Ариел, 2672 година, 8ма година от управлението на император Саймън 4ти

Поверената ми фрегата “Константин” излезе от под-пространството в реалния космос. Сензорите бързо започнаха да осъзнават обстановката и фрегатата ми започна да “проглежда” със скорост малко по-ниска от тази на светлината. Звучи бързо, нали? Не е толкова, колкото изглежда. Простички сметки – разстоянието от Сол до Земята се изминава за 8 минути. Т.е. виждаме всичко 8 минути, след като се е случило. А сега си представете, как точно се правят бойни планове обхващащи цялата система, в чийто диаметър можеше да има закъснения от над 2 часа… пълен ужас. Още по-гаден е факта, че въпреки наистина удивителните скорости, които достигаха корабите, минималното разстояние, на което можеше да се води космически бой беше някъде около 15 хиляди километра – тогава забавянето в данните бе почти пренебрежимо, макар че такова нещо като пренебрежимо забавяне при стрелба с лазерни оръдия нямаше.

Въздъхнах. След всеки под-пространствен скок се чувствах малък и нищожен, пред размерите на Вселената. Общо-взето всички хора имаха подобни проблеми. Да осъзнаеш, колко адски мъничък си е доста плашещо за егоцентричната ни раса.

Лека-полека, радара се запълваше. Щяха да минат часове, преди да получим частично пълна карта на системата. За пълно разузнаване не можеше и да се говори, ако трябваше да действам само с “Константин” - забавянията щяха да са фатални. Веднага бяха изстреляни десетки сонди, които да играят ролята на наблюдатели и да предават информация от различни ъгли към кораба. По принцип, всяка колония имаше не сонди, а цели станции, разположени на ключови места. Само че на Ариел, тези станции вече не бяха на Империума.

Преди два месеца, нещо на Ариел се бе объркало. Някаква дребна случка бе предизвикала вълнения, опита на малоумния консул да овладее нещата с военна сила се бе провалил гръмотевично, най-вече поради факта, че войската му била от местни хора и се разбунтувала срещу него. Е, той си беше платил – тълпата буквално го разкъсала. До тук, нищо засягащо Империумът. Но нещата не спрели до тук.

Тълпата унищожила почти цялата власт на планетата, в безредиците загинали и няколко благородника. Но най-големия грях на ариелци бе факта, че бяха пренесли планетарния бунт извън планетата. Няколко орбитални бази бяха взривени, фрегатата оставена да пази системата бе унищожена при опита й да предпази една от станциите.

Сега цялата система бе под командването на бунтовниците. “Свободната Народна Република Ариел” се заби като трън в очите на Императора, който изказа силното си негодувание към вицекраля на сектор Сигма, който пък бе използвал адмирал Коморин като маша, за да се справи с проблема. Адмиралът пък от своя страна нямаше особена възможност да задели каквито и да е крайцери за задачата в близките седмици. И така се озовах тук с фрегатата “Константин”. Чаках в най-скоро време към мен да се присъединят десантните фрегати “Дрозд 7” и “Варяг 12”, с помощта на които трябваше да успея да възстановя властта на Империума над системата Ариел и да се погрижа “Републиката” да не се появи отново, щом се махна от тук.

Не мислех, че ще мине безкръвно. Ариел не бе истинска колония на Империума, а завладяна независима колония, основана от група ентусиасти преди около век, но изкретала не повече от 10 години свободна. Империума я бе окупирал, поради богатите залежи на различни природни ресурси, някои от които сравнително редки. Изглеждаше, че колонията ще бъде асимилирана спокойно, а близо стоте хиляди населяващи я ще се превърнат в примерни граждани на Империума. Къде ти.

Предъвках отново дадените ми заповеди. Нямаше начин, щеше да се стигне до бой – минимум трябваше да се погрижа “флота” на Ариел да бъде унищожен. Не разоръжен а унищожен. Императорът искаше явна победа в космоса. После всичко бе оставено на преценката ми. Важно бе доставките да продължат и да назнача нов консул. Добре де, аз трябваше да стана консул, но корабната служба е моето призвание, така че нямах никакво намерение да се захващам с администрация.

Облегнах се в командното кресло и зачаках. Нарочно бях заповядал да “скочим” толкова далече от звездата – имах нужда от информация и разузнавателни данни, а и нямах ни най-малка идея, кога ще се появят Дрозд и Варяг – можеше да е както след час, така и след два дни. Надявах се да не се бавят с дни, защото въпреки, че фрегатата ми изглеждаше като прашинка, спрямо обема на звездната система, всъщност откриването й не беше толкова трудно.

За пореден път прегледах данните за системата. Осем планети, една от тях обитаема, две в процес на тераформиране. Според оскъдните данни на разузнаването, двете планети Ариел 3 и Ариел 5 не бяха участвали активно в бунта, всъщност бяха запазили неутралитет и се бяха присъединили към бунтовниците чак след окончателната им победа над оскъдните имперски сили. Това ме радваше, защото Ариел 4 (минната колония ядро на бунта) беше гладко ледено кълбо със замръзнало ядро и живота извън куполните градове беше на практика невъзможен. Е, нямаше да се занимавам с партизани. Цялото население на Ариел 4 наброяваше половин милион. Другите две планети бяха още по-слабо населени.

Освен трите планети с практически пренебрежимото им население, в системата бяха останали четири от началните десет космически станции. Лесни мишени за тежките ми бойни кораби. Идваше обаче проблемът с противниковите сили – поне три щурмови фрегати с ограничен обсег бяха попаднали в ръцете на бунтовниците. Макар и стари модели, трите фрегати не бяха за пренебрегване. Няколкото по-малки бойни кораби нямаха огневата мощ, за да плашат имперските ми кораби. Разположената в системата фрегата бе взела със себе си учудващо количество противникови кораби – две фрегати и над 10 по-малки съда – преди да бъде взета на абордаж. Капитанът й по правилата на империума бе заповядал напускане на кораба и го бе взривил, отнасяйки още няколко малки кораба, цяла бунтовническа десантна част и повреждайки още една от фрегатите. Нямахме данни, колко от войниците на империума в системата са загинали и какво се е случило с предалите се части. Разузнавателните данни предполагаха, че всички са били екзекутирани.

Макар че четях това за поне десети път, пак изпсувах ядно. Пет хиляди имперски военнослужещи, почти половината от които технически персонал да бъдат избити. Някои от тях заедно със семействата и децата си. Молех се, бунтовниците да не са направили такава грешка. Молех се, както заради войниците, така и заради бунтовниците. На една добре скрита плочка в каютата ми бяха написани тайните заповеди лично от Императора. В тях ясно бе заповядано, ако бунтовниците са избивали цивилни и пленници да изпразня ядрения си арсенал по градовете им и да не вземам пленници. Не ми беше по сърце да убивам цивилни за назидание, но знаех, че ако оставим това да се размине дори веднъж, ще направим непоправима грешка.

Всъщност, повече ме притесняваше доклад от офицера за свръзка в съседната обитаема система, който докладваше за слухове, че в системата имало и “голям боен кораб”. Искрено се надявах, бунтовниците да не се бяха добрали до истински боен крайцер – бойните възможности на такъв кораб надхвърляха десетократно тези на фрегатата ми, дори в комплект с двете десантни фрегати. Нямаше изчезнали имперски крайцери, но из системите имаше много частни бойни формирования, някои от които имаха свои такива. Да не говорим, че империумът складираше стари бойни кораби навсякъде из територията си. Е, имах някакъв шанс, ако кораба беше стар, но ако беше нов, по-добре да си обирах крушите и да изчезвам. Макар че… не трябваше да изчезвам, ако си ценях кариерата.

Политика. Гадната, гадна политика. Трябваше да покажем, че имперските сили нямат равни. Трябваше да потушим бунта с минимални сили. Да сме покажели способностите на имперския войник. Явно някой, някъде не е мислел с ума си…
Няколко часа по-късно, стоях в тактическата зала и приемах доклада на Свързочника си, под чието командване бе малкия ми разузнавателен отдел. Ситуацията не бе толкова лоша или поне така изглеждаше.

- Засякохме оживена активност из цялата система, сър – започна той – Множество цивилни съдове са били мобилизирани от бунтовниците и въоръжени с каквито оръжия е имало под ръка. Нито един от тях не представлява истинска заплаха – бойните ни совалки ще ги изядът живи. Естествено, самата им численост – над четиридесет съда – е внушителна, но това е единственото им предимство.

- Не подценявай бройката, Донован. – намеси се първия ми офицер – Саймън Ритер, - Участвах в битката при Сириус три, когато само числеността на Имперския флот ни спаси от поражение.

- Не го подценявам, сър – отвърна Донован – Но дори при съотношение десет към едно съм склонен да заложа на нашите щурмови совалки, а не на транспортните и пътнически совалки на бунтовниците. Според дълбочинните ни сензори, повечето от тях са въоръжени с едно заварено на бързо лазерно оръдие. Те не са заплаха за нас, поне в момента, в който Дрозд и Варяг се присъединят към нас. Повече ме притесняват другите съдове в системата. – той натисна няколко бутона по пулта си и на схемата на системата започнаха да мигат няколко червени точки – Това, са основните ни противници тук. Две щурмови фрегати Колибри, които в момента патрулират около Ариел 3 и 5. Макар и стари модели, не отстъпват особено по бойна сила на Константин. Дори ни превъзхождат от към ракетен товар. Естествено, няма как да преценя, колко добре са снабдени, но предполагам, че са перфектно поддържани. Торпеда, лазерни оръдия, ядрени ракети… трябва да избягваме всякакъв сблъсък с тях, преди да пристигнат подкрепленията ни.

- Две имперски фрегати, казваш – намеси се втория ми офицер – Ник Франсис – Как, в името на дявола, са се добрали до имперски фрегати?

- Били са разположени като резерв на Ариел 8. С минимален екипаж, съставен предимно от техници. Общо взето, Ариел 8 е мястото, от където бунтовниците са се снабдили с оръжие и кораби. За щастие, тези фрегати са най-новата техника, която е попаднала в ръцете им. Възможно е из тунелите на Ариел 8 още да се водят боеве, но нямаме възможност да проверим.

- Винаги съм знаел, че това складиране на кораби е рисковано. – промърмори Ритер. – Е, какво да се прави. Какво друго имат бунтовниците?

- На тази орбитална станция има още две фрегати, които в момента се ремонтират. От получените данни стигнах до извода, че са стари модели, може би Мустанг или Феникс 2. Не представляват истинска заплаха, дори да бъдат ремонтирани – твърде слаба броня и твърде ниска маневреност. Но във формация с двете колибрита може да ни създадат големи проблеми.

- Ще ги нападнем – отново се намеси Ритер, после ме погледна – Сър, ако се спуснем върху станцията, докато двете фрегати са на док можем да ги унищожим, преди да са се усетили. Може дори да успеем да превземем самата станция и да си осигурим база за по-нататъшните ни операции. Дрозд и Варяг ще докарат в търбусите си достатъчно персонал, за да я поддържаме спокойно.

- Първата ни цел, офицер, е да намерим пленените имперски военнослужещи, ако има такива. – отвърнах му – Не вярвам да успеем да постигнем добро решение на проблема, като им съобщим с гръм и трясък, че сме тук.

- Няма да ни ги предадат, както и самите бунтовници няма да сложат оръжие, сър – отвърна ми той – Твърде далече са стигнали. Не вярвам да се поколебаят да екзекутират няколко хиляди пленника. Даже като нищо ще ги ползват като жив щит за базите си, надявайки се да не стреляме по тях.

- И това ми е известно. Продължете с доклада си, Донован.

- Сър, нямаме данни за други опасни обекти в системата. Имат няколко бази, но ако разбием флотата им, те няма да са проблем.

- Това е другия момент. – въздъхнах – Империума иска въпроса да се реши бързо и зрелищно, господа. Трябва да демонстрираме, че такива бунтове са безсмислени. Не можем да си позволим вътрешни проблеми, при положение, че сме дълбоко затънали във война по Външния фронт. Трябва бързо да разрешим проблема тук и после да се присъединим към флота в сектор Сета…

- Сър! – прекъсна ме Донован. – Засичаме под-пространствена активност на около три клика от местоположението ни.

- О, мамка му… - изругах. – Офицер Ритер, приведете кораба в бойна готовност. Навигатор Иванов, изчислете курс за сближаване, освен това започнете изчисленията за под-пространствен скок към системата Сириус. Хайде, господа, никой не би трябвало да пристига толкова рано, така че очакваме противник.

Подготовката на един боен кораб за битка не е лесна работа. Хората трябва да заемат местата си, двигателите трябваше да наберат мощност и да раздвижат мегатонното метално чудовище, поддържащите кораби трябваше да се вкарат в катапултните тръби… Имперските инжинери постоянно мислеха нови и нови начини за съкращаване на времето за подготовка. Не беше лесна работа. Корабите бяха огромни – дори най-малката фрегата бе дълга около километър. Ширината бе много по-малка – двеста-триста метра, а точно в центъра на всичко бе огромния магнитен ускорител за магнитните торпеда. Оръжейните системи бяха разположени различно – основните оръдия и ракети гледаха напред, за да може да се концентрира много огнева мощ на малко площ – биеш по-силно и си по-малка мишена. Баражните батареи – множество малки плазмени оръдия, защитаващи кораба от ракети и изтребители – бяха разположени по целия корпус. Освен всичко друго, винаги имаше известно количество тежко въоръжение на кила, за защита от обхождащи кораби. Най-лесния начин да удариш имперски боен кораб беше да го хванеш странично и да атакуваш бордовете му. Проблема с липсата на оръжия по бордовете бе решен с разполагането там на батареи по-малки магнитни ускорители, които изстрелваха значително по-малки торпеда, но пак можеха да причинят значителни щети, дори на тежък крайцер. И всичко това трябваше да се приведе в готовност, да се разположи екипажа, да се херметизират секторите. Десантчиците трябваше да се разположат на ключови места из кораба, така че да могат да спрат всеки успешен абордаж…

Всичкото си беше един организиран хаос. Минимума по устав беше различен за различните кораби, в случея с “Константин” – десет минути. Бях много очарован от факта, че екипажа ми се справи за шест минути и седемнадесет секунди. Когато пристигащия кораб излезе от под-пространството, първото нещо, което засякоха сензорите му беше щурмовата фрегата, насочила всичките си оръжия към него. Не беше внушителна гледка, ако човек не знаеше, че дупката точно на носа може да изплюе гигантско петдесет тонно парче метал, което да разкъса бронята ти и да превърне кораба ти в скрап.

Лейтенант Донован гледаше внимателно уредите си, после въздъхна успокоено и ми докладва:

- Имперски транспорт Дедал 124, сър. Приветстват ни. – всички в командната зала си отдъхнаха – транспортните кораби не бяха заплаха, а имперски такъв значеше, че ни носи подкрепления. Виж, аз си нямах и идея, какви трябва да са.

- На екрана, лейтенант. Отменете бойната готовност.

Екрана на пулта ми оживя и на него се показа лицето на капитана на транспортния кораб. Типичните азиатски черти и винаги пуснатата в нарушение на устава дълга, боядисана в синьо коса предизвикаха усмивка на устните ми. Иноо Мей. Познавахме се от години – бяхме в един клас в академията на Марс. В типичния си стил, азиатката започна разговора:

- Тук капитан Мей Ли от имперския транспорт Дедал 124, идваме с мир. – на устните й се появи крива усмивка, щом обратния сигнал достигна до кораба й и лицето ми се появи на нейния екран – Джонатан, кълна се, че ако ме гръмнеш няма да ти върна онези 100 кредита, които ти дължа. Просто усещам, как си прицелил всичко в корабчето ми.

- Има нещо подобно, Мей. Какво ми носиш? – отвърнах с усмивка.

- Един боен катер, една дипломатическа совалка, пет роти стазирани имперски легионери, припаси, резервни части, две ескадрили А8 “Сърп” и множество различни, полу-полезни корабчета. Както и един куп лоши новини, но предполагам си се досетил за това.

- Че как. Скачай на совалката и се пренеси на фрегатата да ми докладваш лично.

- Слушам и изпълнявам. Дедал край.

Въздъхнах. Предчувствах, какви новини ми носеше Мей – най-вероятно нямаше да получа други подкрепления, освен това, което носеше Дедал в търбуха си. Това от своя страна значеше, че войната по Външния фронт се е разраснала и то не в наша полза.

Имах известно време, докато совалката на Мей кацне в дока на Константин, та успях да поразтребя малко кабинета си до степен да не прилича на бомбардирана фабрика за лични принадлежности. Тъкмо се чудех, дали да не изхвърля някои от докладните плочки, когато въведоха Мей. Винаги се учудвах, когато я видех за пръв път след няколко месеца. Хората просто не трябваше да са толкова ниски, поне според моите усещания.

Във флота на Империума, офицерите предимно се излъчваха от двете основни бойни формации – десантните корпуси и от изтребителните пилоти. Съотношението между десантчици и пилоти сред офицерите беше около 15:1, което все пак показваше, че пилотите излъчват по-висок процент офицери, спрямо броя си, защото съотношението между десантчици и пилоти беше около 50:1. Всяка година хиляди военнослужещи отиваха във Военната Академия на Марс, за да започнат тригодишния курс по преквалификация. Аз самия бях десантчик, преди да бъда привикан в Академията, а това значеше, че организма ми е натъпкан с цял куп химически елементи, които да ми осигурят сила, бързина, издръжливост и т.н. Нещо като страничен ефект към това беше факта, че след края на обучението си, всеки десантчик израстваше с допълнително 20-30 сантиметра на ръст. Пилотите също получаваха широк спектър от химически добавки, но някой много внимателно беше изключил тези, които подсилваха растежа. Ли пък беше пилот и то адски добър. Тези фактори ме караха винаги да гледам с лека изненада, когато видя Ли – самият аз бях висок към два метра и нещо, а тя едва достигаше метър и шейсет и пет и то ако е с официалните ботуши с дебела подметка. Ръста беше една от основните теми, на които се заяждахме с нея в Академията.

И сега тя отново стоеше пред мен, изпънала се в официален поздрав, по устав. Бяха минали повече от шест месеца, от последната ни среща, когато навременното пристигане на поверената й фрегата ми помогна да спечеля битката при Ксерос 11. Усмихнах се, развеселен от спомена. Дам, с Мей се бяхме измъквали взаимно от доста каши.

- Капитан Мей, добре дошла. – поздравих я официално и дадох знак на придружаващия я сержант да ни остави. Вратата се плъзна тихо зад гърба му и Мей смени веднага уставното държание.

- Какво е чувството да се издигнеш до командир на флотилия, Джони? – изстреля веднага тя – Да не се замаеш от високия пост, а?

Проследих я с поглед, как без да чака разрешение прекосява помещението и се настанява в креслото пред бюрото.

С Мей бяхме приятели, да, но въпреки всичко, аз бях неин командир в сегашната ситуация. Трябваше ли да й го напомня (на 8) или просто трябваше да преглътна държанието й, както винаги (на 12)

M2-1. M1+5

- Моля? – възкликнах, правейки се на шашнат – Да свалям някой толкова дребен? Не, мерси. Ми, че нали ако взема да те прегърна и ще те смачкам?

- Да, какъвто си голям и тромав! – не ми остана длъжна Ли.

Мини на 40
3.

Империумът на практика беше нещо много сложно. Десетки светове населени с хора, а дори няколко населени с извънземни се водеха негова официална територия. Но Империумът имаше само една реална територия – системата на Сол. Единствено тераформираните планети и спътници там бяха под пряката му власт. Всички други светове членуваха в Империума на феодален принцип, с огромна доза на самоуправление. Реално Империумът не беше държава, а армия.

Марс бе най-голямата корабостроителница сред човешките светове. Всяка година от доковете й изкарваха пет до десет бойни крайцери, поне пет пъти повече фрегати и хиляди по-малки съдове. Всичко това, обаче изискваше огромно количество ресурси. Милиарди хора населяваха системата на Сол, а единствено на спътника Европа се отглеждаха продукти в големи количества. Земята се бе превърнала в нещо средно между светилище и град, малкото оцелели площи с природа превърнати в резервати. Редовно гигантски транспортни кораби, пред които и най-големия крайцер изглеждаше като джудже донасяха немислими количества продукти и редки суровини.

2240 година бележеше икономическия колапс на система Сол. Приходите от корабостроителниците бяха нищожни, в сравнение с разходите по изхранване на населението. Нещо трябваше да се промени.

До тогава хората бяха обединени в Съюза на Земните Колонии. Проблемът беше в това, че колониите даваха малко а искаха много. В същото време Земята не можеше да се отцепи от тях, защото за по-малко от година щеше да загине. И точно в този момент започнаха войните.

Човечеството знаеше, че не е само. Елдарите се бяха появили в самото начало на космическата ни колонизация и изтъргуваха тайната на под-пространствения двигател в замяна на пакт за ненападение и търговия. С времето СЗК и трите системи по външния край на ръкава във властта на елдарите станаха неделими съюзници. После Човечеството бе представено и на Галактическия Съвет (нещо като ООН, само че за целия Млечен Път). Оказа се, че Галактическия Съвет е толкова полезен, колкото и картонен щит. В 2241 година човешките светове бяха атакувани от раса, чието име бе абсолютно непроизнесимо. Ние им викаме демони.

Земята осигуряваше военните кораби, армията, всичката военна машина на СЗК. Практически за няколко месеца се усети, че една рухнала икономически Земя не може да поддържа армията си. Тогава, Адмирал Аврам Сингх реши да промени нещата.

Флота и Армията се изтеглиха от крайните колонии. На въпросите “Защо?” Сингх отговаряше – “Да сте мислели. Който иска защита ще плаща!” И всички веднага почнаха да плащат. Храна ресурси, наборници за армията и флота. Всичко потече към Земята. Сингх, вече на възраст, удържа победи по всички фронтове и бе коронован от военните подразделения, като Император. В последните си години, той подхваща гигантска военна реформа, с цел запазване на статуквото.

Армия и Флот бяха разделени, за да се предотвратят бунтове и сблъсъци. Никога родените на една планета нямаше да бъдат в гарнизона й. На планетите им бе разрешено да поддържат собствени войскови подразделения, както и флот, но никой не можеше да достигне дори до малка част от силата на Империума. Армията не можеше без Флота и обратното – Флота (макар и много по-могъщ) не можеше без Армията, поради факта, че нямаше истински сухопътни войски, с изключение на Десантните подразделения, които обаче бяха изключително малобройни.

Корабите се превръщаха в семейства за служещите на тях. Никой, под чина на капитан не можеше да избяга от кораба си, а капитани ставаха само доказалите се верни на империума офицери, които пък се събираха на случаен принцип и се събираха в курсове, от които се попълваха екипажите на новите кораби. Така екипажа, офицерите и капитана на кораба се наглеждаха едни-други. Екипажите нямаха нужните кодове и обучение, за да свалят офицерите си. Капитана беше абсолютен властелин и само чрез неговите лични кодове, кораба можеше да се признае като имперски, а офицерите бяха по средата – твърде малко, за да се справят с екипажа, но пък с достатъчно знания, да превърнат кораба в голям ковчег.

Не че не ставаха “инциденти”. Империума разследваше внимателно случаите и или си затваряше очите, ако се преценеше, че решението е било правилно, или пращаше виновниците на разходка до земята. През въздушния шлюз и без скафандър.

Армията, макар и по различен начин бе разцепена на части. Дори някой да успееше да навие подчинените си да вдигнат бунт, те щяха да са твърде малко, с твърде малко оръжия и ресурси, за да устоят на Империума. И вече над 200 години, системата действаше прекрасно.

За това и не бива човек да се учудва на реакцията на Ли – “Непобедим” реално й бе по-близък от семейството – всичките ни познати и приятели бяха там. Унищожаването му беше голям удар за нея, а и за мен, честно казано. Така че я оставих да си поплаче и превъртах запаметените исторически данни в главата си през това време.

Мини на 7.

Още щом започнах да говоря и тя ме прекъсна:

- О, глупости на търкалета! Не ми се оправдавай. Кажи ми, абсолютно честно, кое е по-важното за теб, Джони? Заповедите или факта, че се виждаме за пръв път от толкова време?

“Радвам се, че те виждам, Мей, липсваше ми.” (на 18)

“Службата на Императора е преди всичко останало!” (на 22)
5.

М2+1

- Защо, какво пак е станало? – усмихнах се и продължих да ям. Ли винаги успяваше да се прецака самичка някак си.

- Този път нищо, което да съм си докарала сама. – въздъхна тя. – Трябваше да ескортирам евакуацията на системата Хелиос, преди да го атакуват. Добре де, но знаеш как се евакуират цивилни, нали? Трудно, бавно, без дисциплина… Накрая закъсняхме и аз, начело на “Среброзъб”, Гюнтер с неговия “Касапин” и Варел с крайцера “Айдахо” трябваше да държим гадните нашественици далеч от цивилните. Справихме се прекрасно, Варел има голям потенциал, но “Среброзъб” загуби почти всичката си огнева мощ, както и не малка част от другите си системи и трябваше да се оттегли за ремонт. И тогава, Коморин реши, че ще съм ти полезна тук, натовари ме на “Дедал” и ме прати насам.

Знаех, че Ли крие нещо. Четох доклади за битката при Хелиос 3 и името й не се споменаваше там. Всъщност и Среброзъб не се споменаваше. Ли трябваше да е ядосала някой много яко, за да й отнемат такава слава – а славата не беше малка – Варел бе спечелил битка при съотношение над 12 към 1, не без помощта на капитаните на двете фрегати прикачени към крайцера му.

Любопитството ми се събуди. Или трябваше да я притисна и да измъкна отговора от нея (на 17), или да сменя темата. Но дори да сменя темата, трябваше да избера – да я попитам за техните (на 21) или да й направя комплимент за новата прическа (на 25)
6.

М2-2

- Да, а ти си едър за моя – промърмори тя, но някак си останах с впечатление, че е очаквала друг отговор.

Мини на 40.
7.

По някоето време, Ли спря да плаче, подсмръкна и ме погледна виновно:

- Съжалявам, не биваше да си изпускам емоциите. – промърмори тя.

- Няма проблем. – отвърнах й – Аз съм ампутиран от емоционални сривове, както знаеш, но те разбирам. Може би дори малко ти завиждам.

- Хех – изсмя се тя и избърса очите си. После бръкна в един от джобовете си и подхвърли два инфо-кристала на бюрото ми. – Заповедите ти. Официалните и едни с гриф “Лично” връз грифа “Строго Секретно”.

- Успя ли да ги отвориш? – попитах я, докато зареждах първия кристал с официалните заповеди.

- Не, криптирани са страшно добре. Другите са една купа с лайна, която трябва да изядеш и да се усмихнеш.

Прегледах ги. Беше права. Беше ми заповядано да съкруша съпротивата на Ариел и да подновя потока от ресурси към Марс, за да може корабостроителниците да работят по-бързо и с повече ресурси. Нареждаха ми да смажа всякаква съпротива в рамките на три седмици, преди пристигането на Трети Флот от сектор Мю. Ако не съм се справил до тогава, Трети Флот имал заповед да унищожи всичко живо на планетите и да поднови потока.

Пъхнах втория кристал и изчаках декриптирането. Оказа се видео съобщение от самия адмирал Коморин. Факта, че беше лично за мен ме поставяше в леко сложна ситуация. Трябваше ли да изгоня Ли от кабинета, докато го чуя (на 11) или да я оставя вътре (на 15)?
8.

Запиши си код М1 = 5

- Мей, може да се познаваме от години, но аз все пак съм командващия на тази операция. Малко уважение ще е добре дошло.

- Охооо, как си ми се надул. – засмя се тя. – Нищо, кака ти Ли е тук, за да те сваля на земята.

- Мей, не мога да те оставя да се държиш безотговорно и пренебрежително, командната верига започва от най-високото ниво. Ако офицерите ми не ми се подчиняват… - мислех да й изнеса отново лекцията за задълженията на офицерите, но бях прекъснат най-безцеремонно:

- Не съм те чула да издадеш заповед до сега. Виж, ако издадеш заповед ще се подчиня, спокойно. Все пак, ти си командира. Не можем да оставим бедните хлапета да си мислят, че командирът им няма авторитет, да.

- Виждам, че разбираш…

- Но не виждам никаква причина да се държа официално, когато съм насаме с някой, който съм подлъгвала да яде яйца от Крекер.

Мей Ли в пълната си сила – заядлива шегобийка, демонстрираща нулево уважение към командирите си. Само да не беше толкова дяволски добър офицер… Поклатих глава

- Ако се беше научила да отдаваш нужното уважение на командващите си офицери, сега ти щеше да седиш като командир на тази операция, Мей. Само си пропиляваш способностите, целейки единствено да вбесиш командирите си.

- О, сега звучиш като майка ми, когато кандидатствах за пилотските курсове. Не се обиждайте капитане, но не ви подхожда ролята на стара бабичка.

Спомних си урок номер едно от тренировъчния лагер на десантните войски – “Отвръщай на удара с удар!”. Тактиката винаги беше работила срещу Ли. Определено нямаше да мога да я кастря. Като се замисля само адмирал Коморин успяваше да я кастри успешно.

- Майка ти, Ли, е в цветущо здраве и ако помня правилно, последно приличаше на двадесет годишно момиче. Жалко, само че ти се държиш сякаш си пет годишната й щерка.

Видях, как в погледа й проблясва пламъче. Трябваше да мисля бързо – дали да рискувам да влезна в словесен дуел с нея (на 16) или да се опитам да избегна спора и да насоча разговора към заповедите, които ми носеше? (на 20)
9.

- Как са вашите? – попитах. Преди години се бях запознал с тях и бях очарован от факта, че Ли не беше бунтар срещу семейните порядки, а просто ги следваше. Семейство от бунтари-азиатци. Весело.

- О, последно чух, че пак са се развели. – Ли се усмихна, разводите на майка й и баща й бяха повече от бойните кораби в Империума. – Очаквам до Коледа пак да се оженят.

Засмях се. Весело семейство. Не че имах много възможности за сравнение – аз самия съм сирак и не знам какво е да имаш майка и баща, но пък имах цял куп братя… един вид. Не беше много приятно. Хората надценяват наличието на по-големи и по-малки братя в семейството…

- А с Елора, какво става – върна ми въпроса Ли. Веднага забелязах дяволитото пламъче в очите й. Не можеш да не ме заяде за Елора – дългогодишната ми приятелка. Истината е, че реално от година с нея бяхме разделени, преди да го заявим официално. Всеки от нас имаше различни приоритети в живота си.

- Скъсахме преди известно време. – свих рамене – Ако не се лъжа в момента е в Марсианските Докове, като главен инженер. А мен ме пратиха тук. Личи си кой е с по-голям късмет от двамата, а?

Ли се усмихна и продължи да яде. Сега бе добър момент да насоча разговора към “работа”, питайки я, какво би ми препоръчала, като линия на действие в ситуацията (на 29) или да продължа с общите приказки, питайки я какво е правила до сега (на 33) или да спомена, че косата й ми харесва повече синя, отколкото червена (на 13)
10.

M1 – 5

- Знаеш ли, не вярвах, че ще станеш такъв задръстеняк, Джонатан. Честно.

Изведнъж забелязах изражението на лицето й. Беше угрижена. Не. Беше ужасена. Спомних си със закъснение, че Ли трябва да е адски нервна, за да не ми позволи да водим сериозен разговор. Ех, Ли, Ли, Ли…

- Виж, аз… съжалявам, ок. – измърморих. – Просто имам много неща на главата.

- И по-зле ще става – отговори ми тъжно тя.

- Моля?

Най-тактично се опитах да разкарам Ли от кабинета си. Е, не беше доволна, но какво да се прави – заповедите са си заповеди. След това седнах обратно и пуснах файла. На екрана пред мен се появи лицето на “Стареца” – легендарния Адмирал Коморин – най-стария командир в Империума, командвал части още по времето на създаването му. И по стечение на обстоятелствата мой ментор.

- Джонатан, надявам се не нарушаваш протокола, оставяйки Ли в стаята! Все пак това са личните ми заповеди към теб. – засмях се, да имаше времена, в които с Ли бяхме неразделни, но това беше преди да станем капитани. – Както и да е, трябва да ти дам реалните ти заповеди. Положението тук не е от най-приятните, честно казано направо си ни премазват. Правя каквото мога с наличните ми сили, за да ги задържам, но нямам ресурсите – хора, кораби, мунициите дори почват да привършват. Империумът не е създаден за такава продължителна, позиционна война. Определено се задъхваме. Това е и причината да не мога да отделя сериозни ресурси, за да те подкрепя в мисията ти. Колкото и важно да е ресурсите да потекат към Марс, по-важно е да не загубим цели сектор Сета. Империумът искаше да размажеш бунтовниците, но това беше преди. Сега от теб се иска едно нещо – да оправиш проблема по своя преценка. Това е директна заповед. Просто възстанови ресурса. С това съобщение официално ти давам Империум над всичко, до което можеш да се докопаш – ако искаш конфискувай търговски кораби, частни бойни единици – всичко, което можеш.

“Мерси”, помислих си. Това и до сега го можех, но вече не разполагах с огневата мощ да се справя.

- Ариел 8 е пълна със складове с оръжие. Персонала там е малко, но ще се превърне в идеална база за всеки, който притежава нужните кодове. Окупирай я и я ползвай като база, ако се налага. Прикачил съм ти кодовете към този файл. В идеалния случай, ще успееш да подчиниш Ариел, да изкараш старите кораби от Ариел 8, да възстановиш ресурсите и да ми доставиш себе си и всичките ти съдове, като подкрепления, преди Трети Флот да е дошъл. В най-лошия кариерата ти няма да е приятна следващите години, а Трети Флот ще извърши най-големия геноцид през последните десет години. Погрижи се бунтовниците да си седнат на задниците и всичко ще се нареди, аз лично ще те измъкна, ако имаш проблеми с главното командване за начина, по който си го решил. Успех, Джони. Коморин край.

Въздъхнах. Нищо хубаво не ме чакаше. Чувствах се като жертвен агнец и това не беше далеч от истината. Аз бях пратен, за да създам шум и да покажа, че Империумът бди. Трети Флот щеше да свърши истинската работа, не аз. Въздъхнах, извиках обратно Ли и й пуснах съобщението от Коморин.

Мини на 19
12.

Запиши си, че код М1=15

- Виждам, че не си подобрила държанието си спрямо командирите си – подхвърлих с крива усмивка.

- Че как? – отвърна ми тя. – Нали ако го направя, ще вземат да ме бъркат със сухарите от десантните части?

- Никакъв шанс. Всеки десантчик може да те вдигне с една ръка. Веднага се вижда, че обратното не е в сила.

- Поне не ми трябва обувалка, че да се вмъкна в кабината на изтребителя. – не ми остана длъжна тя.

- Всяко зло за добро, както казват мъдрите хора. – усмихнах се на един от спомените си в Академията – Но пък, поне не трябва да ме вадят изпод собствения ми боен скафандър.

Продължихме така още известно време. Закачките с Ли винаги ме караха да се чувствам добре. Накрая се отпуснах в креслото си и се усмихнах:

- Е, какво ми носиш, като заповеди?

- Нищо, което да ти хареса, подозирам…

Мини на 24.

М2+3

- О – Ли ме погледна с широко отворени очи – мерси. И аз си го харесвам повече. – очите й се присвиха и усмивката се разшири – това като свалка ли да го възприемам, Джони?

Упс. Не беше предвидено да се отива до там. Можех да обърна всичко на майтап (на 2) или да кажа, че не е вярно (на 6). Или пък беше вярно и трябваше да си призная (на 37)
14.

М1 + 5

- Смърф ли? Какво е това пък? – изгледа ме учудено тя.

Усмихнах се – бях подготвил тази малка изненадка специално за нея. Включих холо-куба и й пуснах записа на оригиналната анимация от 20ти век.

- Създадени са преди цели пет века. И те като теб са сини, макар да признавам, че по-добре синя коса, отколкото кожа, и на тях също не можеш да им затвориш устата. Преди около двадесет години изживяваха ренесанс на Калигула 7. А както прекрасно знаеш, изкарах там цели три месеца, пазейки ледници, благодарение на факта, че се оставих да ме въвлечеш в поредната си глупост.

- Не смей да ме обвиняваш отново за това нещо…

Оставих разговора да продължи в спомени и закачки. Спомних си със закъснение, че Ли трябва да е адски нервна, за да не ми позволи да водим сериозен разговор. Ех, Ли, Ли, Ли…

След известно време се отпуснах в креслото си и се усмихнах:

- Е, какво ми носиш, като заповеди?

- Нищо, което да ти хареса, подозирам…

Мини на 24.

Със замах пуснах файла – нямах тайни от Ли, а тя щеше да е най-способния офицер, с който разполагах в следващите седмици. На екрана пред мен се появи лицето на “Стареца” – легендарния Адмирал Коморин – най-стария командир в Империума, командвал части още по времето на създаването му. И по стечение на обстоятелствата мой ментор.

- Джонатан, надявам се не нарушаваш протокола, оставяйки Ли в стаята! Все пак това са личните ми заповеди към теб. – засмях се, да нормално беше, Коморин да очаква такова нещо от мен. – Както и да е, трябва да ти дам реалните ти заповеди. Положението тук не е от най-приятните, честно казано направо си ни премазват. Правя каквото мога с наличните ми сили, за да ги задържам, но нямам ресурсите – хора, кораби, мунициите дори почват да привършват. Империумът не е създаден за такава продължителна, позиционна война. Определено се задъхваме. Това е и причината да не мога да отделя сериозни ресурси, за да те подкрепя в мисията ти. Колкото и важно да е ресурсите да потекат към Марс, по-важно е да не загубим цели сектор Сета. Империумът искаше да размажеш бунтовниците, но това беше преди. Сега от теб се иска едно нещо – да оправиш проблема по своя преценка. Това е директна заповед. Просто възстанови ресурса. С това съобщение официално ти давам Империум над всичко, до което можеш да се докопаш – ако искаш конфискувай търговски кораби, частни бойни единици – всичко, което можеш.

“Мерси”, помислих си. Това и до сега го можех, но вече не разполагах с огневата мощ да се справя.

- Ариел 8 е пълна със складове с оръжие. Персонала там е малко, но ще се превърне в идеална база за всеки, който притежава нужните кодове. Окупирай я и я ползвай като база, ако се налага. Прикачил съм ти кодовете към този файл. В идеалния случай, ще успееш да подчиниш Ариел, да изкараш старите кораби от Ариел 8, да възстановиш ресурсите и да ми доставиш себе си и всичките ти съдове, като подкрепления, преди Трети Флот да е дошъл. В най-лошия кариерата ти няма да е приятна следващите години, а Трети Флот ще извърши най-големия геноцид през последните десет години. Погрижи се бунтовниците да си седнат на задниците и всичко ще се нареди, аз лично ще те измъкна, ако имаш проблеми с главното командване за начина, по който си го решил. Успех, Джони. Коморин край.

Въздъхнах. Нищо хубаво не ме чакаше. Чувствах се като жертвен агнец и това не беше далеч от истината. Аз бях пратен, за да създам шум и да покажа, че Империумът бди. Трети Флот щеше да свърши истинската работа, не аз.

Мини на 19
16.

Прибави 5 към М1

- Като споменах майка ти, се сещам, че домашния ти прякор много ти отива… маймунке. – е, като ще почвам война, по-добре да пробвам да разбия противника на момента, нали така?

- О, така ли, господин “ампутирано чувство за хумор”? А как беше твоя прякор в академията, помниш ли, а, мечко? Няма да забравя, как трябваше да молиш за специално изработен пистолет, че чупеше стандартния модел.

- Поне нямах нуждата да ме измъкват изпод тежестта на собствения ми боен скафандър. – отговорих най-спокойно. Бях наистина голям като размери и не се срамувах от това. Виж, вярно беше, че стандартния магнитен пистолет “Модел 4” се губеше в ръцете ми като играчка. Специално зачисления ми “Модел 8” и мунициите му бяха в горното чекмедже на бюрото ми. Мей не можеше да уцели нищо с него, ако не го хванеше с две ръце.

- Вярно, но пък аз поне не трябваше да се явявам три пъти на изпита по пилотиране, защото не мога да уцеля хангара.

Продължихме в същия дух няколко минути. Накрая се отпуснах в креслото си и се усмихнах:

- Е, какво ми носиш, като заповеди?

- Нищо, което да ти хареса, подозирам…

Мини на 24.
17.

- Ли, от колко време се знаем? – погледнах я снизходително – Я си признай, как успя да ядосаш някой след това, че да ти изтрият участието в комюникетата?

- Аз… ами… - с известна доза задоволство я наблюдавах как се изчервява – Ами… - пръстът й започна да чертае кръгчета по масата. После Мей тръсна глава и ме погледна – Добре де. Казах на Варел, че е идиот. Ако бе изтеглил Среброзъб малко по-рано, щеше да може да участва в преследването. На нулева цена. Но той искаше да вземе цялата слава и известност. И… ами, разменихме си няколко не особено приятни реплики.

- И за това Коморин те прати тук – да те скрие от погледа на Варел.

Тя кимна. И добави бързо.

- Дори Среброзъб да не беше толкова очукан, сигурно пак щеше да ме прати тук. За жалост войната ни изтощава много.

Една малка победа над остроумната Ли. Въпросът беше дали да продължа и да разбия силите й, докато е уязвима (на 35) или да сменя тактично темата, разпитвайки я за родителите й (на 21) или пък правейки й комплимент за новия цвят на косата (на 25)?
18.

- Естествено, че се радвам да те видя, дребосък! Как можеш да си помислиш друго. Просто имам невъзможна задача, с която трябва да се справя. Що не ми угодиш поне веднъж, а?

- Джонатан, този път не е толкова просто – наведе глава тя.

- Защо да не е?

- Джони… Не ти нося хубави новини.

Мини на 24

- Е? – погледнах Ли – Коментари?

- Нищо хубаво не ни чака – отвърна ми тя. – Какво мислиш да предприемеш?

“Мисля, че трябва да свикам най-висшите си офицери и да го обсъдя с тях” – на 23

“Мисля, че имам нужда от малко време да помисля. Искаш ли да обядваме заедно?” – на 27
20.

- Мей, казваше, че ми носиш заповеди. Какви са те. – успях да го кажа, преди да се оставя да ме въвлече във вечното съревнование по наддумване.

- Сериозен и студен. – изгледа ме изпод вежди тя. – Кога стана такъв?

А сега де? Какво трябваше да отговоря?

“Не съм такъв, просто имам задача, която трябва да свърша, а имам предчувствието, че нямам време.” (на 4)

“Кой наричаш студен, смърф такъв?” (на 10)

“Заповедите Ли! После ще говорим, колкото искаш!” (на 14)
21.

М2+1

- Как са вашите? – попитах. Преди години се бях запознал с тях и бях очарован от факта, че Ли не беше бунтар срещу семейните порядки, а просто ги следваше. Семейство от бунтари-азиатци. Весело.

- О, последно чух, че пак са се развели. – Ли се усмихна, разводите на майка й и баща й бяха повече от бойните кораби в Империума. – Очаквам до Коледа пак да се оженят.

Засмях се. Весело семейство. Не че имах много възможности за сравнение – аз самия съм сирак и не знам какво е да имаш майка и баща, но пък имах цял куп братя… един вид. Не беше много приятно. Хората надценяват наличието на по-големи и по-малки братя в семейството…

- А с Елора, какво става – върна ми въпроса Ли. Веднага забелязах дяволитото пламъче в очите й. Не можеш да не ме заяде за Елора – дългогодишната ми приятелка. Истината е, че реално от година с нея бяхме разделени, преди да го заявим официално. Всеки от нас имаше различни приоритети в живота си.

- Скъсахме преди известно време. – свих рамене – Ако не се лъжа в момента е в Марсианските Докове, като главен инженер. А мен ме пратиха тук. Личи си кой е с по-голям късмет от двамата, а?

Ли се усмихна и продължи да яде. Сега бе добър момент да насоча разговора към “работа”, питайки я, какво би ми препоръчала, като линия на действие в ситуацията (на 29) или да спомена, че косата й ми харесва повече синя, отколкото червена (на 13)?
22.

M1-5

- Служа в името на Императора преди всичко, Ли и то го знаеш най-добре от всички. – отвърнах й тихо.

- Императора няма да умре, ако първо си поговориш за пет-десет минутки с мен, Джонатан. – Чак сега забелязах, че е навела глава тъжно И тогава ме тресна.

- В името на Императора, Ли, съжалявам. – Мей Ли много рядко показваше отчаяние и тъга. А в момента излъчваше и двете с пълна сила. Не успях да схвана, че държанието й в началото е всъщност молба за отлагане на неизбежното. – Наистина, съжалявам. Просто имам много неща на главата. И…

- И по-зле ще става – отговори ми тъжно тя.

- Моля?

- Мисля, че трябва да свикам най-висшите си офицери на събрание на щаба. Нямам време за губене.

- Правилно – отвърна ми тя. – Докато ти се занимаваш с това, аз ще окупирам онзи сержант и ще отида да обядвам.

Кимнахме си и тя изфуча навън с типичната си енергия, а аз започнах да издавам заповеди, спокоен, че е превъзмогнала емоционалния си срив – щеше да ми е нужна в перфектна форма за следващите седмици. Което отново ме връщаше към заповедите, които трябваше да издам…

Мини на 51
24.

- Заповедите ти са все същите, но новините са отвратителни, Джонатан. Истински гадни. – Мей бръкна в един от джобовете си и ми подхвърли малък кристал за данни. – После можеш да прегледаш и официалните комюникета, както и истинските доклади. Но жестоката истина е, че не можем да ги задържим, Джонатан.

- Искаш да ми кажеш, че Коморин не може да се справи с някакви полу-разумни насекоми? – изгледах я странно.

- Коморин е най-великия стратег и тактик в Империума, може би с изключение на Вердиан. Но дори той не може да се бие дълго при съотношение на силите от сто към едно. Проклетите им кораби просто се засилват към нашите и ги абордират. Цялостната равносметка за сега е, че сме загубили осем бойни крайцера – два щурмови и шест десантни, над петдесет фрегати и безброй изтребители, совалки и катери. Джони – тя най-накрая вдигна поглед към мен. За пръв път от три години насам виждах сълзи в очите й – “Непобедим” е унищожен, заедно с целия си екипаж. Всички до един.

Затворих очи и преглътнах стона си. Имперския боен крайцер “Непобедим” беше кораба, чийто офицерски състав бе попълнен от нашия випуск в Академията. Това значеше, че ако няма някаква жестока случайност замесена, в момента аз, Ли и още трима бяхме последните живи от този випуск. Много приятели служеха на “Непобедим”. Станах, заобиколих бюрото и се наведох, за да я прегърна. Цялата трепереше. Малко след това заплака. Не като малко дете, а като човек останал сам на този свят – тихо и неутешимо. Не можех да постъпя по друг начин, освен да я прегърна още по силно и да я оставя да си излее мъката. Най-вероятно не бе имала с кого да я сподели в последните месеци.

Един от страничните ефекти на десантното ми обучение беше, че не можех да изпитвам силна тъга на момента. Био-чип в мозъка ми отделяше тези чувства на страна, за да ги изкара на яве, когато съм сам в спокойна обстановка. На практика бях имунизиран към емоционални сривове. Гадна работа, но много полезна по време на битка, когато смъртта е навсякъде. Така че, трябваше да държа умът си зает с нещо, докато Ли плачеше, за това се замислих за сложната военна структура на Империума, с цел да се разсея (на 3), докато Ли най-накрая се успокои (на 7)

М2+2

- Знаеш ли, синия цвят ти отива. Много по-добре от червеното, с което се разхождаше преди време. - подхвърлих

- О – Ли ме погледна с широко отворени очи – мерси. И аз си го харесвам повече. – очите й се присвиха и усмивката се разшири – Това като свалка ли да го възприемам, Джони?

Упс. Не беше предвидено да се отива до там. Можех да обърна всичко на майтап (на 2) или да кажа, че не е вярно (на 6). Или пък беше вярно и трябваше да си призная (на 37)

М2+1

- О, така ли? – в погледът й все още се четеше заплаха. Не исках да ядосвам най-добрата си приятелка в рамките на стотина светлинни години наоколо.

- Естествено! Компанията ти е повече от желана. – усмихнах се чаровно.

Ли се усмихна и продължи да яде.

Може би трябваше да й направя комплимент за косата – синьото наистина й стоеше добре (на 13) или трябваше да насоча разговора към работата пред нас, търсейки мнението и съвета й (на 29)?
27

М1 + 5

- О, благодаря за предложението, ще го приема с удоволствие. – отвърна ми тя.

Усмихнах се в отговор и прибрах заповедите в джоба си, после излязохме. Винаги оставаше въпросът къде да я заведа – един боен кораб си беше цял град – освен стандартните столови имаше кафенета, един ресторант, както и няколко будки за бързи закуски. Всичко беше безплатно, а служещите на смяна нямаха право на паузи за хапване, но смяната е по 8 часа. През останалото време имаш няколко хиляди отегчени до смърт хора, предимно младежи на между 20 и 30 години.

Та така де, аз бях капитана и имах достъп до всички тези места. Знаех, че Ли обича един особен вид пикантни бургери и можех да я заведа до единственото място, където можеше да си поръча такъв (на 31). Можех и да се направя на голяма работа и да я заведа в офицерския ресторант (на 34).

- Няма да я бъде, Джони, по-добре се откажи. – отвърна ми тя – Преди години със сигурност, но сега си станал гаден и суховат, като някой от онези дърти капитани. Продължавай така, сигурно ще напредваш в кариерата, но не вярвам да намериш много приятели…

След като ме размазаха като муха на стъкло не ми оставаше нищо друго, освен да си замълча.

Мини на 40.

М2-1

- Да ми подадеш лютото. – отвърна тя.

- Имах предвид за мисията – уточних, докато й го подавах.

- Знам, но не ми се занимава с тъпотии, по време на обяд. След малко ще сме в командната зала и там ще обсъдим всичко. Не ме занимавай с работа, докато ям.

- Добре, добре, добре – вдигнах примирително ръце. – Не ми се нахвърляй!

- Ха! – кимна тя победоносно.

Дали трябваше да се опитам да замажа гафа с комплимент? (на 25)

Или трябваше да изчакам да се наяде и да се захващаме за работа? (на 40)

- Ли, от колко време се знаем? – погледнах я снизходително – Я си признай, как успя да ядосаш някой след това, че да ти изтрият участието в комюникетата?

- Аз… ами… - с известна доза задоволство я наблюдавах как се изчервява – Ами… - пръстът й започна да чертае кръгчета по масата. После Мей тръсна глава и ме погледна – Добре де. Казах на Варел, че е идиот. Ако бе изтеглил Среброзъб малко по-рано, щеше да може да участва в преследването. На нулева цена. Но той искаше да вземе цялата слава и известност. И… ами, разменихме си няколко не особено приятни реплики.

- И за това Коморин те прати тук – да те скрие от погледа на Варел.

Тя кимна. И добави бързо.

- Дори Среброзъб не беше толкова очукан, сигурно пак щеше да ме прати тук. За жалост войната ни изтощава много.

Една малка победа над остроумната Ли. Въпросът беше дали да продължа и да разбия силите й, докато е уязвима (на 35) или да сменя тактично темата, разпитвайки я за родителите й (на 21) или пък правейки й комплимент за новия цвят на косата (на 25)?
31.

Наложи се да прекосим половината кораб, но си заслужаваше. По принцип корабните менюта бяха сравнително разнообразни, но преобладаваше масовия вкус на Империума – малко подправки, висока хранителност. Това водеше до не особено вкусни, но пък хранителни порциони. За човек като Мей, която си падаше по силните вкусове – независимо, дали става въпрос за кисело, солено, сладко или лютиво – корабната служба се превръщаше в много гадно нещо. Знаех със сигурност, че тя е кандидатствала за Академията, за да може да се добере до офицерските столове на корабите, където храната се синтезираше според желанието на “клиента”.

Аз самия не обичах силните вкусове. Което ме изправи пред малка дилема – да ям нещо адски пикантно, или да не ям изобщо. След кратко колебание реших, че е по-добре все пак да напъхам някакви молекули в корема си и да използвам биочипа си, за да забравя за вкуса. Имах познати, които бяха дресирали чиповете си и можеха да изядат всичко, усещайки вкуса и мириса на пържени картофки, примерно.

Мини на 47.

М2-2

Всъщност щяха да са повече от два месеца, ако не бях отишъл при самия Коморин, за да го помоля за милостта му. Ли обаче не знаеше тази подробност. Споменът ме накара да млъкна и да я оставя да излива остроумието си върху мен. Накрая осъзнах, че не това начина и вдигнах ръце помирително:

- Мир, не исках да те ядосвам. Съжалявам.

- Много те бива да търсиш извинения за грешки, Джони. – Ли явно щеше да ми прости, след като толкова бързо мина на този лаф.

- Естествено – веднага отвърнах – ти ме научи, че е по-лесно да се взема прошка, отколкото разрешение.

Усмивката й се върна на устните. Време беше да сменя темата. Но на какво?

Дали да я разпитам за мнението й за предстоящата мисия? – на 29

Или да й кажа, това, което ми се въртеше в главата от доста време, а именно, колко й отива синята коса. – на 13

М2+1

- Защо, какво пак е станало? – усмихнах се и продължих да ям. Ли винаги успяваше да се прецака самичка някак си.

- Този път нищо, което да съм си докарала сама. – въздъхна тя. – Трябваше да ескортирам евакуацията на системата Хелиос, преди да го атакуват. Добре де, но знаеш как се евакуират цивилни, нали? Трудно, бавно, без дисциплина… Накрая закъсняхме и аз, начело на “Среброзъб”, Гюнтер с неговия “Касапин” и Варел с крайцера “Айдахо” трябваше да държим гадните нашественици далеч от цивилните. Справихме се прекрасно, Варел има голям потенциал, но “Среброзъб” загуби почти всичката си огнева мощ, както и не малка част от другите си системи и трябваше да се оттегли за ремонт. И тогава, Коморин реши, че ще съм ти полезна тук, натовари ме на “Дедал” и ме прати насам.

Знаех, че Ли крие нещо. Четох доклади за битката при Хелиос 3 и името й не се споменаваше там. Всъщност и Среброзъб не се споменаваше. Ли трябваше да е ядосала някой много яко, за да й отнемат такава слава – а славата не беше малка – Варел бе спечелил битка при съотношение над 12 към 1, не без помощта на капитаните на двете фрегати прикачени към крайцера му.

Любопитството ми се събуди. Или трябваше да я притисна и да измъкна отговора от нея (на 30), или да сменя темата и да й направя комплимент за новата прическа (на 25).
34.

М2+1

Като капитан на “Константин”, не можех да не се гордея с офицерския му ресторант. Преди месец някъде бях прибрал един ка-рит корабокрушенец и той бе решил да остане на брода, поради факта, че няма къде другаде да отиде. В замяна на готварските си умения, осморъкото, октоподоподобно създание получаваше подслон, защита и големи количества храна. Дори мислех да намеря някакъв член в устава, който да ми позволи да го назнача на заплата, преди някой по-висш от мен да ми заповяда да му го предам. Не че това би спряло Коморин, примерно да ми го открадне де…

Веднага получих маса, на която се настанихме с Ли. Поръчахме и убих малко време, разказвайки й за готвача и как го отрихме, докато ни пристигнат поръчките. Ли, както винаги поръча възможно най-пикантното ястие в менюто и му се нахвърли стръвно. Аз самия не си падах по острите вкусове, но си поръчах нещо, наречено “Ариелска Светлина”, което се оказа нещо като странно желе, но пък с прекрасен вкус. Какви ли не странни ястия имаше в Империума…

Принципно не ми пукаше, какво ще напъхам в устата си – биочипа в мозъка ми можеше да блокира или промени усещанията в устата ми, така че да мога да ям и сополи и да нямат гаден вкус. Преди години в една мисия се озовах откъснат с частта си от основните ни сили и почти два месеца живяхме на сурови буболечки. Един от подчинените ми си бе дресирал толкова добре чипа, че винаги се чувстваше, сякаш яде пържени картофки.

Мини на 47.
35.

- Ли, колко пъти съм ти казвал, че не е разумно да наричаш командващия си офицер “идиот”? Честно, радвай се, че не са те прехвърлили на някоя ледена планета, да наглеждаш трениращите пехотинци. – последното си беше доста груб намек за факта, че Ли ме бе въвлякла в една глупост преди години, в следствие на която прекарах няколко месеца на Калигула 7 – гадна топка от лед, тренировъчна база на пехотата и вечно място за всеки нарушил правилата. Тогава Ли се измъкна, но аз изядох всичкия яд на Коморин.

Очите на Мей се присвиха опасно – тя ненавиждаше да я мачкат. Усетих, че съм загазил, но някак си ми се искаше да продължа да я мачкам, връщайки си го за всички преживявания преди години.

“Е, по-добре, че не са те пратили, защото иначе сега нямаше да ми правиш компания” – на 26

“Помниш ли, когато нарече Коморин – изкуфяло старче…” – на 32
36.

- Добре, дами и господа – обърнах се към тях – Кажете ми с какви сили разполагаме?

Пръв стана моя първи офицер – Саймън Ритер.

- Както знаете, “Константин” е напълно оборудвана щурмова фрегата. Разполагаме с над две хиляди души екипаж, като тук включвам всички ръце, заети с поддръжката и управлението на фрегатата в боен режим. Разполагаме с ограничен брой войници от Десети Десантен Корпус – едва петдесет души, както и с нужните за тях три броя десантни совалки. Освен това, в оръжейните складове има достатъчно оръжие, с което да въоръжим тежко сто и петдесет души и още триста – леко. Разполагаме с три ескадрили изтребители и нужния за тях персонал и пилоти. Имаме още една ескадрила изтребители, оставена като резерв. Разполагаме с пет щурмови совалки с малък обсег, оборудвани и с осигурен екипаж. На борда има и още три транспортни совалки за различни нужди, включително и ремонти и прибиране на вакуумни капсули. Самата фрегата “Константин” е в пълна изправност и готова за бой, сър!

Кимнах отсечено в отговор на изрядния военен стил на Ритер и погледнах към следващия в редицата – капитана на патрулния катер.

- Рона фон Сийлем, сър, капитан на патрулния боен катер “Баракуда 6073”. – жената, която се изправи бе със стройна и стегната фигура, обло лице, военна прическа и студени сини очи. – При мен служат тридесет и двама души екипаж, сър. Макар и слабо въоръжен, повереният ми катер е бърз и маневрен, абсолютно способен да се справи с всеки кораб в неговия клас. Освен основното си въоръжение, чиито точни специфики са включени в докладната записка пред вас, “Баракуда 6073” разполага и с два тежки изтребителя “Косач 12”. На борда има място за един взвод десантчици или пехота, при голямо желание може да се намери място и за цяла рота, но катера не е пригоден за десантни операции върху други кораби.

- Ще запомня забележката ви, капитане. – кимнах и й дадох знак да седне. После погледнах следващия капитан в редицата – младо момче на може би 25-30 години, без очевидните белези на подмладителните процедури – две татуировки с ин и ян на слепоочията, капитан на дипломатическата совалка.

- Сър. – започна той с тих, несигурен глас – капитан от дипломатическия корпус Едгар Лил, сър. Аз… ами, аз разполагам със совалката си, сър, абсолютно оборудвана дипломатическа совалка клас 4. Имам едва четири души екипаж – помощник-пилот, навигатор и стюард. Не знам защо сме пратени тук, при положение, че нямаме никакви оръжия. Всъщност не сме дори военни. – той се усмихна извинително – Все пак не ни оставиха съвсем без зъби – в товарното отделение имаме изтребител… - той се замисли за секунда – “Сърп 43”, ако не се лъжа. Модела и спецификите му са в докладната записка.

- Разбирам, капитане. Вие сте тук, за свръзка, най-вече. Совалката ви е по-бърза от всички кораби в малкия ни флот що се отнася до под-пространствен скок. Вие ще отнесете докладите ни, при евентуално поражение и ще служите като територия за подписване на договори, при победа.

- Да, сър! – момчето козирува и си седна. Усмихнах се, Коморин бе пратил с него единствения изтребител, в който се чувствах добре. Приех го като намек, че поне трябва да опитам да реша нещата с преговори. Изтръпнах, осъзнавайки, че е ред на Ли да докладва. Макар и с по-висок чин от всички в залата, освен мен (капитан 4ти ранг, а аз съм 3ти), Ли докладваше последна, като команден офицер на най-цивилния кораб. А всичко вървеше така добре по устав.

- Аз нося най-различен товар, но предимно – резервни части и хора. – започна азиатката – Разполагам с хиляда и двеста души екипаж, повечето в стазисни кутии, всички не заети с ремонтирането на “Среброзъб” и “Токарев”. Точните отчети за наличните части и припаси са на докладната плоча. Нося и една ескадрила чисто нови изтребители “Скуайър” и две ескадрили “Тъндърболт” с целия нужен за влизането им в бой персонал. Основен проблем за тях е, че “Дедал” не е предвиден за летище и няма съответния вид хангар, така че няма да могат да вземат бързо участие в битка. Освен това нося и доста армейски неща, на първо място неколкостотин пехотинеца от Втори Имперски Легион.

- Искате да кажете, че пренасяте остатъците от легиона, мадам. – намеси се йокхолът. После се изправи и продължи, обръщайки се към мен. – Полковник Сийлем а-Хриин на вашите заповеди, сър! Разрешете да доложа!

- Разрешавам, майоре. – махнах на Ли да седне. – С какви пехотни сили разполагаме?

- Както казах, сър… разполагате с остатъците от Втори легион. Това са грубо пет роти добре обучена и въоръжена пехота, общо хиляда и двеста души с целия нужен команден и технически персонал. Разполагаме още с три единици тежка артилерия, осем танка клас “А18” и двадесет леки бойни машини. Всичко това идва с осемдесет спускателни сонди за пехотата и тежка десантна совалка за танковете. Боя се, че нямаме с какво да спуснем тежката артилерия, но това не би трябвало да е такъв проблем. Освен това разполагаме с достатъчно екипировка да въоръжим всички екипажи на корабите от флотилията ни три-четири пъти, заедно с амуниции достатъчни за неколкодневни неспирни битки с пълни сили.

- Неколкодневни? – попитах учудено.

- Да сър. Боя се, че аз и хората ми изразходвахме по-голяма част от мунициите си в битката при “Верей 11”. С нас е всичко, което успяхме да изтеглим преди адмиралът да заповяда орбиталната бомбардировка.

- Разбирам. – кимнах. После се замислих и умълчах. Нещата не изглеждаха никак добре…

- О, кажи го най-сетне, Джони – обади се Мей Ли. – Дадоха ти остатъци. Остатъците от две малки фрегати, от един легион и три кораба, които не могат да ти свършат никаква реална работа. Всички го знаем. – тя огледа масата – Така де. Майната им, ще им покажем ние. Ще смачкаме бунтовниците и ще се справим. Предлагам да видим, какво можем да постигнем с наличното и да не се замисляме, какво трябваше да стане.

Мини на 42.

37.

Предприемането на дипломатически ход в началото криеше премерен риск – може би ариелци щяха да се усетят, че командвам цяла флота (пък била тя и от само два бойни кораба), но много по-вероятно бе да опропастят собствения си живот с атака над мен. Естествено, щом щяха да се водят преговори, по-добре да съм самия аз там, нали така?

Номерът беше, да преценя заслужава ли си да увеличавам риска, пращайки разузнавачи някъде? Можех да пратя Мей Ли спокойно навсякъде, но малко се съмнявах за фон Сийлем – може би беше малко твърде уверена във възможностите си? Или пък просто я подценявах. Нямаше да ми е за пръв път.

Имах и още един великолепен пилот, част от собственият ми екипаж, но той беше сравнително неопитен – можех да пратя и него да разузнае нещо. Въпросът беше кой-къде?

Ариел 8 беше очевидна мишена. Шансовете бяха, че там няма да има противници, така че опасността да загубя елемента на изненадата беше минимална. Замислих се, кой да пратя да разузнае там – Ли или пилота от “Константин” в техните скокови изтребители или Сийлем с бойният й катер? Ако изпратиш Ли, запиши си код Р1 = 10, ако пратиш Пилота си – запиши си Р1 = 20, ако пък пратиш Сийлем – запиши си Р1 = 30.

Двата спътника на Ариел 4 носеха почти цялата й орбитална защита – оръдия и ракети с достатъчно мощ, за да издухат с малко късмет фрегатата ми. Може би един поглед от близко щеше да разкрие нова информация, но пък от друга страна, имаше сериозен риск да ни разкрият. Ако изпратиш Ли, запиши си код Р2 = 10, ако пратиш Пилота си – запиши си Р2 = 20, ако пък пратиш Сийлем – запиши си Р2 = 30.

Самата орбитална станция на Ариел 4 също искаше обстойно проучване. На близо имаше малък астероиден куп, където кораб можеше да се скрие и да извърши сериозно проучване на станцията. Лошото е, че и станцията можеше да проучи него. Все пак рискът може би си заслужаваше. Ако изпратиш Ли, запиши си код Р3 = 10, ако пратиш Пилота си – запиши си Р3 = 20, ако пък пратиш Сийлем – запиши си Р3 = 30.

После мини на 56, където ще се подготвиш за самата дипломатическа мисия.

О1 + 10

- Дами и господа. Приветствам ви с добре дошли на фрегатата “Константин 8”. Както знаете, целта на изпращането ви тук е потушаване на бунта в системата. Боя се, че силите ни не са от най-големите, но ще трябва да се справим. Всички знаете, че войната на Външния фронт върви ако не зле, то поне не върви добре за нас. Налага се да пречупим съпротивата на ариелци и да възстановим потока на ресурси към Марс с всички възможни средства. Това включва и геноцид на популацията в колонията или заробването й.

Чуха се няколко подтиснати възклицания, някои от по-нисшите офицери се огледаха стреснато. Всички капитани обаче гледаха със стоманен поглед. Не само, защото разбираха нуждата тези ресурси да стигнат до Марс, но и защото знаеха, че нямаше да е първият случай, в който Империумът налагаше властта си с крайни мерки – информация добре скрита от обществеността.

- На никой от нас не ни се иска да стигаме до крайност, но може да се наложи. В известен смисъл, може би вече се е наложило – няколко хиляди души технически персонал са били разположени из системата. Имаме сигурни данни, че са се предали, но няма как да знаем, дали ариелци не са ги разстреляли. Ако са го направили съм инструктиран да изсипя целия си ядрен арсенал върху градовете на основната планета.

Огледах ги. Всички разбираха, добре.

- Надявам се разбирате сложността на мисията ни и по-важното разбирате спешността й. За това предлагам да преминем към преглед на наличните ни сили.

Мини на 36.
40.

Привърших с яденето и изчаках Ли да свърши, подхвърляйки й няколко шеги, колкото да не мълча. Усмивката и наистина огряваше всички на около, което май обясняваше защо екипажът й я следваше вярно. Можех да седя с нея и да си приказваме с часове, но беше крайно време да се захващам за работа, за това извадих инфо-плочката от вътрешния с иджоб и почнах да преглеждам различните данни. Кораби, екипаж, провизии, муниции, гориво… всичко това искаше поддръжка, наблюдение и сортиране. С въздишка продължих към другите данни – ако офицерите ми не можеха да се справят с това, по-добре да бягам на някъде.

- Ей, работохолика – подвикна ми Ли – Свърших. Хайде да отиваме към командната зала, че ще пукнеш от желание да работиш.

Кимнах, станахме и тръгнахме към тактическата зала, която се очертаваше като бъдещата ми каюта до края на мисията.ю

Мини на 51.
41.

Имаше смисъл да се заемам лично с разузнаването, само и единствено, ако смятах да закарам целия флот към Ариел 8. В друг случай, нямаше реална полза – имаше много по-добри пилоти от мен и щеше да е по-добре да избера Дипломацията (38) или Агресията (44) като варианти.

Разузнаването на Ариел 8 нямаше да е лесна задача, но имаше добри шансове, бунтовниците да са изоставили тази тъй отдалечена от тях планета. Номерът беше, да преценя заслужава ли си да увеличавам риска, пращайки разузнавачи някъде? Можех да пратя Мей Ли спокойно навсякъде, но малко се съмнявах за фон Сийлем – може би беше малко твърде уверена във възможностите си? Или пък просто я подценявах. Нямаше да ми е за пръв път.

Имах и още един великолепен пилот, част от собственият ми екипаж, но той беше сравнително неопитен – можех да пратя и него да разузнае нещо. Въпросът беше кой-къде?

Двата спътника на Ариел 4 носеха почти цялата й орбитална защита – оръдия и ракети с достатъчно мощ, за да издухат с малко късмет фрегатата ми. Може би един поглед от близко щеше да разкрие нова информация, но пък от друга страна, имаше сериозен риск да ни разкрият. Ако изпратиш Ли, запиши си код Р2 = 10, ако пратиш Пилота си – запиши си Р2 = 20, ако пък пратиш Сийлем – запиши си Р2 = 30.

Самата орбитална станция на Ариел 4 също искаше обстойно проучване. На близо имаше малък астероиден куп, където кораб можеше да се скрие и да извърши сериозно проучване на станцията. Лошото е, че и станцията можеше да проучи него. Все пак рискът може би си заслужаваше. Ако изпратиш Ли, запиши си код Р3 = 10, ако пратиш Пилота си – запиши си Р3 = 20, ако пък пратиш Сийлем – запиши си Р3 = 30.

След като направиш избора си мини на 47 за да започнеш подготовката си за разузнавателната си мисия.
42.

Обсъжданията започнаха. Предлагаха се тактически планове, решения, обсъждаха се проблемите – логистика, сила на противника и какво ли още не. В един момент капитан Лил се изправи рязко и заговори право към мен:

- Сър, простете намесата ми, но наистина ли мислите да го направите?

- Кое, капитане? – попитах изненадано – Ако говорите за геноцида – да, ако е наложителен.

- Но поне няма ли да се опитате да решите нещата с преговори? – младежът гледаше с жална физиономия. – Съжалявам, сър, но съм обучен да мисля дипломатически, а не по военно му. Мисля, че първо трябва да се опитате да ги принудите да се предадат без бой. Цялото човечество е във война. Ако се цепим, само ще загинем.

- По-добре си седни на мястото, момко! – изръмжа му Ритер. – Те са вдигнали ръка срещу Империума,трябва да бъдат наказани!

- Бих бил съгласен с вас, офицер – отвърна му младежа – но се боя, че не сме в нормална ситуация. Мирното решение на проблема ще е най-бързото решение. – Лил отново се обърна към мен. – Моля ви, сър, поне обмислете предложението ми.

Кимнах, определено имаше логика в думите му. По принцип не бих сключил примирие, преди да размажа военните им сили, но в конкретния случай, едно мирно решение изглеждаше най-добрия вариант. Продължих да слушам препирните между офицерите с половин ухо и се загледах в картата на системата. Имаше няколко много важни цели – Ариел 4, определено. Гнездото на бунта. Там нямаше да имаме друг избор, освен да спуснем десант и да я превземем парче по парче. Невъзможна задача, докато не намерехме начин да унищожим или обезвредим орбиталната й защита.

На орбита около планетата имаше голяма орбитална база с ремонтни докове, където в момента бяха акостирали две фрегати. Уязвима мишена, по принцип, но само ако решах да я унищожа. Можеше да върши също толкова добра работа и за база на малкия ми флот, ако се наложеше. Но осъществяването на десант нямаше да е лесно без десантна фрегата.

Ариел 8 също заслужаваше внимание. Бунтовниците бяха успели да вземат основното й съкровище – складираните там фрегати. Но може би вътре имаше други кораби, достъпни само на човека с нужните кодове – т.е. капитан от 5ти ранг нагоре. Определено си заслужаваше идеята да направим едно разузнаване в тази планета. Но можеше да е също така и една голяма загуба на време.

Ариел 3 и Ариел 5 бяха второстепенни мишени на пръв поглед, но в момента над всяка от тях имаше по една фрегата, почти равностойна на “Константин”. Двете заедно можеха да ме изядат без големи проблеми. Не веднъж бяха изказани идеи, че се налага да използваме предимството на изненадата, за да унищожим поне едната.

Оставаше и опита да решим всичко с дипломация. На пръв поглед – безсмислена задача, но нещата на Външния фронт бяха загрубели и може би бунтовниците щяха да преосмислят бунта си. А и какво са посланиците, ако не официални шпиони? Дипломатическата мисия щеше да ми спечели малко време и проучвания, ако не друго.

Може би трябваше да се посъветвам внимателно с офицерите си (на 46) или пък просто да предприема това, което ми се струва най-правилно (на 50)?
43.

- Ще ти кажа, че трябва да поработиш над маниерите си на сваляч. – отвърна ми Ли. После ми се усмихна и допълни – Но пък ти винаги си бил тромав и недодялан десантчик, така че не се учудвам.

Засмях се сърдечно. Ли ми позволи да се оттегля с чест и й бях благодарен за това.

Мини на 40.

Атака, най-лошата идея от всички, но и в интерес на истината, тази с най-висок шанс за успех. Въпросът беше, кое да атакувам?

Всяка една от фрегатите в орбитите на Ариел 3 и 5 бяха примамливи мишени – бърза атака, десант и победа по бързата линия. Ако успеех да си изиграя картите добре, много бързо щях ефективно да удвоя силите си – имах достатъчно екипаж, за да приведа превзета фрегата в бойна готовност. Но нямаше да е никак лесно. И все пак това, беше добър вариант за действие. (мини на 48, за да започнеш подготовка за тази атака).

Орбиталната станция около Ариел 4 беше също толкова примамлива и важна мишена. Отново всичко зависеше от това, как разпределя силите си и как ще си изиграя картите, но при успех се сдобивах с прекрасна база от която можех да организирам атаката над Ариел 4 и двете модерни фрегати. С малко късмет дори може би щях да превзема фрегатите на док. А дори да не успеех в нищо, няколко магнитни торпеда и от станцията нямаше да остане нищо. (мини на 52, за да се подготвиш за този вариант на действие)

Един истински луд план беше за скок в ниска орбита над двете луни и стоварването на десант на повърхността им, докато с Константин обираме огъня на батареите. Откачено, наистина, но ако се увенчае с успех, можехме спокойно да продължим към орбиталната станция и към самата планета заредени с ресурси и огнева мощ превъзхождаща тази на лек крайцер. (мини на 55, за да се подготвиш за този вариант на действие).
45.

- Ще кажа, че е приятно – отвърна ми тя с усмивка на лице – Имаш явно подобрение от преди, когато беше голям и тромав. Къде си се крил до сега, Джони, а?

- Никъде. – отвърнах. – Може би, ти си започнала да мислиш повече, отколкото преди и да преценяш хората по-добре.

Мини на 40

- Е, дами и господа – изгледах ги един по един. – Какво смятате, че трябва да предприемем? Един по един, моля.

Пръв, както винаги стана Ритер, като мой пръв офицер. Знаех, какво мисли той – фронтална атака срещу орбиталната база, бомбардиране на планетарната защита с ядрени глави и десант за превземане и овладяване на планетата. Изслушах го спокойно и после му кимнах да седне. Идеята му не беше никак лоша, ако трябваше да съм честен – щяхме да имаме предимството на изненадата, а това не е малко. Рона фон Сийлем се изправи след него с явно типичния за нея уставен стил:

- Сър, личното ми мнение е, че не трябва да се хвърляме през глава в една, простете за израза, в една лудешка, юношеска авантюра срещу противник за който не знаем нищо и в момент, в който нашите лични бойни сили са силно отслабени. Личното ми мнение е, че трябва да проверим, какво можем да намерим на Ариел 8, преди да предприемаме каквото и да е.

Кимнах й да седне. Ариел 8 висеше във въздуха като поредната неизвестна. Всичко беше въпрос на шанс – можеше да намерим цял боен крайцер там, можеше да намерим и само врагове. Но все пак, беше премерен риск, много по-премерен от плана на Ритер за фронтална атака.

Капитана от дипломатическия корпус само ме помоли да помисля още веднъж за дипломатическа мисия, преди да започнем бойни действия. Кимнах му. Вече бях обмислял тази възможност, самия Коморин ми я намекваше, но нещо ми подсказваше, че ариелци няма да искат да се върнат под крилото на Империума. Не ме беше страх от покушение, но ме беше страх да не изгубя момента на изненадата. Погледнах Ли, която мислеше усилено.

- Аз съм за дипломацията – изведнъж се намеси тя. После вдигна ръка към ритер и фон Сийлем. – Не, сериозно, какво губим? През това време, обаче, аз мога да се кача на един хубав изтребител със скоков двигател и да проуча Ариел 8. Или друг обект, по желание на командира ни.

Кимнах – планът й имаше своите предимства, още повече, че тя беше неотразим пилот и можеше да мине незабелязана. Тъкмо се замислих сериозно над планът й, когато майорът се протегна и се изправи:

- Капитани, каквото заповядате, това ще стане, но момчетата ми нямат ресурса да превземат цяла планета.

- На орбиталната база със сигурност ще има достатъчно депа, в които ще можем да произвеждаме муниции за наземните битки. – намеси се веднага Ритер.

- Ако обезвредите по някакъв начин орбиталната защита първо. – отговори му йокхолът – иначе по-добре просто да ни разстреляте и да си спестите труда да ни пращате на десантни мисии. Без орбиталната подкрепа на фрегатата, няма как да се справим с многократно превъзхождащият ни противник.

Всички замълчаха и ме загледаха. Явно, че сега трябваше да избера основното направление на първата ни крачка. Но какво да бъде то?

Дипломация? (на 38)

Или може би трябваше преди всичко да разузнаем? (на 41)

Или директно да заповядам атака? (на 44)
47.

- Какво се хилиш, мистър гигант? – попита ме спътничката ми. Явно се бях усмихнал на последната си мисъл.

- Не говори с пълна уста, не е прилично. – подхвърлих й разсеяно. После се усмихнах и добавих – Знаеш ли, така и не съм те питал… защо на пилотите не ви имплантират био-чипове и подобна технология? На мен ми изглеждат адски полезни.

- Развалят инстинктите – отвърна ми тя, преглъщайки една особено голяма хапка. – Признавам, че макар и да ти се подигравам редовно за слабите ти умения на пилот, реално ти не можеш да достигнеш нивото на един обучен имперски пилот. Няма начин, просто. Всичките уроци, вектори, схеми, всичко, което ни преподават… Всичко това е глупост. Летиш ли с няколко хиляди километра в час, всичко това е безполезно – колкото и да си зубрил, накрая пак пилотираш по инстинкт, преследваш по инстинкт, стреляш по инстинкт… просто всичко е твърде бързо. Твърде рязко. А био-имплантантите, хормоналните подобрения и т.н…. всичко това уврежда инстинктите.

- Искаш да ми намекнеш, че съм увреден, а? – усмихнах се в отговор.

- Не, просто различен – усмихна ми се отново тя. – Аз посмъртно не мога да воювам толкова добре, колкото ти. Нямам съответните рефлекси и способността да ям хлебарки, без да ми пука.

Отпуснах се и я загледах, как яде. Удивявах се на огромните количества храна, които едно толкова ниско момиче можеше да изяде. Явно разговорът бе в моите ръце за продължение…

“Е, с какво се занимава след като ми измъкна задника от кашата на Ксерос 11 и къде е фрегатата ти “Среброзъб”?” – на 5

“Как са вашите?” – на 9

“Синьото ти отива. По-добре е от онова червено, в което си бе боядисала косата преди.” – на 13

- Ще кажа, че си най-добрия ми приятел. И че ще трябва да обработиш маниерите си – отвърна ми тя и ми се усмихна. Поне не ме размаза гадно…

- Мдам… - проточих.

- Естествено, ти винаги си бил тромав и недодялан десантчик, та и за туй ти е простено де.

Засмях се сърдечно. Ли ми позволи да се оттегля с чест и й бях благодарен за това.

Мини на 40.

Първата стъпка в това да избере човек пътя на действие се състои в планиране на първите ходове. После обикновено само трябва да отговаряш на противника и е сравнително лесно. Знаех, че Ли смята, че трябва да играем двойна игра, комбинирайки дипломация и разузнаване. Знаех, че Ритер иска да атакуваме фронтално. Знаех също така, че фон Сийли иска да разузнаем внимателно Ариел 8, преди да предприемем каквото и да е. Майорът-йокхол пък твърдо беше против десанта, преди да сме обезвредили по някакъв начин планетарните защити. Но най-важното е основната линия – Дипломация (на 38), Разузнаване (на 41) или директна война (на 44)

Командната зала не се бе променила особено от последното ми идване. Дълга маса, сериозни хора насядали около нея. Само че този път имаше нови лица.

Естествено, най-колоритна беше Ли – синята й коса се полюшваше напред-назад, докато тя се клатеше на стола си, качила крака на масата. Беше заела полагащото й се място в дясно от мен, като мой пряк заместник.

Малко по-нататък на масата седеше индивид, който привличаше вниманието повече от Ли, макар да седеше изцяло по устав. Трудно е обаче да не привличаш вниманието, като си Йокхол. Йокхолите, като клиентска раса на Империума също участваха във флота и армията. Бяха прекрасни бойци и пилоти. Въпреки, че вече от повече от век служеха в армията, всички хора имаха трудности с възприемането им. Ключов фактор в това беше, че приличаха на котки.

Естествено, нямаха нищо общо с котките, като биология, но острите уши, късата муцуна и типичните очи, както и наличието на козина, веднага крещяха в очите на всеки човек “Котка!”. Козината им бе красива и мека и на човек му се искаше да я погали… докато не видеше двата реда остри зъби и шестте пръста с дълги по 6-7 сантиметра нокти. Самия факт, че нещо приличащо на коте се извисява на моята височина и ме гледа в очите винаги ме е карал да се чувствам странно, но пък Йокхолите бяха прекрасни приятели, великолепни войни и най-лошите инжинери в галактиката. В конкретния случай, гледката бе до някъде комична, защото Йокхолът спазваше устава до буквата – униформата му седеше добре, признавам, но баретите просто не са създадени за котешки глави…

Имаше още няколко нови лица, но не се опитах да ги запомня – всички бяха от антуража на Ли, значи са нейна работа и отговорност. Седнах на мястото си и въздъхнах – започваше сериозната работа.

Всички чакаха да докладват. Въпросът бе от къде да започна – прегледа на наличните ми сили (36) или да се опитам да им повдигна духа – моите офицери бяха разочаровани, че не получихме истински подкрепления, тези на Ли – че са ги свалили от фрегатата им и са ги пратили на някаква безмозъчна и безинтересна мисия, а Йокхола и другите армейски офицери – че ще се бият с цивилни (на 39)
52.*
53.

Доклад на Имперската Разузнавателна Служба от 22.03.2672г.

Субект: Населението на Система Ариел.
Проведените проучвания показват, че оригиналната информация, която намерихме записана в Имперския архив е непълна. Според новите проучвания, макар колония Ариел, като такава да е основана преди не повече от 97 години, 91 от които прекарани под Имперска власт, реално това е вторично основаване на колония, върху вече съществуваща такава. Не е ясно от кога съществува първоначалната колония, но можем да я датираме от ранните години на Империума, когато латинския е бил официален език.

Новопристигналите колонисти, разполагащи с много по-напреднали технологии от изолираните стари, бързо се установили сред управляващата военна каста на планетата. Според утвърдената политика на Империума, след присъединяването на Ариел, социално-политическият строй е запазен.

Управлява силно поддържана от колонистите аристокрация, възникнала от първите пълководци, но с идването на властта на Империума, функцията им е останала представителна. (Забележка от Саймън: Може би бунта е с цел да се възстанови подкопаната лоялност?)

Може би поради ограниченото население и липса на галактически технологии, социалната структура на колонистите е особена, с мъжете занимаващи се с воденето на войни и тежките и рискови задачи и жените им (многоженството е разрешено) управляващи именията и водещи преговорите. Аристократите са ограничени с вземането на до три жени, всяка от които има строго определени функции, докато простолюдието не търпи ограничения.

Ариелци едва в последните две десетилетия започват колонизиране на третата и петата планети в системата си. Макар и годни за живот, планетите имат нужда от мащабно тераформиране, което забавя разрастването на населението им. Малките колонии са във вечен недостиг на ресурси и технологии.

Ариел 4 от своя страна е ледена планета, с размери малко по-големи от тези на Тера. За разлика от Планетата-майка, обаче, Ариел 4 е покрита в по-голямата си част от лед, а останалата част от повърхността й е екваториална пустиня. Тънката линия на прехода от ледена пустош към пясъчна такава е единственото място, на което са съществували местни живи организми, унищожени при първото заселване на планетата. Планетата все още може да издържа пълната си популация, но след няколко години, ако темпа на естествен прираст се запази, Империума ще трябва да я снабдява с жито. Всъщност това е и основната причина, ариелци да се борят толкова настървено с тераформирането на Ариел 3 и 5.

Мини на 57.
54.

М1 + 10

- Добре, добре, само спри да ми досаждаш! Ако обаче те свалят да знаеш, че няма да те измъквам!

Ли подскочи като малко момиченце, на което са дали разрешение да отиде на дискотека и плесна с ръце.

- Благодаря Ви, капитане, няма да ви разочаровам. – отвърна уставно тя, а после съвсем не по устав ми лепна една целувка по бузата и се затича на някъде. Най-вероятно да се вмъкне в първия попаднал й лек изтребител и да скочи към някоя планета. Боже, дори не ме изчака да й дам заповеди. Добре, че има безжични комуникации за тази цел. Ли – вечната непредвидима и хаотична фурия. Поклатих глава и влязох в каютата си – трябваше да променя някои заповеди.

После мини на 68.

Време е да се запознаеш с част от дневника, различна от кодовете. Реших, драги ми читателю, да те въвеждам стъпка по стъпка в нужните правила, а не да ти ги струпам всички на главата изведнъж.

Първо искам да ти обясня за графата “