Бъдещето на вселената

(есе)
"Не в пространството трябва да търся своята човечност, а в реда на мислите си... Чрез пространството вселената ме поглъща като трошица, чрез мисълта си я поглъщам аз."

Словата му отекнаха гръмко. Огнената си ръка простря той над нищото и изпълни празнотата. Призова силата на всичко, което съществуваше, но и не съществуваше още, а беше само в него, та пламна пустотата с нетленен пламък и бликна в нея светлината на бъдното. И понеже всичко, що се противеше на волята му, ставаше покорен инструмент в ръцете му, вля той в хаоса мисълта си и преизпълни сърцето му с хармония. Припламна гнева на врага тогава още по-буйно и нямаше край яростта му. Ала бе решена съдбата му. Бунтуваше се хаосът, мъчеше се да заглуши гласа на хармонията вътре в себе си с гръмки, грозни и нелепи крясъци, ала личеше как най-славните звуци крадеше от покоя, що бе дарен на духа му, и ги вплиташе в собствения си замисъл. Разтърси се тогава нищото, що владееше безкрая, потръпна черната пустота. И почувства хаосът как огнена ръка се докосва до безформената му плът, почувства как изгаря, но не изчезва, почувства бреме, тежко бреме. Надигна се тогава Всемогъществото с цялото си величие и отреди, щото беше видял в мисълта си. Разкри видение насред празнотата и съзря хаосът чудо! От него родено, ала различно от него. Видя себе си и сърцето си разделени, но и заедно. И започна да тече историята на това видение, сякаш живееше и раснеше. И се видя хаосът тогава вплетен в общия замисъл, и разбра, че е само част от цялото, смирено покорна на неговото величие. Узна, че бъдното не би могло да просъществува без него и от него ще се роди. А в сърцето му... ах, в сърцето му извираха мелодии, нежни и красиви, сладки като тих ромон, но и дълбоки и необятни като пустотата, които скоро щяха да я изпълнят. Обърна хаосът мисли и копнеж към сърцето си и пожела да съзре в плът видението, що бе разкрито пред лицето му. И облече се във видими одежди туй, що бе необозримо и имаше битие само във Всемогъществото. Понесе се гръм сред нищото, блесна огненото кълбо от хаос със сърце от необятна хармония и избухна тъмнината. И не се чу вече гръм като тоя из цялата новосътворена Вселена. И не пламна никога вече светлина като тая по цялата й безбрежна шир. Безброй лъчи обагриха пустотата, бликна в нея дух на съзидание. И втурна се вселената в шеметен бяг да задмине пустотата, да я погълне; и никой не знае кога ще се умори да гони нищото, дали не го е догонила вече.