Бай ганьо се върна от европа



страница1/4
Дата27.08.2016
Размер0.74 Mb.
#7448
  1   2   3   4


БАЙ ГАНЬО СЕ ВЪРНА ОТ ЕВРОПА
БАЙ ГАНЬО СЕ ВЪРНА ОТ ЕВРОПА

- Чухте ли новината? - извика Марк Аврелий, щом отвори вратата и се втурна запъхтян в стаята.

- Каква новина? - обадихме се всички.

- Бай Ганьо се върнал от Европа!

- Не може да бъде!

- Как "не може да бъде" бе, господа, аз го видях, говорих с него... Първата му дума... ха-ха-ха!... Първата му дума: оплес... ха-ха-ха!... Оплескахме я, кай, ний нея... ха-ха-ха...

- Стига си се кикотил бе - извика с нетърпение Арпакаша, - разказвай. Искаш ли чай?

- Арпакаш, дай да те цункам между очичките...

- Говедо! - изпусна с добродушна усмивка Арпакаш и подаде една чаша чай на Марк Аврелия, като го дръпна със свободната си ръка за къдравия мустак. - Оберговедо!

- Капитан, не крути, пожалуйста, параход - пошегува се Марк Аврелий, отсръбна от чашата и ни разказа следното: - Въобразете си, господа, какво щастие, преди няколко дена, на 22-й (Альоша, твойто любимо число), в неделя, отидохме с Герванича на Искърските ханчета, към Враждебна; заварихме там сума свят...

- Урвичците не бяха ли там?...

- Не, не бяха, те бяха на техния Урвич... Недей ме прекъсва, Арпакаш... Сума свят имаше, повечето иностранци - немци, чехи - и ни един, ама положително ни един от тия вкаменени от апатия шопи... Само дядо Хаджи мина за чифлика си. Времето, както знаете, беше чудесно; ония ти ливади, ония ниви, оная прясна зеленина на гората, да не можеш да се надишаш... Чужденците дошли с целите си семейства, надомъкнали провизия, постилки, люлки за децата; насядали са сам-там като букети под сенките и си пируват хората. Да ти е драго да ги гледаш. И не да речеш някои заможни, охолни хора, не, а все еснаф, работен свят - тенекеджии, железари, дърводелци. Работи шест дни - седмия гуляй! А не кат вашите милости да се завирате из задимените кафенета с вашата проклета "бачка"...

- Марк Аврелий! Тебе ли чувам, гълъбче? Иван Златоуст, дай да те цункам!...

- Млъкни, Арпакаш, недей ме прекъсва...

- Хей, Амонасро, не прекъсвай човека - обади се Мойше.

- Ама наистина бе, господа - продължава шегата си Арпакаша с маслен поглед, - кажете, не е ли сладък Марк Аврелий особено като изговаря тази хубава думица "бачка", туй "ч" е цяла музика...

- Ще млъкнеш ли ти, Амонасро Етиопский?...

- И не забелязахте ли, господа, каква бездънна омраза питае нашият сладчайши Марк Аврелий към тази бачка.

- Слушай, Амонасро, млъкни или ще накарам Мойше да ти налее цяла чаша коняк в гърлото.

- Но ка-кви зев-зе-ци наш-ти, кат видели ба-ба с га-щи, всич-ки-те го по-ди-гра-ли и мо-ма-та му не да-ли, таааа-ра-ра-бум-бие, та-рара бум...

- Ти си луд, Арпакаш, ей богу, луд си - каза с лек укор Марк Аврелий, - постой малко мирен, моля ти се...

- Артък веке, Арпакаш! - обади се Ожилката.

- И ти ли, Ожилка, и ти ли, Бруте! Я запей ти "Снощи си минах край Севлиево."

- Долу Арпакаша! - извика Мойше и след него цялата компания зарева "долу!" и накараха най-сетне етиопския цар да млъкне.

Марк Аврелий продължи:

- Не, наистина, господа, то е печално явление тази триклета "бачка", тя ни е вкаменила, тя ни е покрила мозъка с плесен и паяжина. Ами че, моля ви се, аз зная някои приятели, които цели десет години - десет години! - господа, това не е шега - не са престанали да гният в задимените кьошета на "Панаха" с карти в ръка, а пред носа им цъфти тази хубава, тази живописна градска градина, от дъха и прохладата на която те не умеят да се ползуват; а пък вън от София, в околностите, какви чудни места! Седим в кафенетата и въздишаме за Швейцария, а пък стига ни само малко волица, и Швейцария, българска Швейцария е пред нас - Витоша, Рила, Родопите! Най-последният бедняк-чужденец от живущите в София се е насладил от величествения вид от Черния връх на Витоша, а я ми кажете, има ли един - един, божичко! - шоп, който да се е качил на Витоша! Ний знаем примери между работниците италианци, които са напущали тука готова работа само защото им омръзва еднообразието и с риск тръгват да странствуват, за да видят свят, а пък, от друга страна, има примери, като, да речем, овчаринът на Драгалевския манастир, който цял живот е гледал от височините града София, гледал го е години преди Освобождението, гледал е неговото разрушаване, обновяването и разширението му, продължава и досега да се взира, седнал под сянката на ореха, в неговия по-бляскав изглед и до ден днешен той няма воля да слезе от гората да полюбопитствува, да види отблизо тази във всяко отношение интересна трансформация на столицата!... Но аз оправдавам този своеобразен философ и даже, правичката да ви кажа, завиждам на това дете на природата! Ами какво да кажа за мнозина от нашите заможни граждани, които се душат цял живот в праха, миризмите и миазмите на софийските стари улици, гледат цял живот хубавата драгалевска горица и не са имали волята да станат, да идат там и да се насладят от нейния дъх и прохлада, от омайния шум на пенливия поток и от славеите...

- Брей, че ти си бил цял поет бе, Марк Аврелий, я гледай!... Ама я ми кажи ти защо ни приказваш тия бабини деветини; нали уж за бай Ганя разправяш?

- Затуй ти приказвам "бабини деветини", защото просто яд ме е, като гледам каква апатия ни е вдървила... Да речете, че ний не отбираме от природни ху-бости - не; не можем да не отбираме, защото това е естествено чувство - говедото и то отбира; но работата е, че сме сковани от възточна неподвижност. Ако те хвана, Арпакаш, за яката и те потътра към Урвичкия манастир, ти, щом те наведа зад Кокаленския баир над искърската бездна и чуеш таинствения говор на извилистата запенена река, ти ще почнеш да цъкаш с езика си и ще извикаш, непременно ще извикаш: "Брей, че то цяла Швейцария, я гледай, че тя била хубава нашата България и ний, глупци, да не знаем това, а киснем по празниците в кафенетата." Но щом се върнеш в София и дъхнеш от задушената й атмосфера, ти пак ще паднеш в летаргия, пак ще те вкамени апатията, додето не те потътре друг за яката.

Сега - за бай Ганя. Ний с Герванича цял ден сновахме из гората, търкаляхме се по тревата между дърветата, ядохме, пихме, зяпахме веселите групи на чужденците, които с душа и тяло бяха се предали на веселба; устроили бяха разни игри, пееха, тичаха, скачаха - да им завиждаш! Надвечер, след една вкусна закуска, влязохме с Герванича в ханчето да пием кафе. По едно време откъм Орханийското шосе зачуха се звънци и след малко сред един облак прах зададе се файтон с пътници. Слезе от колата един пътник, слезе втори и зад гърба на файтонджията се зачу гласът на третия: "Бай Михале, че поемни дисагите; гледай да не ги блъснеш някъде, да не строшиш мускалите, зере няма с какво да се отсрамим пред... оногова."

И след тия думи скочи от колата... бай Ганьо. Същият бай Ганьо, както си го знаете, преди да тръгне за Европа; с тая разлика само, че си турил вратовръзка и освен това сега има импозантна външност и чувство на собствено достойнство и преимущество пред окръжающите. Човекът врял и кипял из Европа, Европа му станала като таквоз... като нищо. Дръпна си той левия мустак, поизкашля се в шепа и изгледа в полукръг с един поглед, с какъвто нашите полицейски изглеждат арестантите, групите на веселящите се чужденци и като хвърли око и заклати глава на своите невежи спътници като че искаше да им каже: "Живи да ви оплача", въздъхна дълбоко и многозначително произнесе: "Ех, Пратер, Пратер!"

- Какво каза, твоя милост, не можах да дочуя - обади се нареченият бай Михал.

- Живи да ви оплача аз вас - произнесе състрадателно бай Ганьо. - Ех, Прàтер, Прàтер!... Минавало ли ви е през ума какво нещо е туй Прàтера! Ама отде ще ви мине през ума. А да взема да ви разправям - не можете го разбра.

И за да покаже на своите прости другари кои са в състояние да го разберат, той се приближи към една от веселящите се групи, при която се търкаляха няколко изцедени бурета от бира, и като изобрази една ироническа усмивка, показа с очи към горицата и изрече: "Дас ист булгарише Пратер, ха-ха-ха!..."

Цялата група, с весело замъглени от пивото очи, изгледа отдолу-нагоре нашия "немец" и един от компанията, без да се вслушва в бай Ганьовото ироническо изречение, подаде му една чаша изветряло вино с думите:

- Просим вас, гoсподин, искaате пиво?

"И тези не ме разбират" - помисли си бай Ганьо и като се върна при другарите си, прибави: "Нарязали се като... казаци."

След туй компанията влезе в кръчмата и насяда близо до нас. Аз бях гърбом към тях и бай Ганьо не можа да ме познае, а че не ме позна, това се видя от думите, които той пусна за наша сметка: "И тези трябва да са се насвяткали. Немска стока!"

Слугата се приближи към пътниците и почна да изтрива масата:

- Не искате ли нещо? - попита той.

- Не щем, ний си имаме. Ама, хайде, нейсе, дай една вода и едно огънче: налей прясна вода - поръча бай Ганьо.

Между пътниците се почна един таинствен сериозен разговор, от който не всички думи долетяваха до нас.

- Тази вечер надали ще видим големеца, късно ще бъде - шепнеше бай Ганьо, - ще му пратим армаганите и ще му сторим хабер за утре; па той ще ни нареди кога да идем при княза.

- Ами за княза нещо армаганец? - попита предпазливо бай Михал.

- Не трябва - отговаря авторитетно бай Ганьо, - тука всичко е големеца; замажеш ли му очите - тръгни по бели гащи. Ний ще му дадем туй, дето ни го написа адвокатина, да го прочете и ако има нещо да поправи - негова работа! Пред княза да се държите., брей, да не се уплаши някой. Вие мене гледайте какво правя. Като кажа, както ни казаха да кажем: "Ваше Царско Височество, сакън да не му приемете оставката, зере Задунайская губерния", и вий подир мене: "Сакън, Ваше Царско Височество!"

- Хелбетя, друго какво ще речем - покорно отговаря бай Михал.

- А бе ти, Михале, малко на ботуш миришеш, че кой те знай? Опичай си акъла! - предупредява наставнически бай Ганьо.

- Кой? Аз ли? - оправдава се бай Михал. - Не думай така, братко, ще чуй някой. И стените имат уши. Аз като чуя името "казак", треска ме хваща.

- Треска те хваща, а? - шепнеше тихо, с подмигване бай Ганьо. - А като дойдоха русите, кой обра говедата по турските села, а? Откога имаш ти тези богатства, а? Кажи де!

- Ама че и ти бе, бай Ганьо, правичката да си говорим - шепне бай Михал, - нали от руско време ти останаха водениците. Кажи, не е ли тъй?

- Хайде, хайде, то с тебе не може човек дума да прохортува. То било, каквото било. Сега не е тъй. Сега Задунайская губерния, разбираш ли?

- А бе как да не разбирам! - каза бай Михал и дяволски подмигна на другарите си.

И тримата се изсмяха в шепа, за да не ги чуе някой.

- Брей, опичайте си акъла, вардете се, че ако ви чуе някой - отиваме на гюрултия... Хей, момче, какъв е онзи вестник там? "Свобода" ли? - обърна се бай Ганьо към слугата.

- "Свободно слово", господине.

- Ех, че ми се иска да попрочета - шепне на другарите си бай Ганьо, - ама ме е страх, дявол да го вземе. Ще чуе големеца - па иди се оправяй сетне.

Но тъкмо в този момент произлезе една сцена, която накара пътниците да се вдървят на местата си. Едно пет-шестгодишно момченце пристъпваше лениво около прага на кръчмата и си пееше някакви импровизации и, види се, под впечатлението на тридневното софийско непрекъснато "долу" в мотива на "Шуми Марица" остави същинския текст и захласнато в песнята си, употребяваше следующите втълпени в мозъка му думи: "Дó-лу-лу, дó-лу, дó-лу-лу, до-лу, до-о-лу, до-о-лу, до-лу Стамболов!" Дружен смях на веселящите се групи прекъсна импровизацията на детето, което, възбудено от неочаквания успех, отново, с по-силен глас, почти с крясък, продължи песента си и вместо,, ма-арш,ма-арш! -викаше "до-о, до-о, долу Стамболов, до-до-до-доолу, долу Стамболов". Този път освен дружния смях зачуха се ръкопляскания и викове "браво", "долу", "долу блудникът", "долу тиранинът" от една компания младежи, които се връщаха от разходка.

Аз се обърнах към масата на тримата пътници.

Бай Ганьо и неговите другари се превърнали в статуи. С разтворени уста, с облещени неподвижно очи, лицата им изобразяваха такава печална смес от страх и учудване, щото не ми оставаше освен да съжалявам, че нямах фотографически апарат... Пръв се свести бай Ганьо, обърна очи към манифестантите и веднага трепна, като че поразен от електрически ток: един конен полицейски стражар минуваше по шосето и чуваше тези ужасни викове и вместо да извади шашката си и като хала с бесен вик да я развърти около главите на тези нечувани бунтовници, на тези черни души, на тези разбойници и предатели, той изглеждаше спокойно, с добродушна усмивка на лицето... Ако в този момент беше избухнал вулкан на Витоша, едва ли би слисал нашите пътници повече, отколкото тази сцена...

- Оплескахме я ний нея! - изговори с отчаяна въздишка бай Ганьо. - А бе, бай Михале, я иди, моля ти се, около тезгяха, та надзърни в "Свободно слово", виж там дано разбереш каква е тази работа...

- Хубава работа, ами ти защо не отидеш? Я да ти видя куража! - отговаря бай Михал.

- Ей, че си прост! Какво бива най-сетне да надзърнеш; мини край тезгяха, уж че гледаш ракията, подсвирквай си така, па с едно око, тъйцък, виж... да няма ново минис... Има хас!...

- Невъзможно нещо... Опичай си акъла!...

- Ами не видя ли стражарина?... А бе я чакай, мечка страх, мен не страх - ще погледна вестника, па майната му!

И бай Ганьо стана от мястото си, засвири със зъбите си "Зелен листец" и като се озърташе уж разсеяно, правеше орлов кръг към тезгяха; доближи се, хвана за гърлото една бутилка с коняк и престорен, че чете етикета й, така си изкриви надясно очите, щото човек насреща му би видял само белтъците им, и погледът му падна върху сгънатата газета, от която се виждаше само заглавието "Свободно слово". Той си потътра дясната ръка и като усили "Зелен листец", за да заглуши шума на вестника, разтвори едната му част и с ужасно изкривени надясно очи прочете: "Известия от Двореца. Днес...се представи на Н. Ц. Височество президент-министърът и министърът на вътрешните дела г. д-р К. Стоил..." - Нещо се пресече в гърлото на бай Ганьо; той се изкашля; облиза си мигом засъхналите устни и метна изкривено око по-надолу и прочете с големи заглавни букви: "Падна Стамбол...", и сърцето на Ганя падна в ботушите му, той изтърва бутилката с коняка и за да заглади произведения шум, почна силно да кашля... Обърна се бай Ганьо към другарите си и изрече многозначително.

- Беше!

- Хаир сюле, бай Ганьо! - обади се бай Михал.



- Свърши се тя! - допълни бай Ганьо и като се приближи при масата, пошепна тихо на другарите си: - Стамболов ефенди боклатмъш! Стоилов сега...

- Не може да бъде бе, що думаш! Във вестника ли?...

- Разбира се!

- А бе да не е някоя уйдурма?

- Каква ти уйдурма! - извика с глас бай Ганьо и като събра всичкия си кураж, затропа по масата и се провикна: - Хей, момче, я дай тука "Свободно слово"...

Другарите неволно си снишиха главите и почнаха да се озъртат плахо.

Момчето донесе вестника и го подаде случайно на бай Михаля, но той, като че му подадоха нажежено желязо, отдръпна си ръката и показа с очи към бай Ганя. Бай Ганьо взе газетата и то се знай, пообърна се да види какво има, какво няма в кръчмата, па най-сетне откъде ще се вземе толкова кураж у бай Ганя! Ама все пак куражлия! Разгърна "Свободно слово" и почна: "Падна Стамб..." Закашля се бай Ганьо, закашляха се още по-силно другарите му. Бай Михал изкриви окото си към вестника да види дали чете право неговият смел другар и се увери, че няма грешка... Наведе глава към вестника и третият другар и прочете и... треска го втресе, и свят му се зави. Колко ли негови дела и делца, дрямали с години под прокурорското сукно, ще измъкнат на бял свят тия две думици...

С гушене, с шепнене, с кашляне иззобаха уводната статия и като назърнаха сам-там из вестника, узнаха и се убедиха най-сетне, че работата е свършена.

- Оплескахме я ний нея! Ами сега? Сега е късно вече да молим да не му се приема оставката. Хай дявол да го вземе. Е, Михале, какво мълчиш, кажи какво да се прави? - пита бай Ганьо.

- Кажи, твоя милост; аз съм тъй слисан, като че ме е стоварил някой с бухалка по кратуната - отговаря отчаяно бай Михал.

- Ами ти бе, Гуньо, какво мълчиш? Кажи и ти някоя дума. Какво да правим сега, а?

- Е, че зная ли аз... Каквото речеш, твоя милост - мъмли убитият духом Гуньо.

- Ами че ти ум нямаш ли бе, серсем! Все аз ли ще ви оправям - вика почти просълзен от отчаяние бай Ганьо, - нейсе, хайде и тоя път да ви науча... Знаете ли какво?

По този въпрос бай Ганьо се позамисли намръщено, почеса се, дето го не сърби, поизкашля се еднъж-дваж в шепа, бръкна в джеба на редингота си, извади една хартия, сгъната на четири, и я подаде на бай Гуня.

- Я прочети още веднъж тая пущина, та после ще ви кажа какво ще правим.

- Ами защо, ваша милост, не я прочетеш ?

- Ама, Гуньо, каздърма бени! Ти знаеш защо не я чета, на тебе пó ти иде отръки да четеш онези папищашки думи...

Гуньо разгърна хартията и прочете горе-долу следното: "Ваше Царско Височество! Небесни гръмове се посипаха върху нещастните ни глави! Петвековното ни робство е приятен сън в сравнение с грозния удар, който Северният враг ни нанася чрез оставката на нашия - о! има ли думи! - най-гениален вожд, този Цицерон, този Нютон на българския небосклон! O tempora, o mores! "Не, Ваше Царско Височество! Ний още вярваме в здравия смисъл на доблестния български народ и очакваме, че той няма да се раздели с човека, който е олицетворение на неговите стремления и идеали, на всичко честно, благородно, целомъдрено, прогресивно, либерално! Ний няма да повярваме, че Ваше Царско Височество ще поверите властта в ръцете на ония развратни предатели, на ония невежи и невъзпитани нищожества, които денонощно се, стремят да подкопаят основите на нашия държавен строй и да хвърлят нашето мило отечество под миризливия ботуш на казака.

Ваше Царско Височество! Timeo Danaos et dona ferentes! Горната резолюция се прие от 11 000 най-видни граждани и се упълномощиха Ганьо Балкански, Михал Михалев и Гуньо Килипирчиков да я поднесат пред стъпките на Ваше Царско Височество. Ураа!"

- Ей, че сме калпав народ! - казва с клатене на глава и с цъкане бай Ганьо. - Като бъде за лъжата, дъртите цигани са нищо пред нас. Че хич дотам бива ли? 11 000 най-видни граждани! Ха-ха-ха! Махни хилядите, колко остава?

- Единадесет души - отговаря Михал.

- Толкоз ли бяха?

- Е, толкоз, бай Ганьо, правото - право. Аз нали ходих със стражар да ги събирам.

- Калпав народ!... Сега знаете ли какво? За връщане назад не може и дума да става. Ти, Гуньо, си едно парче адвокатин. Я се запретни, моля ти се, па дай тука всички заедно да изкалъпим един друг адрес, за новия... Н€, аз имам хартия. Па дано не узнаят, че сме дошли да молим за онзи хубостник, че ни е спукана работата. Особено твойта работа, Гуньо... Ако дойде други прокурор.

Гуньо се поизкашля...

- Дай хартията и калема - каза той тревожно. - Вий гледайте, аз ще пиша.

И той почна да пише: "Ваше Царско Височество! Небесни гръмове се посипаха върху нашите нещастни глави!...

- Сега трябва да го напишем наопаки. Как да го напишем?... Чакайте... Одобрявате ли така: "Небесата се отвориха и посипаха благодат върху нашето отечество."

- Само отечество много просто излиза - заявява бай Ганьо, тури "нашето мило отечество".

- И аз мисля, че без мило не чини - казва бай Михал.

- Добре, турих мило. По-нататък: "Петвековното ни робство е приятен сън в сравнение с грозния удар"... Сега наопаки: "Освобождението ни от петвековното ни робство е нищо в сравнение с бляскавото събитие, което разруши веригите на грозния тиранин." Съгласни ли сте?

- Да беше прибавил още "изчадие на пъкъла" - заявява бай Ганьо. - Ама нейсе, по-сетне.

- ..."който Северният враг ни нанася чрез оставката на нашия - о! има ли думи! - най-гениалния вожд, този Цицерон, този Нютон на българския небосклон."

- Сега туй как да го обърнем?... Чакайте... Ето как: "И което се дължи единствено на Ваше Царско Височество, всемилостивейши баща и татко, като приехте оставката на този - о! има ли думи - най-грозен мъчител, този Калигула, този Тамерлан на българския небосклон."

- Браво бе, Гуньо! - извика с възторжено блеснали очи бай Ганьо.

- Че ти как го мислиш Гуня? - ласкае Михал.

- "O tempora, o mores!"... Туй може да си остане. То, дето и да го туриш, все си е на мястото... "Не, Ваше Царско Височество!"... Да турим: "Да, Ваше Царско Височество!... Ний още вярваме в здравия смисъл на доблестния български народ и очакваме, че той няма да се раздели с человека..." Сега вместо "няма да се раздели" ще турим "и ще изтрие от лицето на земята", а вместо "человека" ще турим "свирепия звяр".

- Не, по-добре тури "бясното чудовище" - поправя бай Ганьо.

- Аз пък мисля да турим "Геена огненная" - каза Михал.

- Ех, че го набута! Ха-ха-ха! Че отде-накъде "Геена огненная?" По-добре да турим "мръсния кръволок" - казва Гуньо.

- Ха, видя ли сега! Аферим! - одобрява бай Ганьо.

- ... "който е олицетворение на неговите стремления и идеали - на всичко честно, благородно, целомъдрено, прогресивно, либерално!" Сега да обърнем наопаки... "който е олицетворение на народното нещастие!... на всичко безчестно, вагабонтско, развратно, мракобесно и тиранско!" По-нататък: "Ний няма да повярваме, че Ваше Царско Височество ще поверите властта в ръцете на ония развратни предатели, на ония невежи и невъзпитани нищожества..." Как да го обърнем сега?... Стойте! Дойде ми на ума! Ето как: "Позволете ни, Ваше Царско Височество, да се считаме честити и да изразим нашите най-безпределно верноподанически чувства, задето поверихте властта в ръцете на ония благородни патриоти, на тия образовани и възпитани държавни мъже... които денонощно се стремят да под-копаят основите на нашия държавен строй."

- Как така! Имаш грешка! - каза стреснато бай Ганьо.

- Сега ще го обърнем наопаки, така вместо, да подкопаят" ще турим "да закрепят". "И да хвърлят нашето мило отечество под миризливия ботуш на казака."

- Хайде сега да видим - казва бай Ганьо. - Сега е зорът! Не знаем, дявол да го вземе, сегашните как ще я подкарат с Московията. Да знай човек, че искат да се мирят - лесна работа, може сума неща да напишем: "Цар освободител; цар покровител; едноутробни братя; немските келяви чифути" и прочее; ама не знаем какъв вятър ще повее... Добре: "братя славяни", ами ако и днешните са против славяните, па току виж... хоп! - бай Ганьо предател! Не, знаете ли какво? По-добре онуй там за "миризливия ботуш" да го изхвърлим...

- Е, ами какво да турим!...

- Сто-ой! Недей бърза! Ще помислим... Знаете ли какво? Сега ний, като не знаем още какъв вятър вее, да турим и тъй, и тъй, па те нека го тълкуват, както им уйдиса. Да турим така... "И да се прегърнем братски хем с русите, хем с немците... Тю! Да ги порази господ!...

- Не, хич не уйдисва така! Какво е това "хем-хем"? Пред княз така ли се говори! - заявява адвокатствуващият Гуньо.

- Ами как се говори бе, келеш! Ти мене ли ще ме учиш! - пламна бай Ганьо. - Ти знаеш ли кой съм аз? Ти знаеш ли, че аз цяла Европа съм изходил? Не съм като тебе дърво! Ти знаеш ли, че туй Иречек-Миречек ей тъй - зяпнали са ме слушали, като им заприказвам. Мен англичани, мен американци ихтибар са ми правили в Дрезден... че ти ли на ум ще ме учиш?... Ти знаеш ли, че аз...

- Зная бе, бай Ганьо, как да не зная - оправдава се стреснатият Гуньо.

- Е, ами като знаеш, какво там таквозинаке... Нейсе, пиши там, както знаеш...

- Да напишем така: "... и да ни турят, ако не по-горе, то поне наред с великите европейски сили"...

- Нейсе, съгласен съм - одобрява бай Ганьо.

- ... "с великите европейски сили, като ни възвърнат към величието на Аспаруха и Крума."

- Съгласен съм. Добре.

- Сега по-нататък: "Ваше Царско Височество, Timeo danaos et dona ferentes!"... Вместо него най-добре е да турим: "Vox populi, vox dei." Съгласни ли сте?

- Най-сетне, нейсе, тури го. То не е съвсем българско, ама като трябва, какво ще му правим! - съгласява се бай Ганьо.

-... "Горната резолюция се прие от 11 хиляди най-видни граждани и се упълномощиха Ганьо Балкански..." и прочее, туй може да си остане цяло докрай.

- Да ги оставим ли само 11 хиляди души, или да покачим за хатъра на новите още една-две хиляди? Да им подмажем колата?

- Доста са, бай Ганьо. В нашия град кьораво и кьопаво да събереш, надали ще излязат 11 000, ама хайде, нейсе, за хатър нали е!

- Съгласен съм... Ами туйнаке... наместо Ганьо Балкански не е ли по-салтанатлия да турим "господин Ганьо" и прочее? Да види княза, че не сме някоя долна работа хора, а?

- И аз тъй ще кажа - обажда се Михал.

- Ефендилер, късно стана. Хайде да ходим! - извика файтонджията турчин от прага на кръчмата.

Пътниците заминаха за София.

 

На другия ден, господа, прочетох в един от местните вестници, че пред големите капии се е представила депутация от г. П., състояща от Ганьо Балкански и прочее, да благодари за освобождението от тиранския режим.



След два дена в този вестник прочетох телеграма от същия град, подписана от името на "хиляди" граждани, с която уведомяваха големците, че бай Ганьо и другарите му били самозвана депутация и че същинските народни избраници са тръгнали вече за столицата да благодарят...

Аз знаех хотела, в който спира бай Ганьо, и се упътих към него. Не исках да изказвам негодувание за подлата му постъпка не защото всяко негодувание е бледно, за да я похули; но желаех да направя един опит - дали е възможно да накарам тази нещастна рожба на обстоятелствата да съзнае всичкия ужас на своята постъпка.

На таблата в хотела прочетох в коя стая е бай Ганьо и се изкачих по стълбите. Почуках на вратата, никой не се обади. Натиснах дръжката и вратата се отвори. Стаята празна. Заминали. Върху масата съгледах един къс хартия, на която беше написано с бай Ганьовски почерк:

"До редакцията на в. "Свободно слово". Последното название зачеркнато и вместо него написано "Свобода". По-нататък: "Потайностите на Стамболова" - и това зачеркнато и вместо него написано "Анархия". Ясно се виждаше, че авторът на писмото дълго време се е колебал кой път да хване, защото на много редове се забелязваха зачеркнати думи, заменени със съвършено противоположни тям по смисълта. Написано например "патриоти" н зачеркнато, а отгоре му написано "пладнешки хайдути" - и това зачеркнато, и пак написано "патриоти". Цялото писмо беше задраскано накръст с дебели черти, дръпнати от сърдита ръка, защото за втората черта не хванало мастило, топнато още веднъж перото в мастилото и дотеглена двойно по-дебела черта... Под зачеркнатите редове стояха следните думи:

"На маймуни ни обърнахте, да ви вземе дявола с маскари...”




Сподели с приятели:
  1   2   3   4




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница