Архив за поселищни проучвания 1939г., София село Долна баня Ихтиманска околия

Долна баня не е старо село. На това място то е основано вследствие на икономически и политически причини. Около 200 години назад тук е имало само два чифлика - Юсреф-пашовия, който отпосле чрез продажба е преминал върху сарафската къща на евреина Арие, от което носи и името Сарафски чифлик и Бейския, който отпосле минал по наследство у богатия турчин Асекията, от което и чифлика се наричал Асакийски.

Тези два чифлика са владели обширни земи, за обработването на които са отглавявани слуги с деца и волове от близко и далеч и тия слуги са основателите на селото.

Интересите на това население започнали скоро да се преплитат с интересите на околните жители поради пътищата и поради използването на водите на р. Марица. Старият път, наричан Долния друм, който е свързвал Пазарджик със Самоков, е минавал през селата Габровица, Костенец и Долна баня. Там той минавал през Говеждото сбирище, по сегашната улица „Левски”, през средата на къщата на Никола С. Анчин, през Протестанската воденица, през дерето и Протестанските ливади, които по-рано са били турски ниви, завивал край гробищата между Гълъбовите конопища и Стоилковата нива. Оттам водил през Чешмелия и Фериз-кюприя, та по Влашка река за Самоков. Горния друм минавал от с. Костенец, покрай Балкана, керемидарниците, Банското поле, Мешето, през долния край на с. Махала /сега с.Марица/, гдето бяха наредени ред налбантници, кули, ханове с кръчми и обширни обори, та през Хайдушка чешма за Самоков. Водата на водениците на двата чифлика е била докарана от р. Марица по канали, копани дълго време насила от околното население.

Тези два факта са дали силен тласък на нарастването на селото, а политически обстоятелства са допринесли да се засили още повече уголемяването на селото за сметка на околните села и махали.

Старото селище е било пръснато на три махали: едната с черква се наричала Венетица и е била при Курт дере, втората се наричала Юрта до харманите на Костенския път, а третата - Кючюк Чаир - по дефилето на р. Бистрица. Това дефиле, на най-тясното си място, до Сипера, било заключено с дебел зид- крепост, а до Тодоровото дере са били помещенията за складовете. Тази местност и до сега се нарича Калето.

През време на война, разни сътресения и нещастия, всички жители от наоколо се затваряли там и се бранили.

Много е теглило населението от юруците, които са населявали три пункта в нашата котловина. Единият е бил при Юрушките бани, над с. Кованлък /сега с. Пчелин/. Юруците построили там масивни здания за минералните бани, но отпосле тези здания станали плячка на селяните от Василица, които пренесли целия строителен материал. Вторият пункт е бил Селището, всред полето, а третият - при гара Баня-Костенец.

Останки от тези юрушки села се намират и до днес: големи надгробни камъни, овощни дървета, а е останало и названието Юрушко поле, надолу от Селището.

Една политическа грешка и един стихиен бич се струпали върху главите на юруците от тия села и ги изтрили от лицето на земята. Ето що ни разказва преданието за това:

Всеки неделен ден хората от котловината на дружини отивали в с. Костенец при господарите турци, притежатели на маданите и видните /Примитивни индустриални заведения за добиване на желязо. Във видните се е разтопявала желязната руда, а след това в маданите/самоковите/ с тежки чукове, движени от вода, желязото се е ковало на дълги плоски пръти./Хр.К./, за да получат платка за доставените от тях през седмицата дървени въглища, употребявани за гориво при видните. В това време юруците ги издебвали, нападали и обирали. Един път юруците се опитали да нападнат една голяма група българи, които се връщали през р. Марица, за да им ограбят току що получените от маданджиите пари. В настаналата схватка бил убит един от юруците, а другите се разбягали. Разбягали се също и българите, като клели убиеца българин.

Събрали се юруците от трите села и над селото Кованлък демонстративно погребали убития юрук, а след това, въоръжени от пети до глава, тръгнали от село на село да отмъщават. Настанало плач, трепет и ужас. Цели редици вързани и оковани българи се разкарвали и затваряли. Завело се и углавно дело едва ли не против целия християнски свят в котловината. Дошел и съдът от София, за да прави на убития юрук кеч /види се кеч ще означава нещо като аутопсия/. Уплашени, българите отишли при главния маданджия турчин в с. Костенец, та му разказали самата истина, обрекли му голям подарък в работа и добитък и просили „бащинската му защита” за верноподанните му роби. Маданджията турчин взел страната на българите и през една нощ изпратил свои верни хора, които изровили тялото на убития юрук и вместо него заровили в същия гроб едно умряло куче. В деня на кеча се явил над гроба съдът, придружен от многоброен народ - обвинители, обвиняеми, свидетели и любопитни. Явил се и маданджията турчин със свитата си. Но настъпила изненада- вместо човешки труп, намерили кучешки! Целият съд се сметнал за оскърбен. Обвиняемите тържествували, а техният защитник, маданджията турчин, влязъл в ролята на прокурор, започнал да обвинява юруците, че те, за да имат повод да ограбват и изнасилват раята, не един път са създавали такива бели. Затова той искал тия мъчители да се направят сюргюн, да се изгонят. Съдът оправдал обвиняемите и наказал юруците със сюргюн.

Разярени българите, а и за отмъщение, започнали почти явно да избиват юруците, без да има кой да ги защитава, а от София властта изпратила и топ, с който гърмели върху юрушкото село като непокорно. В това време, когато е било повдигнато това гонене срещу юруците, между тях се явил и голям мор /чума/, та ги почти довършил. Едни избягали далеч, други измрели, а трети се заселили в Долна баня. Доскоро живееха там техни потомци, познати нам.

От тогава селата заживели мирно, като обработвали полето, а то се е делило на две: отдясно на р.Марица се е казвало Назърско. Назърите са били от рода на Юсреф паша от Самоков. Техният родоначалник повдигнал тукашното население на борба срещу кърджалиите и ги отблъснал. Той умрял от ръката на палач, изпратен от Стамбул да му отреже главата. Заради сторени заслуги неговият род е имал право да взима от работниците на полето, надясно от р.Марица, по две пари данък на кола сено.

От ляво на р.Марица полето се е наричало Спахийско, защото някой си спахия ловил соколи по Градището и ги изпращал на султана, за което последният му дал правото да взима на кола сено от полето, наляво от р.Марица, по десет пари данък. Поради това и Градището се е наричало тогава Соколова гора.

ГОРАТА

Един път, на едно място в планината, разбойници нападнали и избили много пастири и открадани много добитък. След дълги търсения, като не могли да бъдат открити разбойниците, властта наложила голяма глоба на селото. Глобата трябвало да се плати, а пари нямало. Тогава банските първенци взели пари с феиз /лихва/ от една самоковска кадъна, като й дали рехим /залог/ една част от планината. Понеже банчани не могли да върнат заетите пари, гората останала собственост на кадъната. От тогава и до днес тази планина се нарича Кадъница.

Като умряла кадъната, планината останала в наследство на дъщерите й. Банският турчин, Юсеин Османов, или Османовчето, както го наричали, се оженил за една от дъщерите на тази кадъна и от тук, по наследство чрез жена си, станал собственик на тази планина. Той вземал от населението по осем гроша годишен данък, горнина, безразлично дали лицето се е ползвало от гората, или не.

След Руско-турската война Османовчето помолил общината да му продаде гората, защото щял да се изсели в Мала Азия. Долнобанските първенци тогава вместо да влязат в пазарлък с него, яздили го като кон, защото било вече бугарско царство. Османовчето, обиден от постъпката на нашите първенци, продавал целия балкан на братя Иван и Михаил Сребърникови от Самоков. Едвам след това настъпило отрезвяване. Потърсили да спечелят балкана чрез съд, похарчили два пъти повече пари, отколкото струвал той, но пак не го спечелили.

ЧЕРКЕЗИ

След като русите превзели Кавказкия край, всички черкези от мохамеданско вероизповедание потърсили прибежище в Турската империя. Османското правителство им посочило места за поселване, както в Мала Азия, така и на Балканския полуостров. Две такива селища се основали в нашата котловина. Едното черкезко село е било разположено от двете страни на р. Марица, на мястото на днешната гара Баня-Костенец и мукавената фабрика, а другото - в низината между Нал Дукян и Криво дере. Турското правителство указало най-голямо съдействие на преселниците черкези, като отнело от стопаните българи всички земи наоколо и ги поделило между преселниците, а къщите са им били направени ангария от околните селяни.

През Руско-турската война всички черкези купно избегали със семействата си, а за превоз на багажа си ограбили впрегатния добитък на околните селяни по най-брутален начин. В тая война къщите им се изгориха, а землището им след това се раздаде даром на поселените тук опълченци-борци за нашата свобода.

Така са загинали в Долнобанската котловина юрушките и черкезки селища, а участта на българските селища - Венетица, Юрта и Кючюк-чаир /с.Койчево/ е била следната: политическите сътресения в Турската империя, предизвикани от кърджалийските, даалийските и др. движения са причина за тяхното загивание. Големи и малки орди от тази необуздана сган са тероризирали жителите им. От тези неканени гости е треперило мало и голямо. Когато населението е избягвало по горите, за да запази живота си, кърджалиите предавали селата на плен и пожар. Напр. Когато било предадено на плен с.Юрта, в оборите на дедото на Стоян Генкин изгорели 12 телета.

Най-после жителите на тия малки села дошли до убеждението, че така разделени на малки общини, ще бъдат винаги жертва на кърджалийските произволи, понеже и бягството им в Бистришката крепост /Калето/ не е могло да им помогне. Те се убедили, че спасението им е възможно, ако прибягнат към турски покров и ако основат голяма община, укрепена със зидове.

Селяните от малките селища започнали да напускат домовете си и да се заселват около чифлиците на Юсреф паша и Асакията. Турците взели под покровителството си новите преселници и не само им указали гостоприемство, но и първата им грижа била да оградят новото село с яка каменна стена. Под угрозата на силата всеки е докарвал даром пръст, греди и керемиди за стената, а камъните за нея са доставяли пак на сила повечето от селяните от селата Василица и Очуша. Ковачите са изработвали гвоздеите и вратите също на сила.

Крепостната стена е била прокарана по течението на р. Бистрица, която оставала вън от стената, оттам по р. Воденичница, покрай Юсрефпашовия чифлик, отгдето завивала, като заграждала турската чаршия, през Долното сбирище на хребета, като дерето оставало от вън, след това през Джамбазката махала, сега Драганова улица, завивала по сегашната ул. Раковски, гдето на дерето е бил построен кепенк със желязна врата за изход към балкана и под когото е минавала водата. От този кепенк и дерето е наречено Кепенк дере. От там стената е ограждала чифлика на Емин бей. На тази стена е имало четири главни врати, обковани със желязо и с малки кули и мазгали около тях за наблюдение и отбрана. Най-главната входна врата е била на костенския път, другата - на самоковския, третата - на Кепенк дере и четвъртата - на Долната чаршия, наречена Турската чаршия. Вечер, в 12,30 часа по турски, тези врати се затваряли, а се отваряли утрин при изгрев слънце.

Щом са били свършени стените и селото се укрепило, то започнало да расте с голяма бързина. Всеки е бързал да се засели тук под защитата на голямата стена и силните турци чифликчии. Живи свидетели разказваха за неговия растеж. Майката на баба Киселовица й разказвала, че от горния чифлик се гледал долния, а мястото помежду им било обраснало с дървета и бурени. Самата баба Киселовица ми разказваше, че помни селото с 40 чифта волове и че чифт волове заедно с колата, се продавали заедно за 40 гроша. Дедо Стоян Маникатски помни селото със 70 къщи български и 50 турски, а Георги Вурука - със 120 български и 80 турски.

Разликата в годините на тези свидетели е 30, от което следва, че в разстояние на един век селото е пораснало от „40 домакинства” на 200 къщи и от тук да се извади заключението, че нашето село Долна баня на сегашното си място не е по-старо от 200 години, или че неговото основаване трябва да се счита, че е било към 1700 година. /Село Долна баня силно си изпатило от кърджалиите през 1792г. СРВ .Хр .Семерджиев. Самоков и околностите му, София 1913г., стр.124. След тази година трябва да поставим построяването на стената ./Бел. Ред./

Названието Долна баня е било дадено на селото от самоковци. Самоков е имал тогава много голямо значение – по-голямо от това на Пазарджик, поради железодобивната си индустрия. За разлика от банята, която се намира западно от Самоков и която наричали Горна Баня, сега Белчинска Баня, нашето село било наименувано Долна баня.

При избор на място за заселване вътре в укрепеното място, нито българите са смеели, нито турците са им позволявали да се смесват с тях. Долната - по-хубавата част на селото, са населявали турците, а горната и краищата - българите. За етнографска граница между тях е служила днешната улица Бенковски: северно и източно от нея са били турските махали с калдъръмени улици, керемидени къщи и плевни, а южно от нея са били българските махали, с кални улици, оградени от плет, а къщи и плевни със сламени покриви. Тая характерност в улиците личи и до днес. Българинът като че ли е създаден като жабата, да се каля в калта, защото и до сега не е помислил да отцеди и да настеле нито една от улиците си. /Това се отнася за около 1904г. Днес селото, което се е развило като паланка, е сравнително добре благоустроено. От къщи със сламени покриви няма и помен. /Хр.К./

Пулсът на живота в турската част е бил на костенския път. Площадът пред къщите на Дамян Гуцалеца, Мите Драгана, Дедо Илия и др. е бил окичен с кьошкове, чешми, градини и др. Този център после се е пренесъл на долното шосе - на друма, на мястото на днешната Долна чаршия. Там, всред чаршията, е бил въздигнат великолепен шадраван, а наоколо му са били турските кафенета, ханове с железни синджири на вратите, налбантници - повечето здания на два и три етажа под един покрив. В тая чаршия владееше такава чистота, че турците ходеха по чорапи от кафенетата до шадравана. После там е преместено турското училище, което се помещаваше до къщата на Петър Кацара и джамията до него. Тази чаршия изгоря през време на Руско-турската война и се обърна на грозно пепелище. Запали я един пиян самоковец, когото руските казаци наказаха прилично, защото в този огън загина много храна и помещения за добитъка. Двадесет и осем години се изминаха от тогава, а последствията от този пожар още личат.

Пулсът на живота в българските махали е бил по сегашната улица Драганова и селското дере. Чаршията е била по сегашната улица Бенковски. Къщите на Иван Пенгара, Ангел Черешара, Мите Черешара, Станоя Симонов и джамбазките са били дукяни, бакалници и ханове. После този център се пренесе на шосето - днешната Горна чаршия. Там по-рано са били Тодоровия и Василичкия дюкян, а всичко останало е било общинска мера и лес.

Руско-турската война завари тук 150 къщи турско население. Във време на войната те избягаха, а колкото бяха останали, в една нощ бяха избити от селяните.

След сключването на мира между Русия и Турция избягалите турци се завърнаха, но под влиянието на фанатизма си, не можаха да се помирят с новия ред на нещата, затова по-голямата част от тях продадоха всичките си имоти и се преселиха в Мала Азия.

Голям керван от турци, които се връщаха от бягство, бяха избити в местността Страшки дол, а имотите им бяха разграбени.

Колкото войници турци се заловиха с оръжие в ръце, бяха избити, а къщите в които се бяха засадили, бяха запалени. За две нощи турските гробища бяха укрепени за отбрана, но щом се появи руската войска, турците се предадоха. Някои бяха избити в банята и улиците. В същото това време българите бяха избягали едни по балкана, а други по околните села. Тук-там, в някои крайни къщи, се криеха по няколко български семейства заедно, но щом видеха турците, бягаха на вън. Черкези и башибозуци, освен че не се задоволяваха с безчестия, грабежи и убийства, но печеха и живи хора за пари. Много контрабашибозушки чети от предрешени българи сновеха наоколо, за да спасяват нападнатите си братя. Селото беше пусто. Късно вчер празните къщи и обори се изпълваха с войска, а сутринта пак само кучета виеха по запустелите му улици. Тяхното виене се прекъсваше често от гърмежите на башибозуците, които търсеха жертви. Това се продължи до събота срещу нова година, в който ден дойдоха русите и освободиха селото и селяните започнаха да се прибират по домовете си. Два ескадрона кавалерия квартируваха тук през всичкото това време на окупацията.

Почти всички турци продадоха имотите си. Техните къщи се купиха и населиха от хора от съседните села, така че Долна баня от турско село доби физиономията на чисто българско, с много пъстро население. Цели турски махали бяха заселени от опълченци и емигранти македонци. На опълченците бе дадена земя даром от държавата, която земя бе останала от черкезите и от ония турци, които загинаха в бягството си с турската армия, а емигрантите македонци си купиха такава.

Слугите при чифлиците ставали постепенно притежатели на свой имот и волове. Развило се наоколо силно и рударството. Притежателите на чифлиците станали и собственици на мадани и видни, с каквито е била осеяна околността. Тези старовремски индустриални заведения употребявали голямо количество дървени въглища, които местното население наричало угльеве, а складовете за тях-углярници. Никой не е имал сметка да докарва угльеве от далеч, затова местното население било заставено да ги доставя. Мазанджиите турци наложили на долнобанчени, щото всеки, който притежава чифт волове, да доставя годишно за маданите и видните 8000 оки угльеве. Който е доставял определеното количество, добивал правото да си върши частната работа. Цената на въглищата е била определена от притежателите на маданите и видните на фур.

Фур е мярка равна на един козиняв човал пълен с въглища, толкова голям, че да стигне до кръста на онзи, който го носи на гърба си. Платката за доставените въглища се е давала всяка неделя. Цената на фура не е била увеличавана, обаче увеличавана е била неговата големина. Така напр., както казахме, фурът е достигал до кръста на човека, който го носил на гърба си, но впоследствие е бил изменен така, че да достигне до чатала, т.е. колкото трупа на тялото, после до коленете и най-после до петите. Най-голямата борба на населеието тогава се е състояла в това да извоюва правото на углярите сами да определят цената на въглищата и свободно да ги продават, гдето им е по-износно. За това те дори дали и молба в Цариград, но тя останала без последствие. Тогава и положението на углярите станало много лошо. Джезаджии и чауши плъзнали навсякъде и гонили хората за въглища. Който от углярите протестирал, или в каквато и да е форма търсел правата си, за наказание приемателите на въглища го бутали заедно с фура от върха на углярницата.

По тия причини цялото долнобанско население се е занимавало с въглищарство, малко земеделие и то като е прибирало храните повечето пъти нощем, защото не го оставяли спокойно маданджиите, виднярите и чифликчиите от една страна и злите турци от друга, които тръгвали из селото да съберат работници, сплашвали населението с псувни и гърмежи от пищови, а Абдараман Бюлюкбашията е стрелял и на месо върху ония българи, които му обещавали да му жънат, или косят и после не изпълнявали обещанието си.

По този начин скотовъдството и занаятите били съвсем занемарени и то тогава, когато по обширните полета и балкани са се гоили говеда, наричани от населението лудите говеда, или пък лудите коне, ако са били коне, притежание на едри скотовъдци, които плащали на общината отлак, а от парите от отлака и балталъците била изградена нова джамия в Турската чаршия.

Земеделието се засилва по-добре в селото, след като турците разпродадоха имотите си и се изселиха. До тогава всичко е било в техни ръце, а долнобанчанецът им е бил слуга с цялото си семейство.

Преди 50-60 години е било добре застъпено и бубарството и е имало цели разсадници от черничеви дървета, но после, когато се явила бубената болест, та се забранил износът на българска коприна на европейските пазари и нямало кой да достави европейско бубено семе, замряло.

Правени са опити с обработването на розата и лозата. Розата са я садили в местността Оро тепе, която тогава се е казвала Гюл бахче, а лозата - в местността Лозето, но скоро лозята са били изкоренени. По гюловите градини имаше кьошкове и овощни дървета. Повечко са обработвани лен и коноп и са изнасяни на близките пазарища.

От занаятите само клинчарството и ковачлъкът са били застъпени по-добре. Не са били без значение за поминъка на населението и овощията, изобилно добивани от градините, полето и гората. Полските овощия са имали специални пазачи още от старо време.

Като покровител на овощарството е бил Абдараман Чауш, фанатик, славолюбив и зъл турчин. За отсечена круша, или друго овощно дърво, той публично е удрял три пъти пакостника със своя топуз. С него той изпратил мнозина на онзи свят. Той е бил постоянен гедик на кьошковете пред османовите къщи на костенския път. Неговия кожух висял винаги на кьошка и даже когато отсъствувал, костенските турци, пък и други, отдавали чест на кожуха му. Само страхът от неговия топуз е бил причината да се завардят толкова овощни дървета по Банското поле. Иначе и него би постигнала същата участ, както много други голи полета. Абдараман Чауш бил нещо и като морализатор: пътът на българките, които се връщали от банята минавал покрай кьошковете и ако Абдараман Чауш виждал виждал някоя от тях без калци, наричани тогава вечви, скоквал от кьошка и я биел. Той бил плашило и за едепсъзите, но ония от тях, които му носели дял от откраднатото, защитавал.

БАНИТЕ

Банята е направена около 1700 год. от х. Радослав от с.Костенец с пари, намерени близу до изворите на минералните води, та се смятало, че те са курбан и предназначени за тия води.

Парите от изворите на минералната вода били намерени от х.Радослав и х.Спас. Те не направили само банята. Хаджи Радослав построил Пей мост до Костенец, каменният мост и моста при часовника, а Хаджи Спас - Спасов мост над р.Марица при гара Баня-Костенец.

Хаджи Радослав имал 70 колелета видни, мадани, тепавици и воденици и за улеснение на рударите и другите хора, направил тези мостове и поддържал пътя за с.Костенец и маданите. Той бил убит от своя суба/мадански работник/, защото му ударил един шамар. Обиден от това субата станал разбойник. Веднъж с другари отишъл при Хаджи Радослав и за отмъщение го нападнал. Всичко, каквото поискали разбойниците, Хаджи Радослав им дал, то това не удовлетворило субата, та гръмнал и го убил. Възмутен от това вероломство и ненаситност на субата, войводата извадил пищова си и го застрелял.

СЕЛСКИЯТ ЧАСОВНИК

Камбаната за часовника била докарана от банските турци, като плячка, взета от един сръбски манастир. На нея имало изображение на Св.Богородица. По-после тая камбана е била поставена на черковната камбанария.

Първата грижа на малкото турци е била да си съградят молитвен дом. Между господарите на чифлиците се явили спорове и борби - кое е най-подходящото място за джамия. Надвила оная страна, която искала джамията да се изгради в най-оживената част на турската махала, а не в центъра. Понеже тази оживена част е била при кьошковете на Абдарам Бюлюкбата, то и първата джамия е била съградена на сбирището до костенския път.

Докачен от това, бащата на Емин бей съградил за себе си отделна джамия в Чифуданската махала - днешната улица Бенковски, тъкмо на мястото, гдето е днес къщата на Иван Сотиров. Така че в едно и също време се построили две джамии, като за прищевките на големците турци теглила раята българи. Дълго време след това турците се делили според молитвените си домове. Всяка страна е считала за лакейство и престъпление, ако някой турчин е ходил да се моли и в двете джамии.

Враждата на тази почва между турците се е премахнала едва тогава, когато икономическият и политически център на селото се е прнесъл в чаршията. Там трябвало да се пренесе и духовния живот. За това са помогнали и следните обстоятелства: от продажбата на места за къщи, от отлак и горнина, джамиите, които са били нещо неразделно от общинското управление, спечелили 300 000 гроша пари. С тези пари после 100 години е била въздигната новата джамия в Турската чаршия, с турско училище до нея. За нейната постройка били повикани прочути майстори. Щом се изградила новата джамия, богомолците от другите две се слели, напуснали старите джамии и те лека полека се срутили. За постройката на новата джамия не е взиман материал от старите - всичко е било правено наново.

От същите приходи, от които бяха забогатели старите джамии, забогатяла много и новата. Парите й били раздавани под лихва, та през време на Руско-турската война достигнали до 150 000 гроша.

След изселването на турците новата джамия се напусна, а народното събрание през 1900 год. я подари на местното читалище „Рила”, което през 1903год. я продаде на публичен търг с цел с получените суми да си изгради собствен салон и театър. Капиталите на джамията са били задигнати от избягалите турци.

В 1825година част от капитала на джамията е бил отделен и от него образували фондове за направата и издръжката на чешмите.

Чешмите на чаршията, на сбирището, при часовника и Джигалката са издържани от тия фондове, а новата чешма и черковата са направени и издържани от българите с доброволни помощи. Фондът за всяка чешма е бил отделен и се е управлявал от отделен иконом, който по съвест е правел разходите за чешмата. Иконом на Джигалката /Тя е била наречена така по името на турчина Джигал Ахмед, който я построил пред къщата си. Последната сега принадлежи на Стоян Алексов./ е бил Омер Айшеходжов, който се е грижил и за чешмата при Османовчето. Фондовете на тези чешми през Руско-турската война били нарастнали до 8000 гроша, но този капитал е бил също измъкнат от турците през време на бягството им.

Тогава, когато турците са разполагали с три джамии и големи капитали, българите нямали никаква черква. За всяка треба долнобанският християнин е отивал в с. Махала, Радуил или Костенец. По-после, от време на време, почнали да прихождат в селото свещеници от другаде - от Самоков и Рилския монастир. Умрелите се опявали по-после на гробовете им, а за венчавка са чакали да се съберат по няколко сватби, та да са готови, когато дойде свещеникът.

Случвало се е в пет месеца един път да дойде поп. Баба Мария Стойковица цели седем месеци не си взела чиста молитва, защото през това време нито един път не бил дошел поп.

Между годините 1830-1840 за черква е служила гаджанската къща, а от 1840 до 1867- къщата на баба Милка Стойкова. В това време селяните взели решение да си построят черква. За черковен двор е бил купен дворът на дедо Лазо Марков, в сегашната улица Драганова. Там докарали и строителен материал за черквата. Неизвестно по какви съображения, дедо Лазо се отметнал и не дал двора си за черква. Селяните останали без място за черква, а материалът започнал да гние и се разпилява. Баба Милка Стойкова, възмутена от постъпката на дедо Лазо и за спасение на душата си, подарила своята къща и двор за черква. С голяма радост и въодушевление селяните започнали отново да докарват материал за черквата. Първата им грижа била да оградят двора с високи стени, за да се прикрие от очите на турците онова, що се върши. Последните били уверявани, че се поправя къщата на баба Милка. Когато стените били свършени, на мястото на старата схлупена бабина милкина къща се започнал градежът на новата черква. Това е било в 1867 година. Майсторът на постройката е бил Иван Кирифеята от Самоков, който я е свършил в 1870 година за 14 000 гроша, заедно с темното /иконостаса/. Пари за черквата са били събирани на капа - порез, а волни пожертвования - в хармана с кола. Най-големият приход за мебелирането и украсата на черквата са били частните приноси - кой икона, кой свещник, кой кандило и др. И пари давани за топене в реката на Ивановден, не изключая и турците. Давани са били по 30 бели меджидии. Митре Цветков напр. един път дал 26. /На Водици хвърленият в реката кръст се лови от младоженците, женени през годината. След тях деверите потопяват невестите им, а след това и себе си. Обичаят за Ивановден, за който става реч тук се състои в следното: Някой каже: Давам толкова да бъде потопен в реката еди кой си. За да се спаси, посоченият дава по-голяма сума да бъде потопен друг и т.н., докато потопят някого и приберат парите./Хр.К./ Останалите нужди на черквата са били удовлетворени от околното население в деня на тържественото освещаване от Св. Самоковския Митрополит Доситей. От тогава е останал обичая, на деня на храмовия празник - Успение Пресвета Богородица - 15 и 18 август, да се коли крава за курбан. Клепалата на черквата били окачени на двора до Цанковата градина и един път, когато Николчо Гаджанов и поп Иван клепали клепалата, били издебнати от турците и съсипани от бой с ятагани. След това българите започнали да вземат предпазителни мерки, когато клепат клепалата. В 1872 година е била направена висока дървена клепарница, а в 1892г. сегашната камбанария. Първата камбана е била свалена и взета от селския часовник, а другите три подарим Н.В.Цар Фердинанд.

Турците не позволявали да се издигне кубе над черквата.

През време на Руско-турската война башибозуци с тежки сечива и дървета разбили западната врата на черквата, обрали всичко ценно в нея, като издраскали много икони и извадили очите на много образи.

Черковният двор е бил обърнат на гробища, но после, понеже било забрането да се заравят там умрелите, гробищата били изравнени.
СВЕЩЕНИЦИ

След приходящите свещеници, последен от които е бил Кьоравият поп, пръв, който се установил да свещенодейства тук, е бил поп Харалампия от Самоков. На Водици той кръщавал децата в реката. Разказват, че веднъж, като кръщавал децата в реката, изпуснал едно, което отишло под леда. Без да се смути ни най-малко от това, той поискал да му подадат да потопи в реката следващото. Той свещенодействал от 1840-1849 година. След него са били свещеници в селото следните лица:

1. Поп Лазар от с. Сестримо от 1849-1855 година.

2. Никола Клисуран от с. Алино-1855-1859г.

3. Архимандрит Хрисанда от Самоков-1859-1863г.

4. Поп Иван Лазов Марков от с.Долна-Баня-1864-1872г.

5. Димитър Захов Чепиняра от Банско-1872-1873г.

6. От 1873 год. в село свещенодействал поп Спас Христов от с. Габровица. В 1886 год. за негов другар дохожда поп Никола Крапчански, който по-после бива избран на вакантна енория в София, та на негово място в1892 г. дохожда за другар на поп Спаса поп Иван Йонкин от Македония.

Веднага след съграждането на новата джамия турците си съградили и свое народно училище, ала българите дълго време не са имали такова.

Първото българско училище в с. Долна-Баня било открито в 1851 година. То се помещавало в пристроената стаичка до селския часовник. Първият учител е бил Баето от Самоков, а от 1860-1865 год. е бил дедо Николчо Черешаров, който едновременно с това е бил и терзия.

В 1866 год. от стаичката до часовника училището е било преместено в килията на баба Милка Стойкова, в сегашния черковен двор и остава там до 1879 г., когато се съгради сегашното училище от майстор пещерец.

1. 
   Баето- от 1851-1855г.
   
2. 
   Дядо Николчо Черешаров от 1855-1866г.
   
3. 
   Димитър Киселов от 1866-1868г. с 500 гроша годишна заплата.
   
4. 
   Николчо Гаджанов-1868-1869г. с 600 гроша заплата.
   
5. 
   Георги М. Вурука-1869-1872г. ” 300 ” ”
   
6. 
   Пак Николчо Гаджанов-1870-1872г-
   
7. 
   Поп Димитъл Н. Захов от с.Банско-1872-1973г.
   
8. 
   Даскал Иван Майсторов от с.Радоил- 1873-1874г.
   
9. 
   Даскал Стоян Пешов от Самоков 1874-1877г., за 1200 гроша.
   
10. 
    Даскал Георги Панов, или Кривия даскал от гр.Самоков, с заплата 1300 гроша на година, квартира и отопление- 1877-1880 включително. С него е бил учител и
    
11. 
    Георги Туповичарски от с. Долна-Баня.
    
12. 
    Петър Манов, Димитър Захариев и Георги Панов -1881-1882г.
    
13. 
    Никола Крапчански, Георги К.Бобошевски, Костадин Попов и Георги Панов-1882-1883г.
    
14. 
    Никола Крапчански, Никола Шанов, Атанас Цветков и Мария К.Сарафова-1883-1884г.
    
15. 
    Никола Крапчански, Иван П. Стрински, Димитър Симонов и Мария Сарафова-1884-1885г.
    
16. 
    Аню Попов и Мария Сарафова през 1886-1886г. Училището е било зтваряно по причина на Съединението и Сръбско-българската война.
    
17. 
    Никола Симеонов от гр.Пирдоп, Петър Шаекчиев от Самоков и х.Михаил П.Филипов от Македония-1886-1887г.
    
18. 
    Никола Симеонов, Петър Шаекчиев и Костадин Г. Симонов от Долна Баня-1887-1888г.
    
19. 
    Димитър х.Николов,Стоянка Кожухарова и Костадин Симеонов-1888-1889г.
    
20. 
    Никола Батаклиев, Стойчо Зашов, Кост.Симонов-1889-1890г.
    
21. 
    Атанас Д.Цветков, от с. Долна Баня, Стойчо Зашов, Домна Кратнова, Дим. Симонов и Н. Попспасов-1890-1891г.
    
22. 
    Ат.Цветков, Стойчо Зашов и Домна Крантова-1891/92.
    
23. 
    Ат.Цветков, Стойчо Зашов, В.Керачев и К.Симонов-1892/93г.
    
24. 
    Ат.Цветков, Васил Керачев, Калиопа Станкова, Ст.Зашов и Константин Симонов-1893/94г.
    
25. 
    Христо Сайменов, Ст.Зашов, Конст. Симонов, К.Станкова,В.Керачев, Христо Адамов и Елена х.Димитрова-1894-95г.
    
26. 
    Стефан Шетков,Н.Хр.Прасков,Мих.Г.Клинков, К.Симонов, Елена х.Димитова-1895-96г.
    
27. 
    К.Симонов, М.Г.Клинков,Ст.Шехтов, Никола Г.Прахов и Елисавеа Ненова-1896-97г.
    
28. 
    М.Клинков,Георги П.Янев,К.Симонов, Георги Смрикаров и Елена Димитрова-1897/98г.
    
29. 
    М.Клинков, К.Симонов, Георги Янев, Стоянка Манолова и Г.Смрикаров-1898/99г.
    
30. 
    М.Клинков, Д.х.Николов, К.Симонов, Христо Добрев, Мария Иванчева и Стойка Димитрова-1899-1900г.
    
31. 
    М.Клинков, Петър Бюлбюлев, Д. х.Николов, Иван Попов, Кина Парлапанова, Амалия Примаджанова и Стойка Димитрова-1900-01г.
    
32. 
    Петър Бюлбюлев, Ат.Цветков, Ив.Попов,Д.Кюркчиев, Амалия Примаджанова, която през годината бе заместена от Кина М.Клинкова, бивша Парлапанова и Ст.Димитрова-1901-02г.
    
33. 
    Петър Бюлбюлев, Ат.Цветков, Ив.Попов, Д.Кюркчиев, Васил Стоин, Йордана Томова и Ст.Димитрова-1902-03г.
    
34. 
    Никола Георгиев, Ат.Цветков, Ив.Попов,Д.Кюркчиев,В.Стоин, Ст.Димитрова и Йорд. Томова-1903/904г.
    
35. 
    Георги Минев, Ат.Цветков, Д.Кюркчиев, Ив.Попов, В.Стоин, Ст.Димитрова и Йорд.Томова-1904/905г.