Б. спасението като състояние



Дата26.05.2018
Размер288.45 Kb.
#69573
Беседа 4 /2013 г.

ПРАВОСЛАВНО УЧЕНИЕ ЗА СПАСЕНИЕТО

Б. СПАСЕНИЕТО КАТО СЪСТОЯНИЕ

ЧАСТ 1 ВЯРА, НАДЕЖДА И ЛЮБОВ


Като научихме от предишните лекции, че "страхът Господен е източникът на живот" (Пр. 14: 27) в християнина и че, за да има в себе си този източник, той трябва да навикне на пределно внимание към и в себе си, сега ще разгледаме как целта, която сме си поставили, а именно: нашето спасение в Господа Иисуса Христа, можем да постигаме в живота си; както и защо, и по какъв начин тази цел трябва и може да стане наше състояние, в което да пребиваваме.

Този въпрос е разгледан от различни свети отци. В настоящото изложение ние ще се ръководим предимно от учението за спасението на светителя Тихон Задонски, като по-обощено и близко до нашето съвремие и в същото време провъзгласяващо истината не само като разумно понятие, но и като топлина на сърцето. Именно с такава благодатна съгрятост се отличава цялото църковно-литургично учение за личното спасение на вярващите в Христа: взаимодействието на човешкия стремеж да се спаси и явната най-близка помощ на Христа Спасителя по благоволението на Бог Отец в Светия Дух.

По пътя на спасението си грешникът се възвисява от греха към Бога по няколко стъпала, за които св. Иоан написал своята Лествица. Възкачването по нея обаче се предшества от осъзнаването на конкретните грехове и степента на склонност и навикване на човека към тях, последвано от смиренното обръщане с молитва към Бога за прощаване на беззаконията му. Именно покаянието, осъществявано през целия земен живот на християнина е основата на християнския подвиг. Заради това прекратяването му след изповед и причастие разединява човека с Църквата, понеже всеки ден човек много греши /друг е въпросът, че не винаги го осъзнава/. Ето тук е разковничето за спасението на днешния християнин: осъзнаването на греховността във всекидневното ни живеене. Както казахме в предишната си лекция, нашият помощник в това е нашето лично внимание към себе си, зоркото следене на самия себе си в изправността на всекиминутното ни поведение по отношение на самите нас и заобикалящата ни действителност. Казахме също, че критерият за изправността на поведението на християнина това са Божиите заповеди, които не само трябва да знаем, но и да познаваме в детайли. Или казано по друг начин: трябва да познаваме не само буквата, но и духа на закона, защото в противен случай има опасността да се оприличим на старозаветните фарисеи, за които Господ казал, че приличат на „варосани гробници”.

Заради страстните навици се изисква непрекъснато себеотрицание и самопринуждаване към добро. Именно в това се състои трудността на подвига, както казва св. Силуан Атонски, и допълва, че трудността престава да е трудна, ако човек обича. Когато човек обича Бога, само тогава лично за него са валидни Господните евангелски думи: игото Ми е благо и бремето Ми е леко. Защото игото Христово в началото на пътя, казано в най-добрия смисъл на думата: е „робия” на добродетелта, а бремето Му – самопринуждаването на човека към нея. Така както робът от страх пред господаря си изпълнява всичките му повеления, по подобен начин новоначалният от богобоязливост се страе да бъде изряден в изпълнението на Христовите повели. А съединението на подвига на самопринуждаването към добродетелност, съчетано с непрекъснатото покаяние, родено от осъзнаването на собствената му греховност, и смирената му молитва за очистване към Бога умилява сърцето на християнина. И ако умилното състояние се запази, а това става от непрекъснатото му подхранване по показания по-горе начин, тогава християнинът вече е стъпил в началото на своя път към Христа и целта на своя живот: спасението, е превърнал в свое душевно състояние и като разположение, и като постоянство, и като резултатност. /По този повод е казано, че от доброто дърво се раждат добри плодове и обратното./ От там нататък – от постоянството на умилението, св. отци казват, че се ражда благодатната любов към Бога, чието развитие няма край.

Всеки ден Спасителят прощава греховете на християнина заради неговото покаяние и не престава да го възстановява от греховните падения до самия му край. Тогава и смъртта, застигнала вярващия в подвига на покаянието и молитвата служи като мост, по който той преминава във вечно блаженото Царство Христово. Сега обаче ще се спрем на няколко необходими предпоставки – добродетели, за това. А именно на християнската вяра, надежда и любов.

ВЯРА

Христианската вяра е съзнателно и свободно приемане и усвояване от човека на евангелското учение за Бог Отец, Син и Светия Дух, за Божествената любов към падналото човечество, проявено в изкупителния подвиг на въплътилия се Син Божии. Източник на спаси­телната вяра е Божествената благодат, която привлича човешките сърца към Бога. Според думите на Светото Писание, човек не може сам по себе си да стигне до Небес­ния Отец и да повярва в Неговия Единороден Син (ср.Ин. 6: 44).

По думите на св. Ти­хон Задонски "вярата... е дар на Светия Дух". Сам Гос­под дарува вярата на хората като средство за възприемане на Божест­вените истини, които са непостижими за човешкия разум. Опирайки се на апостолските думи, светителят казва, че вярата е това, което не виждаме, т.е. не постигаме с ума си, но вярваме, че е така. Не виждаме Бога, казва той (макар че от създанията Му Го познаваме, но това познание е несъвър­шено и затова бива извършвано от вярата, затова и тук повече от вярата е познанието ни, отколкото от разума), но вярваме, че има Бог и че е Един. Не постигаме с ума си как Бог е Един по естество, но троичен в Лица, но вярваме, наставлявани от словото Божие.

Вярата открива на човека целия порядък на Божието домо­строителство на нашето спасение, в което той ясно вижда мястото и предназначението си. Светлината на Христовата истина прони­зва дълбината на човешкото самосъзнание, открива греховните язви на човека, показва дълбината на неговото падение и ненормалността на неговото състояние. Затова светител Ти­хон нарича вярата "око на душата", съзерцаващо истинското безутешно състояние на падналия човек. Но с това не завършва, пък и не може да завърши действието на спасителната вяра. Като изобличава греховността и са­моизмамата на отдалечилия се от Бога човек, вярата ука­зва пътя на спасението и открива виновника за избавянето от греха.

Евангелската вяра е преди всичко вяра в Христа като Божи Син. Бог Отец е открил Себе Си за света чрез Еди­нородния Си Син, Който слезе на земята зара­ди спасението на цялото човечество. Затова и никой не може да бъде спасен и оправдан пред Бога без Ходатая на нашето спасение — Христос.

Евангелието призовава човека да вярва в истинността на Христовото учение, призовава го да следва учението и живота на Спасителя на света като истински критерии за доброто и като иде­ал за духовно съвършенство. Познаването на Eвангелието е познаване на истините в Христа: Бог и Христос - Синът Божи се открива и бива познавам в словото Божие, дарувано на хората. И от истинското познание на Бога в душата на човека пламва живата вяра, без която спасението е невъзможно.

Под "познание" тук се има предвид разсъдъчното приемане на евангелските истини на основание свидетелството на сло­вото Божие. Това "познание" е началото на истинската вяра, така че вярата по необходимост предполага знание, а знанието преминава във вяра. Затова св. отци казват, че истинската вяра и истинското богопознание са неразделни, то ест, където има истинско богопознание, там има и истинска вяра. И обратното: където вярата е истинска, там и богопознанието е истинско.

В същото време обаче само знанието на християнското вероучение и вяра в истинността на Божествените догмати сами по себе си не могат да даруват спасение на човека. Не е достатъчно само да знаем за Бога и Неговите промислителни действия в света. Повярвалият трябва да приеме Христовото благовестие с всичките сили на душата си, истините на вярата трябва да се запечатат не само в ума, но и в сърцето му, защото, както казва св. Тихон Задонски "святата вяра не е във външното, но мястото й е в сърцето". Такава вяра одухотворява всичките сърдечни движения на човека, подбужда го към личното му участие в делото на усвояването на плодовете на спасителната жертва Христова. Прониквайки посредством сърдечната вяра в смисъла на спасителните Боже­ствени Тайни, християнинът започва по-дълбоко да разбира и съзнава безпределността на подвига на Божия Син, който Той предприе заради спасението на падналия човек, също и Неговата любов и благодеяния, изливани и досега върху цялото чо­вечество. Ето защо сърдечното убеждение е основа на истинската и жива вяра, водеща човека в тайнствените сфери на небесния живот. Именно сърдечното убеждение предизвиква желанието за живот в Христа и с Христос. И само в този случай, както казват св. отци, християнинът ще може правилно да води кораба на душата си към тихото пристанище — спасението в Христа.

Без жива вяра в Бога, която е способна да обновява духа на човека и да го подбужда да води борба с греха, християнинът си остава „стария” човек и става неспосо­бен за богоугоден живот, с което и загубва възможността си за спасение и вечно блаженство в Бога.

Ето защо вярата е основа­ние за действеността на човека, начало и двигател на неговия ду­ховен живот. Светителят Тихон Задонски сравнява вярата с корена на растенията: както малкото растение, укрепило се посредством корена, започва да се издига над земята и накрая се превръща в голямо дърво, принасящо обилни плодове, така и християнинът, имащ в душата си вяра е способен да расте духовно, да покорява плътта си на духа и да възхожда от сила в сила по пътя, водещ го във вечния живот.

Като движеща сила на нравствения ръст на християни­на, вярата се проявява във всичките му външни действия и постъпки, а най-вече в добрите дела, които св. отци наричат „плодове на живата вяра”. С външния си израз истинската вяра сякаш обхваща цялата личност на човека, цялата същност на неговия вътрешен живат и външното му поведение.

Съвър­шената вяра подтиква цялото същество на човека към стремежа да живее по началата на Божествените заповеди и да устремява всичките си сили към Христа и пълното послушание на Неговата всесвята вола. Затова и духовното усъвършенстване на християнина, неговото спасение е немислимо без съвършена вяра. По думите на св. Тихон, "колкото повече вярата в човека се задълбочава и умножава, толкова повече човек духовно расте, възнася се и от това произрастват и се умножават духовните му плодове". В тази връзка трябва да кажем нещо и за добрите плодове. Сами по себе си, казва светителят, те не са важни, защото за християнина те не са самоцел, но те трябва да имат неразривна и жива връзка с вярата и да се одухотворяват от нейното влияние. По закона на духов­ния живот, добрите дела разкриват и укрепват вярата, правейки я все повече и повече действена и съвършена.

Такава съвършена вяра съединява душата на верния с Христа, както невестата с жениха. Тя привлича към него благодатните дарове на Светия Дух, прави го радостен и утешава сърцето му.

Вярата научава християнина да пази благочестие и да бъде добродетелен във всички житейски ситуации. Няма жизнени обстоятелства, казва св. Тихон, в които да не се проявява благотворното влияние на вярата. В богатството тя прави човека благотворителен, в житейските радос­ти — въздържан, сред почестите предпазва от гордост. Вярата утешава в скърби, помага в болести, подава търпение в страданията. И накрая: "от греховете и от суетата на света отвръща", подава сила и мъжество за подвизаване против сатаната и слугите му. Тази сила и мъжество тя получава от Христа Сина Божии, на Когото, като на твърда и непоколебима ос­нова, се утвърждава.

Истинската вяра, усвоена с ума и сърцето и от там възприета от цялото същество на човека, става всеобемащ ръководен принцип в живота на християнина, прони­ква всичките му сили и способности. На този етап от своето развитие вярата оказва решително влияние върху волята на човека. Това влияние се проявява в акта на съзнателния и свободен стремеж на вярващия по пътя към вечността. Християнинът става независим от всичко греховно, чуждо и враждебно на неговото започващо да става богоподобно съ­щество. Стигайки човек до този етап, вярата, както казва св. Тихон, "свобождава вярващия от греха, смъртта, клетвата, ада, дявола и другите бедствия и го прави ду­ховно свободен... Защото духа никой не може да пороби, да плени, да върже, да затвори, да умъртви, "...където е Духът Господен, там е свободата" (вж.2 Кор. 3: 17).

В тази връзка обаче св. Тихон обръща внимание на нещо много съществено: "Забележи – казва той, на кого подава Бог помощта Си и кого спасява?” И отговаря: правите по сърце. И пак пита: а кои са прави по сърце? Отговорът е: които чистосърдечно са се обърнали и вя­рват в Него, и в новия образ на живот ходят, волята Му следват и Му угаждат с цялото си сърце – на тях Бог подава помощта Си и ги спасява.

Затова светителят предупреждава, че вярата, "която се носи само с устата, а не в сърцето" е "лъжлива и прелестна" и заради това не може да спаси човека. И тези, които Божието Име изповядват и посещават Божия храм, но не живеят по вярата, не могат да се наричат християни.

Човекът, в когото няма истинска и жива вяра, е по­добен на ходещия в мрак. Такива хора не "разпознават ед­но нещо от друго; ...не разделят доброто от злото, не раз­личават ползата от вредата и падат от грях в грях". Както плодовете на живата и деятелна вяра са християнските добродетели, така плодовете на нейното оскъдняване са порочните склонности и дела. Св. Тихон разкрива и причината за ос­къдняването на вярата и казва, че този духовен недъг се заражда в ума и сърцето на човека. Степента на оскъдняване на вярата, като правило, определя и степента на греховно паде­ние на християнина. "Когато в човека вярата съвсем оскъднее, — пише светият отец — човек съвсем се поврежда... Плодовете му са такива, каквото има вътре в себе си: умът му е преизпълнен с неподобаващи мисли, суетни и скверни". След пълното оскъдняване на вярата християнинът става неспособен да върви по спасителния път, отклонява се на страната на злото, напълно умира духовно и започва да служи не на Бога, а на дявола. В такова състоя­ние умът на човека бива постоянно преизпълнен със скверни и нечисти мисли и пожелания. "От сърцето излизат всички похоти и пожелания, угодни на разтляното естество... И така всичките членове на човека стават оръдия на беззаконието, целият човек става грях: беззаконие мисли, безза­коние говори, беззаконие прави" – пише св. Тихон.

Оскъдняването на вярата произтича от вътрешна хладност и равнодушие, не­хайност и нежелание за съгряване на даровете на вярата. А там, където няма жива вяра, както казахме, няма и Христос, няма, следователно, и спасение. Затова трябва прилежно да пазим вярата си, дори повече от живота си, казва св. Тихон, дори и ако е нужно живота си да положим за вярата. За целта всеки, който иска да се спаси, трябва да пази и непрестанно да укрепва в душата си живата и деятелна вяра в Христа и да не изпълнява греховните въжделения на плътта, да не прилепя сърцето си към светски неща, слава, богат­ство и почести във временния живот. И ако външните гре­ховни увлечения съдействат за охлаждане на вярата в Бога в душата на християнина, то още повече следва да се пазим от пагубните си вътрешни навици, каквито са нечис­тата похот, гнева, злобата, завистта, ненавистта, гордостта и др. под. Всички тези страсти разрушават съюза на чове­ка с Бога, окончателно унищожават вярата и накрая го отделят от Източника на живот -Бога.

Ето защо християнинът трябва да проявява постоянни усилия за укрепване на вярата си. На първо място тези усилия трябва да са насочени към разкриване на природните свойства на човешката душа, каквито са съвестта и страхът Божии. Всички свети отци увещават християните винаги да имат чиста съвест, защото "вярата обича да почива в чистата съвест, както пише св. Тихон, и без чиста съвест тя не може да съществува". Освен това християнинът трябва постоянно да поддържа в себе си чувството на страх Божии, за да бъде богобоязлив. Защото богобоязливият човек не бива равнодушен към познаването на законите на духовния живот, но ще жадува за истината и в богопознанието си не ще се удовлетворява с началните си познания в областта на вярата, но ще го развива, за да го доведе до сърдечно убеждение.

В същото време искрената и жива вяра в Изкупителя е неразривно свързана със смирението, което е плод на покайно об­ръщане към Бога, на сърдечна скръб и печал за сторените грехове. Само дълбокото съзнание за греховност привежда човека към истинската вяра, подаваща на душата живо и действено утешение.

Важно средство, укрепващо вярата е и четенето на Светото Писание, което на­сища душата на християнина с небесна храна, подбужда го към постоянно трезвение и борба с греховните наклон­ности и врага на нашето спасение – дявола. Но такова благотворно въздействие върху ду­шата словото Божие оказва само, когато то се възп­риема с внимание и с цел духовно назидание и изправяне. Само в такъв случай то ще съдейства за трайното въдворяване на вярата и добрата нравственост в душата на християнина. Освен това, четенето на Светото Писание, по учението на св. отци, трябва да се съединява с молитва. Ако вярата е дар Божий, то и запазването й може да се извърши само с Божествена помощ, изпросвана в молитва. С молитвата е неразрив­но свързано и богомислието, което е благочестиво раз­мишление за тайните на Божественото домостроителство, премъдростта, благостта и любовта Божия към падналото човечество. Такова благочестиво размишление оказва най-благотворно влияние върху душата на човека. С такива размишления умът се просвещава, "укрепва се и вярата расте".

Друго благодатно средство за укрепване на жи­вата вяра е причастието със Светите Христови Тайни. Св. Тихон казва, че без причастие с животворящите Тайни Христови "вя­ра не може да има, нито да се съхрани такава в сърцето на човека". Светото Причастие не само служи за запазване на правата вяра, но и е най-действеното средство за нейното усъвършенстване. Достойното приемане на Светите Тайни Христови оживотворява душата на християнина. И подобно на това, както тялото на човека укрепва и расте от приемането на естествената храна, "така вярата Христова, зачената в сърцето на човека, укрепва и расте тайнствено от Святото Тяло и Кръв на Христовата храна".

Като заключение можем да кажем, че вярата е една от главните и основопола­гащи християнски добродетели, тъй като без жива вяра в Христа е невъзможно спасението за човека. Вярата е движе­щата сила на духовния живот на християнина, тя е основата, на която се градят християнските добродетели. Затова св. отци учат, че спасението на човека е въз­можно само при всестранното въздействие на вярата на лич­ността на човека и нейното неразривно единство с другите християнски добродетели.


НАДЕЖДА

В съзиждането на своето спасение, като върви по тесния път към вечния живот, действена помощ и сила на християнина оказва благодатната му увереност в достигането на вечните блага, които „Бог е приготвил за любя­щиге Го" (1 Кор. 2: 9). Именно в тази наша несъмнена увереност, че Бог непрестанно се грижи за нас и за нашето спасение, че не ще ни лиши от благодатната Си помощ и ще изпълни обещанията Си се изразява християнската надежда. Накратко казано, християнската надежда е вечният живот. Това разбиране на същността на християнската надежда се съгласува с определе­нието на светите отци от Втория Вселенски Събор, утвърдено от тях в православния Никео-Цариградски символ на вярата.

Източникът на вечния живот, която християнинът се на­дява да получи, по свидетелството на Светото Писание, е нашият Господ Иисус Христос и само вя­рващият в Него "има живот вечен" (Ин. 6: 47). Затова и Иисус Христос, седящ от дясно на Бога Отца е надеждата на християните. Тази надежда всеки вярващ в Христа трябва да носи в сърцето си и твърдо да вя­рва, че Бог ще му помогне във всичко и щу му подаде всичко необходимо и полезно за неговото спасение и по примера на Иисус смирено, кротко и търпеливо живее на земята.

Освен това, под християнска надежда сле­два да разбираме това чувство на християнина, когато той и с ум, и със сърце, и с воля се уповава единствено на Бо­га, на Неговата височайша премъдрост, на Неговата всесъвършена любов към човека, на Неговото всемогъщество и правосъ­дие.

Освен това, християнската надежда се определя от св. отци и като добродетел, която се подвизава против дяволските козни и против упованието на всичко друго, освен на Бога. И това е така, защото християнската надежда не само по­мага на християнина да побеждава дявола, но и го подбужда към деятелно участие в съзиждането на собственото му спасение.

Св. Тихон Задонски като говори за надеждата отбелязва, че в сърцето на всеки човек има надежда, съществуваща под формата на увереност за получаване на желаните плодове от своя труд - ду­ховен или физически. Но източникът на надежда, нейният предмет, трайност и цел във всеки човек са различни и зависят от степента на неговото духовно-нравствено развитие. Но не всички хора имат един източник и едно основание за надеждата си. Търговецът например, занимавайки се с търговия, се надява да забогатее от това; ученикът, който прилежно се занимава с учението си, се надява да придобие знание и да стане по-умен. Някои хора се надяват на други хора – на тяхната власт и богатство. Други – на разума си, трети – на положението си в обществото и т.н.

Такива хора, макар и да наричат себе си християни, нямат християнска надежда, казва светителят, и ги определя като плътски хора, защото живеят по закона на плътта и навиците на света. А истинските християни, продължава той, имат в сърцето си надеждата не за получаването на временни блага, но за вечно упокоение в Бога. Тези верни раби Божи са оставили суетната, лъжлива надежда и "към единия Бог, като малко дете към майка си, прибягват" , прилепят се към Бога с на­деждата за изпълнение на Неговите обещания. „Ще забрави ли жена кърмачето си, не ще пожали ли сина на утробата си? Но, ако би и забравила тя, Аз няма да те забравя” – говори Господ чрез пророк Исаия (Ис. 49: 15). Такава надежда на Бога никога и никого не е посрамила и не ще посрами. Да се надяваш на хора е лъжовно, казва светителят: в деня на смъртта човек остава без смейство и приятели, без сила и разум, чест и богатство и нищо не може да му помогне.

Лъжливата надежда строго се забранява от Бога, защото тя води човека към грях и вечна смърт. Този, който има лъжлива надежда на човека, а не на Бог, на творе­нието, а не на Твореца, пада в грях с това, че нарушава Божията за­повед: "Аз съм Господ, Бог твой. .. да нямаш други богове, освен Мене" (Изх. 20: 1-3) . С тази заповед Господ заповядва на човека да изповядва единия Бог и на Него единствено да се надява. Надяващият се на когото или на каквото и да е друго, освен на Бога, не вярва в Бога, макар и да Го изповядва с уста, защото по думите на светителя: "да се вярва в Бога и да се надява на Неговото създание е невъзможно" . Такъв човек отстъпва от Бога в сърцето си и сам себе си осъжда на вечна смърт, защото само истинската надежда на Бога е живот вечен и светлина душевна, а лъжливата на­дежда е мрак душевен и вечна смърт. Тя така омрачава душата на човека, че я прави неспособна за молитва и богообщение. Думите на Свето Писание: "Проклет оня човек, който се надява на човек и плът прави своя опора, и чието сърце страни от Господа" (Иер. 17: 5) указват на християнина, че лъжливата надежда не само неизбежно го води към веч­на смърт, но, което е най-ужасното: с това си навлича Божието проклятие. Затова лъжливата на­дежда по-скоро може да бъде наречена (а е и такава) мрежа на дявола, с която улавя чове­ка, откъсва го от Бога и го погубва. За да избегне тази вражеска мрежа, трябва да се научи, казва светителят, по примера на св. Давид, да не се уповава на нищо: нито на сила, нито на чест, нито на мъдрост, нито на богатство, нито на нещо друго, а само на единия Бог и към Него единия да прибягва в скърби, печал и всякакви напасти, да проси помощ и защита от Него: защото само Той Един може да ни избави и спаси. И само чрез истинската надежда на Бога християнинът може да постигне вечния живот.

От своя страна истинската надежда привлича и другите християнски добродетели, които са взаимосвързани и имат взаимодействие. Всички заедно съставляват единия целенасочен път на християнина към съвърше­нство, към Бога и към личното му спасение (Мат. 5: 48). Най-тясно християнската надежда е свързана с вярата и любовта. Имен­но в тези три добродетели се съдържа почитанието на Бога от човека: без вяра и надежда е невъзможно богопочитанието. Ако вярата "е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда" (Евр. 11: 1), т.е. в това, че съществува Творецът и Промислителят на света, съз­дал и управляващ го премъдро, и че изкуплението на чо­вешкия род е извършено от Божия Син, то християнс­ката надежда е увереност в получаването от Бога "на очакваното", увереност в това, че целта на сътворяването на света и неговото изкупление ще бъде достигната. Затова, казва светител Тихон, "надеждата на Бога е неразлъчна от вя­рата", но винаги пребивава заедно с нея. Както истинската вяра се утвърждава в Бо­га, така и истинската надежда има Него за свой единствен източник. Освен това християнската надежда е свързана и с търпението. Чрез него тя се укрепва и изпитва: християнинът не изисква от Бога да му подаде това, което желае, но търпеливо очаква с убеждението, че Бог ще му подаде всичко, от което се нуждае в своето си време, когато това бъде полезно и спасително за него. И дори по време на изпитание на надеждата му, такъв човек остава верен на своя Създател, а скърбите още повече укрепват надеждата му, правейки я непоколебима и твърда. Истинската, жива надежда на Бога изисква от човека постояна деятелна борба с изкушенията и търпение на злострадания. А това от своя страна привежда хрис­тиянина към получаването на благата на вечния живот. Както и обратното: бездействената надежда отслабва, умъртвява се и накрая съвсем изчезва. Затова човекът, имащ християнска надежда, не може да живее по собствените си прищевки, не може да бъде и пасивен, като безуча­стен наблюдател, и да очаква изпълнението на Божиите обещания върху си. Този човек трябва постоянно да бодърства и да прилага трудове след трудове. Тогава надеждата от очакваното добро поощрява човека и го укрепва в подвига му. Тук се проявява вза­имообратната връзка на надеждата с добродетелта: надеждата подтиква към добри дела, а доброделанието укрепва на­деждата. При добродетелен самоотвержен живот и чистота на съвестта в душата на християнина се появява твърда надежда и дръзновение към Бога, а надеждата на свой ред ободрява духа и сред най-трудните обстоятелства, възбужда ревност по пътя към спасението.

ЛЮБОВ КЪМ БОГА И БЛИЖНИЯ

Заставайки твърдо на пътя на добродетелния живот, христия­нинът трябва да насочи всичките сили на душата си към придобиването на любов към Бога и ближния. Сам Господ Иисус Христос нарекъл тази любов най-голямата заповед: "на тия две заповеди се крепи целият закон" (Мат. 22: 40). Само любовта може да приведе християнина към нравствено съвършенство и да го удостои с единение с Бога. Именно заради тази цел е бил създаден човекът, заради това дошъл на земята и изкупил човешкия род Господ Иисус Христос, към това са насочени и всичките правила на християнския живот.

Християнството нищо друго така често и настойчиво не вну­шава на вярващия както любовта към Бога и ближния. Причина за това е, че любовта е основа и главно ръководно начало на християнската нравственост. Всички други християнски добродетели не само, че се раждат от любовта, но и са съединени с нея, както тялото с душата. Те произтичат от любовта подобно на това, както ручеят изтича от своя източник. Без благодатното одухотворе­ние на любовта е невъзможна никаква християнска действеност и без нея християнинът бива подобен на изсъхнало, безплодно дърво. Както всеки жив орга­низъм, ако няма в себе си движеща сила и естествена топлина, не може да съществува, но се разлага и се обръща в тление, така и всяко добро дело християнинът, нямащ в себе си любов, вменява другите за нищо и, както казва св. Тихон, "не може да бъде жив, но само лъжливо се показва на глед като такъв". Само любовта е способна да преобрази и измени към добро всички страни на човешкия живот. Господ Иисус Христос и Неговите свети апостоли с уче­нието и живота си са засвидетелствали тази любов пред целия свят, внушавайки на хората да отхвърлят от себе си ветхия човек с неговите де­яния (Еф. 4: 22) и да се облекат в новия човек, създаден по Бога в праведност и святост, т.е. по пътя на нравственото обновление да достигнат единение с Бога и онова първом дадено блажено състояние, каквото имал човекът, бъдейки в рая. Затова и любовта може да се нарече не само корен и източник на всички блага и на цялото добро, но и майка на всички радости. Достойни за похвала са онези семейства, градове и даже държави, пише св. Тихон Задонски, които устройват живота си съг­ласно закона на любовта. Наистина животът там е подобен на "земен рай, изпълнен с радост и сладост". И като припомня думите на св. Иоан Златоуст, светителят заключва: "Ако всички в света се обичаха един друг, не биха били необходими нито закони, нито съдилища, нито наказания и нищо друго подобно, понеже всяко зло би било така далеч, че и самото име на греха би било неизвестно".

Любовта има такова свойство, че "съединява любещия с любимия". Така, от една страна, Бог заради Своята любов възприел човешко естество и станал във всичко, освен на греха, подобен на човека, за да го приведе в по-добро състояние. Така и човек, от друга страна, когато обича Бога, се съединява с Него и се преизпълня с Божия Дух, Който го одухотворява и го насочва по пътя на спасението. По такъв начин, любовта определя и обус­лавя всички страни на отношенията на човека към Бога и Бо­га към човека.

Подбудата за любовта на християнина към Бога е преди всичко Божията благост, превъзхождаща всеки разум и понятие, както и множеството Божи благодеяния, проявени към човешкия род, както и Неговата всемилостива грижа, простираща се както на всеки един човек, така и на целия свят - свидетелство за тази височайша любов, без която светът не би могъл да съществува нито минута. По своята ограниченост човек не може да предви­ди онези нещастни случаи, които могат да го лишат от този живот. "Но от всичко това, пише св. Тихон, човеколюбивият Бог ни пази така, както грижовната майка своето малко и несмислено свое отроче". Господ и ангел е поставил към чо­века, за да пази духовния и телесния му живот. И въобще, както реката непрестанно тече и източникът източва вода, така Божиите благодеяния непрестанно се изливат върху човешкия род.

Любовта към Бога трябва да се възбуж­да и от това, че Бог изпратил Своя Единороден Син, за да спаси грешния човек, да го избави от властта на греха, дявола и смъртта и да го възстанови в предишното му синовно достойнство. И заради това Божият Син претърпял множество скърби, страдания и даже кръстна смърт. По този повод св. Тихон привежда такова сравнение: ако някой човек избави друг от смъртна опасност или му изходатайства определено положение в света, то колко усърдно и искрено би обичал той своя благодетел! Но човекът, изкупен със скъпата цена на Божия Син и освободен от всички наказания и даже от вечна смърт, забравя своя Благодетел и вместо любов към Него, Му принася оскърбле­ния.

Проявявайки грижа за човека, Спасителят на света със Своите кръстни страдания и възкресение му отворил вратите на рая, направил го причастинк на Своето вечно Царство, изпратил Светия Дух, Утешителя, Който вика в сър­цата на верните: "Ава Отче" (Гал. 4: 6). Едното име "Отец", учи Задонският подвижник, трябва да възбужда във всеки човек огъня на любовта. И ако децата по плът неиз­менно обичат своя баща, то с каква любов християните трябва да обичат Този, Когото наричат свой Отец!

Любовта на човека към своя Създател трябва да се про­стира до безкрайност и по причина на това, че Той се отнася дълготърпеливо към неговите грехове и не веднага го наказва за беззаконията, но очаква покаянието му. Ако Бог по Своето правосъдие би наказвал човека за всяко престъпление, той не би могъл да проживее и кратко време, за което свидетелства пророкът: "Ако Ти забелязваш беззаконията - кой ще устои Господи?" (Пс. 129: 3). Божието милосърдие към каещия се грешник е така голямо, че ако последният проима твърдото намерение повече да не се връща към греха, Господ не само му прощава греха, но даже и не си го спомня вовеки.

Към любов към Бога подбужда вярващия човек Господ, Който е дал заповедта (Втор. 6: 5) и привлякъл към нея човешките сърца със Своята любов. "Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог - в него" (1 Ин. 4: 16). Затова всеки християнин трябва да проявява любов към Бога не само на думи, но и в живота си.

Бог е височайша Любов, Красота и Добро и всички тези качества Господ по Своята благост вложил в човека при неговото сътворяване. Всеблагият Тво­рец пожелал от общението си с Него човек да се наслаж­дава на блаженство и на всички блага. Това блажено със­тояние, отбелязва святителят, е достъпно за любящия чове­к не само в бъдещия живот, където той ще го изпитва в съвършенство и ще види Бога лице в лице, но и в този живот, по думите на Спасителя: "ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим" (Ин. 14: 23).

По своята същност любовта е неопределима с думи, защото има Божествен произход. Тя е духовен плод и дело на Светия Дух. И да по­знаят любовта, казва светителят, могат само тези, които са вкусили от нейната сладост.

Любовта, макар и скрита в сърцето, не може да остане скрита и се проявява външно с плодовете си. И само благодарение на тези плодове тя в известна степен става достъпна за познание. Като говорим за плодовете на любовта, трябва да имаме предвид любовта не мирска и плътска, която често бива, казва св. Тихон, "обида на Създате­ля и ближния и погубваща за любящия", но любовта, която, по думите на апостола, е "от чисто сърце и добра съвест и нелицемерна вя­ра" (1 Тим. 1:5). От такава любов и плодовете биват спасителни.

Първото, на което обръща внимание свети Тихон Задонски, когато говори за плодовете на любовта, е ревно­стното изпълнение на Божията воля. Боголюбецът посто­янно се стреми да изпълнява това, което е предписано от Божията воля, а то, на свой ред, го удържа от грехов­ни попълзновения. И ако се случи такъв човек по немощ да наруши в нещо Божията воля, то той твърде много се опечалява от това, съкрушава се и пролива сълзи. Напълно понятно е, че такава пе­чал още повече съдейства за спасението на християнина (вж. 2 Кор. 7: 10). Тя още повече го подтиква към изпълнение на Божията воля, и не заради страха от наказание, но за да не оскърби Любимия.

Любовта към Христа, Божия Син, се изразява в ревностното изпълнение на Неговите свети заповеди. И тези християни, които се отнасят небрежно към заповедите, нямат любов Божия. Те, казва светителят, "себе си и своите похоти обичат, а не Бога и светия Му закон".

При ревностно изпълнение на Божията воля, като плод на истинската християнска любов към Бога, в душата на християни­на се появява отвращение към светската греховна сквернота, под която следва да се разбират похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска. Такъв човек цялото си упование и утешение полага на единия Бог и всички блага на света за него са подобни на боклук. Цялата грижа на такъв човек се свежда до една единствена цел: да изпълнява Божията воля и да бъде полезен на хората. Но сърце, одухотворено от любов към Бога, христия­нинът може да придобие само когато напълно скъса всякаква връзка с греха и принесе искрено покаяние. Без това, казва св. Тихон, в християнина не може да има истинска любо­в към своя Създател, а само притворно лицемерие. Ако някой обича Бога, продължава той, постоянно се грижи за из­пълнение на Неговата свята воля и внимателно следи да не би сърцето да се прилепи към нещо земно. Такъв винаги помни за Бога и Го има в сърцето си. Така бива и сред хората: ако някой обича някого, той постоянно мисли за него. Постоянното помнене на лю­бящото сърце на Бога се състои, според св. Тихон Задонски, в непрекъснато благодарение за безкрайните Божии милости към грешния човек в молит­вена беседа с Него и в богомислие.

И обратното, този, който се прилепва към светски и суетни неща няма любов Божия, защото, казва светителят "Божията и светската любов в едно сърце не могат да се поместят, точно така, както огънят и водата. Бог е ревнив, продължава св. Тихон, и желае човек да Го обича с цялото си сърце, а не с половината". Привързаността към греховните страсти на света пагубно влияе на живота на християнина и под тяхното въздействие той може в сърцето си да се отрече от Христа. Който не се грижи постоянно да има Бога в сърцето си, говори св. Тихон, и не се упражнява в молитва, който е ослепен от самолюбие, не му дава да види благодеянията, изливани свише, такъв се лишава от Божията милост. Ето защо неблагодарността е тежък грях, който свидетелства за липсата на любов към Бога и вика към небето, просейки мъст.

Който обича Бога с цялото си сърце и се стреми ду­ховно да се съедини с Него не се страхува от никакви препятствия и даже от смъртта. Такъв човек заедно с апостол Павел би желал "да се разреши и да бъде с Христа" (Флп. 1: 23). Нагледен пример за това са светите мъченици, които предпочитали да предадат себе си на най-жестоки мъчения и смърт, отколкото да се отлъчат от своя люби­м Христос, Божия Син. Често обаче в живота на християните се случва така, че много от тях желаят да бъдат с Господа и да получат прославление и блаженство в Неговото Царство, но не желаят да изпълняват това, което им е запо­вядано от Христос и не живеят съгласно тези заповеди, оправдавайки се с невъзможността си да ги изпълняват. Това свидетелства, казва светителят, че "сърцето им е неправо и не обичат истински Христа, но повече себе си обичат, отколкото Него”. А истински любител Христов е този, казва светителят, който и тук, в света пребивава с Христа и към Него прилепя сърцето си, и страданието или кръста си с Него безропотно претър­пява и с Него в бъдещия век желае да бъде неразлъчно. Следствие на истинската любов към Бога е безропот­ното понасяне на християнина на всички скърби и житейски изпитания, допускани по благата воля Божия, за да го укрепи в търпението и да насочи неговите духовни сили към придобиване на искрена любов към Бога.

Ревностният християнин, стремящ се да придобие истинска любов, насочва всички свои усилия към подражаване на Бога и Неговия спасителен нрав, т.е. стара­е се да бъде кротък, търпелив, незлобив, милости­в, и по единствената причина, че такъв е Господ, Когото той обича, към Когото се стреми и на Когото иска да бъде подобен и това уподобяване ще му открие пътя към още по-тясното единение със своя Творец.

Явен признак, според св. Тихон, за наличието на любов към Бога в човека е сърдечната радост. "Както медът ус­лажда гърлото ни, когато го вкусваме, — говори светият отец, — така весели сърцето ни любовта Божия, когато вкусваме и виждаме колко благ е Господ". Както любовта не бива без радост, така не може да има и истинска радост без любов, защото каквото обича човек, за това и се радва.

Както любовта към Бога, така и съпътстващата я духовна радост трябва да бъдат в християнина при всички обстоятелства на живота му: и при благополучие, и при нещастие. Според светителя, когато християнинът усеща, че губи предмета на своята любов - Бога, скръбта е опре­деляща, пробен камък за истинността на любовта и радостта му. От друга страна, извънмерната скръб от загубата на нещо временно свидетелства за това, че сърцето на вярващия е привързано още към земното и не е достигна­ло пълнотата на духовната любов. И само този, който внима­телно се отнася към своя духовен живот, ще забележи не­съответствието между неговите стремежи и действителността и ще употреби всичките си усилия, за да изкорени пречките от сърцето си, които пречат на истинската му любов към Бога.

Най-същественият признак, плод и следствие от любовта към Бога, говори светителят, е любовта към ближния. Тя е пълно от­ражение на любовта към Бога. И свидетелства за това, че който не обича Бога, такъв и ближните си не обича и обратното. Като привежда думите на св. ап. Иоан Богослов: " Който каже: "любя Бога", а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял? И ние имаме от Него тая заповед: "който люби Бога, да люби и брата си" (1 Ин. 4: 20-21), светител Тихон говори, че християнинът, който не обича своя бра­т, е душевно мъртъв, защото, както тялото се оживява от душата, така и душата се оживява от Духа Христов, а където няма християнска братска любов, там няма и Дух Христов. Когато Христовият Дух отсъства в душата на човека, в нея непременно се поселва друг дух, дяволски дух, който пленява душата, оскверняна го и отравя в нея всичко добро и свято. По думите на светия отец, където няма любов, там царува духовната смърт, след която следва вечната смърт, когато душата не е възкръснала с истинско покаяние. За да избегне тази смърт християнинът трябва в живота си да се отнася снизходително към околните, да им прощава грешките, да не се гневи и да не таи в сърцето си мъст, помнейки думите: "Отмъстителният ще получи отмъщение от Господа, Който не ще забрави греховете му" (Сир. 28: 1). С други думи, прощаването на греховете, а следователно, и спасението на христия­нина е в пряка зависимост от отношенето му към заобикалящите го хора. Без любов към тях Бог не ще приеме от християнина никаква жертва, още повече, че такава жертва вместо да умилостиви, оскърбява и прогневява Твореца.

По думите на светителя, ако всички добродетели завършват със смъртта на християнина, то истинската лю­бов продължава съществуването си и в живота в бъдещия век. Тя започва тук, на земята, а в съвършенство се разкрива едва във вечния живот, където "Божиите избранници ще се обичат един друг взаимно, ще се радват един на друг и духовно ще се наслаждават заедно".

Придобиването на Божествената любов и християнския подвиг, по думите на св. Максим Изповедник, е едно и също. Защото същината на християнската аскеза е да се отречеш от себе си заради Бога - като проява на любов към Него. По примера на Господ, когато се е молил за последен път в Гетсиманската градина с думите: ако може да ме отмине тая чаша, но не Моята, а Твоята воля да бъде, Отче. Както Иисус от любов към Своя Отец изпълнил волята Му да принесе Себе Си в доброволна жертва, за да изкупи падналия човешки род, така и християнинът, ако иска да подражава на своя Господ, трябва да проявява своята любов към всеки човек: и към грешника, и към врага си, доколкото Бог обича всеки човек. И както, казва ап. Павел – любовта е вечна, защото Бог е любов. И както съществува заедността на Света Троица: Бог Отец е непрестанно с Бог Син и Бог Дух Свети, така и в Църквата Христова, чието тяло са всички вярващи, е заедност в Христовия Дух, чието проявление в отделния член е обичането на всеки човек като самия себе си. Затова и Господ казал на учениците Си: Ако имате любов помежду си, ще сте Мой ученици (ср.Ин. 13: 35). Защото, ако Бог ни обича, тогава и всички трябва да се обичаме един друг по подобен начин. Следователно, проявата на любов между християните се явява призна­к за истинския последовател на Господа Иисуса Христа.

Ако в света процъфтяваше любовта между хората, казва св. Тихон Задонски, човешкото общество не само би се избавило от мно­жество злини и нещастия, като: кражби, убийства, лъжа, клевети, насмешки и др., но и би се наслаж­давало на благополучие и Божествен мир.

Като говори за плодовете на любовта и за тяхното значение в живота на християнина, светителят привежда думите на светия апостол Павел: "Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада..." (1 Кор. 13: 4- 8) и им дава кратко, но ясно обяснение. Преди всичко, казва той, любовта възпитава в християнина търпение в понасянето на обиди. Само човек, озарен от любов, е способен да обича хората с всичките им недостатъци и немощи. Признава ги не само равни на себе си, но и за свои братя и поради това велико­душно прощава на обиждащия го, моли се за него, боледува и скърби в душата си за него. Пръв проси проще­ние, дори и той да е обиденият. Такова поведение на Христовия последовател съдейства в съзиданието на света и е за прослава на Този, Който с кръстния Си подвиг и любов унищожил злото и въдворил мир и радост между хората. Християнинът не бива да допуска в душата си разгарянето на гняв или раздразнителност, но и свръх това – веднага да отсича всякакви помисли, настроиващи го против ближния. Макар че за човека е свойствено чувството на гняв, отбелязва св. отец, следва да го насочваме против греховете, а не против човека. Това ще свидетелства за голямата любов в сърцето на гневящия се, който търси не своето, но спасението на ближния.

В този случай християнинът, ръководен от любовта само съжалява за заблужде­нията на ближния и неговото незнание. И сърцето му болез­нено се мъчи докато грешникът не остави греховния си живот и не застане на спасителния път. И обратно, радва се на истината, съгласието и мир­ния живот на околните.

Истинската християнска любов е чужда на за­вистта, гордостта и самолюбието. Тя обича всички, защото във всеки човек тя вижда образа на всемогъ­щия Бог, Който "оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни" (Мат. 5: 45). На такава любов е свойствено доверието към всеки човек, защото "както тя самата е простосърдечна, така и за другите мисли; и както сама никого не мами, така и за другите мисли и затова на всеки вярва. Любовта е чистосърдечна, не е лукава, не лъсти и заради това, каквато тя е самата, така и подозрения за другите няма".

Безусловно, такова съвършенство човек достига не изведнъж, за това е нужен целоживотен подвиг и пълно напрягане на силите и способностите си. Голямо значение в това делание има саможертвата и принудата, посредством които християнинът може да достигне с Божия помощ висшия дар на любовта не само към доброжелателите си, но и към тези, които са злоб­но настроени към него. "Който те ненавижда, учи светител Тихон, — или е озлобен към тебе, ти го побеждавай с любов и се старай да се примириш с него, и макар той да не желае мир, ти търси мира и бъди готов за мир; и дори сърцето ти да не го иска, убеждавай го да склони."

Ако разсъждаваме по човешки, е много трудно да обичаме този, който ни прави зло. Но за вярата и любовта нищо няма невъзможно. В това именно се състои предназначението на християнина: за да се покори греховното естест­во на духа, злото се побеждава с любов. И ако за „стария” човек, непросветен от благодатта, това е трудно, то за „новия”, в Христа облякъл се, всичко е възможно. По думите на светия отец, християнинът, възпитаващ в себе си любов към враговете, сам от това духовно възраства, тъй като враждебното отношение на не­доброжелателят го води до познаването на собствената му немощ, а това, на свой ред, съдейства за изкореняването на гордостта, тщеславието, самомнението и т.н. Следователно, за чо­века, търсещ спасение, оскърбленията и изкуше­нията са неоценимо благо, възвеждащо душата му на небето.

Но когато човек по своята греховност не издържа изпитанията, то ест въздава на обидата с обида, на злото отговаря със зло и таи в сърцето си ненавист, тогава той отстъпва победата на своя противник - дявола, който го отделя от Бога и спасението. И обратното, ако сърцето на вярващия не склони към злото и не го приеме, то става способно с Божия помощ да побеждава всичко богопротивно и да усвоява това, което вя­рата и Христовите заповеди изискват.



Като жив пример за придобиване в душата на добрите навици християнинът трябва да има Пастиреначалника Христос, Чийто живот е образец за всеки, който иска да се спаси. "Иисус Христос, нашият Спасител, — говори светител Тихон, — със Своята кротост и търпение ни учи да бъдем кротки и търпеливи, и злобата на хората да побеждаваме с благост или, по крайна мярка, с мълчание" . Така са постъпвали в своя живот и светите апостоли, мъчениците и множеството Божии угодници, които са побеждавали злобата с любов и чрез това мнозина с Божията помощ са привели към Христа.

03. 02. 2013, неделя на Закхея
Каталог: downloads
downloads -> Конкурс „зелена планета 2015" Наградени ученици І раздел „Природата безценен дар, един за всички"
downloads -> Конкурс за певци и инструменталисти „ Медени звънчета
downloads -> Задача Да се напише програма която извежда на екрана думите „Hello Peter. #include void main { cout }
downloads -> Окс“бакалавър” Редовно обучение I до III курс
downloads -> Конспект по дисциплината „Екскурзоводство и анимация в туризма" Специалност: "Мениджмънт в туризма"
downloads -> Alexander Malinov
downloads -> Тема 8: Линейни алгоритми. Отделяне на цифрите на число, преобразуване на числа. Алгоритмично направление: Алгоритми от теория на числата
downloads -> Отчет за научноизследователската, учебната и финансовата дейност на националния природонаучен музей при бан през 2013 г
downloads -> Закон за националния архивен фонд в сила от 13. 07. 2007 г


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница