Антиосманска съпротива на българите през ХV – ХVІІ век



Дата03.01.2022
Размер93 Kb.
#112531
Антиосманска съпротива на българите през ХV – ХVІІ век
Свързани:
МОДЕРНИ МОЛЕКУЛЯРНИ ТЕРАПИИ НА 21 ВЕК, Антиосманска съпротива на българите през ХV – ХVІІ век, OTPADNA Muscular Weakness, Смокиня листа

Антиосманска съпротива на българите през ХV – ХVІІ век
Завладяването на българските земи от османците, продължило около половин столетие, се дължи на комплекс от сложни и противоположни процеси, които протичат в обществения живот на балканските християнски държави, от една страна, и на Османската империя, от друга. Докато към средата на ХІV в. в балканските държави се разраства сепаратизмът, османските турци се оказват в стадий на установяване на силно централизиран модел на обществено устройство, а тяхната полуномадска държава акумулира мощен експанзивен потенциал. Докато владетелите на отделните балкански държави разполагат с малочислени войскови формирования, османците настъпват с многочислени военни отряди, упоени от възможността за добиване на богата плячка и стимулирани от ислямския фанатизъм. Опитите за създаване на антиосманска коалиция идват прекалено късно и не дават резултат.

Преките последици от падането на България под османско владичество засягат всички сфери на живота на българския народ, на неговата материална и духовна култура. Разорено е селското стопанство, разрушени са много градове и крепости. Убийствата, грабежите, миграционните процеси предизвикват обезлюдяването на обширни области. Чувствително намалява демографският потенциал на българите. Социалният статус на българското население е изравнен и то е превърнато в общност със статут на “рая”, т.е. стадо без никакви права, обособено в отделна религиозна общност. Българите нямат достъп до държавното управление на Империята и са принудени да търпят тежкото данъчно бреме, липсата на защита от страна на османските институции и изключителната несигурност на съществуването си.

В дълговременна перспектива османското завование променя парадигмата на българския исторически процес. Прекъснато е неговото естествено историческо развитие. Той е отклонен от европейския цивилизационен модел. Прекъснати са връзките на българското общество с неговото минало, унищожени са държавните и църковните институции, обезвредени са физически и морално аристокрацията и интелигенцията. Османците отнемат за дълго всички възможности за социална и политическа организация на българския народ. Наред с това, като се опират на своята превъзхождаща военна сила, на религиозния фанатизъм и на огромния бюрократичен апарат за стопанска и политическа принуда, те се опитват да обезличат българите в социално, народностно, културно и верско отношение.

В многогодишната история на България няма по-критичен период, в който нейното настояще и бъдеще да зависят толкова много от устойчивостта, приспособимостта и борбеността на народа й. Османското владичество налага пълно пренасочване на народната енергия към съхраняване на народността, към опити за смекчаване на чуждия политически и социално-икономически режим и за неговото отхвърляне. Политическото освобождение и възстановяването на независимата българска държава е главната задача, която историята поставя пред народа ни през този период. Изпълнението й обаче се намира в зависимост от променящи се условия и фактори. В хода на времето се променят формите, методите и средствата на борбата, чрез които българите отстояват своето място в историята. Възможностите, които действителността им предоставя в определен етап, се оказват определени от тенденции, действащи в самото българско общество, в Османската империя и в политическия живот на Европа.

Историческите извори по дадената тема могат да се разделят на три групи: османски, български и чужди. Османските извори са най-вече различни видове заповеди, кадийски регистри, документи на османската канцелария, данни на османски пътешественици като Евлия Челеби и др. Домашните извори са различни бележки и приписки на български свещеници, хроники, летописни разкази, кореспонденцията на българската католическа интелигенция, данните на българския фолклор, както и различни жития на светци (с най-голямо значение е Житието на Стефан Лазаревич от Константин Костенечки) и др. Чуждите извори са предимно някои доклади, дневници и писма на десетките европейски пътешественици, преминали през българските земи през ХV-ХVІІ в., както и кореспонденцията на чуждите владетели.

Антиосманската съпротива на българите през Късното средновековие е тема, широко застъпена в българската историография. Основните трудове са дело на проф. Константин Иречек, проф. Петър Петров, проф. Васил Златарски, проф. Никола Милев, акад. Иван Дуйчев, проф. Вера Мутафчиева, проф. Олга Тодорова, проф. Елена Грозданова и особено на проф. Христо Гандев (“Българската народност през ХV в.”), проф. Цветана Георгиева (“Антиосманска съпротива на българите през ХV-ХVІІ в.”, “Някои главни последици от османското завоевание в историческата еволюция на българския народ”) и проф. Бистра Цветкова (“Паметна битка на народите”, “Хайдутството в българските земи”).

Основен фактор, определящ наличието на българска антиосманска съпротива е достигната през Средните векове етническа цялост на българския народ. Съхраненото чувство за народностна принадлежност, поддържано от общия език, вяра, историческо минало и културен модел, обуславя противодействието и стремежа за отхвърляне на чуждата власт.

Историческите условия обаче поставят редица бариери пред осъществяването на българската съпротива. На първо място това са огромните потенциали, с които разполага Османската империя в стопанско и политическо отношение и изградената от нея система на контрол над подвластните народи. Липсата на политически и обществени водачи, на собствена военна организация, на институции, които могат да мобилизират големи маси от хора, са главните препятствия, които забавят осъществяването на освободителните тенденции в българското общество. По тези причини те се оказват в зависимост от политиката на европейските сили към Османската империя.

Противодействието срещу османската власт е постоянен елемент в живота на всяка българска генерация. Целите на борбата през разглеждания периода се свеждат до опазване на българската народност, съхраняване на демографския потенциал, противодействие срещу системата на експлоатация, намаляване на нейната интензивност и не на последно място – политическо освобождение.

Посредством различни форми и методи се налага непрекъснато противопоставяне в икономическия и обществен живот на Империята. Някои от тях са естествени, стихийни форми на селско недоволство срещу феодалния ред и държава (бягство на селяни от феодални именя, неизплащане на данъци и реквизиции, убийства на представители на данъчната власт и спахии, бунтове и др.). Друга форма на протест е хайдушката дружина, която по структура и методи наподобява европейски движения от това време, но има специфични за балканските условия цели. Въстанието обаче е най-категоричната форма на антиосманска съпротива. Негова водеща идея е възстановяването на българската държавна независимост. Българските въстания са пряко свързани с войните на европейските сили с османците. В този смисъл те са част от общия политически фон на епохата.

Антиосманската съпротива на българите за времето ХV-ХVІІ в. е сложен процес, който протича през различни етапи с превес на различни форми на съпротива. Според проф. Цветана Георгиева върху този процес решаващо влияние оказват фактори като политическата конюктура в Европа и войните на Империята с европейските държави, вътрешното състояние на Османската държава и развитието на нейните обществено-икономически отношения. Това дава възможност да се направи една периодизация на антиосманската съпротива съобразно тези фактори и различните форми на съпротива, които се разгръщат с различна интензивност през различните периоди. Проф. Цветана Георгиева определя три периода в антиосманската съпротива на българите. Първият обхваща времето от падането на Българската държава под османска власт в края на ХІV в. до средата на ХV в. Вторият период трае от средата на ХV в. до осмото десетилетие на ХVІ в., а третият – от 80-те години на ХVІ в. до края на ХVІІ в.

Първият период на антиосманската съпротива на българите се характеризира с три главни особености. Преди всичко неговото начало е различно за отделните български територии – докато българите от Видинското царство губят свободата си през 1396 г., тези в Тракия са под османска власт най-малко от 25 години по-рано. Това обяснява до голяма степен и локализирането на активната българска съпротива именно в северозападните български земи. Друга особеност е, че все още е действена, макар и силно намаляла, главната обществена сила в Българската средновековна държава – аристокрацията. Третата характерна черта на този период е свързана с вътрешното положение на Османската държава, която все още се намира в процес на стабилизация. Това разбират и нейните християнски противници, които търсят пътища не само за спиране, но и за отблъскване на османската агресия.

В общественото развитие на османските турци в края на ХІV в. и началото на ХV в. се извършва промяна, която се изразява в трансформацията на полуплеменното номадско обединение в силна централизирана държава. Този процес е прекъснат през 1402 г. с битката при Анкара, в която султан Баязид І Светкавицата (1389-1402) търпи катастрофално поражение от монголите на Тамерлан. Пленичеството и последвалата смърт на султан Баязид І предизвикват единадесетгодишна междуособица за престола между неговите синове Сюлейман, Мехмед и Муса. Междуособните войни са съчетани с бунтове в малоазийските османски бейлици, повечето от които възвръщат независимостта си.

Така се открива реална възможност за премахване на османската заплаха от Стария континент, но европейските държави не се възползват от тези благоприятни условия и вместо това се включват в междуособната война за османския престол. По същото време Византия, Венеция, Генуезката колония Галата и рицарите Хоспиталиари от о. Родос дори сключват мир с новия султан Сюлейман (1402-1409).

През 1404 г. унгарският крал Сигизмунд, сръбският деспот Стефан Лазаревич, босненският крал Остоя и влашкият войвода Мирчо Стари създават антиосманска коалиция. Към нея при различни комбинации в периода 1404-1413 г. се присъединяват синът на цар Иван Шишман – Фружин и синът на Иван Страцимир – Константин. В едно писмо на крал Сигизмунд Константин е наречен император, което косвено говори, че Сигизмунд силно разчита на неговата помощ. Освен това писмо друг основен извор за въстанието на Константин и Фружин е Житието на Стефан Лазаревич.

Всички участници в коалицията обаче имат свои интереси и планове, които ги противопоставят един на друг и водят до наличието на активни военни действия единствено от страна на влашкия войвода Мирчо Стари и българския престолонаследник Константин, които през 1406 г. преминават р. Дунав и превземат Силистра, а според някои историци – и цяла Добруджа. Изглежда обаче българското участие е слабо, а и до същесвени изменения на политическото статукво на Балканите не се стига.

През 1408 г. антиосманската коалицията се активизира и българите, начело с Константин и Фружин, организират въстание, което остава в историята като първо българско въстание под османска власт. То е първият сериозен опит на българите да възстановят своята независимост. Двамата князе се стремят да привлекат на своя страна унгарска, сръбска, влашка и албанска помощ. Недалновидността на християнските владетели обаче дава възможност на султан Сюлейман да организира войските си и в крайна сметка – да потуши въстанието.

Ограничените данни не дават възможност да се установи обхватът и продължителността на това въстание. Спорна е и годината на неговото избухване. Според едни автори това става през 1404 г., а според други – 1408 г. Според едни то има ограничен обхват и засяга само Видинската област. Според други въстават българите от Силистра до Видин. Спорен е и въпросът за продължителността на въстанието. Едва част от авторите твърдят, че то е потушено от султан Сюлейман, т.е. до 1409 г., а според други това става едва през 1413 г.

След потушаването на въстанието българските князе се включват в османските междуособици на страната на Муса, който оспорва владетелските права на управляващия си брат Сюлейман. Християнското население на Балканите го подкрепя, подлъгано от проповедите на мюсюлманския богослов Бедриадин Симави, който е кадаскер в армията му. Той проповядва равенство между християни и мюсюлмани и съвместно религиозно уважение, което привлича и мнозина българи. След година непрекъснати сражения Муса убива Сюлейман, а грехът за братоубийството прехвърля върху жителите на едно българско село в Тракия, които той поголовно избива. Новият султан Муса (1409-1413) жестоко се разправя със своите бивши съюзници, което го превръща в главния отрицателен герой в българския фолклор – Муса Кеседжия. След тези зверства срещу него се обединяват християни и мюсюлмани. През 1413 г. от Анадола на Балканите се прехвърля с войските си другия Баязидов син – Мехмед и с подкрепата на български, сръбски и влашки отряди успява да победи брат си в решаващата битка при Чамурли (Самоковско). Обективно погледнато българите губят от това, тъй като с идването на власт на султан Мехмед І (1413-1421) се слага край на династичната криза и започва укрепването на Османската държава на Балканите, което се оказва фатално за балканските народи.

През цялата епоха на османското владичество трудно може да се посочи по-благоприятна обстановка за възстановяването на Българската държава от първото десетилетие на ХV в. Неуспехът още веднъж показва неспособността на Европейския югоизток да действа единно и мобилизирано срещу общия враг. Действията на Константин и Фружин са последният опит на средновековната българска аристокрация да поеме в свои ръце избавлението на българите от османската власт. След разгрома на въстанието Константин се оттегля във Влашко, а Фружин е зачислен към редовете на унгарската феодална аристокрация.

След прекратяването на междуособиците от Мехмед І (1413-1421) започва продължителният възход на Османската империя. Тя отново продължава завоевателните войни в посока към Централна Европа. През 30-те години на ХV в. са организирани походи срещу Влашко, Албания и Сърбия. През 1430 г. пада Солун, а обръчът около Цариград се затяга, което принуждава император Йоан VІІІ Палеолог да потърси помощ от Западна Европа.

През 1439 г. се състои т.нар. Фераро-Флорентински събор, на който между Полша и Унгария се сключва уния, задължаваща полският крал Владислав ІІІ Ягело да поеме унгарския престол. Целта на унията е да се обединят усилията на двете държави в борбата срещу османските нашественици. В началото на 40-те години на ХV в. трансилванският войвода Янош Хуниади успешно отразява няколко османски завоевателни похода към неговите земи. Създават се реални предпоставки за обединяване на християнските сили. На 1 януари 1443 г. папа Евгений ІV издава специална була, с която дава благословията си за организиране на поход срещу неверниците. През лятото на 1443 г. в град Смедерево започва да се събира кръстоносна войска. Около 25 хиляди унгарски, полски, френски и немски рицари, чешки хусисти, както и сръбските отряди на Георги Бранкович, се насочват към Балканите. Основната им цел е да стигнат Одрин и да прогонят завоевателя в Азия. Кръстоносната армия, начело на която застават Владислав ІІІ Ягело и Янош Хуниади, се отправя през р. Дунав към балканските земи. В сраженията при Алексинац и при Ниш те нанасят поражения на османската армия, след което по думите на Хуниади към тях се присъединяват българи, сърби, босненци и албанци. След тези победи войските на Янош Хуниади, подкрепяни от български отряди, достигат София. Опитът да продължат по-нататък обаче е осуетен от тежките зимни условия, които принуждават кръстоносците да се оттеглят. Османският султан Мурад ІІ (1421-1451), който има сериозни проблеми в Анадола, е принуден да предложи мирен договор на рицарите. Той се сключва в Одрин за срок от 10 години. Така завършва “дългият поход”, наречен така от съвременниците му, поради дълбокото навлизане на кръстоносната войска в балканските територии.

Военните успехи и ангажираността на османците в Анадола са мотивите за втория поход на Владислав ІІІ Ягело и Янош Хуниади през следващата година – 1444-та. За да избегнат планинските проходи, те се спускат по р. Дунав до Оршова. Към тях се присъединяват 4 хиляди бойци на влашкия войвода Влад. Венеция и Генуа обещават на папата да изпратят флот, който да блокира Проливите и да не позволи прехвърлянето на турски войски от Мала Азия в Европа. Заедно с това двете републики обещават, че при Варна техните кораби ще посрещнат кръстоносната войска и ще я пренесат в Източна Тракия. Ето защо от Никопол тя се насочва към Варна, където остава за около месец, подпомагана активно от българското население. Обещаната блокада на Проливите обаче закъснява и Мурад ІІ успява да прехвърли от Мала Азия 100-хилядна войска, която през Тракия се отправя към Варна. Тук на 10 ноември 1444 г. се разиграва сражение с решаващо значение за съдбата на балканските народи. Първоначално християните имат успех, но след необмислена атака на 18-годишния Владислав ІІІ, която му коства живота, настъпва объркване. То решава сражението в полза на османците, които се организират и преминават в настъпление. В боя загива и кардинал Юлиян Чезарини, а Янош Хуниади успява да се спаси с малък отряд. Владислав ІІІ Ягело посмъртно е наречен “Варненчик”.

По време на двата похода българското население масово участва в подкрепа на християнските войски. Въпреки разрухата те посрещат с радост рицарите и ги снабдяват с храна, показват им кратки пътища, а много от тях и се присъединяват към войските им. Доказателство за това е фактът, че след битката при Варна 12 хиляди българи са принудени от османските репресии да емигрират във Влашко. В съпротивителните усилия на българите обаче вече не се чувства военно-организационния момент.

Битката при Варна има съдбоносно значение за българския народ. От този момент османските турци придобиват пълно надмощие в Европейския югоизток, формализирало се с превземането на Константинопол през 1453 г. Край Варна загива кръстоносната идея за борба срещу османците. Оттук насетне европейските владетели са принудени преди всичко да се защитават, а не да нападат могъщата Османска империя. Своя апогей тя бележи при управлението на султан Сюлейман ІІ Кануни (1520-1566), когато се разпростира върху три континента – Азия, Африка и Европа. Всички материални и човешки ресурси от тези земи са под контрола на султана.

Наличието на този колосален военно-политически потенциал, съсредоточен в ръцете на османските турци, обяснява защо нито един покорен народ не успява да организира ефикасна съпротива срещу тяхната власт в периода 1453-1571 г. Поради това през втория период на антиосманската съпротива на българите доминират пасивните й форми. Сред тях се открояват т.нар. стопанска съпротива и съпротивата срещу насилствената ислямизация. Своеобразна съпротива срещу османската власт се явява и обновяването на манастирите и укрепването на българското народностно самосъзнаниние. Активна форма на антиосманска съпротива през този период е хайдутството.

Стопанската съпротива на българите протича през целия период на османското владичество. Историческите свидетелства сочат многобройни примери на отклонение от данъчното облагане, укриване на произведената продукция, бягство от ангарии и повинности, емиграция. Форма на протест срещу данъчния гнет са заявленията и оплакванията до висши органи и дори до централната власт. Българското население със специален статут – войнуци, дервенджии и др. оказва и открит отпор на султанските данъчни чиновници.

Въпреки че в българската историография е спорен въпросът за съотношението в начините на ислямизация – доброволна или насилствена, безспорно е, че и двата са налице. Съпротивата срещу насилствената ислямизация на българите се проявява в две основни насоки. Голяма част от тях само привидно и формално приемат исляма, продължавайки да се чувстват християни. В своята същност това е форма на скрита и пасивна съпротива срещу османците. Завоевателите реагират с жестоки санкции срещу всички изяви на това т.нар. скрито християнство. Българите се противопоставят и на една особена форма на насилствена ислямизация – кръвния данък. Те крият своите синове, обезобразяват ги, женят ги в детска възраст и др.

Други българи дръзко отказват да приемат исляма, за което са подлагани на мъчителни изтезания и смърт. Християнската църква ги обявява за светци-новомъченици. Най-известни сред тях са св. св. Георги и Никола Нови Софийски (загинали мъченически за християнската вяра в София съответно през 1515-та и 1555 г.). Други мъченици са Ангел Битолски, Мъченик Димо, Иван Българина и др. Техните страдания се превръщат в символ на българския дух и верско-народностна устойчивост.

Неоценимо значение за запазването на българщината през ХV-ХVІІ в. има дейността на българските монаси и свещеници. Както подчертава проф. Вера Мутафчиева “ако българският дух и съзнание за общност имали някаква опора, тя била религията”. В този смисъл своеобразна съпротива върху османската власт се явява ролята българските църкви и особено на българските манастири. Най-значими духовни центрове на българите през Късното Средновековие са Рилският, Кратовският, Кремиковският, Драгалевският, Бачковският и други манастири.

Хайдутството е най-масовата и трайна форма на антиосманска съпротива през периода ХV-ХVІІ в. Едно от първите сведения за хайдути по българските земи се съдържа в приписка на Девинския летопис, където се съобщава за залавянето на хайдушкия войвода Радич в София през 1454 г. по нареждане на султан Мехмед ІІ.

Хайдутството възниква като форма на лично освобождаване от установения ред, който по множество причини е непоносим за българския поданик. С течение на времето “личният елемент” в хайдутството избледнява и то започва да придобива смисъл на масова съпротива на българите. То е насочено не само срещу феодалния гнет и срещу опитите за ислямизиране на българите, но разкрива и стремежите на народа за свобода и справедливост. Ако нямаме предвид тези негови характеристики не можем да обясним неговото съществуване като най-продължителна форма на въоръжена съпротива, която често придобива политическа, а в определени моменти и националноосвободителна насоченост.

Все пак характерът на хайдутството е обект на различни оценки, една от които е тази на проф. Вера Мутафчиева, според която хайдутите са преди всичко “разбойници – задължителен елемент на всяка феодална действителност”. Поради това тя счита, че е неправомерно хайдутството да бъде отнасяно към “освободителните ни борби”.

По принцип хайдутството има стихиен и локален характер. Единствено в условията на по-големи политически катаклизми, които периодически разтърстват Османската империя, или в хода на военните кампании на Австрия срещу нея, действията на хайдушките чети придобиват освободителна насоченост. Пример за това са събитията от 1595 г., когато около 2 хиляди обединени хайдути превземат София, както и въстанието на Карпош от 1689 г. Така хайдутството изиграва несъмнена роля в българската антиосманска съпротива. От една страна, хайдутите непрекъснато атакуват османската власт в българските земи като подкопават нейната устойчивост, а от друга – поддържат българския дух и съзнанието за борбеност срещу поробителя.

Обикновено хайдушките чети наброяват 10-15 човека. Рядко те се състоят от повече от 100 души, а през ХVІІ в. има данни за възникването на някои обединения от по няколкостотин хайдути. Хайдушките дружини се ръководят от войвода, избран чрез вишегласие. Важна роля в хайдушката общност играе знамето, което се носи от втория човек в дружината – байрактаря. Четите се отличават със строга дисциплина. През разглеждания период те са въоръжени предимно с хладно оръжие, но след ХVІІ в. масово се запасяват с пушки. Те нападат основно османски чиновници, бейове, местни аги като по-големите от тях нанасят удари и по градове и търговски кервани.

Именно поради насочеността на хайдушките действия предимно срещу богатите турци, които неизбежно се явяват насилници на българското населние, народът създава т.нар. хайдушки епос. Той вижда в хайдутите единствена своя закрила от своеволията на османците. В българския фолклор са възпяти делата на войводи като Чавдар, Страхил, Мануш и др.

Контрамерките на османската власт срещу хайдутите се изразяват в заповеди на султана за образуване на потери за тяхното преследване и унищожаването им, както и за обвързване на християните с взаимно поръчителство срещу хайдутите. Тези действия обаче не намаляват, а насърчават появата на нови хайдушки дружини.

Третият период на антиосманската съпротива на българите e време на прелом на борбата на европейските държави с Империята. Техническият напредък и новата стратегия на образуване на двустранни и многостранни коалиции дават решително предимство на християнска Европа във войните срещу Османската империя. През този етап в Западна Европа се налага идеята за включване на християнските народи под турска власт в антиосманските действия. Благоприятните външни условия, съчетани с вътрешния упадък на османския феодализъм, дават възможност за активизиране на българската съпротива срещу османците. Тя се изразява в организирането на въстания, които по своите цели и характер носят белезите на национално-освободителната борба.

През 1571 г. османската флота търпи голямо поражение в битката при Лепанто от съюзената испано-венецианска ескадра. Периодът 1571-1699 г. (Карловацки мирен договор) е известен в османистиката като “време на застои”. През тези години военното щастие започва все по-често да изоставя османците, като необратимо започва да расте и кризата в тяхната военна организация. Успехите на християнския свят срещу Османската империя активизират българската антиосманска съпротива и в периода 1572-1574 г. охридският архиепископ Йоаким посещава Неапол и Мадрид, където търси помощ за подготовка на антиосманско въстание.

През 1593 г. започва поредната австро-османска война, в която Австрия привлича за съюзници Влашко, Трансилвания и Молдова. Влашкият войвода Михаил Храбри предприема серия от походи южно от р. Дунав като нахлува дълбоко в северозападните български земи и през 1595 г. достига София.

Тази сложна за Османската империя обстановка е използвана от родолюбиви българи, които решават да вдигнат въстание в Мизия. Замислената бунтовна акция се оглавява от търновския архиепископ Дионисий Рали, никополския първенец Теодор Балина, дубровнишките търговци Павел Джорджич и братята Соркочевич. Създадена е широка конспиративна мрежа, обхващаща Търново, Русе, Шумен, Ловеч, Никопол, Преслав и Пловдив. Въстанието избухва през 1598 г. в Търново при поредното нахлуване на влашките отряди, които разбиват силистренския паша. Един мним наследник на Шишмановци е провъзгласен за български цар под името Шишман ІІІ. Освободени са Видин, Свищов, Оряхово, Плевен, Враца и десетки български села в Мизия. Въпреки първоначалните си успехи въстаниците скоро са принудени да отстъпят пред напора на османските войски. Михаил Храбри се оттегля на север от р. Дунав, а заедно с него и хиляди българи, чиито родни места са опустошени (такава е и вероятнатната съдба на ръководителите на въстанието).

Според проф. Цветана Георгиева въстанието от 1598 г. е най-добре организираното и най-масово въстание на българите до ХІХ в. Организаторите правят всичко възможно да му осигурят широк ареал и активно търсят помощта на османските противници. Убийството на охридския архиепископ Варлаам през 1598 г. и неговото канонизиране за светец дава основание да се предположи, че нишките на Първото Търновско въстание стигат и до Македония.

Така с действията си българите се очертават като сериозен съюзник на западноевропейските държави при евентуални бъдещи акции срещу османците. Освен това въстанието има и изключителната заслуга за разбуждането на политическата съвест на българското общество, което в края на ХVІ-ти и ХVІІ в. ще даде хора, които посвещават живота си на идеята за освобождение на България и обикалят европейските държави в търсене на помощ. Такива са охридският архиепископ Анастасий, Петър Парчевич, Петър Богдан Бакшев и Франческо Соймирович.

От 40-те години на ХVІІ в. в българския съпротивителен процес особено активна роля започват да играят българските католици. През 1622 г. Папството създава нарочна Конгрегация за разпространение на католицизма като в българските земи център е град София. Активната дейност обаче се развива в северозападните български територии – селата Чипровци, Копиловци, Железна и Клисура. Католиците в българските земи са обединени в архиепископии като с архиепископски сан са удостоени българи като Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич, Филип Станиславов и др. Наред с мисионерската си дейност, те пропагандират идеята и за политическо освобождаване на българския народ. Най-голяма роля сред тях изиграва Петър Парчевич. От 1604 г. роболюбивият чипровчанин непрекъснато обикаля европейските столици и пропагандира идеята за българското освобождение. Убедили се в дипломатическите му качества, австрийските императори Леополд І и Фердинанд ІІІ му поверяват важни политически мисии. Посрещан навсякъде с уважение и съчувствие, Петър Парчевич обаче не постига целта си – създаване на антиосманска коалиция с оглед освобождаването на България. Европейските владетели следват своите интереси, съобразявайки се мощта на Османската империя.

През 80-те години на ХVІІ в. отново се проявява една от основните тенденции в българската освободителна борба – връзката й с международната политическа обстановка. През 1683 г. Османската империя започва нова война с Австрия, която обаче започва с поражение за османците – пред стените на Виена те са разгромени от войските на полския крал Ян Собейски. Създадената антиосманска коалиция, включваща Австрия, Полша, Венеция, а от 1686 г. – и Русия (т.нар. Свещена лига) започва мощно настъпление срещу Османската империя. През 1684 г. Антидио Дино, изпратен във Влашко като имперски агент, уверява императора на Австрия, че балканското населението е готово за въстание. То допълнително е мобилизирано чрез позиви, приканващи го да въстане. В резултат на това през периода 1686-1689 г. в българските земи избухват три въстания.

Подготовката и организацията на Второто Търновско въстание е свързана с дейността на московския патриарх Йоаким ІІІ. Неговата цел е да обедини православното население на Балканите под духовната власт на Московската църква. Проф. Вера Мутафчиева счита, че единственият извор за това въстание – руска семейна хроника, има легендарен характер и поради това се съмнява в нейната достоверност. Начело на заговорническата организация в Търновския край застава Ростислав Стратимирович, вероятно потомък на Иван Страцимир. В Москва той се среща с патриарх Йоаким ІІІ и заедно с племенника му Савелий Дубровски през пролетта на 1686 г. се завръща в българските земи. Начало на въстанието е дадено в Търново още преди Ростислав Стратимирович да се завърне от Русия. То обхваща Търновско, Габровско, Златишко и Софийско. Скоро обаче, след тежки сражения с османската армия, въстанието е потушено, а двамата водачи се укриват в Рилския манастир, след което избягват в Русия.

Независимо от неуспешния край на Второто Търновско въстание предпоставките за продължаване на антиосманската съпротива на българите се запазват, защото дестабилизацията на Османската империя се задълбочава. През 1687 г. султан Мехмед ІV (1648-1687) е детрониран от брат си Сюлейман ІІІ (1687-1691), а бившият румелийски бейлербей се вдига на бунт срещу новия султан и с 18-хилядна войска, включваща предимно българи, се настанява в Румелия. През 1688 г. сърбинът Георги Бранкович връчва на австрийският император мемоар на “босненци, сърби и българи”, а никополският архиепископ Антон Стефанов посещава Виена и вероятно обсъжда предстоящите съвместните действия на българите и австрийската армия.

През същата година започват същинските военни действия. Австрийските войски навлизат дълбоко в балканските територии. След превземането на Оршова, в което участват български отряди под предводителството на Георги Пеячевич и Богдан Маринов, през септември пада и Белград, което е сигнал за въстание. Жителите на Чипровци, Железна, Копиловци и Клисура, организирани във военни отряди, начело с братята Иван и Михаил Станиславови и Лука Андрейн се вдигат на бунт. Скоро към тях се присъединяват и поелите управлението Георги Пеячевич и Богдан Маринов и успяват да превземат град Кутловица. За по-нататъшни военни действия въстаниците очакват настъплението на австрийците, но те се отправят на юг под предлог, че северозападните райони са разорени и не са сигурен тил. Срещу българските въстаници е изпратен корпусът на унгарския граф протестант и турски съюзник Имре Тьокьоли. През октомври той обсажда Чипровец и успява да сломи съпротивата му. Оцелелите въстаници бягат във Влашко, Банат и Трансилвания.

Репресиите върху българите от северозападните райони не намаляват българската подкрепа на продължаващите военни действия на австрийците. Георги Пеячевич с отряд от 600 души участва в превземането на Ниш, Видин, Белоградчик и Берковица. Хайдушкият войвода Страхил идва с дружината си от Пазарджишко и участва в сраженията за Ниш и Кюстендил. Селското население от югозападните райони се обединява под въстаническите знамена на хайдушкия войвода Карпош. Той овладява Крива паланка и Куманово, прогонва османците и се подготвя за по-нататъшна съпротива. През октомври 1689 г. Карпош посреща австрийците в Прищина с войска от около 5 хиляди души. Император Леополд І му изпраща княжеска шапка и го удостоява с генералски чин. Въстаниците превземат Скопие, но след това австрийците напускат региона и Карпош е принуден сам да продължи борбата. Срещу него е изпратена 18-хилядна османска армия и татарски отряди. В тежка битка при Крива паланка Карпош е пленен и убит в Скопие. С нови репресии въстанието е потушено.

Въстанието на Карпош от 1689 г. е последната значителна проява на антиосманска съпротива в периода ХV-ХVІІ в. Като цяло българският съпротивителен процес през първите три века на османско владичество има силни и слаби страни в зависимост от резултатите, средствата и идеологическата си рамка.

Историята на балканските народи показва, че гърци, сърби и българи се освобождават от османско владичество в резултат на неуспешни войни на Портата с чужда сила – Русия. Обществените и материалните възможности на българския народ да постигне самостоятелно освобождението си се оказват недостатъчни дори във връхната изява на българската национално-освободителна борба – Априлското въстание от 1876 г. Още по-малко такива възможности притежават българите през най-тежките векове на робството – ХV-ХVІІ в. Тогава самото политическо, икономическо и социално положение на османското общество не позволява формирането на българска буржоазия, която според проф. Николай Генчев се явява радикалният революционен елемент през епохата на Възраждането. Като цяло българската антиосманска съпротива през ХV-ХVІІ в. се отличава със стихийност, а петте български въстания избухват в пряка връзка с войните на Османската империя с европейските държави. Тук трябва да се посочи, че Австрия не се ангажира с освободителната кауза на българи и сърби – интересите на Хабсбургите не съвпадат с техните. Австрия изгодно поощрява католическата пропаганда на Балканите и насърчава българските бунтове в тила на османците, но никога не съобразява политиката си с благото на българите. Отношението на Австрия спрямо българските интереси се откроява толкова ярко, че след 1690 г. нито една война между Хабсбургите и Османската империя не предизвиква подобно раздвижване на българското население в австрийска подкрепа. Постепенно българите започват да свързват надеждите си за политическо освобождение с Русия.

Въпреки обективната си слабост, въстанията и дипломатическите действия на българите през ХV-ХVІІ в. са убедително доказателство за неслонимата им воля да извоюват свободата си. В най-критическия период в тринадесетвековната история на България българите успешно изпълняват главната си историческа задача – съхраняване на българската народност. Със своите многобройни и разнообразни форми българската антиосманска съпротива през Късното Средновековие е водещ фактор за осигураване на историческата перспективност на българския народ. Сама по себе си динамиката на борбата срещу османското владичество е показател за стабилността на българите като развита народностна общност.


(5200 думи)

Сподели с приятели:




©obuch.info 2023
отнасят до администрацията

    Начална страница