Беседа 3 / 18. 01. 2015 г. За умението да бъдем послушни на Божията воля

3. За умението да бъдем послушни на Божията воля

Съвестта – основен инструмент, даден ни от Бога за целта

Днес ще поговорим за най-важното умение, което ни е нужно, за да опазим вътрешния си човек и да се спасим, а именно: умението да бъдем послушни на Божията воля. Ще акцентираме вниманието си и на съвестта, като основен инструмент за това, начертан в нас от Самия Бог.

Почти във всяка лекция повтаряме една и съща фраза: подобното се съчетава с подобно. И това не е случайно. Защото, ако трайно запомним този, ставащ вече банален от повторението си, израз, ще сме поставили на мястото му първия страж на своя ум. Съждението е просто: Бог е свят и в светиите почива (този възглас свещеникът произнася при изнасянето на св. Дарове, за да ни причасти). Когато се причастяваме, ние знаем, че трябва да сме достойни, за да приемем Христос под вида на св. Тайни в себе си. Затова, преди да пристъпим към св. Причастие, ние очистваме себе си от сторените грехове чрез тайнството Покаяние и Изповед, на което сме чули от свещеника: чедо, прощават ти се греховете! Тогава пристъпваме – разрешени и чисти. Тогава, приемайки св. Причастие, Христос ни освещава и ставаме Негови и Той наш. Но само тогава. Ако сме пристъпили, да пази Бог, без да бъдем разрешени и сме останали с греховната нечистота в себе си, даже и да се причастим със св. Дарове, Христос не ни освещава и не ставаме Негови, нито Той наш. Даже обратното, ставаме сугубо отдалечени от Него, заради горделивата си дързост да си помислим (даже и да не го осъзнаваме по този начин), че нечистото, тоест грехът в нас, може да се едини с Христос и да се помири с Него в нас. Заради тази, пак казвам: в повечето случаи неосъзната, кощунственост, Христос ни отхвърля, отказва се от нас, нищо, че по име и звание се числим за Негови.

Да се върнем сега към нашия ум. За него в евангелието се казва, че е той е „окото” на нашата душа, тоест нашето светило. Затова още се казва, че с каквато светлина свети нашето светило, с такава ще свети и цялото ни тяло. Както и че, ако светилото ни е помрачено, в какъв ли мрак ще тъне целият ни човек.

Кога нашето светило (тоест умът ни) е светло? Когато умът и сърцето ни са чисти (тоест неоскверняващи се с нечисти помисли и пожелания), казват св. отци и подвижници на Църквата. Затова цял живот са се стремели само към едно - да осъществят в себе си закона за подобието: така да очистят светилото си, че то да засияе с Христовата светлина, за да може отвъд, зад гроба, тази, придобита и сраснала се с душата им светлина да ги съедини с вечната Светлина. В тази връзка е добре да си припомним какво пише св. патриарх Евтимий за св. Петка: единственият й стремеж беше очистването на душата й, за да я представи като непорочна невеста на своя Небесен Жених.

Този стремеж трябва да бъде поставен в центъра на християнския ум (независимо дали човекът е монах или мирянин), да бъде основа на неговата ценностна система, критерий за оценяване на случващото се с него и около него и платформа, на която строи и организира тукашния си живот. Как да стане това? Като поддържаме постоянна радиовръзка с небето, по образното сравнение на стареца Паисий Светогорец (или, казано по друг начин: като синхронизираме собствения ни живот с този на Христос).

Има и едно друго условие: стремежът да бъде постоянен. Как да поддържаме постоянството на този стремеж? По отношение на себе си: с памет за смъртта и вечността; в оценката на околните - с помнене на евангелския израз: „за чистия всичко е чисто” (тоест с неосъждане на никой човек по какъвто и да било начин и по какъвто и да било повод)

Сега ще се постараем да си уясним какво означават думите „да синхронизираме собствения си живот с този на Христос”, за да открием (казвам да открием, а не да поставим) центъра в своя живот, който е Христос. Защото Сам Христос се е поставил за център на нашия живот, когато доброволно сме приемали св. Кръщение. Това е станало в момента, в който сме се отрекли от сатаната и неговите дела и сме се съчетали с Христос и сме получили даровете на Св. Дух. Казахме, че при кръщението си сме се съчетали с Христос, а това значи, че от този миг, ние сме станали способни да вършим Неговите дела (разбира се, без онези, които се отнасят до неговата Божествена природа), така както в деня Петдестница са станали способни светите апостоли, а след тях и цялата чета подвижници, мъченици и праведници до и в наши дни. За последното научаваме от Деяния на светите апостоли и от житията на светиите, както и от животоописанията на съвременните ни духоносни подвижници на благочестието. Какво всъщност е благочестие? Тълкуванието му е: човек, който живее и постъпва според изискванията на християнския морал и закон; човек правилно вярващ в Света Троица (изповядващ Никео-Цариградския символ на вярата), богобоязлив, благоверен, предан на Бога, добродетелен и морален, благоговеен; с две думи: отдаден на Бога.

Всички светии, които изредихме по чинове по-преди, са притежавали качеството, което ги е отличавало от другите, неподобни на тях хора, живели в тяхното време – качеството: благочестие. Всички те са били отдадени на Бога.

Казваме всичко това, за да разберем как всички тези хора, прилични по естество на нас: (родени като нас, расли като нас от младенци, през юноши, до възрастни, живели, подложени на процесите на времето като нас, умрели, както ние един ден ще умрем), станали по волята си различни от това естество, за да бъдат прилични на Христа. Та, като имаме пред очи техния пример, да можем и ние да Му заприличаме. Как? Така, както те са го постигнали - чрез благочестието.

Основата на тяхното и нашето благочестие е Христос – нашата вяра в Него и нашата умно-сърдечна връзка с Него. От своя страна Христос поддържа неизменно Своята връзка с човека-християнин, хранейки го със Себе Си в тайнствата на Църквата. Стига същият този човек-християнин да спази едно единствено условие – условието за чистота на вътрешния си човек; условие, прилично за единение с Този, Който седи на херувимите и серафимите. Точно това условие било изпълнено в Светата Дева, за да може Тя да стане Майка на Невместимия. За да Му дарува чиста плът, с която Той да се облече на земята, както пише св. Иоан Златоуст.

Да погледнем отново към светиите. За всеки от тях богословите на Църквата казват, че са цялостно изпълнение на закона Христов. Всички събрани тук знаем, че законът Христов се свежда до две неща: да възлюбим Бога от цялото си сърце и ближния, като самия себе си (ср. Мат. 22: 37-40).

Блажен е този, казва той, който е придобил истинско и нелицемерно послушание, защото той подражава на Господа (вж. Флп. 2:8) и става Негов сънаследник.

Ето и първият белег, който синхронизира живота на християнина с този на Христос: послушанието на Божията воля. С този белег е запечатан целият светииски лик.

Да чуем какво казва св. Иоан Златоуст: „Всичко, което се прави против Божията воля е винаги скверно, даже това да е жертва или пост.”

Тогава излиза, че, каквото и да правим, ако не следваме Божията воля в себе си, винаги ще грешим. И повече от това. По думите на преподобния Макарий Египетски, когато не сме послушни на Бога, тоест не следваме волята Му, се уподобяваме на змията, понеже пребиваваме в непослушание, внушено ни от змията. А непослушната душа е потопена в морето на забравата, в дълбината на заблуждението и е започнала да обитава пред вратите на ада.

И още едно предупреждение. Този път от авва Исаия: „Предпочитай Божията воля пред всяка човешка мъдрост и я считай за по-полезна от всички човешки разсъждения”. 

А преподобният Никодим Светогорец ни съветва така: „Не давай воля на собствените си желания, но ги дръж във властта си, като насочваш всичко в себе си към главната цел: пребиваване в Божията воля и нейното следване. Тогава и желанията ти ще бъдат прави и благочестиви. Тогава при всеки неприятен случай ще оставаш в покой, упокоявайки се в Божията воля. Искрено вярвай, че нищо с тебе не може да се случи без Божията воля. Не желай нищо друго, освен да пребиваваш в деятелно изпълнение на Божията воля и винаги ще имаш това, което желаеш, каквото и да се случва с тебе”.

Чрез изпълняването на Божията воля, ние показваме верността си към Бога. „Не този е верен, казва св. Марк Подвижник, който познава заповедите, но този, който проявява своята вяра в послушание на Христа, Който е дал заповедите”.

Същото ни казва Господ от страниците на Евангелието:

„Един човек имаше двама сина; и отиде той при първия, та каза: чедо, иди днес работи на лозето ми. Но тоя отговори и рече: не искам; а после се разкая и отиде. И като дойде при другия, каза му същото. Тоя отговори и рече: ще ида, господарю, ала не отиде. Кой от двамата изпълни бащината воля? Отговарят Му: първият” (Мат. 21:28-31).

И апостол Павел в посланието си до Римляни ни казва, че не слушателите на закона са праведни пред Бога, но изпълнителите на закона ще бъдат оправдани ( ср.Рим. 2: 13). Тогава излиза, че и днес онези християни, които знаят закона, но не го изпълняват или го изкривяват, приличат на онези юдеи, за които се говори в Изход, гл.19, ст. 8, които казвали, че всичко, което е казал Господ, ще изпълнят и ще бъдат послушни, но на практика не оказвали покорност на закона. Защото си мислели, че законът и без изпълнение ще им донесе полза. Христос в своето си време обаче им казал, че точно това ги осъжда, тоест не Той, а с непокорността си на Божията воля те се самоосъждат.

В тази връзка нека спрем вниманието си на 31-ви стих от 21 глава на евангелието от Матей: „Митарите и блудниците преварват ви в царството Божие (казва Христос на споменатите по-горе юдеи); защото дойде при вас Иоан по пътя на праведността, и вие му не повярвахте, а митарите и блудниците му повярваха; вие пък, като видяхте това, не се разкаяхте отпосле, за да му повярвате”.

Какво всъщност им казва Господ: вие и този път не се подчинихте на Божията воля, не я разпознахте в Иоана, защото сърцата ви са удебелени и не само това: те са се вкаменили, та даже и като видяхте, не се убедихте и не се подчинихте, защото не пожелахте да се покаете. Казва им още, че митарите и блудниците ще влязат преди тях в Царството Божие. От тук възникват два въпроса? Първо, нима хора с такива тежки грехове като златолюбието и сластолюбието могат да имат дял в Царството Божие? Второ, Господ казва на неприемащите Иоановото кръщение юдеи, че преди тях ще влязат митарите и блудниците, което нима означава, че и непокаяли се могат да влязат в Царството Божие?

В тълкуванието си св. Иоан Златоуст отговаря на първия въпрос така: не хора с такива грехове, произлизащи от груба любов, единият към парите, другият към тялото, стават наследници на Царството Божие, но понеже тези хора са повярвали в Иоан – а това означава, че истински са се покорили на Божия закон. И влизат в Царството Божие не само по едната благодат, но и по правда. Защото влизат вече не като блудници, а като послушни и вярващи, чисти и променили се.

На втория въпрос светителят отговаря така: никой, непокорил се на Божия закон няма да влезе в Царството Божие, но на всеки Господ дава възможност да го стори. И тази възможност никога Господ от никого не отнема, докато човек сам не си я отнеме, с което се и самоосъжда.

„Лошо е човек да не прави добро в самото начало, завършва свети Иоан Златоуст, но още за по-голямо осъждане е достоен този, които и впоследствие не се изправя.”

А ние, макар и по немощите си да не можем да проявим такова подчинение на Божията воля, каквото изисква от нас Неговият свят и праведен закон, понеже това, което „желае плътта е противно на духа”, както казва апостолът в посланието си до Галатяни, гл. 5, ст. 17, но от цялото си сърце трябва да се стараем да не позволяваме на плътта да господарува над нас, но да покоряваме плътта си на духа и чрез духа да умъртвяваме плътските дела, както учи апостолът (Рим. 8: 13).

Колкото пъти се каем пред Бога за съгрешенията си, толкова пъти повтаряме обещанието си за послушание. Следователно, който не се старае да проявява това послушание към Бога, напразно Му говори: "Господи! Господи!" – така пише свети Тихон Задонски в разсъжденията си за покаянието и продължава:

„Във вярващия в Христос срещу сърдечните чувства е насочен Христовият меч и той насилствено отсича с послушанието към Христос не само явните порочни стремежи на сърцето си, но и тези стремежи, които на глед изглеждат добри, но по самата си същност противоречат на евангелските заповеди”.

Тази велика добродетел – послушанието на Бога, е началото на всяка добродетел. Тя беше загубена от Адам на небето, но донесена от Богочовека от небето на земята при хората, тънещи в погибел, предизвикана от непослушание на Бога.

„Извън неотклонното послушание към Църквата, пише светител Игнатий Брянчанинов, няма нито истинско смирение, нито истински духовен разум. Навън е обширната област на тъмното царство на лъжата и произлизащата от нея самоизмама”. 

Ето и няколко думи за послушанието към духовния отец. Същият светител казва така: „Внимавай в това, което ти се говори, старай се да разбираш казаното ти и щателно да го изпълняваш по значение и смисъл. Имай за постоянен залог в сърцето си послушанието към твоя духовен отец и в теб ще обитава страхът Божий” .

За илюстрация ще прибавим и един разказ от Атонския Патерик. Някой старец казал: „Този, който от цялата си душа предаде себе си на подчинение на духовния си отец, има по-голямо въздаяние, от този, който живее като отшелник в пустинята”. Към това добавил: „Един отец разказваше, че видял четири чина в небето. Първият чин се състоял от болни, благодарящи на Бога, вторият от приемащи странници и служещи на ближните. Третият- от пустиножители, лишени от човешко общество. Четвъртите –от тези, които се подчиняват на духовни отци и се намират в послушание при тях заради Бога. Чинът на преминаващите послушание бил украсен със златна верижка и венец и имал по-голяма слава от първите три чина. Попитах този, който ми показваше всичко това, защо този чин има по-голяма слава? Той отговори: „Защото тези, които приемат странници правят това по своя воля. И отшелниците по собствена вола са оставили човешкото общество. Но чинът, предал се на послушание, се намира в пълна зависимост от Бога и от духовния отец, заради това има по-голяма слава”.
Няколко думи и за послушанието към ближния.

По този повод свети Василий Велики пише така:

„Никой не бива да бъде господар на самия себе си, но всеки, като отдаден на Бога трябва да бъде в услуга на единодушните си братя и съобразно с това е длъжен да разсъждава за всичко и да прави всичко.”

„В който има послушание, такъв с всички е съединен с любовта.”

„Послушният, ако го упрекнат, не се смущава, от оскръбления не се възпламенява, в печал не се радва, в скърби благодари.”

„Блажен е който е послушен на ближния си заради Бога и търпи скърби с благодарност, защото такъв ще бъде увенчан като изповедник на Господа”

Св. Игнатий Бранчанинов обобщава така: „Добро дело е послушанието заради Бога. Наследете, макар и отчасти, тази добродетел! Послушанието е спасение за вярващите. Послушанието поражда всички добродетели. Послушанието е врата в Царството Небесно... Послушанието е храната на всички светии: възпитани от него, те, чрез него, са достигнали съвършенство”. 
Накрая ще завършим с поучението на преподобния Ефрем Сирин: „Старай се да не раболепстваш на собствената си воля, но бъди послушен на боящите се от Господа (и чрез тях на Божията воля) и по милост Божия ще смачкаш главата на змията” .

18 януари 2015 г. ,