Апология на християнството

Квинт Септимий Флоренс ТЕРТУЛИАН

Редактор Росен Сиромахов

София * 1991 

Преводът е направен по изданието: 

Tertullien 

Ed. Jean Pierre Waltzing, Albert Severyns 

Paris, "Les Belles letters" , 1971

© Стела Панайотова, преводач с/о Jusautor, Sofia, 1991 .

 
* * * 

Квинт Септимий Флоренс Тертулиан - една от най-представителните фигури на латинската апологетика - е роден около 160 г. в Картаген. Произхожда от езическо семейство, баща му е римски центурион.. Получил е високо общонаучно, риторическо и юридическо образование, след което е бил адвокат в Рим. Там той приема и християнството, а скоро след това - около 195 г. — се завръща в Картаген, където се проявява като безкомпромисен защитник на епископалната църква от нападките на езичници и гностици. Малко след 200 г. обаче сам той се отделя от тази църква и се присъединява към суровата есхатологично - аскетична секта на монтанитите. По всичко изглежда, че към края на живота си се е откъснал и от монтанизма и е основал собствена секта. Починал е след 220 година.

От многобройните, неизменно високотемпераментни съчинения на Тертулиан, до нас са достигнали тридесет и едно произведения. Въпреки безспорно сложните му отношения с епископалната църква, като несъмнен негов принос се схващат и до днес неговите (първи в латиноезичната традиция) разсъждения по тринитарния въпрос и въвеждането на съответната терминология. Приписваното му " Credo quia absurdum" твърде близко не само по дух, но и по буква на множество негови твърдения (срвн. "За плътта Христова", 5), има парадигматично място в християнската католическа доктриналност при насочеността и към хармониране на разума и вярата.

Сред съчиненията му - най-значимите от които са "Срещу гностиците", "Срещу Маркион", "Срещу Праксея", "За душата", "За свидетелството на душата", "За кръщението", "За идолопоклонничеството" и др. - на челно място бива поставяна неговата "Апология", която чрез това издание е първият текст на Тертулиан, представен изцяло в български превод.

Георги Каприев  

I 

1. Управници на Римската империя, вие, които заседавате на открито и високо място, почти на самия връх над града, за да раздавате правосъдие, ако не ви е позволено явно да разглеждате и публично да разследвате причините за преследването на християните, ако вашият престиж поради загриженост за справедливостта се бои или срамува да предприеме съдебно дирене единствено в този специален случай, ако най-сетне омразата към това учение, която усърдно се занимава с частни доноси, затвори устата на защитата, както става най-често, то нека тогава бъде позволено на истината да достигне до ушите ви поне по тайния път на нямото писмо.

3. Какво вреди на законите ви - господари в своето царство, ако тя бъде изслушана? Ще се прочуе ли повече мощта им, ако осъдят истината, без дори да я изслушат? Всъщност, ако я осъдят, без да я изслушат, ще си навлекат не само омраза поради несправедливостта си, а и подозрение в известно предубеждение, тъй като не са пожелали да изслушат нещо, което нямаше да осъдят, ако го бяха изслушали.

4. И така, обвиняваме ви първо в несправедлива омраза към името "християнин". Същият мотив, който привидно оправдана несправедливостта ви, всъщност я подсилва - това е невежеството ви. Защото какво по-несправедливо от това, да мразиш нещо непознато, пък дори и то да заслужава омразата ти? То заслужава омраза само тогава, когато се разбере дали я заслужава.

5. Но ако не се знае дали я заслужава, как може да се обоснове справедливостта на омразата, която трябва да се доказва съвсем не чрез външен признак, а чрез вътрешна убеденост? А след като мразят, защото не знаят какво представлява това, което мразят, защо да не може то да е такова, каквото не трябва да мразят? Така опровергаваме едно чрез друго и давете положения - че те не го познават, защото го мразят, и че несправедливо го мразят, защото не го познават.

6. Ето и доказателството за невежеството им, което, оправдавайки несправедливостта им, я осъжда: тези, които преди са мразели, защото са били невежи, веднага, щом сложат край на невежеството си, престават и да мразят. Вследствие на това те стават християни поради прозрението си и започват да мразят това, което са били, и да изповядват това, което са мразели. Те стават толкова много, колкото вие ни наброявате.

7. Оповестява се, че християните са обсебили цялата държава, че са изпълнили полята, укрепленията, островите, че хора от всеки пол, възраст, положение и звание са приели това име, и се скърби, сякаш това причинява някаква щета.

8. И въпреки това управниците не се стремят да преценят дали тук не се крие някакво добро начало. Не им е позволено да предположат нещо правилно, не им е угодно да го проверят по-бързо! Само тук човешкото любопитство замира! Обичат невежеството, докато другите се радват на познанието. Колко по-силно щеше да ги заклейми Анахарсис като безумци, които съдят разумните!

9. Те предпочитат да не знаят, защото вече мразят! Така предварително заключават, че онова, което не познават, е такова, каквото не биха могли да мразят, ако го познаваха. Но в случай, че не се намира нищо, заслужаващо омраза, най-добре е да сложат край, на несправедливата си омраза. Ако пък се установи, че омразата е заслужена, тя не само не губи нищо, но дори прибавя към упоритостта си славата на собствената си справедливост.

10. Но, ще каже някой, не може да се отсъди предварително, че нещо е добро само защото обръща към себе си много хора: та колко много са се обърнали към злото! И все пак истинското зло не дръзват да го защитават дори тези, които са обсебени от него. Природата е покрила всяко зло или със страх, или със срам.

11. Най-сетне, злодеите се стремят да се укрият, избягват да се появяват, треперят да не ги заловят, отричат, когато ги обвиняват, дори когато ги изтезават признават трудно и не винаги, в крайна сметка страдат, когато ги осъдят: изброяват злоумишлените атаки срещу самите тях, приписват слабостта си на съдбата или на звездите. Не искат да е тяхно дело това, което признават за лошо.

12. Нима християнинът върши нещо подобно? Той не се срамува от никого, не се разкайва пред никого освен, естествено, за това, че и по-рано не е бил християнин. Ако го разкрият, се прославя; ако го обвиняват, не се защитава; ако го запитат, дори доброволно си признава; ако го осъдят, благодари.

13. Какво е това зло, което не притежава естествените признаци на злото: страхът, срамът, увъртането, разкаянието, оплакването? Какво е това зло, провинилият се в което се радва, обвинението в което е желано и наказанието за което е победа? Не можеш да наричаш безумие нещо, което си изобличен, че не познаваш.

II 

1. Ако със сигурност сме най-големите престъпници, защо ни третирате по друг начин, а не като равностойните нам, сиреч като останалите престъпници, след като едно и също престъпление трябва да се третира по един и същ начин?

3. А единствено на християните не е разрешено да кажат нещо, за да отхвърлят обвинението, за да отстоят истината, за да попречат на съдията да бъде несправедлив. От тях се очаква само това, което е необходимо за всеобщата омраза: да признаят името си, а не да се разследва престъплението им.

4. Когато водите следствието на някой друг престъпник, вие не се задоволявате моментално с признаването на името - убиец или светотатец, или кръвосмесител, или обществен враг (да не говоря за обвиненията срещу нас), за да се произнесете, ако не разгледате обстоятелствата, характера на деянието, броя, начина, мястото, времето, съмишлениците, съучастниците му.

5. А спрямо нас не предприемате нищо подобно, макар че би трябвало по същия начин да изтръгвате с мъчения това, което лъжливо ни се приписва, а именно: с колко детеубийства е омърсен всеки, колко кръвосмешения е потулил, кои готвачи, кои кучета са присъствали. Колко ли велика щеше да е славата на председателстващия съда, ако беше открил християнин, погълнал стотина невръстни деца!

6. Но ние установихме, че е било забранено дори издирването ни. По време на провинциалното си управление Плиний Млади осъдил някои християни, а други принудил да се отрекат, но объркан все пак от големия им брой, се допитал до император Траян какво да прави по-нататък. Писал му, че с изключение на упорития им отказ да извършват жертвоприношения, не е открил в тайнствата им нищо друго, освен навика да се събират на разсъмване, за да възпяват Христос като Бог и да скрепяват с договор един ред, който забранява човекоубийството, прелюбодеянието, лъжата, вероломството и останалите злодеяния.

7. Тогава Траян му отговорил, че тези хора наистина не трябва да се издирват, но трябва да се наказват, ако бъдат доведени пред съда.

8. О, мнение, неизбежно противоречиво! То забранява да се издирват, сякаш са невинни, и повелява да се наказват, сякаш са виновни. Пощадява и свирепства, затваря си очите и ги отваря на четири. Защо само се подлагаш на сурова критика? Ако осъждаш, защо също и не издирваш? Ако не издирваш, защо също и не оправдаваш? Из всички провинции се разпращат военни патрули, за да преследват разбойниците, всеки човек воюва срещу осквернителите на императорското величие и срещу обществените врагове: издирването обхваща и съучастниците, и съмишлениците.

9. Само християнинът не е позволено да се издирва, но е позволено да се предава на съд, сякаш издирването има за цел нещо друго освен предаването на съд. И така, осъждате доведения в съда, който никой не е искал да се издирва и който според мен не е заслужил наказание не просто защото е невинен, а защото е заловен, без да е трябвало да се издирва.

10. Но дори в съда не ни третирате според процедурата за осъждане на злодеите. Спрямо другите, когато отричат, вие прилагате изтезания, за да си признаят, а единствено спрямо християните ги прилагате, за да отрекат. Ако делото ни беше лошо, ние всъщност щяхме да отричаме, а вие щяхте с изтезания да ни принуждавате да си признаем. Затова едва ли щяхте да смятате, че не се налага злодеянията ни да се разследват чрез изтезания, защото само от признаване на името сте се убедили, че те са извършени - та нали ако днес един убиец направи самопризнания, вие, макар и да сте отлично осведомени за убийството, все пак с мъчения изтръгвате от него обстоятелствата около престъплението?

11. След като от признаването на името ни вие предварително си съставяте мнение за нашите злодеяния, още по-нелепо е да мислите, че ще се отречем от признанието си поради мъченията, та като отречем името си, същевременно да отречем и злодеянията си, за който предварително сте си съставили мнение от признаването на името ни.

12. Но не, мисля си аз, вие не искате да умрем, макар че ни смятате за най-големите злодеи. Може би казвате на убиеца: "Отречи!", може би заповядвате светотатецът да бъде разкъсан, ако упорито си признава? Ако в действителност не постъпвате така с виновниците, тогава вие ни осъждате като невинни, сякаш не искате невинните да упорстват в това свое признание, което според вас трябва да накажете по необходимост, а не поради справедливост.

13. Човекът заявява: "Аз съм християнин". Казва какъв е, а вие искате да чуете какъв не е. Вие, който председателствате издирването на истината, полагате всички усилия, за да чуете лъжа единствено от нас. "Такъв съм, - казва християнинът, - какъвто ме питаш дали съм наистина. Защо ме измъчваш така нелепо? Аз си признавам, а ти ме измъчваш. Та какво щеше да правиш тогава, ако отричах?" Явно не хващате лесно вяра на другите, когато отричат, а на нас, щом отречем, веднага ни вярвате.

14. Това противоречие трябва да ви изглежда подозрително: да не би тук да се спотаява някаква скрита сила, която да ви направлява, противно на уредбата и природата на съдопроизводството, противно на самите закони. Законите, ако не се лъжа, повеляват злодеите да се разкриват, а не да се прикриват. Те предписват призналите вината си да се осъждат, а не да се оправдават. Същото формулират и сенатските решения, и императорските постановления. Властта, чиито служители сте вие, е гражданска власт - не тиранично деспотство.

15. При тираните изтезанията се прилагат като наказание, а при вас те се свеждат само до разследване. Вие спазвате закона си относно изтезанията, който са нужни само до изтръгването на признание, и ако то ги изпревари, те ще се окажат излишни - тогава се дава път на присъдата. Виновният трябва да изтърпи заслуженото наказание, а не да бъде освободен.

16. И накрая, никой не иска да освобождава призналия си престъпник, не е позволено да се иска подобно нещо. Затова никой и не помисля да отрича. Ти считаш християнина за виновен за всички престъпления, за враг на боговете, на императорите, на законите, на правите, на цялата природа и го принуждаваш да се отрече, за да освободиш този, когото не би могъл да освободиш, освен ако отрече.

17. Кривиш си душата пред законите. Искаш да отрече, че е виновен, за да го направите невинен дори и за миналите му прегрешения, макар и той да не иска. Откъде се взе това ваше безумие да не схващате дори, че трябва да се вярва по-скоро на призналия доброволно, отколкото на отричащия по принуда. А нима принуденият да се отрече, ще се отрече искрено и, вече освободен след съдебния процес, няма да се надсмее над вашата омраза, след като отново е станал християнин.

18. Понеже във всички случаи ни третирате различно от останалите престъпници, като се стремите само към едно - да загубим името "християнин" (а ние наистина го губим, ако вършим това, което вършат нехристияните), то можете да проумеете, че този процес е свързан не с някакво престъпление, а с нашето име, преследвано с една преднамерена враждебност, целяща най-вече следното: хората да не искат със сигурност да узнаят това, което със сигурност знаят, че не познават.

19. Затова и вярват в непотвърдени клевети по наш адрес и не искат да ги проучат, за да не се потвърди, че те не съвпадат с това, в което са искали да вярват, и за да осъдят това ненавистно на преднамерената им враждебност име не чрез потвърдени престъпления, а чрез своите предубеждения и чрез собственото му признание. Затова ни изтезавате, когато си признаваме, наказвате ни, когато упорстваме, и ни освобождавате, когато се отричаме, защото воювате всъщност срещу името ни.

20. Най-сетне, когато заклеймявате в съдебното си решение един човек като християнин, защо не го наречете и убиец, ако християнинът може да бъде убиец? Защо не го наречете и кръвосмесител или с някое друго от имената на престъпленията, които ни приписвате? Само срещу нас ли се червите и срамите да произнасяте названията на престъпленията? Ако името "християнин" не е название на нито едно престъпление, то твърде нелепо е престъплението да се състои единствено в името.

Ш 

1. А как да окачествя факта, че мнозина се нахвърлят върху името "християнин" с такава сляпа омраза, че не могат да кажат добра дума за някого, без да упрекнат това име? "Добър човек е Гай Сей, само дето е християнин." Друг пък казва: "Чудя му се на Луций Тит - умен мъж, а взе, че стана християнин". Никой не се замисля дали Гай не е добър, а Луций умен, именно защото са християни и дали не са християни точно поради това, че единият е умен, а другият - добър.

3. Други пък започват да заклеймяват хора, известни преди покръстването си като бродяги, отрепки и негодяи, в същия ден, в който са ги хвалили. Поради сляпата си омраза те неволно се изказват добре за тях: "О, колко е забавна тази жена, колко е мила! Колко е игрив този младеж, колко е любвеобилен. А и двама- та - християни!" Така излиза, че името им е причина за усъвършенстването им.

4. Някои заради удобствата си дори се примиряват с тази омраза, задоволени от несправедливостта, стига това, което мразят, да не е в дома им. Мъжът прогонва целомъдрената си вече съпруга, без да ревнува повече, бащата се отрича от покорния си вече син, чиито немирства по-рано е търпял, господарят отвръща благосклонния си взор от роба, който е вече вярващ. И така всеки; който реши да се усъвършенства чрез това име, става омразен. Постигнатото благо не е толкова голямо, колкото омразата към християните!

5. Но ако омразата е насочена срещу името, кой е виновен за имената? Какво обвинение можем да от- правим срещу думите, освен това, че произнасянето на някое име звучи варварски или вещае зла поличба, че е проклятие или пък е безсрамно? А името "християнин" ("помазан"), доколкото е разтълкувано, се извежда от "помазване". Но дори когато го произнасяте погрешно като "християнин" (защото нямате точна представа дори за името), то пак е съставено от сладост и благосклонност. И тъй, у невинните хора обект на омраза е дори невинното име.

6. Но това учение е ненавистно и заради името на своя създател. Какво необичайно има в това, едно учение да прехвърли името на учителя върху последователите му? Нима философите не се наричаха платоници, епикурейци, питагорейци подобно на учителите си? А също така не се ли именуваха стоици и академици заради местата на своите срещи и сбирки? По същия начин и лекарите взеха прозвището си от Еразистрат, граматиците - от Аристарх, готвачите - от Апиций.

7. Откритото споменаване на името, преминало от учредителя в организацията, не обижда никого. Очевидно, ако някой одобри един лош учител и едно лошо учение, той ще одобри и лошото им име, достойно за омраза по вина на учението и учителя. Затова, преди да намразим името, е редно да опознаем учението чрез създателя му или създателя чрез учението му.

8. А сега, като се пренебрегват изследването и опознаването и на двете, се обвинява и се преследва името и само една дума е достатъчна, за да се осъдят непознатото учение и непознатият му създател, защото носят това име, а не защото са изобличени в нещо.

IV 

2. Подред ще отговоря на всяко едно обвинение - какво казват, че правим тайно, какво виждат, че вършим явно, в кои дела ни смятат за престъпници, в кои за безполезни, в кои - за заслужаващи присъда, в кои - за достойни за присмех. 

3. Когато нашата правота се опълчи срещу всички обвинения, в крайна сметка авторитетът на законите се изпречва срещу нея било за да се обяви, че след думата на закона нищо повече не може да се обсъжда, било за да се предпочете принудителното подчинение пред истината. Затова ще се спра първо на законите, и то заедно с вас - нали сте техни защитници.

4. Най-напред, като се осланяте на закона, вие ни повелявате: "Не е позволено да съществувате!", и ни налагате тази заповед без никакъв по човешки обоснован мотив. Така признавате насилието и безправното си господство, налагано като от настанил се в крепост- та си тирании, щом заявявате, че съществуването ни не е позволено, защото така ви се иска, а не защото в действителност не трябваше да е позволено.

5. Ако не искахте то да бъде позволено, защото не трябваше да бъде позволено, то несъмнено не трябва да бъде позволено, защото е лошо. Но по същата логика се предполага, че е позволено това, което е добро. Ако установя, че е добро това, което законът забранява, не мога ли въз основа на тази предпоставка да забраня това, което и законът с право щеше да забрани, ако то беше лошо? Ако твоят закон е сгрешил, той според мен е създаден от човек, а не е произлязъл от небето. 

6. Учудвате ли се, че човек може или да сгреши при учредяването на някакъв закон, или да поправи грешката си, като го отхвърли? Нима и законите на самия Ликург, усъвършенствани от спартанците, не причиниха на своя създател толкова мъка, че той сам се обрече на глад и уединение?

7. Нима и вие благодарение на практиката, която разбулва мрака на древността, не оглеждате ежедневно и не орязвате цялата стара и обрасла гора от закони с новите секири на преработените решения и постановления?

8. Нима вчера Север, най-консервативният принцип, не отхвърли въпреки достолепната им стародавност тъй безсмислените Папиеви закони, които противно на Юлиевите повеляваха да се зачеват деца, преди да се сключи брак?

9. Но съществуваха и такива закони, според които кредиторите можеха да съсекат на части длъжниците си. Все пак тази жестокост бе премахната по-късно по всеобщо съгласие. Смъртното наказание бе заменено с позорно жигосване: чрез прилаганата конфискация на имуществото бе предпочетено кръвта да се разлива в срамна червенина, вместо да се пролива.

10. Колко закони, които трябва да се преработят, все още ви убягват! Нито броят на годините им, нито авторитетът на създателите им може да им спечели уважение, а само тяхната справедливост. Затова, ако ще самите те да осъждат, заслужено биват осъдени, щом като се разбере, че са несправедливи.

11. Но защо ги наричаме несправедливи? Ако наказват само едно име, те са направо глупави. Ако пък наказват делата, защо наказват само по името дела, които у другите хора преследват, след като са потвърдени чрез простъпката, а не само чрез името? Кръвосмесител съм - защо не ме издирват? Убивам невръстни деца - защо не ме изтезават? Извършил съм нещо срещу боговете, срещу Цезарите - защо не ме изслушат, мене, които имам с какво да се оневиня?

12. Нито един закон не забранява да се обсъжда това, което запрещава да се върши. Понеже нито съдията ще наказва справедливо, ако не е разбрал, че е допуснато нещо забранено, нито гражданинът ще се подчинява стриктно на закона, ако не знае какво е наказуемо.

13. Нито един закон не дължи убеждението, че е справедлив, на самия себе си, а на тези, от които очаква подчинение. Впрочем един закон е подозрителен, ако не иска да бъде проверен, а е деспотичен, ако се налага, без да е проверен.

V 

1. Сега да кажем нещо и за произхода на този вид закони. Имаше старинен декрет, който забраняваше обожествяването на императора без одобрението на сената. Марк Емилий отлично го знаеше, когато ставаше въпрос за неговия бог Албурн. В подкрепа на нашата теза говори и фактът, че у вас божествеността се мери според човешките прищевки. Ако богът не се понрави на човека, той няма да стане бог. Трябваше човекът да е благосклонен към бога.

3. Направете справка в хрониките си. Там ще откриете, че пръв Нерон се разбесня с императорския си меч срещу изповядващите това учение, веднага щом то се появи в Рим. Ние дори се гордеем, че първият ни хулител е такъв, защото, които го познава, е наясно, че Нерон е осъждал само най-достойни неща.

4. Същото опита и Домициан, този полу-Нерон в жестокостта. Но понеже у него все пак имаше нещо човешко, той лесно прекрати начинанието си, като възстанови дори честта на тези, които бе пратил в изгнание. Нашите гонители винаги са били такива - несправедливи, безчестни, презрени. Вие самите обикновено ги осъждате и възстановявате честта на осъдените от тях.