Англичани навън (Втора част)



Дата14.01.2018
Размер31.07 Kb.
Англичани навън
(Втора част)
Кейт Фокс

Превод за БГ БЕН: Евгений Кайдъмов
След като домът е обичайния полигон, на който развиваме социалните си умения, то как се справяме тогава, ако се наложи временно да го напуснем и да излезем на светло? Както може да се предположи, отговорът е: ”не особено успешно”. След повече от 10 години наблюдения по улиците, влаковете и автобусите, ще се опитам да дешифрирам неписаните кодове на нашето публично поведение.
Реденето на опашка
Ако обичате наредения на опашка живот, това е вашата страна. Пътеписецът-хуморист Джордж Майкс дори обръща националната ни идиосинкразия на виц: „На континента хората по автобусните спирки се шматкат безцелно и когато авобусът се зададе, се юрват към него, докато в Англия дори и само един човек да е на спирката, той ще застане на пост до стълба с табелата, за да постави началото на ... опашка”.

Ние, англичаните, съблюдаваме с особена страст правилата на редене на опашка и приемаме като лична обида нарушаването им. Въпреки това рядко съумяваме да реагираме еднозначно и уверено в тези случаи. Причината е в същата тази наша липса на изградени социални навици, за която непрекъснато говорим в тази книга. В другите държави реакцията на потърпевшите ще дойде съвсем спонтанно, защото на тези прояви се гледа като на дребен вид хулиганство, а не като на върховен социален тест за цялата опашка. В Америка безцеремонно ще викнат на пререждащия се: „Хей! Я се връщай обратно!”. На Континента също ще вдигнат шум на секундата и дори съвсем директно ще дръпнат хитреца назад.

Тук сумтим и пухтим в реверите си, гримасничим и жестикулираме, но рядко някой ще извиси глас над приглушеното жужене на опашката.
Параноичната пантомима
А иначе англичаните надушват от километър всеки, който иска да „мине метър”. Почват да го стрелкат странишком и пристъпват по посока на предностоящия, за да запушат всякакви пролуки. Зарязват лежерните пози, дават пълен гръб на пререждащия и преминават към „териториалната” поза – ръка на кръста или на бедрото и ситни нервни стъпки ту наляво, ту надясно. Тези невербални сигнали може и да са неразгадаеми за чужденеца, но за всеки английски кандидат-пререждач съобщението е ясно: „Аха! Много добре знам какво си мислиш. Хич не си го и помисляй.”

Тази пантомима се разиграва в случаите, когато структурата на опашката не е особено ясна и не личи от пръв поглед откъде започва и къде свършва. На никой не би му минало през ум да си пробва късмета, когато хората пред него са наредени в единична колонка.


Английският патент – говоренето на себе си
И все пак, ако решите да пробвате бърз финт, резултатът почти винаги е ...1:0. Ядни погледи, гримаси, вдигнати вежди, целеви покашляния, проточени въздишки и полугласни сумтежи от сорта на “What the …” и “Bloody hell!” и ... толкова. Английската опашка и до днес разчита, че сервирайки серия от полунамеци на дадено лице, те ще са достатъчни, за да го засрамят и накарат да се оттегли в правилната посока, без да се налага на някой от чакащите да поема отговорността да устройва сцена.

Често пъти извънредното обстоятелство подтиква опашката да наруши златното „Правило на взаимното отрицание”, за което стана въпрос в предишната глава и потърпевшите се обръщат един към друг чрез слисани вежди, поцъквания с език та дори и мърморене под нос на фрази като „Невидими ли сме, що ли?” или „Ало, тука май има опашка”, които явно са по адрес на злодея, но се чуват само от най-близкостоящия. Някои дори се престрашават да измърморят тези фрази на достатъчно висок тон, за да стигнат до адресата, гледайки в друга посока, за да избегнат директния очен контакт.



Колкото и странна да изглежда отстрани цялата тази пантомима, тя има почти незабавен ефект върху извършителя-англичанин. Проблемът идва, когато лицето е чужденец и трудно разкодира тези сигнали.

Забавна е и сценката, която последва,
когато пререждащият англичанин бива застигнат от полугласното мърморене на някой от опашката, който гледа към тавана или към върха на обувките си. Извършителят окръглява очи и съвсем невинно възкликва: „Ужасно съжалявам! Преди мен ли бяхте?”. Ролите са разменени. Мърморещият се изчервява, избягва директния поглед и се гърчи в соса на собственото си неудобство, пропорционално на степента на сарказъм, който е вложил в забележката си. Сега пък излиза, че е реагирал прекалено грубо на нечия грешка. Полагащото му се място в опашката е въстановено, но „победителят” се завръща с наведена глава, без никакво чувство на триумф и пак мърморещ – този път извинения. Нерядко съм ставала свидетел и на пълен обрат в поведението: „Ъъъ ... всъщност не ... всичко е наред, останете си на мястото”
Статията е публикувана в БГ БЕН на 07.06.2011


Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница