Аз мисля, че изобщо е излишно да се пише предговор към автобиография. Ако човешкият живот има някакъв предговор, той е от такова интимно естество, че за него изобщо не се пише

Аз мисля, че изобщо е излишно да се пише предговор към автобиография. Ако човешкият живот има някакъв предговор, той е от такова интимно естество, че за него изобщо не се пише. Но на мен предговорът ми е необходим, за да оправдая начинанието си да напиша автобиография — работа, с която обикновено се занимават само пропаднали политици, изгонени владетели, безделници-пенсионери, бивши дворцови дами и членове на Академията на науките. Ето на това оправдание аз ще посветя предговора си.

Преди време срещу мене бяха започнали цяла хайка. Всичко живо, което беше хванато от крастата да пише, започваше да се чеше о мене и аз бях станал нещо като домашно упражнение за всички ония, които, разбира се, започваха своите литературни упражнения с критика. Всички те доказваха шумно, че у мене няма нито духовитост, нито талант. След като ми създадоха по тоя начин известна репутация на човек, лишен от духовитост и от талант, започна да се шушука, че тая репутация била достатъчна квалификация за мен да бъда избран за член на Академията на науките и изкуствата и че всеки момент вече мога да очаквам това да стане. И тъй като всеки академик е длъжен да си напише автобиография, то аз реших да събера, докато е още време, материалите за своята. Защото на нашите академици за тази работа са им необходими по няколко години, а има и такива, които така си и умират, без да довършат това толкова велико и важно дело, поради което днес нищо не знаем нито за техния живот, нито за научната им дейност — ето от тия съображения се ръководех, когато започнах да пиша тая книга.

Описанието на своя живот започвам с рождението си, защото смятам, че това е най-естественото начало. Изхождайки от тоя факт, аз не се впускам в описание на всички ония неща, които са предхождали моето раждане, понеже за тях вероятно няма и никакви сведения. Автобиографията завършвам с женитбата си, защото намирам, че след женитбата си човек всъщност няма вече автобиография.

Впрочем времето от рождението до женитбата представлява в човешкия живот един период (с много подпериоди) — горе-долу както в историята времето от появяването на сърбите на Балканския полуостров до гибелта на сръбското царство на Косово се брои за един голям период с много подпериоди. И в човешкия живот периодът от рождението до женитбата може също да бъде наречен „период от появяването до гибелта“, така както и следващият период и в живота, и в историята с пълно основание може да се означи като „период на робство и страдания“.

Затова и аз се спирам само на първия период — от появяването до гибелта. Описанието на останалата част от моя живот съм предоставил на един мой приятел, извънредно талантлив и порядъчен господин, за когото съм уверен, че нищо не предава така, както е станало, а винаги го допълва, докарва и замазва, стремейки се всячески да го разкраси. Такива хора са много подходящи за биографи на писатели и на хора на изкуството, защото в техните биографии по принцип всяко нещо се разкрасява, за да изглежда великият покойник в очите на потомството колкото се може по-възвишен и по-благороден. Биографите на писателите и на хората иа изкуството в това отношение много приличат на модистките и на шивачките. И те се ръководят от шивашкия принцип: „Това ви отива отлично“ и по него кроят и дотъкмяват биографията на великия човек, така че тя да му подхожда колкото се може по-добре. Ако дамата има лоша фигура, шивачката ще направи хиляди джувки, за да я прикрие, а ако писателят има лошо минало, биографът ще измисли хиляди анекдоти, за да го замаже; ако дамата е малко гърбава, шивачката ще измисли такава кройка, че това да не личи, а ако творецът е с малко гърбав морал, биографът ще измисли такива обяснения, че неговите пороци ще изглеждат като добродетели.

Спомням си например един случай, на който бях свидетел и който след това четох преработен в една биография.

Една сутрин, мъртвопиян, поетът Н. Н. срещна своя бъдещ биограф. В живота си великият покойник често се напиваше като свиня, но тоя път така се беше нарязал, че не можеше дори да си намери къщата.

— Слушай, приятелю — каза той, олюлявайки се, и се облегна с цялата си тежест на своя бъдещ биограф, — ония свини, дето пиха с мене, ме оставиха и сега няма кой да ме отведе у дома. А аз, виждаш ли, бих могъл да намеря Голямата мечка на небето, но къщата си хич не мога да намеря.

Ето как гласеше тоя епизод в биографията („Спомен за покойния Н. Н.“):

„Срещнах го едно утро печален и посърнал. Челото му беше мрачно, а очите, същите ония очи, които така дълбоко проникваха в човешката душа, имаха някакъв странен израз и бяха пълни с болка и упрек. Когато се доближих до него, той се облегна на рамото ми и каза:

— Лутам се, лутам се из живота, защото всички приятели ме напуснаха. О, за мене е по-лесно да намеря небесните пътища, от колкото път в живота. Чувствувам се самотен. Отведи ме, отведи ме!“

Тук биографът даваше обширен коментар, обяснявайки дълбочината на тия думи на покойника.

В биографията на един художник прочетох, че приживе той имал големи неприятности вследствие конфликта, възникнал между остарелите възгледи на нашето общество и неговото възвишено изкуство. Това се отразило дори върху неговото творчество. От портрети с рембрандовски колорит и маниер, от композиции с богата фантазия той изведнъж преминал на пленерна живопис, пълна със слънце и светлина. На мен ми бе известен един от тези конфликти между неговото възвишено изкуство и застарелите възгледи на обществото. Той живееше у един шивач, който за четиридесет динара месечно му даваше освен квартира всяка сутрин и по едно кафе и гладеше безплатно панталоните му. За да се отблагодари за това внимание, той нарисува портрет на шивача и на жена му. По тоя повод вероятно между тях възникнала малко по-тясна близост и оттогава жената на шивача започнала да му служи за модел. И кроячът ни най-малко не се смущавал, когато заварел жена си в поза на Атина Палада с театрален шлем на глава и с копие в ръка. Но когато веднъж ги заварил: нея — в позата на спартанската царица Леда, а художника край нея — в ролята на лебеда^[1], остарелите възгледи на нашето общество заговорили в него. Тогава, без да иска да знае, че влиза в конфликт с възвишеното изкуство, шивачът така натупал лебеда, както може да стори това само човек с остарели възгледи. Със същата ютия, с която всяка сутрин му гладел панталоните, той му изгладил ребрата, а с шивашката игла марка „Сингер и сие“ така го надупчил, че художникът трябвало да лежи шест седмици в болницата. Оттогава той съвсем изостави портретите и композициите и се отдаде на пленерна живопис, използувайки за модели кози и жребчета, сигурен, че по тоя начин няма да влезе в конфликт нито с остарелите възгледи па нашето общество, нито с ревнивите шивачи.

Същото нещо, само малко по-иначе, се случи с един композитор. В биографията му прочетох, че след първите силни и емоционални композиции в творчеството му настъпил известен застой, след което той започнал да композира черковна музика. Биографът обясняваше тоя застой с неуспешния брак на композитора, когото бившата му съпруга не могла да разбере. Композиторът трябвало да подготви една певица за соловата сопранова партия в една негова композиция. Тая подготовка продължила малко по-дълго и накрая, изглежда, певицата добре възприела даваните й уроци. Но жената на композитора съвсем не могла да ги възприеме. И вместо овации и букети, които очаквала певицата на концерта, на генералната репетиция жената на композитора счупила в главата й новия си чадър. След тая случка настъпил застой в дейността на композитора поради това, че жена му не могла да го разбере достатъчно добре. По-късно композиторът преминал към черковна музика, но не толкова от религиозни чувства, а защото обещал на членовете на духовния съд да композира нова литургия, ако решат бракоразводния процес в негова полза.

Ето така се кроят биографиите на великите хора, така се пишат биографии в крояшката работилница за биографии. И в това е добрата страна на тия биографи, страна, която историята на литературата широко използува. Но биографите имат и една лоша страна, която на всяка цена трябва да се преодолее или поне да се ограничи. Те имат обичай след смъртта на някой известен човек да се вмъкват в къщата му и с полицейско усърдие да тършуват в чекмеджетата, да преравят всички хартии и хартийки, които могат да се намерят в дома му. Но и това не им стига — те започват истинско съдебно следствие: Събират отвсякъде писма на покойника, училищните му свидетелства, квитанции и всякакви други документи и след това с търпеливостта на страстни изследователи ги дешифрират, коментират, обясняват, разместват думи, преместват изречения и в края на краищата въз основа на новите данни така разкрасяват покойника и така обръщат наопаки написаната му вече биография, че тя започва да прилича просто на обърнато палто с нова кадифена яка и нова подплата, чийто горен джоб е преминал от лявата страна на гърдите на дясната. Впрочем трябва да се има пред вид, че в тези биографски кроячници не само се кроят нови биографии, но и гладят, вадят им лекета, обръщат ги и ги кърпят, ако на някоя от тях се появи дупка. Спомням си например биографията на един наш заслужил и известен учен, професор Стоян Антич. Тя беше написана още на времето си съвсем благоприлично и самият покойник, който я бе прочел още приживе в един календар, нямал, както чувах, никакви възражения. Според тая биография покойникът е роден през 1852 г. в Петровац. Майка му се казвала Ангелина, а баща му Милко бил търговец на свине. Стоян завършил първоначално училище в Петровац, прогимназия в Пожаревац, а гимназия и университет в Белград. Понеже по специалност бил естественик, щом станал учител, назначили го да преподава немски език и гимнастика. В тия области той развил такава дейност, че дори написал обстойна научна студия за следите на сръбския език в санскритски. Но двадесет години по-късно, след като биографите му се бяха добрали до разни негови лични писма, аз прочетох съвсем друга негова биография, написана въз основа на „нови податки“. Според тая нова биография покойният се наричал не Стоян, а Спиро. Той погрешно носел името Антич, защото истинското му презиме било Николич. Ангелина се е наричала неговата мащеха, а майка му се е казвала Мария. Баща му се наричал не Милко, а Мият и не бил търговец на свине, а поп. Покойният Спиро се родил не в Петровац, Пожаревацки окръг, а в Раковац, Ягодински окръг. Прогимназия е учил не в Пожаревац, а в Ягодина. В Белградския университет той не е учил, защото е завършил земеделско училище в Кралево. Като учител той не е преподавал немски език и гимнастика, а вероучение и нотно пеене. Покойният е написал студия не за следите от сръбския език в санскритски, а за влиянието на горите върху климата.

Уверявам ви, не би ме учудило, ако биографите докажат въз основа на събраните данни от писма и другите автентични документи, останали след смъртта на някой велик човек, че покойникът изобщо не е съществувал. Какво ли не са способни да намерят тия биографи в личните писма на покойника, и особено в ония, които е написал, преди да е предполагал, че ще стане велик покойник. Защото, когато някой стане велик, той, разбира се, разкрасява и писмата си така, че да могат да се публикуват — също както една жена, след като си спечели име на хубавица, се гласи така, че да може да задържи тази си репутация. Четох например едно писмо от един голям човек, академик, в което той иска от наемателя си да му плати наема. В него той пишеше, че животът от материална гледна точка наистина е отвратителен, че ежедневните грижи тровят великите души и още много други афоризми за живота. Цялото писмо бе написано с оглед, че евентуално ще бъде отпечатано. След множество такива тъжни разсъждения за живота следваше фразата: „Но в живота съществува известен ред, от който не може да се отклоним.“ Изхождайки от тая мъдрост, той искаше от своя наемател наема за три месеца. Наема, разбира се, той получи едва след като срещна лично наемателя, напсува го устно до пето коляно (това не може да се напечати) и го заплаши, че ще го пребие като куче.

Друг един велик мъж, опасявайки се, че писмата му може да видят бял свят след смъртта му, винаги ги завършваше с фразата: „След прочитането на настоящото, моля да ми бъде върнато обратно.“ Това се превърнало до такава степен в навик за него, че веднъж, подписвайки разписка за хонорар, написа на края: „След прочитането на настоящото, моля да ми бъде върнато обратно.“ Познавах едни виден наш учен, у когото страхът да не остави писмени следи след смъртта си се бе превърнал в истинска мания. Той се беше отказал да пише каквото и да било и умря като признат учен, без да е написал нито ред през живота си.

Ето това са главно хубавите и лоши неща, които могат да се случат, когато човек се остави да стане жертва на биографите. Затова не е ли по-добре да си напишеш автобиография и да избегнеш по тоя начин всякакви възможни случайности.

Но аз ще бъда нескромен, ако кажа, че единствено горните съображения ме накараха да напиша автобиографията си. Преди всичко тези съображения не могат да бъдат единствени, понеже аз не се смятам за велик човек и от тая страна съм сигурен и спокоен, убеден, че моите лични писма по-добре ще послужат вероятно на зарзаватчиите за правене на кюляфи, отколкото на биографите като източник за податки.

И ако при все това аз написах тая книга, то е само защото исках да отбележа с нея шестдесетгодишнината си и обръщайки се сега назад, обхождайки с поглед близкото и по-далечно минало — да се върна чак до далечната младост — най-скъпите дни от живота. И макар че ми е известна мъдрата мисъл на френския писател Ги дьо Мопасан, че „няма нищо по-страшно от това стар човек да се рови в младостта си“, аз го правя под действието на същия оня импулс, който възкресява пред очите на удавника само за няколко минути преди смъртта цялата картина на миналото чак до далечната младост.

Но не за да оплаквам миналото, се обръщам аз назад. Напротив, обръщам се, за да се посмея с оня смях, за който с най-голямо основание именно сега може да се каже: „Който последен се смее, най-добре се смее“.

Трима из една душа поехме ние още от първия миг след моето раждане пътя на живота. Когато за първи път съм се засмял в майчините скути, от тоя смях съм се родил аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчините скути сянка на грижа е легнала на челото ми, от тая грижа съм се родил пак аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчините скути съм заплакал, от тоя плач съм се родил пак аз и съм поел своя път в живота.

Пътищата ни бяха различни.

Оня, който се роди в първия ми плач, прекара живота си в сълзи. Само беди и неволи срещна той в света. Всичко му изглеждаше мрачно, небето за него бе винаги покрито с облаци, земята — оросена от сълзи. Той съчувствуваше на всяка мъка, болеше го всяка неволя, страдаше с всяко нещастие. Той плака над чужди неуспехи и ля сълзи над чужди гробове.

Оня, който се роди от моята първа грижа, премина живота под бремето на тежки грижи и грохна под тях. Той ту се тревожеше за правилния ход на слънцето, ту го измъчваше мисълта, защо земята не се върти в обратна посока, защо реките са криви, моретата — дълбоки, планините — високи? С дълбоки бръчки на чело той се спираше пред всяко явление и отдаваше всичките си сили за неговото решение, задълбочаваше се във всеки проблем, изправяше се срещу всяка трудност И така вървеше в живота, превивайки се под бремето на грижите.

Оня, който се роди от моя първи смях, премина живота с усмивка на уста, гледайки на всичко с весел поглед и ведра душа. Той се смееше и над недостатъци, и над добродетели, защото често добродетелта е много по-голяма слабост, отколкото всеки друг недостатък. Той се смееше и над високопоставения, и над унизения, защото високопоставеният често е по-низш духом, отколкото оня, когото гледа отвисоко. Той се смееше и над глупостта, и над мъдростта, защото мъдростта много пъти е сбор от човешки глупости. Той се смееше и над лъжата, и над истината, защото много пъти за хората истината е по-тежка от лъжата. Той се смееше и над правдата, и над заблуждението, защото правдата е често по-нетрайна от заблуждението. Той се смееше и над любовта, и над омразата, защото любовта често е по-егоистична от омразата. Той се смееше и над скръбта и радостта, тъй като скръбта често бива престорена, а радостта — много рядко. Той се смееше е над щастието, и над нещастието, защото щастието е винаги измамно, а нещастието — никога. Той се смееше и над свободата, и над тиранията, защото свободата е често само гола фраза, а тиранията винаги е действителност. Той се смееше и над знанието, и над невежеството, защото знанието има предел, а невежеството е безпределно. Той се смееше над всекиго, над всичко, смееше се, смееше се, смееше се …

А когато изтекоха пълни шест десетилетия (това било, казват, средната продължителност на човешкия живот), срещнаха се тогава тримата пътници, събраха се пак в същата душа, от която бяха поели в живота, и си дадоха равносметка за онова, което бяха видели по света през своя дълъг път.

Пръв заговори оня, който бе носил грижите на целия свят:

— Изморих ума си и изтощих душата си от мъка по хорските неволи.

— Освободи ли поне хората от тях, та да им стане по-леко?

— Не, защото грижата е неразделен спътник на човека. Тя е предпоставка за човешкия напредък. Убедих се, че е истински грях спрямо човечеството да му се отнеме грижата.

— А опозна ли поне живота през своя дълъг път?

— Не, не можах глава да вдигна от грижи.

След него думата взе оня, който цял живот бе проливал сълзи:

— Очите ми изтекоха от плач и душата ми се превърна в пустиня от скръб по човешките страдания!

— И можа ли поне да изкупиш човешките мъки?

— Не, страданието си остана между хората, защото, казват, животът е страдание и без страдание няма живот.

— А опозна ли поне тоя живот?

— Не, сълзите замъглиха очите ми и аз не можах нито да видя, нито да разбера нещо.

Взе думата и третият, който цял живот се бе смял:

— Устата ме заболяха от смях — толкова смешно има сред хората и в живота им. Колкото повече опознавах живота, колкото по-отблизо опознавах хората, толкова повече се смеех. Дори и сега, на стари години, когато се обръщам назад, умирам си от смях.

На този, третия, които, смеейки се в живота и над живота, извървя своя жизнен път, на него възлагам аз да напише страниците иа тая моя юбилейна книга, защото единствен той е видял живота.

ОТ РОЖДЕНИЕТО ДО ПЪРВИЯ ЗЪБ

Макар че смъртта е единственият най-достоверен факт в живота на човека, все пак всеки, който пише автобиография, обикновено избягва да започне с нея. Така че и аз ще трябва да се примиря с този общоприет обичай и да започна от рождението, при все че именно то често пъти е спорен факт в живота на човека. В моята биография например дълго време не беше изяснен въпросът за годината па моето рождение и едва накрая се установи, че съм се родил на 8 октомври 1864 година.

Предишните твърдения на моите биографи, че съм роден през 1866 година, отпаднаха благодарение старателните изследвания на господин проф. Миленкович. Първото твърдение на моите биографи почиваше на открити документи, според които аз съм завършил първи прогимназиален клас през 1878 година. Предполагайки, че съм тръгнал на училище на седем години и съм завършил четирите първоначални класа и първия прогимназиален на дванадесет години, те заключаваха, че съм се родил през 1866 година.

За да разреши спора, господин Миленкович се впусна в издирване на по-стари архиви, прерови всички стари училищни протоколи и установи неоспоримия факт, че в първи прогимназиален клас аз съм престоял цели три години, от което може да се извади заключението, че съм се родил в 1864 година. Аз изказвам благодарност на господин професора, че разясни тоя въпрос, та сега той на всички ни е ясен и никой няма вече да изпада в заблуждение.

Искам между другото да обърна внимание върху още нещо. По времето на моето рождение и дори малко по-рано сред народите на Балканския полуостров се е зародила идеята за сближение и обединение, за да могат те с дружни сили да се захванат за общото освободително дело. Изглежда, че аз съм бил нещо като пръв опит на това сближение, тъй като представлявам един вид живо въплъщение на единството на балканските народи. И ако не бях задължен на сръбската народност за млякото, с което съм закърмен в първите си детски дни, кой знае дали днес не щях да бъда вече застрелян като гръцки министър, или дали нямаше като фалшив румънски княз да пилея по световните курорти парите на стари френски вдовици. А може би, поддържан от разни чужди държави, щях да водя чета кръвожадни бандити по албанските планини, очаквайки удобен момент, за да съставя министерски съвет от бандата си?

Спор има не само за датата, но и за мястото на моето рождение. Едни биографи сочат като мой роден град Белград, а други — Смедерево. Цялата бърканица произлиза от това, че и двата града се отричат от мене, нито един не признава, че съм се родил в него и всеки ме прехвърля на другия. По тоя въпрос не мога да се позова на паметта си, но от близките си знам някои подробности, които изясняват работата. Баща ми е бил заможен белградски търговец, но точно по времето, когато съм се родил аз, той фалирал, събрал остатъка от имуществото си — в това число и мен — и се преселил в Смедерево. Цял живот няма да му простя това аз — да ме накара да се родя като син на богат баща и после, след като вече съм роден и не мога да се върна назад, да ме постави пред свършения факт, че съм кръгъл сиромах. Още повече, че при толкова деца той можа да избере тъкмо мен, за да си направи тая лоша шега.

Щом става дума за баща ми като шегаджия, трябва да добавя, че и моите по-далечни предци, по всичко личи, са били шегаджии. Това мога само да предполагам, защото за дедите си зная твърде малко. Зная само, че те не са носили същото фамилно име, което нося аз. И досега не е известно кое е истинското ми презиме и бог знае чие е това, което нося днес. Възниква следователно интересният въпрос: кой от моите предци и при какви обстоятелства е забравил презимето си? Знае се, че един мой роднина забравил презимето си, когато навършил двадесет години и военното окръжие започнало да се интересува за него. Добре, това вече разбирам, но тая причина не е могла да съществува, когато и онзи мой прадядо е забравил презимето си. За да разгадая тази загадка, ми остава следователно само предположението, че някой мой прадядо е умрял някъде в чужбина, и то под чуждо име, т.е. с фалшив паспорт.

Винаги, когато размишлявам върху тая подробност от моята биография ми се струва, че сигурно представлява страшно весела шега да умреш под чуждо име. Покойният навярно изпитва особено удоволствие, че е успял да подведе останалите да го погребат под чуждо име. Колко различни усложнения, кое от кое по-интересно, може да предизвика това! Виждайки се понякога в подобно положение, аз предварително се наслаждавам само като си представя объркването на моите кредитори, които дори и мъртъв биха ме смятали за свой длъжник (макар че и приживе за тях аз съм бил винаги мъртъв), или положението, в което ще се намери жена ми, която, макар и истинска вдовица, няма да може да бъде вдовица; наслаждавам се и като си представя положението и на учителя Сима Митрович, който вече няколко години със злобно удоволствие си записва мисли за надгробната реч, която ще произнесе пред черквата на погребението ми. Представям си още много и много такива объркани и заплетени положения.

Родил съм се в една стара къщичка недалеч от Белградската катедрала. По-късно тая къщичка бе заличена от лицето на земята и на нейно място днес се издига голямата сграда на Народната банка. Така че точно там, където е била стаята, в която съм се родил, днес се намират банковите трезори. И ако сега се яви, да кажем, едно благородно поколение и поиска да означи с паметна плоча мястото, където съм се родил, то надписът „Тук е роден…“ и т.н. трябва да се постави на Народната банка точно над сутеренните прозорци с дебели железни решетки, където са трезорите със златното банково покритие. Представете си само до какво заблуждение би довело това някои мой бъдещ биограф, който въз основа на тоя факт ще доказва може би, че съм извънбрачно дете, родено от незаконната връзка на директора па Народната банка с вдовицата на портиера. За да спаси директора от един скандал, който би могъл да се отрази зле дори върху банковия кредит в чужбина, вдовицата на портиера, по решение на управителния и контролния съвет на банката, се скрила между касите със златното банково покритие. Тук тя ме родила и ме пъхнала в едно хранилище, тук ме открила по-късно една комисия за проверка на държавните ресурси и ме внесла в баланса, в графата за приходи. „Излязъл от хранилището на Народната банка, носещ подписа на нейния управител — за него, разбира се, не бе трудно да запази висок курс в живота“ — така приблизително би завършил своите разсъждения моят бъдещ биограф. Но, както изглежда, у нас, слава богу, скоро няма да се появи едно такова признателно поколение, така че аз съм осигурен от подобно недоразумение в биографията ми.