Англичани говорят за секс (Първа част)

- До темата за секса

- Ааа, лесна работа значи – 20 празни страници

Вече загубих бройката на коментарите в този дух: „Това ще е доста кратка глава на книгата ти”, „Поне ще ти спести време”, „Най-лесната глава до момента, а?”, „Какво го мислиш толкова, просто напиши; „Без секс, моля. Ние сме британци””, „Стана ли ти поне ясна мистерията как сме се размножавали досега?” и т.н.

Този асексуален образ на англичаните е неправилно заслужен, разбира се. Сексът е значим за нас като нормални представители на човешкия род. Репутацията за нашата некомпетентност по тънката част не се дължи на факти и цифри. Чифтосваме си се и се възпроизвеждаме не по-зле от останалата част на света. Ако не друго, поне започваме сексуалния си живот по-млади. Англичаните са с най-високия процент тийнейджърска секс активност в индустриалния свят, 86% от неомъжените момичета имат натрупан завиден опит преди достигането на 19.

Сексът обаче е колкото естествен инстинкт, толкова и социално действие, включващо степен на емоционална ангажираност спрямо друго човешко същество, контакт, интимност и пр. умения, които както вече знаем, не спадат към най-силно застъпените ни достойнства. Подозрителната готовност, с която се хвърляме да защищаваме английското време, докато подминаваме злополучния си фолклорен имидж в секса, говори за една английска чудатост, която изисква обяснение.

Гледам записките, които съм си водила в тефтера, трупайки материал за книгата и виждам че съм отбелязала на едно място невъзможността да водя какъвто и да е смислен разговор с английските си събеседници по темата: „Англичаните просто не могат да говорят на тази тема без да се шегуват”. Споменаването на самата дума е покана за автоматичното изтърсване на духовитост, многозначна забележка, побутване с лакът, намигване или ученически кикот. Това е повече от общо правило. Кажи на англичанин „секс” и хуморът му ще последва с досадната предвидимост, сякаш си го чукнал по коляното.

Англичаните са генетично програмирани да флиртуват, бидейки хомо сапиенси. Просто не го правим с тази лекота, увереност и умение като останалите нации. Ако се вгледаме по-отблизо във възприетите за нас стереотипи от другите нации, ще видим, че английският мъж е фигурата, която предимно обира присмеха в тази ситуация. На него вицовете единодушно отреждат качества като импотентност, апатия и некомпетентност. Първите две от тези обвинения – за неговата импотентност и апатията, са недействителни, тъй като не се базират на реални факти. Те идват като директен извод от третия упоменат дефект обаче – некомпетентността на английските мъже в изкуството да съблазняват.

Практически погледнато, стандартната ситуация на английското ухажване, е нещо подобно на шофиране на кола на полусъединител, което не е чак толкова лошо и за двете страни. На англичанина не му се налага да разкрива емоции и да се усеща приклещен в думата „relationship” (връзка), която носи за него доста стресираща конотация. Англичанките от друга страна, са свикнали на тези мъгливи сигнали, които им помагат да се разположат удобно във времето и да преценят по-правилно перспективата на евентуалната връзка. Това ги улеснява при евентуален цивилизован отбой от неподходящия ухажор, без да се налага това да му се казва на висок глас. Така често пъти английската връзка приключва без изобщо някоя от двете страни да я е декларирала. Практично, нали ?

Основната платформа, върху която се извършва едно ухажване по английски, всъщност е играта за запазване на достойнството и избягването на конфузни ситуации. Тя е израз на типично английския феномен на „негативната любезност”, чиято основна цел е да не допуска натрапване и обида на отсрещната страна, в противовес на „позитивната любезност”, която е насочена към нуждите и одобрението на отсрещната страна.
Правилата на английското задяване (banter)
В повечето световни култури, флиртът и ухажването се свързват предимно с размяната на комплименти. При англичаните по-вероятно ще чуете размяна на ... обиди. Или по точно – обиди наужким. Наричаме го „задяване” и то си е наше национално достижение в изкуството на флирта. Компонентите на задяването са типично английски – иронията, играта на думи, цинизма, престорената агресия, индиректността – все любими наши оръжия. Спецификата на английското задяване е, че то изключва от себе си всичко, което ни кара да се чувстваме неловко – емоцията, сериозността и директността.
Ето думите на една задявка между двама тийнейджъри, която си записах в автобуса:

- Да не би да носиш тази грозна риза, защото си загубил някакъв бас ?

- Гледай кой ми го казва, гащите ти се виждат, ма !

- Това не са гащи, а са прашки, бе галфон. Не че някога ще го загрееш. И

това е единственото, което някога ще видиш от тях.

- Кой казва, че искам да ги гледам и че изобщо ме кефиш ма, парцал !

- Смотаняк !

- Кучка !

- Нещастник !

- Кифла! .... Опаа, тая е спирката ми. Кога ще излизаш довечера ?

- Около осем.

- Окей

- Чао
От разговор с техни общи приятели по-късно разбрах, че и двете страни в подслушания разговор ясно били демонстрирали, доста по-отрано своето взаимно привличане и скоро след този разговор били започнали да излизат заедно като се очаквало да станат официални гаджета.

При по-възрастните англичани същите тези задявки се сервират в доста по-мека откъм реплики форма, но основните правила (дразнене, ирония, лъжеобиди и пр.) важат в пълна сила и при тях.