Атанаска методиева



Дата04.01.2017
Размер119.05 Kb.
Л И Т Е Р А Т У Р О З Н А Н И Е

ДИСКУРСИВНИТЕ ЗАКОНИ НА РУСКОТО ПИСМО ПРЕЗ 30-ТЕ ГОДИНИ

НА ХХ ВЕК. МОДЕЛ И СТРУКТУРА

Атанаска МЕТОДИЕВА


The article deals with the problems of the Russian epistolary tradition since the early 20 th century. Letter to the dictator is the basis of the text.


Повествователната енергия на писмото като жанр между литературното и нелитературното (Серафимова 1999) генерира смисъла, чрез който изследователският ни интерес ще нюансира галерията от изводи за епистоларния контекст през 30-те и 40-те години на ХХ век в Русия.

В случая контекстовият срез се явява и като парадигматична културна проекция на сталинското време и творците от периода (главно Цветаева, Булгаков, Пастернак и Ахматова). Интересуват ни както споровете около тях, така и неяснотите около теоретизирането върху полето на епистоларността в конкретни измерения – писмото като кореспонденция, а не като речеви тип на художественото слово. Една от основните задачи е да се разчетат кодовете и структурите на няколко писма, като по-скоро се отчете стойността им като комуникационен акт и случване в периода на сталинизма (времето от 1924 до 1961 г.).

Изучаването на литературното наследство на писателя е в някакъв смисъл тъждество на опознаването на социокултурната ситуация на епохата, то е невъзможно без обръщане към епистоларния материал, „в которых запечатленых личные, частные, деловые аспекты жизни отдельного человека, но вместе с тем содержатся черты, передающие дух времени”1 (Суровцева 2007). Културната кореспонденция на творците с представител на най-висшия представител на властта (ще въведем и конкретното понятие по-късно) дават представата за мярката на свободата и гласността в обществото, явяват се като форма на съществуване и взаимоодействие между творческата култура и властовата такава. Отразяват и развитието на жанра на руското писмо в тоталитарната епоха. Необходимо е още в началото на текста да акцентираме: общуването, валидно за писмата до вожда, не оглежда интелектуалните параметри и изисквания на 30-те години. Като подобно огледало може да осмислим писмата на Цветаева от 1910 година (силен пример за интелектуалната жажда и изтъкване на определени познания от жената в началото на века са писмата й до Волошин, Розанов, където основният код не е в общия тон „с просьбой о спасении”2, а в „благодарю Вас ... за письмо и книги”3, както и „сейчас читаю романы”4). Писмата, които ще обследваме, са в някакъв смисъл (като тип, природа и функция) отличаващи се както от предхождащи и следхождащи епистоларни дискурси, така и – в частност – от други писма на самите автори. Във връзка с това трябва да отбележим, че в много голяма степен тези писма са свързани с Голямата чистка (1934–1938), която Сталин провежда, както и с висшето ръководство на НКВД и Червената армия.

Ако писмата до Сталин на Ахматова, Пастернак и Цветаева са проблематизации на житейското, писмата на Булгаков (те са няколко) до Сталин са и творчески ангажирани. В този смисъл е необходимо да припомним, че жанрът на писмото е реално противоречив като „акт, жест и жанр“ (Георгиев 1984:101). Назоваването на комуникативния акт на въпросното писмо от периода е свързано и с посочване на известното раздвояване между информацията, която носи в себе си, и значенията си като комуникационен жест. Важно е, че бидейки и жест, комуникационният акт променя комуникационната ситуация и чрез самия себе си, а не само чрез носената от него информация. Писмата до вожда на партията се обединяват с едно различие – в три от случаите те се префункционализират от интимно писане и откровение в писма биографии (лишени от каквато и да е стилова украска). Говорейки за стилистичните изисквания на руското писмо през тоталитарната епоха, ще обобщим – руското писмо не се подчинява на определени риторически изисквания, както писмата в античността и примера с школата на Епикур, в която риториката систематизира за всички формата на речта и създава щампи за описание. Ако има риторическо изискване, то е свързано с необходимостта от риторика на убеждението. Тоталитарните писма попадат в борбата между интимния вик и жанра на литературната необходимост. В словесното, епистоларно действие на четиримата творци се наблюдава принципът на реалността (Русо), чрез който осъществяват своя комуникационен акт с вожда. Писмата са индивидуалният вик и жест на твореца, но като изява в житейски план. Интенцията за написването, или, иначе казано, жанровото раждане на писмата, не е обвързана с желанието за публикация, а с желанието за спасение на близките хора. В известен смисъл изводите, които можем да правим, ще са допирна точка по-скоро до жизнения път, отколкото до творчеството на въпросните автори; разбира се, писмата не са лишени от информативност и саморефлексия относно творчеството, но тази рефлексивност е лаконична, съпоставена с въпросните „ранни писма” на Цветаева, в които тя оценява творци от сантиментализма до съвремието.

Ахматова, Цветаева и Пастернак пишат своите писма до Сталин като зов за помощ, дързък ход, като заместител на действието им (не е липса на действие в смисъла на Фуко и Дерида) и автопортрет с конкретен адрес. Актът на писане спада към функционалното определение за писмото, което дава проф. Никола Георгиев: „писмото се пише, до писмото се прибягва, когато друг начин за общуване няма” (Георгиев 1984). Сядайки да пишат писмата си, творците попадат в поредната си ролева ситуация, като неизменно се обвързват с жанрова схема, а целият процес е компромис между личната индивидуалност и общата схема.

Естетическата програма за художественото творчество на 20-те и 30-те години е строго идеологическа, което влияе и върху жанра на писмото. Така например в първия номер на списание „На пост” („На посту” 1923:102-108) четем: „Партия должна выяснить и сказать, кто выполняет в литературе основную работу коммунистического воспитания масс, кто может быть использован в качестве вспомогательного отряда и с кем необходимо беспощадно бороться. Иными словами, необходима партийная линия в литературе, партийная литературная политика.”5

Творци като Ахматова, Цветаева и Пастернак трудно успяват да се впишат в програмата на Троцки за революцията като алгебра в действие. Бягайки от праволинейната задача на литературата, поставена от правителството, създават свой контекст, съвсем различен от този на работещите в армейските списания творци като К. Федин, Л. Леонов, Вс. Иванов. М. Булгаков също не се вписва в линията на октомврийците, основната му творческа стратегия (в смисъл на похват) е художествената ретроспекция към миналото, към времето на класическите произведения на Пушкин, Гогол, Сервантес, поставя епиграфи от Тургенев и Жуковски. Този интертекстуален подход води и до творческите му спадове, много от пиесите му се играят само по няколко пъти. Например репетициите на пиесата „Дон Кихот” са прекратени през април 1939 г, защото вече се репетира „Пътят към победата” на А. Н. Толстой (в настоящия текст няма да разглеждаме неговите пиеси, които отговарят на модела на социалистическата пиеса, като „Батум” и „Дните на Турбини”). Да се върнем отново на въпросните писма. Както отбелязва Александра Белкина, Булгаков придобива известност като виртуоз на административно-епистоларния жанр. А. Ахматова търси неговата помощ за написването на писмо до Сталин по повод ареста на мъжа и сина й, резултатът е положителен: Пунин и Гумильов скоро са освободени. Помощ оказва и Пастернак, чието писмо е с дата 2 ноември 1935 – ден след писмото на самата Ахматова (което говори, че те са били в една квартира през нощта на 2 срещу 3 ноември). Стилът на Булгаков в писмата е в някакъв смисъл оразличен (дори композиционно – забелязва се опростеност, насоченост, ясна посока). В писмото на Цветаева се забелязва ясна трансформация (трансформация с оглед на ранните й писма, в които е свърхрефлексивна) в посока на писмото биография. Композиционно-структурната схема на писмото й е ясна – очертава биографиите на мъжа си и Ариадна, като, разбира се, влага присъщия си творчески субективизъм. Субективизмът и творческата оценка присъстват и в четирите писма. Следователно колкото и писмото през 20-те и 30-те години да изменя своята семантика, то запазва и една от основните си черти – лично емоционалната отговорност пред вожда, която е и риск. Ако погледнем исторически и се опрем на античните писмовници (съчинения, в които е представено теоретическото осмисляне на жанра на писмата), в които има ясна класификация на типовете писмо (вземаме тази с 21 пункта), то писмото на Цветаева до вожда се доближава до решителното, умолителното, обяснителното и защитното писмо. Обговарянето на структурата на писмата е и проследяване на тяхната конкретна културно-историческа семантика, пътят ни в известен смисъл към културните правила на Сталиновото време.

По скалата, която прилагаме6, композицията на Булгаковото писмо се движи от семантиката на обяснителното (в подробности описва всичко около творческото случване/неслучване с четири от пиесите си – „Дните на Турбини”, „Зойкина квартира”, „Пурпурният остров”, – както и около забраната им), след което наблюдаваме и плана на упрекването (неспазеното обещание на критиката за внимание към произведенията): „по мере того, как я выпускал в свет свои произведения, критика в СССР обращала на меня все больше внимание, причем ни одно из моих произведений, будь то беллетрическое произведение или пьеса, не только никогда и нигде не получило ни одного одобрительного отзыва, но напротив...”7. Следващата линия, която спазва писмото, е иносказателна, в смисъла на житейско споделяне, предзадаващо най-важните семантични пластове на писмото, които са и неговата сила: умолителния и въпросителния. Необходимият извод се позовава на факта, че Булгаковото писмо е вик за творческа необходимост от свобода, или, иначе казано, писмото не излиза от сферата на културния зов на индивидуалиста в началото на века. Ахматова, Пастернак и Цветаева акцентират върху умолителния пласт: милост за арестувания. По-сложно от композиционна гледна точка и целенасочено риторически е писмото на Цветаева. Откроява се от останалите с три-биографична схема: своеобразна биография на Цветаева, на Ефрон и на Ариадна. Цветаева използва принципа на структуриране на писмото биография, за да убеди в невинността на близките си. Реториката на Цветаева представя Ефрон и Ариадна чрез израза „человек Советский Союз и идею комунизма любил больше жизни”8; оценъчната позиция на Цветаева въвлича в противоречие самата себе си. От една страна, твърди, че Ефрон не е споделял политическия си живот: „В свою политическую жизнь он меня не посвящал”9, следователно осмислянето на семейството й като вярно на социалистическия живот е в известен смисъл оспоримо откъм истинност.

Екатерина Суровцева изгражда тезата си, че, разглеждайки епистоларното наследство на автора, можем да изградим образ и на получателя на писмото. В писмата до Сталин механизмът автор–читател липсва. Епистоларното наследство на творците от периода рамкира специфичен контекст. Защото от писмата не получаваме информация за възгледите на автора за съвременната му литература (това правят и четиримата творци в другите си писма). Оценката за собственото творчество си позволява само Булгаков, защото природата на неговото писмовно „искане” го изисква. Останалите трима се реферират като творци, но не изразяват отношение, биографичното сякаш надделява, оценката е заменена от дати и доказателствени изводи за невинност. Специфичният контекст може да бъде обозначен като „писмо до властта”, „писмо до вожда”10, в общия епистоларен контекст на 30-те години носи своите различия, погледнато исторически обаче той е наследен и появата му не е несвоевременна. Един от жанровите предшественици на „писмото до вожда” са писмата на Андрей Курбски до Иван ІV Грозни. Пример за друго епистоларно общуване на литератор с правителство дава епохата на царуването на Екатерина ІІ. Парадигматични са и писмата на Пушкин до Александър І и Николай І. Пушкиновото писмо до Александър І корелира по тематика с писмата на творците от ХХ век, изявява се с историческа конкретика: „Таковы были мои размышления. Я поделился ими с одним другом, и он вполне согласился со мной. Он посоветовал мне предпринять шаги перед властями в целях реабилитации – я чувствовал бесполезность этого” (Пушкин 1977–1979: т. 10:617). Ситуацията е почти архетипна за сюжета „поет и власт” и тя настойчиво и многократно се повтаря в съветска Русия и СССР (Суровцева 2007). Разбира се, необходимо е да отбележим, че писателско-властовият сюжет (както го означихме) не се ограничава в рамките на епистоларната традиция. Творците от периода създават стихове оди за Сталин (пример са стиховете, които Ахматова пише за вожда, за да спаси сина си), възхвалата е най-силна в областта на драматургията и по-точно в комунистически пиеси, в които вождът е охудожествен като герой.

Унаследяването на епистоларния модел от ХIХ век в руското писмо на XX век, за който говорихме, е важно, но отликата на дискурса „писмо до вожда” изпъква в съпоставка с епистоларен модел от десет-двайсет години по-рано. Модел, в който проговарят както сантиментални, така и философско-сетивни гласове на въпросните автори. Факт е, че писмото в съветското време придобива масов характер. Повечето от писмата представляват рапорти, телеграми, приветствия, поздравления. Въпросът е дали творческата интелигенция усвоява патоса на времето. Милиони епистоларни жалби се изпращат до Сталин с надеждата за помилване на близки хора. Възниква нещо като пощенско-телеграфна епидемия (Поповский 1991:217). В този смисъл писмата до вожда, които пишат представителите на интелигенцията имат културно-историческа стойност. Първичното тълкуване изисква да се приемат като доказателство за бедственото положение на значителна част от руската интелигенция в СССР и същевременно да се усети истинският им духовен свят в граничната ситуация (А .Ахматова ще заяви, че след арестите се е разболяла от рак), като същевременно тези писма са и доказателство за начина на живот в страната по това време. Този прочит е ясен. Остава обаче да не забравим, че историческото време влияе преди всичко на субстанцията на жанра писмо.



Ако разгледаме писмото на М. Цветаева до Б. Пастернак с дата 25 юни 1935 г., ще открием съвършено различен модел, противоположен на биографичния. Основата на писмото е саморефлексивното осмисляне. Вглеждането в другия творец, желанието за среща. Тук е налице и една от характеристиките на писмовния модел (означихме я по-рано): способността на писмото да изгради образ на получателя: „Выходит – сейчас я просто тебя из себя – изъяла – и поставила – как художник холст – и возможно дальше – отошла. Теперь я могу сказать: – А это Борис Пастернак, лучший русский поэт, мой большой друг, говоря этим ровно столько, сколько сама знаю.”11 (Цветаева 1931) Погледнем ли природата на по-ранните писма на Цветаева, например това до Розанов от 1914 г., ще установим засилване на субектно-оценъчната основа на писмата, образът на получателя е засилено-идеализиран: „Я ничего не читала из Ваших книг, кроме “Уединенного”, но смело скажу, что Вы – гениальны. Вы все понимаете и все поймете, и так радостно Вам это говорить, идти к Вам навстречу, быть щедрой, ничего не объяснять, не скрывать, не бояться.”12 (Цветаева 1914). Зададохме някои от параметрите на руското писмо от 1910 до 1935 г. Остава ни да предположим докъде стига типологията на писмото към края на 40-те. Философската енергия се трансформира в зов за помощ в съобщително изречение. Фикционалното и житейското обвързват себе си чрез лаконичното изречение на Цветаева до Съвета на Литфонда: „Прошу принять меня на работу в качестве судомойки в открывающуюся столовую Литфонда.”13
ЛИТЕРАТУРА
Лелевич 1923: Лелевич, Г. Нам нужна партийная линия. – На посту, 1923, № 1, 101–108, http://www.ruthenia.ru/sovlit/j/3009.html.

Георгиев 1984: Георгиев, Н. Negligentia epistolarum. Сборник в чест на проф. Т. Боров. С., 1984.

Суровцева 2007: Суворовцова, Е. “Письмо вождю” в русле мировой и русской эпистолярной традиции. – В: Болгарская русистика, 2007, № 3–4,

http://open.slavica.org/index.php/bulrus/article/viewFile/152/186

Серафимова 1999: Серафимова, М. Жанрови идентификации на писмото (проблеми на литературната идентификация). – Литературна мисъл, № 2, http://www.slovo.bg/old/lit-mis/199902/mserafimova.htm

Пушкин 1979: Пушкин А. С. Полное собрание сочинений. В 10 т. Ленинград, 1977–1979.

Поповски 1991: Поповский, М. Дело академика Вавилова. М., 1991.

Цветаева: Цветаева, М. Письма, http://www.ipmce.su/~tsvet/WIN/letter1.html

1 ...в които са запечатани лични, частни, делови аспекти от живота на отделния човек, но заедно с тях се съдържат черти, предаващи духа на времето.

2 с молба за спасение

3 благодаря ви за писмата и книгите

4 сега чета романи

5 Партията е длъжна да изясни и каже кой изпълнява в литературата основната работа на комунистическото възпитание на масите, кой може да бъде използван в качеството на вспомагателен отряд и с кой е необходимо да се борим безпощадно. С други думи, необходима е партийната линия в литературата, партината литературна политика.

6 Даваме парадигмата на античния писмовник:

  1. дружески тип

  2. препоръчително

  3. пренебрежително

  4. упрекващо

  5. решително

  6. порицаващо

  7. вразумяващо

  8. застрашаващо

  9. хулително

  10. хвалебствено

  11. съвещателно

  12. умолително

  13. въпросително

  14. отговарящо

  15. иносказателно

  16. обяснително

  17. обвинително

  18. защитно

  19. поздравително

  20. иронично

  21. благодарствено

7 ...в степента, в която пуснах своите произведения на бял свят, критиката в СССР обръщаше на мен все повече внимание, при това ни едно от моите произведения, било то белетристично произведение или пиеса, не само никога, но и никъде не получи ни един одобрителен отзив, даже напротив...

8 ...човек на Съветския съюз и идеята на комунизма обичаше повече от живота си

9 ...в своя политически живот, той не ме посвети

10 «Письмо вождям Советского Союза» написано А.И. Солженицыным в 1973 году и в 1974 году опубликовано издательством «YMCA-Press».

11 Излиза, че – сега аз просто тебе от себе си – иззех – и поставих – като художник на платно – и възможно по-далече – си отидох. Сега аз мога да кажа: - А, ето го Борис Пастернак, най-добрият руски поет, мой голям приятел, говоря за това абсолютно толкова, колкото сама знам.

12 Аз нищо не съм чела за Вашите книги, освен за „На усамотения”, но смело казвам, че Вие сте гениален. Вие всичко разбирате и всичко улавяте, и е така радостно да говоря това на Вас, идвайки срещу Вас, бъдейки щедър, нищо не обяснавате, не скривате, не се боя.

13 Моля приемете мен в качеството на миячка на съдове в откритата столова на Литфонда.




Каталог: dokladi -> 2010
dokladi -> Публикуваните доклади са без редакционна намеса. Те са представени на: общо заседание с тема "Държавната политика на библиотечното дело. Роля на професионалните и неправителствените организации"
dokladi -> Доклад за изпълнение на дейностите, за които е предоставено комплексно разрешително
dokladi -> Доклад по околна среда (гдос) за изпълнението на дейностите за 2009 г., за които е предоставено Комплексно разрешително №355-но/2008 г
2010 -> Катя терзийска
2010 -> Елена борисова
2010 -> Жени иванова
2010 -> Емблематични немски и български филми с диаболични мотиви от началото на ХХ век
2010 -> Вината и понятието за морал – през очите и сърцето на роберто савиано и книгата му „гомора“


Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница