Анотирана библиография на трудовете на проф. Дин радослав мишев дисертационни трудове


Стефан Стамболов и българо-австро-унгарските отношения (1886



страница3/6
Дата25.09.2017
Размер0.98 Mb.
#30991
1   2   3   4   5   6

Стефан Стамболов и българо-австро-унгарските отношения (18861894). // Стефан Стамболов – революционер и книжовник : (Материали от нац. сесия, проведена на 5 дек. 1984 г.). В. Търново, 1987, c. 68­79.

След прекъсването на руско-българските дипломатически отношения през 1886 г., Австро-Унгария получава възможността да засили своето политико-икономическо влияние и в Източните Балкани. Авторът проследява пътищата, които се откриват пред Виена за налагане на този курс в контекста на българските политически реалности, доминирани от фигурата и управлението на Стефан Стамболов. Обект на анализ са събитията от предисторията на Стамболовия режим: превратът срещу Александър Батенберг и съответно контрапревратът, последван от утвърждаването на Регентството; европейските и, в частност, австро-унгарските рефлексии върху мисията на Каулбарс; кандидатурата и интронизацията на Фердинанд Сакскобургготски на българския престол. Авторът защитава тезата, че по време на Стамболовото правителство Австро-Унгария достига приоритетни позиции, сравнено с останалите сили в отношенията с България. Напрежението между двете страни по въпросите, свързани с Македония, е представено в тенденцията на умело лавиране между великодържавните интереси, помогнало на Ст. Стамболов да принуди Виена да се съгласи на определени отстъпки в полза на българската “македонска” кауза.


Австро-Унгария и идеята за обявяване на независимостта на България (18891908 г.). // Ист. прегл., 1989, № 3, c. 34­47.

Проблемът е представен в перспектива и разкрива еволюцията в отношението на Виена според метаморфозите, застигащи българското вътрешнополитическо развитие. До 1887 г. становището на Двуединната монархия по въпроса е по принцип отрицателно поради ползите, които извлича за себе си от режима на васалитет, заложен от Берлинския договор. След установяването на Стамболовото управление, по причина на неговата твърда национална, т. е. антируска ориентация, Виена експлоатира идеята за независимостта предимно в Цариград - като мотив за натиск по “казуса Фердинанд” или в подкрепа на княжеския кабинет във връзка с някои негови искания, касаещи Македония. Отношението на Австро-Унгария се връща в началната, принципно отрицателна позиция веднага след падането на Стамболов от власт и се задържа почти през цялото десетилетие, доминирано от австро-руското споразумение за охрана на балканското статукво, сключено през 1897 г. От 1905 г. становището на Виена търпи еволюция и авторът проследява пътя, както до решението да се използва перманентно съществуващата идея за съгласувана акция в подходяща международна ситуация, така и на самата му реализация. Доколкото целта е съвместно нарушаване на Берлинския договор, през 1908 г. България поема неблагодарната отвличаща роля и обявявайки през септември своята независимост от султана, осигурява прецедент на Виена да анексира Босна и Херцеговина.


Събитие на световната история. // Читалище, 1989, № 7, c. 4­6.

Статията е по повод 200-годишнината на Великата френска революция. Водеща теза на автора е, че тази революция съставлява кулминационна точка в поредицата буржоазни революции от XVII и XVIII в., разгърнали се на европейския континент и в Северна Америка. За разлика от предшестващите я революции, френската се отличава по своя буржоазнодемократичен дух и размах, проявил се в няколко посоки - борба срещу феодално-монархическия абсолютизъм; реализация на задълбочена социално-политическа реформа чрез ново, революционно законодателство; отпор срещу чужда контрареволюционна интервенция. Главна особеност на тази революция е определящото участие на народните маси в нея, участие, получило пряк и реален израз по време на Якобинската революционно-демократична диктатура. Значението на Великата френска революция авторът разкрива в два основни аспекта: в национален план тя ликвидира феодализма и утвърждава капитализма; а в универсален, общочовешки план, представлява важен етап от борбите на човечеството за демокрация, национална независимост и по-хуманно отношение към личността.


Österreich-Ungarn und die bulgarisch-russischen politischen Beziehungen 18981903. // Etud. balk., 1989, № 2, p. 49­67.

Проследяват се дипломатическите взаимоотношения в триъгълника Виена - София - Петербург в периода между Петербургското руско - австроунгарско споразумение за статуквото на Балканите от 1897 г. и Мюрцщегската програма от 1903 г. за реформена акция на Великите сили в Македония. Своеобразната еволюция в политиката на Австро-Унгария и Русия по Македонския въпрос от статукво към реформи се разкрива на фона на активната дипломация на българските правителства в столиците на големите европейски държави и на лавирането им между интересите на Царската империя и на Дунавската монархия.

Разглежда се отношението на Виена и Петербург към иницииран от София проект за статут на Македония, подобен на приетия от Великите сили за о. Крит, за изпълнение на предвидените в Берлинския договор реформи в европейските владения на Турция, за епископските назначения (т. нар. Фирмилианов въпрос). Значително място се отделя на румънско - българските противоречия от началото на ХХ век, на българо - руската военна конвенция от 1902 г., на Горноджумайското въстание (1902 г.) и на отношението на Русия и Австро-Унгария към обявените от султана реформи в населените с християни земи на империята му - февруари 1903 г.

Усилията на няколко български правителства чрез сближение и обвързаност с Русия да намерят подкрепа за разрешаване на Македонския въпрос не се увенчават с успех, поради нежеланието на Петербург в момент на руска офанзива в Далечния Изток да се ангажира активно на Балканите.


Австро-Унгария и Илинденско-Преображенското въстание 1903 година. // Военноист. сб., 1990, № 1, c. 3­20.

Авторът поддържа тезата, че в хода на Илинденско-Преображенското въстание Австро-Унгария не напуска политическата линия на запазване на Балканското статукво, договорено с Русия през 1897 г. Виена се ограничава единствено с някои съвети за умереност към Високата порта, загрижена за предотвратяване на очертаващата се война между България и Османската империя. Въпреки че експлоатира сътрудничеството на Петербург по този въпрос, виенската дипломация не пренебрегва и възможностите да всее раздор между България и Русия. Авторът е на мнение, че макар и претърпяло разгром, въстанието на македонските и одрински българи постига успех, принуждавайки двете най-заинтересовани на Балканите сили да подготвят срочно и представят в Цариград проект за реформи в бунтовните османски провинции. При провеждането на тези реформи и Австро-Унгария, и Русия запазват приоритетни позиции, но обективно Двуединната монархия, според авторското заключение, се оказва в по-изгодно положение.


За преговорите на Борис Сарафов с австро-унгарската дипломация през 1901 г. // Ист. прегл.,1991, № 7, c. 49­54.

По непубликувани документи от Политическия архив на Австрийския държавен архив авторът реконструира в пълнота съдържанието на преговорите, водени във Виена през есента на 1901 г. от Борис Сарафов, бивш председател на Върховния македонски комитет в София. Сарафов е отстранен от този пост през пролетта на същата година след като се превръща във фигура, неудобна за актуалната външнополитическа линия на Княжеството. Считан в Петербург за втори Стамболов или за противник на руските балкански интереси, стремежът му именно в този контекст да търси подкрепа във Виена за каузата на национално-освободителното движение в Македония и Одринско не буди изненада. Освен финансовия аспект на преговорите, авторът коментира и политическите теми, засегнати в тях, като налага съответните изводи. Същественият момент в тях е, че ограничавайки се единствено до персоналната подкрепа за Сарафов, в ангажимента на имперското разузнаване прозира по-скоро амбицията да се внесе разкол в Македоно-Одринското движение, както и да се снижи значимостта на самия Сарафов като водеща фигура в него.


България в австро-руските балкански отношения (19031912 г.). // Тр. Великотърн. унив. “Св. св. Кирил и Методий”, 28, 1992, № 3, c. 103­171.

Студията предлага задълбочено изследване на българския фактор в отношенията между Русия и Австро-Унгария тогава, когато въпросът за националното освобождение и обединение на българите поддържа високо напрежение на Балканите и се доближава до върховата си фаза. Този определящ за източната проблематика въпрос, авторът разглежда в контекста на двата големи сюжета от империалистически характер - формирането на Антантата и функционирането, с тенденция към изчерпване, на австро-руското споразумение от 1897 г. за охрана на балканското статукво. Обстоятелството, че Русия и Австро-Унгария се обвързват в различни, враждуващи помежду си имперски групировки, определя и отношението им към България. Общото в това отношение е стремежът Княжеството да бъде “умиротворено” и неутрализирано като фактор на регионална нестабилност. Същевременно всяка от силите преследва и целта да привлече София в орбитата на своите великодържавни комбинации. Авторският анализ ясно показва, че всяка една от тези тенденции на натиск върху правителствата в София провокира известно лавиране от страна на последните, но, в крайна сметка, без особен успех. Задълбочаването на противоречията между Виена и Петербург в Изтока, особено след 1908 г., когато Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, а България обявява своята независимост, инжектира все повече проблеми в решаването на българския национален въпрос. Заключителният извод се налага от само себе си: въпреки че София избира руския вариант на Балкански съюз, големите несъвършенства, заложени в него, както и докрай демонстрираното от имперските кабинети неразбиране спрямо интересите на балканските страни - и най-вече на България - срещу Турция, предопределя неефективността на този, а може би и на всеки друг, избор.


Проблеми на международните отношения в края на ХIХ век. // Сборник лекции за следдипломна квалификация на учители. В. Търново, 1992, c. 88­115.

В лекционен стил са представени авторски постановки по основните проблеми на международните отношения от края на XIX в. Въвеждащата част на курса проследява обобщените концепции за външна политика на водещите европейски сили - Русия, Германия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Италия, след което се отделя място за определящите акценти в развитието на европейската дипломатическа и външнополитическа история за споменатия период. Преди всичко авторът коментира развоя на френско-германските отношения през 70-те години, разгърнал се, според него, под знака на желанието за втори удар срещу Републиката, демонстрирано от Берлин. Изграждането на Съюза на тримата императори е вторият акцент в лекционния курс. Авторът интерпретира подробно сблъсъка на интереси, постигнали ниво на съгласуваност в един по-скоро консултативен пакт. Тройният съюз от 1882 г. е третата проблемна теза, представена вече през призмата на разбирането за установената тенденция в разделянето на европейските сили на империалистически групировки. Първата от тях е споменатият съюз между Германия, Австро-Унгария и Италия, чиято единна политика в европейския концерт ясно проличава при възникналите впоследствие кризи, каквато е “българската” от 1885–1887, също разгледана от автора. На следващо място са проследени перипетиите по сформирането на френско-руския съюз - естественият противовес на Тройния алианс, задал окончателната конфигурация на военнополитическите блокове, сблъскали се в Световната война от 1914–1918 г. Последният акцент в курса е колониалната подялба на света, в чиято нарастваща интензивност авторът откроява онези моменти, които задълбочават (или неутрализират) противоречията като предпоставка за глобалния конфликт.


Френската революция от края на ХVIII век в българската историография до 9. IХ. 1944 г. // България, Балканите и Европа : Докл. от конф., посветена на 65-год. от рождението на проф. д-р Симеон Дамянов. В. Търново, 1992, c. 46­58.

Авторът мотивира интереса си към поставения проблем с нуждата от оценъчен подход към библиографското наследство, посветено на Френската революция от периода между Освобождението и 9 септември 1944 г. В изследването той диференцира разглежданите автори и техните трудове в хронологично и проблемно отношение. От имената, творили до Първата световна война, е отделено място за Д. Агура и Н. Станев, а анализираните автори от периода между двете световни войни са Т. Влахов, А. Ешкенази, Г. Дерманчев, И. П. Орманджиев, В. Топенчаров, П. Бицилли и С. Бобчев. Що се отнася до проблемната представителност на трудовете, обособени са отново две групи - по-цялостни изследвания върху революцията и биографии на революционни дейци. В оценъчния подход към разглежданите произведения се комбинира общото представяне на отделните публикации с открояване на особености, сходства и противоречия чрез анализ в съпоставителен план. Като отчита характера и концептуалната насоченост на изворовата база, ползвана във всяко изследване, авторът подлага на критична преоценка отделни възгледи, опирайки се на обобщения и тези, почерпани от актуални историографски постижения.


Международната обстановка през 1912 година и избухването на Балканската война. // Военноист. сб., 1993, № 1, c. 63­84.

Направил уговорката, че поставеният за разглеждане проблем е широко отразен в българската и чужда историография, авторът извежда целта да насити и уплътни на базата на непубликувани документи отношенията между заинтересованите на Балканите държави с нови сюжети, аспекти и ходове. Източниците на информация са почерпани от фондовете на австрийски, руски и български архивни сбирки, а също и от публикувани документални сборници. Акцентът е поставен върху поредицата от инициативи на великите сили да предотвратят според собствените си интереси и съображения, тенденцията към война на Балканите. Сериозно внимание в това отношение авторът отделя на австро-унгарската и руската дипломация, чиито внушения в София и другите балкански столици ясно фиксират пресечните точки и разминавания между национални и великодържавни интереси. Особено място в изследването е запазено за развитието на ситуацията в Македония, където формалните реформени мероприятия на турските власти се преплитат със завишената активност на съпротивителните структури, а също и на чуждите консулски служби. В заключителната част анализът отразява подробно еволюиращата към война ситуация на полуострова, в която за сетен път се сблъскват решителността на страните от Балканския съюз и “активното” неразбиране на великите сили, оказали се безсилни да предотвратят хода на събитията.


Австрийският вестник “Нойе Фрайе Пресе” за Стефан Стамболов. // Епохи, 1994, № 1, c. 91­98.

В рубриката “Документи” на списание “Епохи”, авторът представя материал от виенския вестник “Нойе фрайе пресе” от 20 август 1888 г. под заглавие “Разговор със Стамболов”. Във встъпителна част към оригиналния текст са проследени накратко историята на изданието, както и причините за проявения към България и нейния премиер интерес. Самият материал е уводен за броя от споменатата дата и си поставя за цел да запознае читателите на вестника със ситуацията в Княжеството, година след възкачването на княз Фердинанд Сакскобургготски на българския престол. След въвеждащ позитивен коментар върху актуалното положение на нещата, се представя в монологична форма споделеното и от самия Стефан Стамболов. Министър-председателят преценява като грешка абдикирането на княз Александър Батенберг и обещава подобна развръзка да не се допусне по отношение на княз Фердинанд. Според него, българският народ има нужда от свой владетел, а едно регентство никога не би било на нивото на това изискване. Стамболов анализира и някои актуални проблеми, свързани със състоянието на кабинета и опозиционните сили, коментира войската и нейната преданост към народ и правителство. В заключение настоява, че българският княз заслужава признанието на приятелските сили, тъй като вече доказва уменията си на добър владетел, видими в утвърждавания авторитет на надпартиен, компетентен и отговорен държавник.


Австрийското списание “Търговски музей” за Балканските войни (19121913 г.). // Военноист. сб., 1994, № 4, c. 34­40.

Авторът представя поредица от материали в авторитетното австрийско издание, разглеждащи протичащите на Балканите процеси като отправна точка за разработване на нови търговско-икономически и политически стратегии на Монархията, съобразени с прогнозните, а впоследствие - и реални териториално-политически промени в региона. Откроени са водещите акценти във всяка статия със съответното диференциране на експертните становища и прогнози, направени в подкрепа на определени политически идеи. Характерен момент в отношението на автора е критичният поглед върху лансираните проекти за актуализиране на вътрешната и външна политика на Австро-Унгария. По-съществените измежду тези “нереални” идеи касаят предложението за стабилизиране на вътрешно-политическото статукво чрез частични икономически концесии за южните славяни в Монархията, както и тезата за частична подкрепа на Сърбия, въпреки обстоятелството, че вече уголемена, тя се превръща в притегателен център за славяните населяващи империята. От друга страна, авторът оценява положително сполучливите според него предвиждания относно икономо-географското състояние и бъдещото развитие на комуникационната система, откроили вярно новосъздадената геополитическа структура на Балканите.


Бисмарк на Балканите. // Епохи, 1994, № 1, c. 75­84.

Изследването е изградено като съпоставителен анализ между държавнополитическите умения и постижения на Стефан Стамболов и Ото фон Бисмарк в опит на фона на безспорно признатия гений на германския райхсканцлер, да се открои убедително величината и на най-успешния български държавник в ново време. Авторът отчита условния характер на начинанието, предвид разликата в мащабите на нациите и съответно, на делата, осмислили живота на двамата политици. Но същевременно го прави възможно на базата на някои общи черти и подходи, сближили политическия им натюрел. Такива са патриотизмът и твърдата защита на националния интерес; отстояването на самостоятелна, а на моменти и доминираща позиция в отношенията с монархическата институция; изключителната настойчивост и гъвкавост във външнополитическите инициативи; безкомпромисният подход към вътрешната опозиция, доказала се като противник на националната кауза и др. В допълнение на така очертания паралел, авторът извлича доказателства за достойнствата на Стамболов и от обстоятелствата по време на войните за национално обединение (1912–1913 г.), разкрили острата липса на дипломати и държавници от неговия ранг, способни да защитят реално на масата за преговори постигнатите от армиите завоевания на бойното поле.


Актуален поглед върху националните доктрини в Средна Европа. // Военноист. сб., 1995, № 4, c. 7­15.

Изследването е мотивирано от възраждането на националния, етнически и религиозен сепаратизъм в Европа през 90-те години на 20 в., вследствие на т. нар. демократични промени в страните от бившия социалистически лагер. При анализа на актуалните процеси авторът установява реанимирането на стари истини, касаещи вечния стремеж към национално обособяване, дори при доказаните вече предимства на участието във федеративни формирования. За отправна точка на тази констатация служи опитът на дуалистичния експеримент, осъществен в Хабсбургската империя през 19 в. Експеримент, оказал се едновременно позитивен, но и нетраен в условията на растящ национализъм. Авторът проследява появата на идеите за австро-славизма, триализма и националното обособяване в антитеза на дуализма; подлага на критична преоценка Версайската система от мирни договори, погазили драстично националния принцип и така предопредели избухването на втория световен конфликт; аргументира разпадането на СССР и на Югославия като последица от краха на тоталитарното управление, туширало чрез репресии десетилетия наред националните стремежи и противоречия.


Международната обстановка през 1912 г. и избухването на Балканската война. // Балканските войни 1912–1913 г. В. Търново, 1995, c. 7­24.

Статията Международната обстановка през 1912 г. и избухването на Балканската война е тема на доклад със същото заглавие, с която авторът участва в научна конференция “80 години от началото на Балканските войни” в гр. В. Търново. Докладът е публикуван в сб. “Балканските войни 1912–1913” в съкратен вариант от 17 страници с използване на 33 източника. За посочената вече публикация във Военноисторически сборник, докладът е разширен почти двойно с привличане на допълнителна информация от 63 източника. Авторът твърди, че Балканската война е логичен резултат от борбите на балканските народи, в т. ч. и българския, за обединение и освен това е следствие от политиката на “интереса” на Великите сили. В заключение се изтъква, че международната обстановка през 1912 г. е благоприятна за търсенето на военно решение на сложния възел от противоречията с Османската империя.


Българският фактор в отношенията между Австро-унгарската империя и Русия в навечерието на Балканската война (19091911 г.). // Военноист. сб., 1998, № 4, c. 26­49.

Изследването дава отговор на редица въпроси, касаещи мястото и ролята на Царство България в източната стратегия на две от най-заинтересованите на Балканите велики сили. Обособил в отделна проблемна теза усилията на Петербург да привлече София в своята съюзна концепция, авторът анализира нежеланието на руската дипломация да се съобрази с българските национални интереси чрез открояването на няколко постановки: дефанзивна политика спрямо Турция и офанзивна спрямо Австро-Унгария; привличане на Турция в коалицията на Съглашението; решаване на българския въпрос не сепаративно, а в контекста на глобалния конфликт между Тройния съюз и Съглашението. Авторът оценява тази съюзна концепция на Русия като надценяване на собствените възможности, довело логично до провал в преговорите. Австро-Унгария, от друга страна, е представена като сила, мотивирана да предотврати българо-руския пакт, а също и всяка регионална комбинация, насочена срещу Тройния съюз. Авторът ясно разграничава отношението на империите към малките балкански държави: спрямо тях Русия се изживява като ментор по задължение срещу германизма, независимо от местните стремежи и цели; обратно, Виена стои зад тезата за самостоятелното развитие на тези държави, но без да се засягат интересите й с максималистични програми. Двуединната монархия има в резерв срещу България Румъния, а Русия - българо-сръбския съюз като алтернатива на една просъглашенска комбинация. В крайна сметка Петербург успява, но както заключава авторът, в сформирания Балкански съюз са заложени “мини”, които избухвайки през 1913 г., отблъскват рязко България от руската орбита.


Wiederherstellung und politischer Aufbau des Bulgarischen Staates 18781914. // Miscellanea Bulgarica 12. Bulgarisch-österreichische Beziehungen 1878–1996. Wien, 1998, p. 14-17.

Разглеждат се основните етапи в развитието на българската държава от Освобождението до Първата световна война. Общото помежду им е стремежът на българския политически елит да разреши националния въпрос. Според автора падането на Стефан Стамболов от власт в 1894 г. е ключовото събитие, което разграничава етапите в българската история. Ако през първия (1878–1894 г.), популярен още като “българските бурни времена”, конституирането на държавата, изграждането на парламентарната система, формирането на политически елит и отстояването на Съединението са доминантните политически процеси и събития, то през втория (1894–1914 г.) на преден план излизат модернизацията и европеизацията на България и усилията й да бъде субект в международната политика. Последното е онагледено с обявената независимост на страната през октомври 1908 г. Предварителното споразумение между правителствата в София и Виена за съвместни действия срещу Берлинския договор допринася за мирното международно признаване на българския държавен суверенитет.

Поместена е обстойна библиография за историята на България между 1878 и 1914 г.
Експериментът на дуализма в Австро-Унгария. // Епохи, 1999, № 1-2, c. 105-122.

Статията проследява предисторията и откроява предпоставките за установяване на двуединния управленски модел в Хабсбургската империя през 1867 г. Авторът отделя място за различията в позициите по въпроса на възлови фигури в Австро-Унгария и очертава пътя, извървян до постигане на съгласуваното становище. Представен е в детайли самият управленски модел, неговата институционална структура и вътрешно-властова йерархия, разгледани са функциите на автономните и общоимперските ведомства. Последиците от въвеждането на новия режим са коментирани, както по линията на продължената, но преустановена през 1871 г. тенденция той да се превърне в триединен (с включването и на славянския елемент), така и в противоречивата перспектива на неговите заявени, но едва частично изявени ефективи. Сам по себе си положителен, този експеримент, според автора, търпи провал поради характера на епохата - нетолерантна, националновстрастена и в този смисъл, изцяло противопоказна на принципите, избрани за негов фундамент.


Каталог: userinfo -> 170 -> doc
userinfo -> Списък на публикациите на доц д-р Димитриос Йоанис Румпос
userinfo -> Завършва Национална Художествена Академия София, специалност „Стенопис при проф. Димо Заимов, Магистър по стенопис, мозайка и витраж 1980-1984 г. Назначен с конкурс
userinfo -> Европейски формат на автобиография
userinfo -> Монография: Suffixderivation der Personenbezeichnungen im Fr ü
userinfo -> I. монографии: Църква и общество в България днес
doc -> Проф дин Радослав Захариев Мишев Адрес: 5000 Велико Търново, "Т. Търновски" 2
170 -> Автобиография Едуард Василев Маринов лична информация


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница