Англичани навън (Първа част)



Дата14.01.2018
Размер41.71 Kb.
#46431
Англичани навън
(Първа част)
Кейт Фокс

Превод за БГ БЕН: Евгений Кайдъмов
След като домът е обичайния полигон, на който развиваме социалните си умения, то как се справяме тогава, ако се наложи временно да го напуснем и да излезем на светло? Както може да се предположи, отговорът е: ”не особено успешно”. След повече от 10 години наблюдения по улиците, влаковете и автобусите, ще се опитам да дешифрирам неписаните кодове на нашето публично поведение.
Когато пътуваме с обществен транспорт
Основният рефлекс, който задействаме в подобна ситуация, бива наричан от психолозите „отрицание”. Опитваме се да отречем факта, че се намираме сред тълпа от непознати като се заобграждаме с колкото си може повече лично пространство, преструвайки се, че ни няма в общата картина и че другите около нас не съществуват. Това правило на отрицанието ни диктува да не заговаряме непознати, да избягваме очния контакт и да не даваме признаци, че забелязваме някого, освен в случаите когато това е наложително. Същевременно демонстрираме постоянно вглъбеност или заетост в старанията си, за да не привличаме излишно внимание върху себе си.

„Ако се засичаш на платформата с едно и също лице всеки ден и често пъти сядате един срещу друг”, сподели една пътуваща в метрото англичанка, „в реда на нещата е след известно време да започнете да си кимвате небрежно, когато единия от вас става, но ... само дотам”. „Какво ще рече това „след известно време”?”, питах. „Ооо, това е различен период – може би поне година, в случай че човекът срещу теб не е особено общителен”. Зачудих се дали според нея е редно по-общителните хора да започват да си кимат един на друг след примерно два месеца.”Ммм, знам ли, може би да ... но това ми изглежда донякъде натрапчиво и лично мен би ме притеснило”.



Въпросната жена работеше като секретарка в ПР агенция
и определено не изглежаше стеснителна. Позволявам си да цитирам мнението й, защото то съвпадаше с преобладаващото мнение на интервюираните. Те също тълкуваха всяко леко кимване като драстичен скок в интимното пространство на другия и повечето от тях казваха, че от този момент нататък биха третирали отсрещния човек с особена предпазливост. Един от тях обобщи целия този парадокс: „Веднъж след като започнете да си кимате, ако не вземете навреме мерки, ще започнете да се поздравявате с „добро утро” и в някакъв следващ момент може да се наложи дори и да разговаряте”.

Че какво му е толкова лошото на един неформален приятелски разговор, докато си чакате спирката, продължавах да любопитствам. Вежливите увъртания в отговорите ми подсказваха, че съм задала особено глупав въпрос. Деликатният момент тук се оказа дилемата, че след като сте си разменили по няколко думи с човек, когото виждате всеки ден, би се очаквало да го повторите отново и отново, след като вече сте се признали за официално „съществуващи”. И така ще се отзовете в положение, когато всеки ден ще трябва да се чудите как да поддържате разговора, при условие че нямате толкова много общ материал за коментиране освен най-повърхностни теми. Финалът, разбира се е английски – неловка ситуация. Двете страни най-вероятно ще намерят общия изход от нея, като започнат да се дебнат един друг по перона, крият в тълпата или пък да бягат един от друг през три вагона.

И все пак, има три ситуации, при които е разрешено да се наруши златното Правило на взаимното отрицание, да се призне официално съществуването на останалите пасажери и дори да се говори директно с тях.
Вежливото извинение
То се задейства в случаите, при които мълчанието би ви поставило в по-неудобна ситуация, отколкото говоренето – при инцидендно блъсване в нечие тяло, при разминаване в тълпата, при сядане на свободно място и при отваряне/затваряне на прозорец. Измънканата с половин уста вежливост не е прелюдия към разговор обаче, а финал. Тя позволява в следващия момент удобно и безаварийно превключване към режим „отрицание”.
Запитването
„Този ли е правилният влак за Падингтън?”

Това е дългоочакван момент, в който англичаните могат да си позволят един по-различен отговор: „Ами ... надявам се”, „Ако не е, значи сериозно съм загазил” и т.н. Следват формалните упътвания, които понякога се разтягат с наслада, преди да се превключи отново към режим „отрицание”. Тази готовност за разтягане на отговора често пъти дава сигнал, че запитаният няма нищо против да прескочите за кратка раздумка в следващата безопасна тема:


Погрешният вид листа!”
Тя се подхваща, когато нещо в пътуването се обърка – съобщение, че влакът или самолетът ще се забави/отмени, спиране насред тунелния мрак, дълго чакане на автобуса да потегли при смяна на шофьорите и т.н. В този случай, пътуващите англичани внезапно се откриват един за друг. Хореографията на реакциите е леко досадна и предсказуема до последната запетайка - очните контакти стават допустими, въздишките са подчертано шумни, усмивките са измъчени, очите се въртят в нямата пантомима „О, боже”, веждите отхвръкват театрално и т.н.

Почти във всяка подобна ситуация ще чуете някой да подхвърли думите: „Погрешният вид листа!”(the wrong sort of leaves). Това е отпратка към еднo извинение, което се е превърнало в градски фолклор. Навремето ж.п. операторите често пъти оправдавали продължителните забавяния с това, че имало нападали листа по линиите. Когато това било веднъж оспорено с факта, че есенните листа са обичайна гледка и трудно можели да послужат за оправдание, един от тях изтъкнал, че въпросните листа били от „погрешния вид”. Изтърсената глупост влезла с дебели заглавия в цялата английска преса и оттогава е в оборот при всяко пътуване. Ако например по високоговорителите се съобщава, че причината за закъснението е натрупан сняг, някой веднага ще допълни на всеослушание: „Погрешният вид сняг!”.

Чаках веднъж влака на станция в Оксфорд и в този момент съобщиха, че се очаква закъснение поради крава, намираща се върху линията на участъка в Банбъри. Веднага се чу от три различни посоки: „Ха! Погрешният вид крава!”
Поводът за жалване на глас на тема „Те и Ние”
е светкавична покана за социален контакт, която рядко пропускаме. Тя отваря вратата към публични упражнения по духовитост, а това е нещо наистина неустоимо за нас англичаните.

Защо е толкова неустоимо ли?Защото знаем, че спретването на един мини Хайд Парк няма с нищо да промени положението, но пък ще ни даде минутки за безплатна публична реклама, като същевременно спести необходимостта от бъдещи разговори с довчерашните ни братя по съдба на следващата сутрин.



Статията е публикувана в БГ БЕН на 24.05.2011


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница