Бъдещето на вселената



Дата08.05.2018
Размер35.4 Kb.
#68676
БЪДЕЩЕТО НА ВСЕЛЕНАТА

(есе)
"Не в пространството трябва да търся своята човечност, а в реда на мислите си... Чрез пространството вселената ме поглъща като трошица, чрез мисълта си я поглъщам аз."


Блез Паскал

Словата му отекнаха гръмко. Огнената си ръка простря той над нищото и изпълни празнотата. Призова силата на всичко, което съществуваше, но и не съществуваше още, а беше само в него, та пламна пустотата с нетленен пламък и бликна в нея светлината на бъдното. И понеже всичко, що се противеше на волята му, ставаше покорен инструмент в ръцете му, вля той в хаоса мисълта си и преизпълни сърцето му с хармония. Припламна гнева на врага тогава още по-буйно и нямаше край яростта му. Ала бе решена съдбата му. Бунтуваше се хаосът, мъчеше се да заглуши гласа на хармонията вътре в себе си с гръмки, грозни и нелепи крясъци, ала личеше как най-славните звуци крадеше от покоя, що бе дарен на духа му, и ги вплиташе в собствения си замисъл. Разтърси се тогава нищото, що владееше безкрая, потръпна черната пустота. И почувства хаосът как огнена ръка се докосва до безформената му плът, почувства как изгаря, но не изчезва, почувства бреме, тежко бреме. Надигна се тогава Всемогъществото с цялото си величие и отреди, щото беше видял в мисълта си. Разкри видение насред празнотата и съзря хаосът чудо! От него родено, ала различно от него. Видя себе си и сърцето си разделени, но и заедно. И започна да тече историята на това видение, сякаш живееше и раснеше. И се видя хаосът тогава вплетен в общия замисъл, и разбра, че е само част от цялото, смирено покорна на неговото величие. Узна, че бъдното не би могло да просъществува без него и от него ще се роди. А в сърцето му... ах, в сърцето му извираха мелодии, нежни и красиви, сладки като тих ромон, но и дълбоки и необятни като пустотата, които скоро щяха да я изпълнят. Обърна хаосът мисли и копнеж към сърцето си и пожела да съзре в плът видението, що бе разкрито пред лицето му. И облече се във видими одежди туй, що бе необозримо и имаше битие само във Всемогъществото. Понесе се гръм сред нищото, блесна огненото кълбо от хаос със сърце от необятна хармония и избухна тъмнината. И не се чу вече гръм като тоя из цялата новосътворена Вселена. И не пламна никога вече светлина като тая по цялата й безбрежна шир. Безброй лъчи обагриха пустотата, бликна в нея дух на съзидание. И втурна се вселената в шеметен бяг да задмине пустотата, да я погълне; и никой не знае кога ще се умори да гони нищото, дали не го е догонила вече.



* * *

Отвъд границите на вселената е господарството на черна и страшна неизвестност. От нейното име тръпнат човешките сърца и смут се възцарява в дълбините им, ала нейното име влива и оня изгарящ копнеж към онова, което плаши и отблъсква със своята магична власт да твори и погубва. Всичко, което е, не изчезва. Всичко, което е, е било и ще бъде, докато не спре творението да гони безкрая. Защото безкраен е само Първоизточникът. От безкрая може да се претвори безкрай, но към какво ще се стреми създаденото? А всичко, което е ограничено, изгаря от копнеж да надмогне себе си. Така в него се полага Смисъла, който го тласка напред. Ако сърцето на хаоса - великата хармония - само създаде вселената, как да се стреми към съвършенство, само бидейки такова? Ако пък Творецът бе допуснал всичко съществуващо да е рожба единствено на хаоса, как ще постигне той хармонията, без тя да е заложена в него? Всяка малка частица от безкрая, всяко пространство и всичко, което го обитава, съществува, защото велика милост е допуснала да има смисъл от битието им. Първият акт на примиряване на противоположностите е сътворяването на крайното от безкрайното, на битието сред нищото чрез хаоса и хармонията, неизменно присъстваща в противоречивата му същност, на единство от плът и нетленност. И цялата вселена съществува благодарение на единно цяло, получено и поддържано в неразрушим логосен мир от контрастни едно на друго физически и идейно-смислови ядра. Дух и материя, създадени в рамките на дадено пространство, неизбежно носят белезите и чертите на субстанциите, от които е изградено то. Едно човешко същество, трохица в сравнение с гигантските мащаби на вселената, пребивава и се развива в нейните граници. Следователно човекът е вселена. По-различна, да, но вселена. Във времево-пространствено отношение бъдещето е движение напред. Свързано с изменения и развитие, най-често усъвършенстване, представите за него винаги са били съпроводени с надежди и емоции. От своя страна надеждата е измерение на вярата, вътрешен стремеж за себеоткриване, за превъзмогване на настоящето. От тук следва, че бъдещето е копнеж по преоткриване на стойностното и достигане отвъд границите на собствената същност, отвъд представите за познато и ординарно - стремеж към познание, посредством което се реализира и личността. Липсва ли копнежът по необятното, липсва и прогресът и развитието - погубва се бъдещето. Така и самата вселена в своя шеметен бяг в надпревара с безкрая се стреми към него именно защото тя самата е крайна. Колко повече малкият човек, съзнавайки своята нищожност, би трябвало да се стреми към съвършенството, към хармонията, от която е създаден, колко повече трябва да се учи да примирява противоположностите в своя вътрешен свят и света, който го заобикаля? Има ли стремеж, ще има и бъдеще. Има ли разум, който ясно да съзнава причинно-следствените връзки във всичко съществуващо, да разбира глупостта на схващането, че съществуват случайности; докато е достатъчно зрял да разбира какво представлява и да търси висотата, Вселената винаги ще му бъде необходима. За да я наблюдава, за да й се възхищава и да се учи от скритите послания, вплетени в нейното битие - послания за търсене и преоткриване, за постигане и себепостигане, послания за хаос и хармония, въплътили в себе си мъдростта на Смисъла, на Истината и на Безкрая.






Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница