„Аз съм с вас през всички дни до свършека на света”

„Аз съм с вас през всички дни

до свършека на света”

Известният благовестител и изследовател на Африка Дейвид Ливингстън е роден в Блантайър, близо до пристанищния град Глазгоу в Шотландия.

Повече от тридесет години от живота си той посвещава на мисионерска дейност в Черния континет, както наричат Африка. По образование Ливингстън е лекар. Лондонското мисионерско дружество иска да го прати в Китай като лекар мисионер. Но тъй като в Китай избухва опиумната война, през 1840 г. го пращат в Южна Африка, където трябва да работи заедно с Робърт Мофат. Скоро той осъзнава, че за да стигне благовестието до многобройните племена във вътрешността на Африка, са необходими огромни усилия. Воден от непреодолимо желание да открива нови земи и да благовества, Ливингстън предприема редица пътувания из непроучения континент, като създава нови мисионерски станции. Той открива и изследва езерата Нгами, Нясо, Танганика, реките Луалаба и Замбези, водопада Виктория. Прекосява надлъж и нашир материка – от Атлантическия до Индийския океан.

Дейвид Ливингстън остава в историята като покорител на Африка. Известно е изказването му: “Или ще отворя път към вътрешната Африка, или ще загина.” Но в писмото до баща си той излага по-ясно целта на своя живот: “Аз съм мисионер по сърце и душа. Бог има единствен Син, Който е бил мисионер и лекар. Искам да бъда подражател на Иисус и се надявам да прекарам живота си в това служение докато умра.”

Благодарение на Ливингстън Африка се отваря както за благовестието, така и за културно развитие.

Той умира на 1 май 1873 г. по време на молитва. Чернокожите му слуги го намират мъртъв пред отворената Библия. Това се случва в малко селце в Замбия. Неговото сърце е погребано в Африка, а тялото му е заровено в Уестминстърското абатство в Англия. Любимият му библейски стих е: “Аз съм с вас през всички дни до свършека на века” (Мат. 28:20).

Върху това Христово обещание Дейвид Ливингстън изгражда целия си живот. Той често е заобиколен от зли, враждебно настроени аборигени. Смъртта неведнъж се взира в очите му. Но той е изпълнен със смирение, състрадание, милосърдие, чист в помислите си, миролюбив, моли се за всички, като остава верен в служението, което е избрал. Неговият колега Г. Стенли пише: “Целият живот на Дейвид Ливингстън е следване на Христовата проповед на планината. И всеки ден, прекаран с него, за мен е бил един вид проповед.”

Неведнъж, когато за пореден път е излъган или ограбен, болен или преследван от аборигените, го спохожда мисълта да остави всичко и да замине за родината си. Но той се моли на Бога: “Не ме оставяй, не ме посрамявай”. В един от дневниците му е записано: “14 януари, 1856 г., вечерта. Много се притеснявам, когато започвам да мисля, че всичките ми планове, свързани с благополучието на тази обширна, гъстонаселена област, утре ще бъдат осуетени от аборигените. Но пак прочетох думите на Христос: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И така, идете и създавайте ученици измежду всички народи... И, ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на века.” Това са думи на Човек на честта, със строго и свято разбиране за нея! Няма да избягам от тук, както си бях намислил… Слава на Бога, вече се чувствам по-спокоен.”

Шестнайсет години след заминаването Ливингстън се връща за пръв път в родината си... Навсякъде го посрещат с почит. Тук, в Англия той издава книгата си “Пътешествия и изследвания на мисионера в Южна Африка”. Университетът в Глазгоу му дава званието почетен доктор по право. Когато се изправя пред студентите – със следи от борби, страдания и болести по лицето му, - в залата настъпва благоговейна тишина. Ливингстън е слаб, явно е прекарал тропическа треска. Лявата му ръка, осакатена от лъв, виси безжизнено. В залата става още по-тихо, когато той потвърждава решението си да се върне в Африка.

„Връщам се без опасения, в бодро настроение. И ако ме питате какво ме е поддържало през всичките тези години и ми е помагало в чужбина, сред хора, чийто език не разбирам и чието отношение към мен почти винаги е било враждебно, ще ви отговоря. Това са думите: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на века.” Върху това обещание съм положил цялото си упование и то никога не е излъгало надеждите ми.”

През цялото време, докато Ливингстън е вкъщи, семейството му се събира на сутрешните богослужения, които той води. През последната ноемврийска сутрин, в деня на заминаването си, той разсъждава върху Псалм 121: “Господ ти е пазач; Господ е твой покров отдясно ти. Слънцето няма да те повреди денем, нито луната нощем. Господ ще те пази от всяко зло; ще пази душата ти. Господ ще пази излизането ти и влизането ти отсега и до века.” Тези стихове най-точно отразяват настроението и надеждата му.
Ако някой има особена нужда от приятел, това със сигурност е Ливингстън. През последните години от живота си той е много самотен, с него са само чернокожите му слуги.

Въпреки това Ливингстън не спира да пътува, да изследва и да благовества. Той пътува, изследва и благовества. В колкото и отдалечен район да се намира, винаги на хоризонта се издига дим от огнищата на хиляди непроучени селища на аборигени. Те му разказват за величествените водопади, огромните езера и големите реки в центъра на материка... Ливингстън обикаля блата и тресавища, прекосява степи, където се издига трева като стена, гори, в които е тъмно като в нощ, пустини, през които никой не е минавал. Дори в края на живота си, когато вече е заприличал на сянка и върху лицето му лежи печатът на смъртта, Ливингстън моли чернокожите си слуги да го носят и продължава. Нито веднъж не се чувства оставен от Бога. За това свидетелстват записките в дневника му: “Ако Той е с мен, всичко мога да постигна.”

В програмата си набелязва три основни цели:

- да благовества на африканските племена;

- да изследва неизвестните области на Африка;

- да работи за премахване на търговията с роби на континента.

Това е грандиозна програма, която не е по силите и на хиляди. Но Ливингстън твърди: “Ако Бог наистина е с мен до края, с Него мога да достигна това, на което не са способни милиони без Него.”

Много мъже на вярата си поставят само една от тези цели. А Ливингстън се заема с три удивителни задачи: благовестие, изследване и освобождаване!

Как се осъществява всичко това? Оправдава ли се неговата вяра, основана върху обичаното слово на Господа: “Аз съм с вас през всички дни до свършека на века”? Не се ли чувства все пак самотен в този голям и чужд континент?

Когато в дълбока тъга стои до гроба на жена си, е прегърбен от скръб. Жена му не е можела да го придружава постоянно. Дълги години е била близо до него по време на трудните му пътувания из Африка. Но когато се раждат децата, тя остава с тях в Англия. Дори до далечна Африка обаче стигат коментари, че Ливингстон не обръща внимание на семейството си и все повече навлиза в центъра на континента, вероятно защото иска да живее далеч от жена си. Когато чува това, той моли съпругата си да дойде при него. Тя идва, но скоро се разболява и умира. Тогава този човек, бил толкова често очи в очи със смъртта, пада духом. Плаче като дете. Погребва жена си под голям баобаб. И признава, че за пръв път му се иска да умре.

В началото е молил Бога: „Не ме оставяй, не ме посрамявай”. Сега, изпълнен със скръб, възкликва: „Аз съм изоставен!”

Нарушено ли е “словото на честта?”

Като че ли да.

И единайсет години по-късно също изглежда изоставен. Той е сам в центъра на Черния континент - отдалечена местност, близо до село Читамбо. Продължава изследванията си. Болен, обезсилен, краката му са покрити с язви... С него са трима носачи, също изнемощели. Те разпъват палатката и на смени дежурят до болния. На сутринта поредният дежурен заспива. Когато се събужда, вижда Ливингстън, коленичил пред отворената Библия. След малко разбира, че е мъртъв. Умрял е в самота. До него няма нито един приятел, който да го подкрепи в последния му час.