белези от струпеи,

врата раззината и черна

и чер прозорец изпочупен -

о, тези вехти ниски хижи

на бедността и на глада!


Там слънцето е огнен костер

на знойна мъка и печал,

там никога не разлюлява

камбани шеметният празник;

трудът е вечен и безплоден

и бляновете са напразни,

макар нощта да е без сън и

денят в година натежал.

Там не живеят нито хора

и нито божии чеда,

но вятърът развява сенки,

които сведени се движат,

и съсухрени лица се мяркат,

дълбани от неспирна грижа,

и сякаш не лица, а маски

със вечний образ на глада.

Там радостта е непозната

и там смехът е чужденец,

и щастието не изгрява

над тези покриви разбити

под тях е безпределната радост

понякога да бъдат сити

и за щастлив се смята само

студеният и блед мъртвец.

Там небосводът е от пепел,

от жарки въглища, от плам

и често дъжд и зли вихрушки

стени и покриви разкъртват,

а мръсната земя излъхва

подобно чер и древен жъртвеник

зловоние към небесата

като молитвен тимиам.



1923 г.


Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница