Аз съм пътят и истината



страница1/8
Дата15.11.2017
Размер1.11 Mb.
#34656
  1   2   3   4   5   6   7   8
АЗ СЪМ ПЪТЯТ И ИСТИНАТА,
И ЖИВОТЪТ
(c) Антоний Хубанчев, 1997

Всички права запазени


Първо издание

(c) Издателство "Нов Човек", 1997

София 1303, ул. "Антим I" 28
ISBN 954-407-082-6
Редактор: Вельо Чернирадев

Графичен дизайн: Зорница-София Попганчева

СЪДЪРЖАНИЕ
Аз съм пътят и истината, и животът --
ни казва Иисус Христос 7
Част първа. ЖИВОТВОРЯЩА ВЯРА

Молитва за благословение 13

Великата тайна на бъдещето 15

Ако Христос не се роди в сърцето ти 21

Зовът на викащия в пустинята 24

Среща с Бога 26

Великият дар на свободата 29

Огнена тайна 31

Всеопрощението 35

Безсмъртната сила на духа 37

Между "Осана!" и "Разпни Го!" 40

Живот, осиял целия космос 42

Духовна жажда 47

Съдбоносният кръстопът 49

Полюси на живота 52

В сиянието на светостта 57

Призвани за безсмъртие 59

Радостта човешка обича Бог 61


Част втора. ИСКРА БОЖИЯ В СЪРЦЕТО

Най-трудната заповед 65

Без лъжебожества 69

Искра Божия в сърцето 71

Животът ни е малка свещ, която изгаря във времето 73

Християнската надежда 75

Гласът на камбаната 77

Бог бди над нас 79


Част трета. ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКОТО БИТИЕ

Св. Василий Велики -- човекът в потока на времето


и преходността 85

Св. Григорий Богослов -- тайната на човешкото битие 89

Как да стигнем до вярата? 95

Истините на вярата 104

Всеки има своята Голгота 109

Христовата благодат -- всеобхватна и животворяща 119

Аз съм Пътят и Истината,
и Животът -- ни казва
Иисус Христос
Голяма част от материалите в книгата са излъчени по Българската национална телевизия в неделната вечерна рубрика "Аз съм пътят и истината, и животът". Това са размисли за основни въпроси на вярата и християнския морал. Те са както опит за вникване в същността на богооткровената истина, така и нравствено послание. Богословието е молитва, размисъл, прозрение. Христос желае да разговаряме с Бога, тъй както и Самият Той, Синът Божи и Човешки, е беседвал с Небесния Отец през земния Си живот.

Ако богооткровените истини на Църквата са неизменни и винаги тъждествени на себе си, защото по същността си са божествени, тяхното богословско усвояване и разбиране трябва да се доразкрива постепенно, да се усъвършенства както в съзнанието на всеки християнин, така и в цялата Църква.

Класическият аспект на тази постановка е изразен от св. Викентий Лерински (IV в.): "Може би някой ще твърди, че в Христовата Църква не трябва да има никакво преуспяване в религията? Разбира се, че трябва да има такова, и то твърде голямо! Обаче така, че преуспяването да бъде действително преуспяване във вярата, а не промяна. Нека възрастват и във висша степен да преуспяват с годините и вековете разбирането, знанието и мъдростта у всеки поотделно и сред всички, както в човека, така и в цялата Църква, но само в своята истинска същност. А именно, в едно и също учение, в един и същ смисъл, в едно и също понятие. Нека християнската религия да укрепва с годините, с времето да се разширява, с вековете да се възвисява, обаче тя трябва да остава неповредена и ненакърнена".

Следвайки тази традиция и св. Евтимий Патриарх Търновски пише: "Ние нито отнемаме, нито прибавяме нещо към свещените правила, но се грижим да ги пазим така, както ни ги е предала Църквата".

Днес стотици хиляди очи са отправени към храма Божи със своите духовни търсения. Това са хора, дълго потискани, държани в мрака на безбожието, жадни да намерят смисъла и истинските изначални цели на собственото си съществуване, да видят незалязващата "светлина Христова, която просвещава всички". Църквата трябва да се стреми да приюти с ласка и разбиране разпръснатата си челяд. Тя трябва широко да се разкрие за света -- с неговата неоцърковеност, с неговите все още неправилни разбирания за Бога. Църквата трябва да приеме този толкова противоречив, но неизоставен от Бога свят, да го изпълни с ново непреходно съдържание, да го възвиси и освети, да му вдъхне надеждата за един живот от гледна точка на вечността.

Но как ще познаем Бога?

Бог се познава също и чрез сърцето. За да имаме истинско богопознание, трябва да имаме неопетнено сърце. Ако сърцето не е чисто, няма да можем да видим, да познаем Бога (Мат. 5:8). Както през замърсено стъкло не можем да виждаме, така и с нечисто, порочно сърце не можем да познаем живия Бог и висшата духовна Реалност.

Познаваме ли Бога и как Го познаваме? Правилно или погрешно?

Днес е векът на познанието. Колко неща знаем днес и колко удивително е напреднала науката! За съжаление познанията ни са повече за света, за творението, но не и за Твореца, не и за глъбинната човешка същност.

Искаме ли да имаме живот вечен, трябва да познаем Единия и Истинен Бог и пратения от Него Иисус Христос.

Сам Той, Божият Син, казва за Себе Си: "Аз съм пътят и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене. Да бяхте познавали Мене, щяхте да познавате и Отца Ми" (Йоан 14:6-7).

Неизчерпаем е духовният опит на богоприсъствието в душата човешка. Само чрез вяра и дела в Господа Иисуса, Който "е истински Бог и живот вечен" (I Йоан. 5:20), можем да стигнем до Бога Отца, можем да имаме живот в божествената Вечност.

"Сърцето има своите закони, за които разумът не знае" -- е отбелязал още Блез Паскал.

В поривите на духа към Бога обаче те не само се допълват взаимно, но в звездните мигове на откровението разкриват съкровеното многообразие на божествената действителност. А психологическата драма се разиграва на друго равнище -- в жаждата за власт и материални ценности, в пленничеството на суетата и греха, в претенциите на рационалното познание, което некомпетентно навлиза в чужди и несвойствени за него области.

В Бога човекът намира глъбинния смисъл на живота, намира красота и хармония.

"Ти, Господи, си ни сътворил за Себе Си и духът ни в копнеж винаги ще се стреми към Тебе, докато не намери в Тебе успокоение" -- казва блажени Августин.

Това са духовни измерения, които открояват екзистенциалния характер на връзката между живата вяра и богословския размисъл в тази книга. А тя е предназначена за търсещите вечните истини на човешкото битие. Би могла да служи и като помагало за ония, които се готвят да вестят словото на Живота.
Проф. д-р Антоний Хубанчев
(Богословски факултет на
Софийския университет
"Св. Климент Охридски")

ЧАСТ ПЪРВА

ЖИВОТВОРЯЩА ВЯРА
Молитва за благословение

Господи, колко бавно тече времето за тези, които очакват!

Колко бързо за тези, които се страхуват!

Колко бавно за тези, които са в скърби и страдание!

Колко е краткотрайно за ония, които се радват!

А за всички, които обичат -- времето не съществува...

Господи, благодарим Ти за дара на годишните времена. Те са отблясък от Твоята премъдрост и ни помагат в стремителния бяг на времето да преценяваме минали дни и дела.

Благослови, Господи, нашия календар -- нашето разпределение на времето. В него са подредени седмиците и месеците, нашата почивка, нашите празници и нашето всекидневие, всички наши спомени и паметни събития в борбата ни за съществуване на тази Земя.

Благослови часовете ни, за да вникнем в чудото на всеки миг. Това ще ни помага да не изпускаме нищо важно за нас. Дарувай ни радостта на истинското човешко общение. Подкрепи ни, да не се превърнем в бездушни роботи.

Нека календарът да краси домовете ни и нашия живот. Нека да ни напомня за светите ни празници, за просиялите в святост хора, за именните и рождените дни, за радостни и скръбни събития. Нека да ни помага да схващаме правилно живота чрез ценностите, постигани в тихите часове на труд, на саморазкриване, в творческите пориви на духа.

Господи, благослови и тази година -- всеки неин ден и всяка нейна нощ!

Дай ни Твоето благословение, за да живеем според Твоето слово!

Дарувай ни в здраве и в чистота на душата и тялото да срещаме смяната на слънце и луна, смяната на годишните времена!

Да бъде тази година време на любов между човеците, на мир и справедливост на земята -- скъпи дарове за всички нас!

Нали Ти, Господи, си казал, че Царството Небесно е подобно на зърно (Мат. 13:31), нали сърцата ни трябва да бъдат оная добра почва, която донася плод (Мат. 13:8), а кълновете на правдата, мира и радостта (срв. Римл.14:17) да възрастват сред живителните струи на Твоята благодат!

Ето, ние стоим тук, на нашата Земя, разтърсвана от милиарди многолики човешки съдби, просветваща сред тревожни отблясъци на електричество и атом, и нашите ръце са протегнати към живота, светлината и радостта. В нестихваща борба ние упорито се стремим да увековечим още тук, на тая Земя, частица светлина и истина, частица правда, частица красота, за да направим този свят по-добър, по-красив и по-съвършен. Защото Твоето Царство, Господи, не само се очаква, но и се създава като богочовешко дело. Запази и благослови добрите плодове на труда ни и чистите пориви на нашата радост от живота! Това е Твоето творение, Господи, и ние, Твой образ и подобие, не сме създадени за тление, но за безсмъртие в Твоите обятия, Отче наш!

Великата тайна на бъдещето

Аз съм Алфа и Омега, начало и край -- казва Господ, Който е, Който е бил и Който иде.

(Откр. 1:8)

Пред нас е Новолетието...

В тези часове на новогодишна тържественост има нещо тайнствено, което ни кара да бъдем по-други. Променя ни. Изважда ни от монотонния поток на сивото ежедневие. В тия мигове ни докосва полъхът на вечността.

В смяната на годините, в неудържимия бяг на дните, невъзвратимо отминаващи, сърцето потръпва от болка. Разбираме, че нещо е отлетяло завинаги -- щастие и скърби, неосъществени стремежи или сбъднати мечти принадлежат вече на Старата година, на миналото, а ние ги носим в себе си като наша участ. Частица от съдбата ни, изтъкана от горести, радости и копнежи, е преминала като миг навеки от лицето на тоя свят, а нейната следа е тъй краткотрайна!

В загадъчното безмълвие на новогодишните нощи ние вплитаме светли надежди, че Новолетието ще изпълни съкровени желания, пазени старателно да не увехнат сред суетата на житейските грижи. В смяната на годините чувстваме как старото остава в сянката на миналото, а новото упование стои на прага с усмивката на надеждата.

Човекът е изправен пред безкрайната смяна на миговете, сред развълнувания океан на вечността... "Защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим" (Евр. 13:14).

Вярващият в Бога осъзнава преходността на собственото си съществуване на тази земя. Упованието му в ликуващата светлина на битието над небитието, във всеутвърждаващата мощ на живота и безсмъртието над вледеняващата сянка на смъртта извира от упованието в божествения Младенец от Витлеем, в Богочовека Иисус Христос.

Той е Син на живия Бог (Мат. 16:16), Единороден от Отца (Йоан 1:14), роден преди всяка твар (Кол. 1:15), в Него е животът и животът е светлина за човеците (Йоан 1:4) -- животът във вечността. Той ни засвидетелства истината, че Бог е любов, че любовта е оная чудодейна сила, която носи безсмъртие и спасение. Нашето съществуване на малката синя планета, Земята, зареяна в тайнствената космическа необятност, не означава движение от битие към небитие.


Господи, частицата време, Която Ти си ни дал на
тая Земя, е дар тъй скъпоценен и тъй неудържимо
преходен!... Отминаващите години, изпълнени с
горести или с щастие, дните отлитащи, часовете
на преживяните дни, ни принадлежат и ние
съществуваме във времето...
Вседържителю, дай ни сили в преходността
на миговете бързотечни да намерим спасителния
брод към Тебе, към Твоята любов и истина. За
да дадем искрица светлина и радост на хората,
които срещаме и отминаваме в земния си път!
Пред нас е Новолетието...

През звездния лик на необозримата вселена и неспирния ритъм на вечността човекът противопоставя дълбоко избликналия си порив към живота, към безсмъртието.

Човекът стои здраво вкоренен в майката Земя, за да черпи жизнените сили на собственото си съществуване. Но той не е само биологично същество.

"Езичниците говореха: човекът е микрокосмос, състоящ се от елементите на [материалната] вселена... Защото какво има в това, да се почита човекът като образ и подобие на този свят, когато и небето прехожда, и земята се изменя, и всичко, което се съдържа в тях, е преходно. В какво тогава се състои величието на човека според църковното учение? Не в подобието на сътворения свят, но в това, да бъде по образа на естеството на неговия Създател" (св. Василий Велики).

"В човека има нещо сродно с Бога" (св. Григорий Нисийски).

"Онова, което се нарича тяло, не е нищо повече от една онтологична повърхност; а зад нея, в отвъдността на тази обвивка, се намира мистичната глъбина на нашето съществуване" (отец Павел Флоренски).

Бог-Творец създаде човека по Свой образ и подобие, т.е. творец, и го призова към свободно творчество, без да поставя граници на съзидателната сила на мислещия дух. И в творческия подвиг на човека -- за усъвършенстване на творението, а не за неговото разрушаване -- се разкрива отговорът на "венеца на творението" в изпълнение на съкровената воля на Твореца.

Човекът е част от битието, но такава част, чиято дейност има космогоническо значение. Човекът е същество, хуманизиращо природата, обществото и самия себе си. В тази своя целеустременост той винаги е на път в откриване на все по-нови измерения на своята човечност. За вярващите в Триединния Бог, тя се разкрива в истините за Боговъплъщението и Богочовечността.

"Бог, Който някога заповяда да изгрее светлината от тъмнината, Той Същият озари сърцата ни, за да бъде светло познанието на словото Божие, проявено в лицето на Иисуса Христа" (II Кор. 4:6).

Какъв е смисълът на тези боговдъхновени слова?

Бог сътвори от тъмнината светлина. Първото творческо слово, осияло с безгранична мощ бездната на непроницаемия мрак, на небитието, бе: "Да бъде светлина. И биде светлина!" (Бит. 1:3). Лъчите на Божията любов сътворяват, осветяват и променят света. Чудодейната им сила дарува на материята живот и въдворява в нея венеца на творението -- човека.

Божието величие и сила обаче намират пълния си израз във втората светлина на Неговото творческо слово -- във въплъщението на Божествения Логос. "Словото стана плът и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца" (Йоан 1:14). За втори път тъмата е пронизана от несъкрушимата животворяща сила на оная светлина, която идва от Бога и обновява съществуващото.

"И тъй, Син Божи стана човек, за да ни покаже на каква висота ни възнася.

За да познаем любовта Божия; за да ни посочи, че Бог е създал нашето естество добро; за да стане Началник на новия живот; да потвърди възкресението и да прекрати безнадеждността.

За да направи човеците синове Божии и участници в божественото безсмъртие, като Самият Той стана Син човешки.

За да узнаем, че човешката природа, за разлика от всички твари, е сътворена по образ Божи и е толкова сродна с Него, че може да образува в Господа Иисуса Христа една ипостас" (св. Григорий Палама).

Чрез Боговъплъщението, в тайната на Богочовечеството, засияват в своята пълнота спасителните лъчи на вечния живот, на благодатното обновление и спасение. Това не е вече космическата светлина на първия творчески ден, но новата светлина, озарила екзистенциалната целеустременост и сложните социални взаимоотношения на човека в неговата обществена среда. Безграничната мощ на тази светлина извира от Бога -- в Неговата любов към човека, -- за да му вдъхне сили за жертвено служение на обществото и чувството на съотговорност за бъдещето на общността, в която личността живее и създава блага. Защото смисълът на този свят не е в злобата на деня и във всепояждащата стихия на ненавистта, но в любовта, която възвисява и твори. Тази светлина озарява така нареченото "второ творение", което е резултат на творческата (теоретико-познавателна и практическа) дейност на човека.

На нашата Земя единствено човекът притежава уникалната способност съзнателно да овладява и направлява обкръжаващата го материална действителност и в неговото развитие и участ е включена съдбата на цялата планета.

Възходящото утвърждаване на човешкото съществуване, светлината на идеите, които човек съзнателно вплита във "второто творение", създавано посредством собствените му ръце и мисъл, е възхождането на Божията истина и правда посредством човешкия род. Човекът е съпричастен на вечността като съработник в делото на Божието домостроителство...

В безкрайността на космоса и сред величието на творението ние се стремим да вникнем в смисъла на закономерния му ритъм и в преклонение да отгадаем с вяра чудните следи на Творческия Логос и великолепието на Божията неизмерима слава. Със съзидателната сила на мислещия дух Бог възхожда чрез нас, които като Божи образ и подобие проникваме посредством нашето познание в тайнствените недра на битието.

Настъпва Новолетието...

Това е времето на великото очакване, на съкровените надежди. През него не престава да тупти огненото сърце на майката Земя. В животворната си гръд тя е приютила семената на нови плодове. Земята се е притаила и очаква времето, когато с могъщия си порив отново ще ликува животът.

А ние, приобщени към Този, Който възвестява: "Аз съм пътят и истината, и животът" (Йоан 14:6), в упованието на вярата, надеждата и любовта, очакваме изпълнението на тайната на бъдещето.

"И Духът и невястата казват: дойди! и който чува, да каже: дойди!... Който свидетелства за това, казва: да, ида скоро! Амин, да, дойди, Господи Иисусе!" (Откр. 22:17,20).

Свята чистота
Светът осъмна в сняг
и в тиха светлина.
И тя проникна в мен,
в сърцето ми...
И спомних си
града и хората,
отминаващи в калта,
в мъглата,
в мрака.
И една надежда,
един почти забравен стон
по тая свята чистота
да озари сърцата,
да влезе в твоя дом.

Ако Христос не се роди в сърцето ти

(Бъдни вечер)

Или не съзнавате, че Иисус Христос е във вас? Не съзнавате, само ако сте недостойни.

(II Кор. 13:5)

Тази нощ е тайнствена. Тази нощ е свята.

Предвечният Бог слиза от небесата, за да се сбъдне великата тайна на Боговъплъщението.

Не само богоизбраният народ -- древният Израил, но и античният гръко-римски свят имат от векове предчувствието за идването от небесата на Месия като централно събитие в живота на човечеството. Цицерон (106-43 г.пр.Хр.) се позовава на прастаро предание, според което ще се яви небесен Избавител, Който ще спаси целия човешки род. В свое стихотворение Хораций (65-8 г.пр.Хр.) разсъждава: "Кой е в състояние да ни примири с Небето? Никой смъртен, дори и най-праведният. Само Бог може да осъществи това велико дело. Нека слезе Той от небесните висини, като вижда нашите бедствия". Най-поразително е обаче свидетелството на Вергилий (70-10 г.пр.Хр.). Чрез Кумейската Сивила -- загадъчна древна гадателка и прорицателка -- той прави предсказанието: "Ще се роди тайнствено Дете, Син на Божеството, чрез Което ще се поднови всичко създадено. То ще убие змията-звяр, ще премахне греха и ще въдвори мир в цялата земя..."

Античният свят е бил обхванат от дълбока криза. (Впрочем в много отношения тя наподобява духовните търсения и на нашето съвремие -- историческите паралели очертават сходството.) Това е била цивилизация, която е започнала да изяжда самата себе си. Тя е поставила материалното над духовното. Това е бил свят, разтърсван от слепи страсти -- свят на демагогия и излъгани тълпи, на разпътство, на омраза и безчовечност. В него обаче е бил дълбоко стаен копнежът по истинния Бог...

И в тази безнадеждна действителност -- през оная Велика нощ на Ориента -- идва Божествената Любов. Идва тихо и незабележимо. В спокойно величие и тържественост. Не с грозната мощ на оръжието, не с бързопреходния блясък на политическата власт и не с проникновението на рационалното познание. Вечният Живот навлиза в тленността на нашия свят. Висшата реалност обновява в потока на относителното безусловните ценности на човешкия живот. Хвърлен е мост, който съединява Бога с човека, висшето с нисшето.

Във вид на невинен Младенец, роден от Девица в пещерата край Витлеем, Бог идва на земята, повит и положен в ясли, за да се сбъдне предсказаното от старозаветните пророци.

Бог се явява в плът като най-обикновен Син Човечески. А Неговото учение, най-кратко изразено, е: "Обичайте се, хора! Това е единственият път на вашето спасение!"

Дълбокият поврат трябва да стане вътре в самите нас -- да ни изтръгне от стихията на зверските инстинкти, да ни преобрази със силата на любовта и човечността, с добротата и душевната хармония.

"Ако Иисус се роди сто пъти във Витлеем и нито веднъж в самия тебе, в твоето сърце, напразен е твоят живот" -- възкликва мистикът поет Ангелус Силезиус (1624-1677).

А църковният отец и мислител св. Ефрем Сириец (IV в.) с проникновението на източен мъдрец пише:

"Днешният ден е ден на спасение. Той ни учи на мъдрост.

Днешната нощ носи мир и тишина на вселената. Тази нощ принадлежи на Кроткия. Нека всеки да превъзмогне своята ярост и суровост. Тя [днешната нощ] принадлежи на Смирения. Нека всеки да обуздае гордостта си и да смири високомерието си.

Днес е възсиял денят на милостта. Нека никой не преследва другия с отмъщение за нанесената му обида.

Настъпил е денят на радостта. Нека никой да не причинява печал и скръб.

Това е ден на благоволението. В него няма място за жестокосърдечност. Това е ден, безоблачен и ясен. Нека всеки обуздае гнева, нарушаващ мира и хармонията.

Това е денят, в който Бог е слязъл сред грешниците. Нека се засрами праведникът, който лицемерно се гордее пред грешника...

Днес Самото Божество се е вселило в човешката природа, за да се устреми и тя към всичко свято".

Христос се ражда на земята. Целият християнски свят величае Рождеството на Предвечния Бог и в духовните песни звучи молитвеното преклонение не към някаква незнайна Висша Сила, но към конкретната историческа Личност на Иисус Христос -- извор две хилядолетия на титанична духовна енергия в човешките сърца. Бог -- Творец на вселената -- се явява в плът, за да ни научи на най-първичния и велик закон на живота: "Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих. Никой няма по-голяма любов от тая, да положи душата си за своите приятели" (Йоан 15:12-13).

Син Божи, роден преди всички векове, дойде в живота ни, в нашата история, като Син Човечески, за да ни извести спасителното Си учение -- учение на любов към човека за утвърждаване на неговата свобода и право на достоен живот в истина, добро и красота.

Зовът на викащия
в пустинята

(Св. Йоан Кръстител -- Ивановден)

Не аз съм Христос, но съм пратен пред Него.

(Йоан 3:28)

Според древен църковен канон на всеки иконостас отдясно, до иконата на Иисус Христос, се намира и иконата на Неговия Предтеча -- св. Йоан Кръстител. В бедняшка кожена дреха, сурова и строга, се откроява фигурата на великия Божи пророк, застанал на централния исторически раздел между старата и новата ера.

Своята безпощадна и изобличителна проповед св. Йоан Предтеча започва край бреговете на река Йордан (около 15-та година от управлението на римския император Тиберий), за да подготви общественото служение на Богочовека Иисус, като Месия и Избавител на всички човеци. "Покайте се -- призовава той израилтяните, -- защото се приближи очакваното Царство на Духа. Прави правете пътеките Господни -- пътят към осъществяване на духовната обнова е пътят на Божествената истина. Аз съм гласът на викащия в пустинята".

Но не юдейската пустиня, взета в буквалния смисъл на думата, има предвид Господният Предтеча. Това е пустинята на вкаменените и лишени от любов и доброта човешки сърца. Това е душевната пустош, в която няма идеали. Това е страшното мъртвило на нравствената деградация и безверието.

В тая пустиня на безчовечност и безсърдечие св. Йоан Кръстител призовава към покаяние и към радикална промяна начина на живот. За символ на този прелом той избира кръщението -- чрез потапяне във водите на река Йордан. "Това кръщение -- говори Предтеча -- няма никаква стойност, ако преди това човек не преосмисли цялото си съществуване и не започне съвършено нов живот".




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница