Анна е родена на 5 март 1928 г в София



Дата18.06.2018
Размер125.63 Kb.
#74308
Анна Данон

Нямам информация за моите пра-прародители. Много малко знам за нашето родословно дърво. Дядо си по бащина линия Яков Исак Гринберг не помня, защото е починал когато съм била бебе [Анна е родена на 5 март 1928 г. в София]. От разкази знам, че е бил доста възрастен и повече се радвали на мен, защото той вече свършвал дните си. Роден е в Русия. В къщи на стената висеше снимка на неговото родно място. На нея с големи букви пишеше гр. Кравишон. Не знам кой е този град - може би сегашния Кишинев. Нямам никаква представа как е дошъл в България и откъде е минал.


Баба ми по бащина линия Венезия Яко-Исакова е родена в София в многочленно семейство. Беше много властна жена. Не носеше перука – ходеше съвсем светски облечена. Живееше с нас и преди, и по време на изселването и след изселването – в София, едва после й наехме отделна квартира. Знам , че и баба ми, и дядо ми по бащина линия са били религиозни. Сравнително често са спазвали кашер и шабат. Не мога гда кажа дали са ходели всеки петък в синагогата – в никакъв случай не са били от онези ортодоксални евреи, за които всичко трябва да е съвсем стриктно спазено.
Дядо ми по майчина линия [Мордехай Аладжем] не помня. С баба ми по майчина линия Естер Аладжем се виждахме рядко, защото тя живееше в Кюстендил (където е родена), а ние в София, където се е преселила майка ми след брака си. Ходехме й на гости. Имаше вид на селска жена – носеше бръчник [полата на българската народна носия] и забрадка, на която тя викаше “шамия” [турската дума за кърпа]. Няколко дни след като баба ми почина, предполагам, че по еврейски обичай се събраха всичките братя и сестри на майка ми – бяха общо 7 души. Майка ми ме заведе. Била съм малка, но помня всичко, защото бях много впечатлена (втрещена). Влязохме в една голяма стая, седнахме на пода в полукръг. Трябваше да се разпределят вещите на баба ми между децата й. Разбира се, всичко ставаше регулярно, без разправии. Всички се отказваха от много неща в полза на по-малката сестра на майка ми [Рашел Франсез], която беше вдивица на 22 г. Повечето казваха – това е за Рашел – защото тя е най-затруднена. Мъжът на Рашел [Риачи Франсез] беше арестуван 1925 г. [заради социалистически убеждения] и пребит от бой в полицията. След 1-2 години почина от туберкулоза. Най-вероятно причина за това са били травмите и тежкия живот, който е живял.
Нямам спомени дали дядовците ми са участвали в някои от войните, нито да са били коментирани политическите им възгледи. Коментираха се възгледите на най-малкия брат на майка ми Йосиф [Аладжем], който беше социалист. Много се страхуваха да не пострада за своите убеждения.
Мога да опиша къщата на баба ми и дядо ми по майчина линия [Мордехай и Естер Аладжем], защото по време на Холокоста бяхме изселени в Кюстендил и живяхме в нея, а и после съм ходила на разходка. Къщата се намираше на централната улица “Александровска”. Стара къща на два етажа, с вътрешна стълба към втория етаж и балконче към улицата. Стоеше си допреди няколко години. Имаше вода и електричество, но нямаше двор и животни. Баба ми [Естер Аладжем] сама се справяше с домакинството, защото изпожени всичките си деца. Беше много религиозна и изключително строго спазваше кашер и шабат, но не носеше перука. Облеклото й бяха бръчника и шамията – селската носия. Нашата улица “Александровска” беше павирана. Започваше от единия край на града и свършваше в другия. Съвсем близо до нашата къща беше пазарът на Кюстендил. Голям пазар, на който не помня в кой ден се събираха много хора от селата. Помня града с това, че на всеки кръстопът имаше чешма, oт която течеше много гореща минерална вода и ние ходехме с кофи, за да носим вода в къщи.
В София живеехме в квартал “Ючбунар”, населен предимно с евреи и македонци. Най-добрата приятелка на майка ми беше Донка Македонката – наша съседка. Живеехме в двор, в който имаше поне 4-5 къщички, в които живееха отделни семейства. Не помня въобще да е имало електричество. В определено време от всяка къщичка излизаше жената и палеше мангал с дървени въглища, за да сготви за вечеря. Вечно миришеше на печени чушки. Уличките бяха мизерни и бедни, но не бяха чак потънали в кал. На специални празници, особено за Песах, се събираха всички семейства и всяка жена подреждаше своята маса с безквасен хляб, който се казваше “бойос”, маца и други специални за традицията ястия. Отгоре покриваха масата с покривка, направена от отделни парчета плат. След вечеря всички пееха пасхални песни и ние знаехме песните, в които се разказваше за историята на евреите. Пееха и една друга песен за някаква козичка. Баща ми и другите мъже слагаха в една покривка няколко хляба – все едно, че се повтаря похода на евреите за спасяване от Египет. Чакахме с любопитство и интерес такива празници. На тези празници - Роша Шама, Песах, Шевот – се купуваше някаква нова дрешка. Ние бяхме доста бедно семейство – с три деца и една баба, а работеше само баща ми, но родителите ни правеха всичко възможно да ни се купи нещо ново. Аз открай време имах слабост към обувките и като ми купеха нови обувки, вечерта на първия ден изтривах подметките и си ги слагах до леглото. Дрехи ми се шиеха от сестрите – от голямата на средната, от средната - на мен.
“Ючбунар” – ‘Три кладенци” беше квартал на евреи и македонци [бежанци от Беломорска Тракия], но не знам колко човека точно наброяваше еврейската общност. В София имаше две синагоги – една централна [сегашната – намира се до Централни хали]. Тя беше за живеещите след бул. “Христо Ботев” - надолу. Нашата бедна ючбунарска беше където сега се намира училище “Знаме на мира” [по тоталитарно време]. В тази синагога имаше “мидраш” – допълнително помещение, където в обикновените дни всяка сутрин правеха молитва старите евреи. “Голямата” постройка на синагогата се ползваше в петък вечер, когато е мочеди шабат. В централната синагога съм ходила много рядко. Тя имаше още постройки и помещения, простираше се към ул.”Бачо Киро”. Имаше една еврейска благотворителна организация “Керет Каемет”. Ученички от по-горните класове минаваха да събират пари с касички за помощ на някои нуждаещи се.
Нашето семейство често се местеше от една къща в друга, защото родителите ми не можеха да плащат редовно наема и договора се разтрогваше. Новата къща се чистеше и варосваше. Майка ми [Ребека Аладжем] беше голяма чистница и много сговорчив човек. С всички намираше общ език и живеехме хубаво със съседите. Бракът на родителите ми е бил нагласен – той – софиянец, тя – от Кюстендил. Не знам кой е наредил брака им, това беше честа практика при по-старите хора. Според мен майка ми е сбъркала. Те бяха с различни интереси и начин на живот. Майка ми беше една възпитана, скромна женица. Баща ми [Хаим Яков] беше обигран и малко тарикат. Работеше хубава професия [книговезец]. Всяка неделя излизаше често пъти без майка ми. Грешката беше на майка ми. Предпочиташе вместо да изхарчи 4-5 лева през почивните дни, да изкара с тях няколко дена в домакинството и си оставаше в къщи. Имаше едно малко столче, което изнасяше пред вратата и сядаше на приказки с другите жени. Когато пораснах достатъчно, почна да ми става мъчно, че в неделя майка ми не излиза. Не само баща ми, но и другите мъже са били такива.
Баща ми беше светски човек, посещаваше синагогата само на големи празниции и то, защото другите отиват. Майка ми беше по-религиозна, без да е фанатичка. На песах пасха 7 дни не ядеше хляб. Ядеше бойос – безквасен хляб. Ние не спазвахме тези традиции до толкова, че дори не ходехме на еврейско училище, в което ходеха повечето деца и което беше близо до нас. И трите деца учехме в българско училище. Баща ми беше надраснал тези работи. Той беше прогресивно настроен, но не чак до там, че да има конкретни политически възгледи.
Средната ми сестра [Естер Рубенова] отиде партизанка. В къщи беше цяла трагедия, защото беше в най-тежките години – ‘41-42 в Кюстендил [там е било изселено семейството]. Майка ми по цели дни плачеше, а баща ми казваше, [че] може би те [партизаните-комунисти] ще ни доведат до нещо по-хубаво и успокояваше майка ми, че Стела ще се върне. След войната [Втората световна] често се шегуваше, че и той е социалист, след като е изпратил дъщеря-партизанка. Друга случка – заварва една вечер сестра ми с боя и четка. Писали по стените [антифашистки лозунги]. Той, вместо да прави скандали, й казал: “Внимавай, мойто момиче, това е опасна работа”.
Баща ми беше хубав мъж, винаги много стегнат, винаги с три носни кърпи в различни джобове. Не знам колко време се занимаваше със сутрешния си тоалет – зъбите, ушите, носа – всичко. Беше наистина хубав човек, а носът му беше малко “еврейски” – голям. Майка ми – обратно, беше скромна жена, спретната, но винаги семпло облечена. Тя не държеше на тия работи. Баща ми имаше слабост към музиката, от него знаех увертюрите на някои опери. “Севилският бръснар” му беше любимата. Сутрин щом станеше и започваше да си свири [с уста]. Много обичаше музиката. Къде ги е слушал не знам, но знаеше всички увертюри. В дома ни нямаше религиозна рлитература. Баща ни беше светската личност в къщи и ходеше на синагогоа само по големите празници. Религиозността в къщи поддържаше майка ми. Почти всеки петък – ночиди шабат – петък вечер срещу събота – денят, в който не се работи, ходеше в синагогата.

Дядовците и бабите и по двете линии говореха помежду си на латино [ладино] и с майка ми говорехме само на латино, но с баща ми говорехме повече на български. Мисля, че той е участвал във всички войни [Първа световна, Балаканска, Междусъюзническа]. В едната е бил пленен от италианците.Често ни разказваше…Беше много духовит и остроумен и винаги разказваше някакви смешки. По-големият му брат – Яков Исак – фармацевта, беше офицер, а баща ми обикновен войник [явно в една и съща войскова част]. Баща ми все гледал да се откачи и веднъж направил голяма поразия. На една учебна стрелба им раздали халостни патрони. Баща ми от някъде намерил един истински. При стрелбата фелдфебелът веднага разбрал по звука, че някой е стрелял с истински патрон. Проверяват и го намират у баща ми. За тази шега го наказват и го водят при офицера. Баща ми казваше, че като го видял чичо Яков, такъв шут му ударил, че ботушът му останал между краката му. Такъв си беше баща ми - зулумджия [от турската дума “зулум” - беля].


Приятелският кръг на майка ми и баща ми беше еврейски. Всичките приятели на баща ми бяха евреи – Буко Манон [и други]. Майка ми също си имаше кръг от 4-5 жени еврейки. Ние, децата, въобще не подбирахме. Повечето ми приятелки бяха българчета, които живееха до нас, или от училище. И до сега им помня имената, и до сега се виждаме.
Начално, прогимназия и гимназия учехме в български училища, въпреки, че повечето еврейчета учеха в еврейско училище. В никакъв случай не мога да кажа, че е имало някакви прояви на антисемитизъм. В никакъв случай не е стоял този проблем. Даже помня, че в училище се учеше вероучение и учителката ни госпожица Антонова, казваше преди да започне часа: “Деца, ако има еврейчета, могат този час да си играят навън, за тях не е задължително.” Но аз бях голям “зубър” и все гледах да се проявя и когато тя изпитваше за разните притчи, аз се късах от участие. Веднъж тя каза: “Засрамете се, Анна е израелтянка, а вижте как хубаво учи!” Понеже бях добра ученичка, всяка година участвах в откриването на училището с “Аз съм българче” и го казвах с такъв патос! В прогимназията любим предмет ми беше българският език, и досега съм в помощ на внучката. Приятелите от прогимназията [ми бяха] Мария, Величка… Много бяхме близки и сега се виждаме. Като дете ходех на колония [летен детски лагер]. Понеже бях много слаба [физически], а и социално слаба, винаги ме включваха в някаква колония. Имам визуални спомени от “Св. Константин и Елена” на морето. Почти всяко лято ме записваха на колония. Бях много плачлива. От първия до последния ден плачех за майка ми. Родителите ми нямаха възможност да почиват и се радваха, че поне мен изпращат да ме хранят.
Имах две сестри – едната 5, другата 9 години по-голяма от мен. Особено средната Естер [Рубенова] много се грижеше за мен. Викахме й Стела.Нямаше случай, някъде да ги водят от училище и тя да не ме вземе със себе си.На театър ме заведе за първи път тя. Голямата [Клара Леви], горката, щом свърши 4-то отделение, 11-12 годишна, започна работа в едно шивашко ателие, на “Леге”. Тя по се момееше. Обличаше се, макар че даваше пари в къщи и за мене. На един 24 май [ден на Св.Св.Кирил и Методий, създатели на славянската азбука, национален празник на българската кулутра и писменост] аз трябваше да бъде знаменоска в училището. Радвах се много - това беше голяма чест. Обаче трябваше да имам униформа – моряшка, с бели ръкавички… Откъде нашите да ми купят?! Почнах да плача, че няма да ходя. Един ден Клара ми донесе едни толкова красиви бели ръкавички. Купила ми ги! Останалата част от костюма взехме на заем. Естер беше много умно дете и отлична ученичка. Когато завърши трети клас по старому – прогимназия, баща ми каза, че тя ще ходи да работи. Учителката й дойде в къщи - да моли баща ми да не прекъсва обучението на сестра ми, защото тя е изключително умно дете и трябва да продължи да учи въпреки това [че родителите й не са имали финасова възможност]. Естер завърши задочно гимназия едва след Втората световна война.
Преди Холокоста (извън държавната политика) имаше отделни прояви на антисемитизъм, например наши близки от Кюстендил, се оплакваха, че ги тормозел един младеж – бранник. Не си му спомням името. Тук, в София, в нашето обкръжение, сред нашите близки нямаше такова нещо. Когато се чу, че евреите ги събират в лагери, у нас се създаде голям страх, направо психоза, че ни чака нещо лошо. Получавахме писма - заповеди за изселване – в които се посочваше в кой ден, къде да се явим и с колко килограма багаж. По улиците на нашия квартал беше цяла трагедия. Голямата ми сестра Клара беше младоженка и си беше приготвила чеиз, но и той трябваше да се продаде заедно с останалата ни покъщина. Изкарахме всичко пред къщата и го купуваха съседите и други хора. Останахме почти без багаж- няколко бохчи.
Първият град, за който получихме съобщение, беше Видин. Там никого не познавахме. Помня печалната картина от гарата до еврейското училище (защото там ни заведоха) – една върволица от нещастници… и деца… Беше наистина трагично, като на филм. Заведоха ни в еврейското училище. Стаите му бяха големи и в тях се настаняваха по няколко семейства. За да има все пак някакъв ред, очертаваха с тебешир границите, в които да се настани всяко семейство, където, макар и на пода, да се нагласят легла и т.н. За храна отивахме в една обща кухня, която мисля, че беше организирана от синагогата. Готвеше се с маргарин (не като сегашния), който миришеше на сапун. Аз поначало винаги съм била злояда и слаба, и просто не можех да вкусвам от това ядене – но отивахме с канчетата – това беше храната.
[После преместват семейството на Анна в Кюстендил.] В Кюстендил беше по-добре, защото се настанихме в къщата на майка ми на ул.”Александровска”. По това време там живееше бедната ми леля [Рашел Франсез]. Дадоха ни една стая, изобщо малко по-друго беше. Баща ми намираше работа на ден, на час – каквото има. Ние, децата, вече бяхме по-големички. Отидохме с други деца в земеделското училище в града и там всеки ден ни възлагаха някаква задача. Господарите на училището, особено жената, бяха много фини. Тя все гледаше нещо да ни даде да се нахраним и да отнесем в къщи. Помня с какви очи гледах децата, които ядяха филии с масло. Винаги (и сега) много съм обичала маслото и само гледах. На нас вечното ни ядене беше филия с мармалад от сливи, дето и сега ми е втръснал.
В Кюстендил близо година и повече работех в едно ателие за ловене на бримки. Изкарвах по нещичко. Средната ми сестра Естер отиде партизанка. Голямата, Клара, все се сърдеше и плачеше горката, понеже имаше бебе. “Тя ще изгори семейството и детето ми заради нея ще отиде.” Естер ми имаше голямо доверие, защото аз бях “полуорганизирана” в тогавашния РМС. Тя сподели само с мен преди да замине в отряда. “В едикой си ден ще тръгнем една група партизани от Кюстендил. Връзката вече е направена. Дума да не казваш в къщи, само ще ти оставя личната си карта да я дадеш на мама, след като разбереш, че съм си отишла.”
В двора имахме голяма порта, която винаги заключвахме към 8 вечерта, за да няма покушения или нещо друго. В деня, в който Стела [Естер] замина, стана 8, а нея я няма. Майка ми започна да плаче. Казваше ни да не заключваме вратата, защото сестра ни само била закъсняла, но щяла да си дойде. Баща ми започна да я успокоява. В определеното от Естер време, когато вече бях сигурна, че тя е напуснала града, им казах. Че Клара като започна: “Тази, малката, главичката да й откъснеш, тя е знаела и не ни е казала. Вижте какво ни докараха до главата.”
От този ден живеехме в голям страх да не открият Естер или да не дойдат да я търсят. Страховете ни бяха основателни. След един-два месеца изпратиха в концлагер “Кайлъка” в гр. Плевен цялото семейство на Йосиф Камхи, който отиде партизанин заедно със сестра ми Естер. Ние изпаднахме в ужас. Изпратиха ги, защото синът им е партизанин. Но нас не ни закачаха. Не знам защо. Сигурно някой добър ангел ни е пазил. Нашето семейство не даде жертви. В Плевен подпалиха концлагера и изгоря майката на нашия приятел Йошко [Йосиф Камхи].
След войната в София най-трудно ни беше да намерим къща. Тази, в която живеехме преди изселването, я бяха дали на други. Семейството на Йосиф Камхи ни даде една стая на ул.“Владайска”. Така живяхме дълго време в една стая. След войната в София завърших гимназия. По време на изселването в Кюстендил съм правила много постъпки, но не ми разрешиха. Завърших Трета девическа в София. Беше в малко съкратен вариант – една година ми признаха. 1948 г. записах да следвам медицина. Завърших 1953 г. Първо работих в село Крайници. По това време още не бях омъжена. Мъжът ми беше войник, защото го взеха след като завърши право. Работих 3-4 години в Перник. После в София, във Втора поликлиника (беше на площад “Славейков”). Лекар бях до пенсионирането си. Последните 3 години бях към министерството. Отговарях за подготовката на средни медицински кадри. Със съпруга си се запознах в читалнята на еврейската синагога – тази, централната, до “Халите”. Само че сега е преустроена. Преди имаше читалня, която вършеше много работа. Първо – имаше отопление. Всеки ден палеха печка и ставаше доста топло. Второ – имаха доста томове книги, включително и специализирана литература – медицински, инженерни, математика и т.н. Там отивахме да четем. Имахме много хубава дисциплина. Библиотекар беше мъжът ми [Шимон Данон] – горкият да изкарва по някой лев докато учи. Там в определени часове излизахме в междучасие, бърборехме си. Така се запознахме с него в читалнята. Оженихме се по любов. В това нямаше религиозни мотиви.
Дъщеря ми Рая Данон е завършила испанска филология и сега е учителка по испански в испанската гимназия. Не сме възпитавали Рая специално в еврейските традиции. Тя израсна в такава обстановка. Всичките ни приятели са евреи. Тя е с развито чувство на принадлежност към диаспората, без да е някаква маниачка. Тя и децата си често води в Бетама, еврейският културен дом на площад “Възраждане”. Там в последните години се развива голяма дейност – много клубове по интереси – за деца, за пенсионери и т.н. Организират летни и зимни лагери за децата. Внуците ми, когато имат възможност, посещават мероприятията. Дъщеря ми Рая има желанието и се самоопределя като еврейка, но внуците ми - не. Внучката ми – Ането – често ми казва, че не съм еврейка, а българка. Налага се да й обяснявам, че и тя е половин еврейка. Тя смята, че да си еврейка не е много хубаво нещо. На дъщеря ни Рая разказвахме често за Холокоста. Голямата ми сестра [Клара Леви] се изсели в Израел. Ние, под влиянието на Стела [Естер Рубенова], останахме тук да строим България. С роднините ни в Израел контактувахме по-трудно, когато беше с писма. Сега телефонните връзки са по-удобни. Не минава ден да не се чуем.
Първият път отидох в Израел 1959 г. Беше голяма радост. Сестра ми [Клара Леви] и зет ми, приятелките ми също идваха тук, макар и с малко повече формалности. Преди две или три години получихме помощ от “Джоинт”. Сега еврейският живот е много по-освободен, с много повече дейности, еврейската организация съвсем се промени. Не минава ден без някакво мероприятие – идват артисти, писатели… Преживяхме страшно 1989 г. С много работи не можахме да се примирим и до ден днешен. Демокрацията не доведе до някакви прояви на антисемитизъм. Едва напоследък започнаха да се появяват надписи в Синагогата и еврейското училище. Такива гадории пишат…

Интервюиращ: Майя Николова



Януари 2002


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница