Besnik mustafaj gjinkallat e vapes

BESNIK MUSTAFAJ

GJINKALLAT E VAPES

Romane

TIRANE

© Превод от албански Марина Маринова

ISBN 954-336-006-5

Разправят, че през онова лято в Катунд била незапомнена суша. Такава суша, че не пощадила не само природата, а и душите на хората. Още през втората седмица на юли се забелязало как с всеки изминат ден те започнали да говорят все по-жлъчно. От устата им бълвал нечуван гняв. Най-обикновените поздрави сутрин, на обяд или вечер, както и пожеланията “лека работа”, “на добър час” взели да се чуват все по-рядко. Не закъснял и мигът, когато секнали всякакви поздрави и благопожелания. При среща хората вече изобщо не се питали: “Как замръкна?” или “Как осъмна?” И било чудо да чуеш някой да се обърне към друг и да го попита: “Как си със здравето?”

В началото на сушата, щом се срещнели, още преди да се здрависат, хората като по тайна заповед отправяли поглед към царевиците, които и след второто опрашване не само не избуяли, а още повече се смалили, листата им изтънели, пожълтели и виснали надолу. Вързалите мамули, както обикновено при настъпването на този сезон, стърчали като кости на детски пръсти. При подобна гледка думите сякаш губели всякакъв смисъл. Хората се разбирали помежду си само с една продължителна въздишка, изтръгната дълбоко от гърдите. По-късно станало така, че придружавали тази въздишка с проклятие, процедено през зъби, като глухо сумтене. Ужасната суша постепенно, но решително нахлувала и в устата на хората, стигала чак под езика, там, където са онези невидими извори на слюнката.

Никога дотогава не се било случвало в цялото село и на мало и голямо дяволът да e все на върха на езика. Изчезнали, като че ли никога не ги е имало, шегите, благите приказки и ласкавите думи. И гласовете им не звучали както преди, а станали надебелени и пресипнали, сякаш ужасната суша успяла да заседне и в гърлата на хората. Кожата на лицата им постепенно изсъхнала и се напукала като вар. Неусетно всичко наоколо полека-лека започнало да придобива нови, причудливи форми. Ала за беда гледката не пораждала мъка у никого, дори не правела лошо впечатление. А като се знае колко привързани били жителите на Катунд към родното си място, днес може да се каже, че въпреки промените, които претърпели в душите, гласовете и лицата, на никого и през ум не му минавало да потърсят спасение, сякаш не искали да се избавят от нечуваното наказание, стоварено от всевластното небе над Катунд. Но може да се каже и обратното, че само небето си знаело защо е избрало такова жестоко наказание за жителите на Катунд. След като гневът му се бил излял над това село и от наказанието не можела да се избави дори природата ведно с растенията, дърветата, потоците и камъните, то от своя страна и природата не можела да изличи човешкото униние, нито пък то било в състояние да възприеме причудливите изменения в заобикалящия го свят. Навярно затова хората и не намерили по-подходяща дума от дявол, с която да назоват всичко наоколо.

Дори към водата, дето пиели, за да наквасят пресъхналите си гърла и напуканите от жажда устни, отправяли хиляди от най-тежките проклятия, пръкнали се в човешкия ум. Жените от Катунд трябвало да мъкнат водата чак от Голямо ждрело, където останал единственият непресъхнал поток, и прегърбени от тежестта на големия бъкел, под прежурящото над главите им слънце, се влачели, като триели потта с опакото на дланите, с последни сили.

– Това не е вода, а самият дявол, който иска да ни извади душите. Дявол е пил опустялата му вода!

И с хляба, който слагали в уста, проклинали хиляди пъти дявола. Мъжете трябвало да ходят да мелят зърното далеч, чак при Зло стъпало, защото там останал непресъхнал единственият поток, който вършел работа на воденицата. А дотам им трябвали два дни да отидат и да се върнат. Но не изгубеното време изпълвало душите им с жлъч. За тях времето вече не струвало нищо. То нито можело да се спечели, нито да се пропилее. За мъжете от Катунд това били два дни път под палещото слънце, с постоянно пришпорване на конете, които се олюлявали като зашеметени ту на една, ту на друга страна от безбройните хапещи ги мухи. У тези мъже останало единствено съчувствието към добичетата. Затова и никога не ги проклинали. Но понеже все някъде трябвало да излеят гнева си, несъзнателно избирали товара на конете, върху който сипели огън и жупел.

– Вдън земя дано потъне сатаната, дето ни извади душите с това зърно!

О, господи, до какво озлобление стигнал човекът! Онези мъже, които все още пазели умовете си бистри, осъзнавали, че ги е сполетяла нечувана беда, защото за жителите на Катунд открай време хлябът бил неприкосновена светиня.

Разправят, че злото за този край не свършило само с това. Не закъснял денят, когато жителите му започнали да проклинат и бога. Хората не можели да простят на всевишния, че не прибира душите им, тъй като изгубили всякаква надежда да намерят друг път за избавление. Ако наистина има бог, нека вземе, по дяволите, и малкото душа, дето им е останала, та да почиват в мир. Поне там, под земята, няма да достигат парещите стрели на слънцето. Няма да ги мори ни жега, ни жажда. Представата за прохладната сянка, която ще цари и денем, и нощем под земята, където ще се подслонят изнурените им тела, била толкова убедителна, че ги карала да забравят всички мъки, които съпътстват откъсването на душата от тялото.

И това злокобно предпочитание към смъртта пред живота ставало, защото навсякъде се бил вселил сатаната. Всичко било в ръцете на дявола. Вече никой не се сещал да изрече благочестивия израз “Не дай боже!” Надеждите за радост напълно секнали, тъй като бил пропъден всякакъв страх от злото. Онези, на които се случело за миг да се опомнят, ги обхващал панически ужас, като забелязвали как хората свикват до такава степен със злото, че то се превръщало в необходимост. А промъкнело ли се веднъж в душите им, то се разполагало там и ги изпълвало с жлъч спрямо бедствието, дошло със сушата и покосило всичко живо.
***
Разправят също, че за жителите на това село особено непоносимо станало свирукането на щурците. То не секвало ни денем, ни нощем, а щурците били навсякъде. След полунощ, когато въздухът най-сетне се поразхлаждал и хората, изтощени от непосилната работа в убийствената жега, се надявали малко да поспят, песента на щурците не ги оставяла. Дори завити презглава с чаршаф, за да не пробожда напористата песен като свредел ушите им, те пак я чували. Неуморимите насекоми сякаш се завирали под възглавниците и когато метнатият над главата чаршаф приглушавал останалите шумове на нощта, свирукането им се чувало още по-остро.

Скоро всички се убедили, че много по-лесно понасят тези звуци будни, отколкото да ги чуват в съня си.

А онези, които все пак успявали да заспят, винаги сънували един и същ сън. Внезапно се озовавали в някакво селище, подобно на Катунд, но на всеки то се струвало непознато. На мястото на кривите улички течали потоци, а вместо мегданите имало басейни. Навред се ширели бистри, прозрачносини, учудващо спокойни води, в които се оглеждало огромно и безкрайно безоблачното небе.

– Откъде дойдоха всичките тези води? Къде съм? – питал се стъписан всеки насън и се оглеждал с надеждата някой да му отговори, за да се убеди, че не е полудял, но наоколо не се виждала жива душа. Въпреки това въпросът не оставал без отговор.

– Отникъде не са дошли, ние винаги сме си били тук. И ти си в твоето село.

Онзи, който питал насън, не вярвал на ушите си и отново повтарял:

– Откъде дойдоха всичките тези води?

Отговорът не закъснявал:

– Отникъде не са дошли, ние винаги сме си били тук. Отникъде не са дошли, ние винаги сме си били тук. Отникъде не са дошли, ние винаги сме си били тук.

Човекът чувствал как коленете му отмаляват и го облива пот. Не можел да понася едни и същи думи да отекват безкрайно и прекъсвал гласа:

– Ами аз къде съм? Къде съм?

– Ти си там, където си бил. Там, където си бил. Там, където си бил…

Коленете на човека още повече се разтрепервали, а потта започвала по-обилно да избива по челото и гърба му. Езикът му се завързвал и започвала да го мъчи неутолима жажда. А водите били там, няколко крачки по-нататък, обгърнали в мълчание прозрачните си сини талази. Но краката не се подчинявали да отведат изтръпналото тяло до водата. А жаждата растяла. Устните напълно пресъхвали и се покривали с тънка бяла коричка, подобно на онзи пласт сол, който морето оставя след себе си, когато залее сушата. После хората усещали някакво странно изпаряване в черепите си и уверено твърдели, че били видели как мозъкът им се разпръсква из въздуха. След това вече не успявали да си поемат дъх и всеки миг очаквали да видят как дробовете им ще се пръснат като плодник на иглика в късна пролет. А водите продължавали да стоят все там, на няколко крачки по-нататък, обгърнати в мълчанието на прозрачните си сини талази. Кой не знае, че жаждата край вода е много по-мъчителна, отколкото далеч от нея. Точно тогава, когато пред очите им сякаш се спускала завеса и погледът им се замъглявал, еквала песента на щурците. Сивкавата завеса пред очите на хората се разкъсвала, езикът им се размърдвал и с едно облизване те изтривали от устните си бялата коричка, подобна на онзи пласт сол, който морето оставя след себе си, когато залее сушата, а странното изпаряване в черепите им, което ги карало да мислят, че мозъкът им се разпръсква във въздуха, изчезвало. Мисълта им напълно се избистряла, само крайниците им продължавали да са вдървени.

Но никой вече не се и опитвал да придвижи тялото си няколко крачки по-нататък, където била водата, а напусто се ослушвал да открие откъде иде тая песен на щурците, която звучала съвсем различно от предишните лета, когато Катунд потъвал в знойните горещини. Сегашната песен на щурците се чувала приглушено, като че ли се надигала от коремите им. Хората започвали да притискат с палец пъпа си и песента секвала, но ушите им съвсем не се успокоявали. Напротив, ставало още по-лошо. Червата им започвали да се преплитат и да парят, сякаш в коремите им се търкалял огнен таралеж.

– Дявол да го вземе, какво става? Какво става? – стенели хората и ужасени се събуждали.

Тогава се заклевали повече да не заспиват.

– Дявол да го вземе, какво става? Какво става? – разнасяло се из Катунд ехото на техния стон, съпровождан от еднообразната песен на щурците.

Хората дълго време сякаш усещали, че тази песен напира от вътрешностите им. “Дявол да го вземе, какво става?” – питали се помежду си и постоянно притискали с палец пъпа си, с детска наивност, че поне за миг ушите им ще престанат да я чуват. Но, дявол да го вземе, всичко било напразно!

– Не думай! – отвърнала жена му със сподавен глас. – Сося е кротка и обичлива. Да благодарим на бога, че ни дари с нея.

– Дали господ или дяволът ни е дарил, не се знае – продължил Зеф Мици да излива гнева си.

– Не се коси залудо, бе човече! Сося е честито момиче, дай боже да й излезе и добър късмет! – Но в гласа на жена му потрепнало скрито безпокойство, което само Зеф Мици можел да долови.

– Хъм… Хъм… – изсумтял през зъби той, докато се оттеглял в своя ъгъл, всмуквайки дълбоко от чибука, който използвал само когато главата му гъмжала от напрегнати мисли.

Скритото безпокойство в гласа на жена му идело оттам, че докато отговаряла на съпруга си, мислела нещо съвсем друго – да не би момичето да е тръгнало по лош път.

– Хъм… Хъм… – отново се обадил Зеф Мици от своя ъгъл, но не добавил нищо повече. После инстинктивно потърсил с очи в стаята Сося, макар да знаел, че тя не е вкъщи. Искал да разбере какво ще направи, ако го чуе, че говори така. “Навярно би било по-добре да чуе” – си казал той. Дни наред Зеф Мици слепешката търсел повод да се скара с дъщеря си. Без да си дава сметка какво става с него, правел всичко, та постепенно да охладнеят бащинските му чувства към Сося. Същевременно се улавял, че непрекъснато нараствало желанието му да я вижда край себе си. През деня донякъде се улисвал в работа, но влезел ли си вкъщи, всичко му изглеждало пусто, когато Сося я нямало.

Разправят, че през същото незапомнено сушаво лято Сося навършила шестнайсет години и обяснимо било всеки да смята, че внезапната промяна у нея не е предизвикана от нечуваната суша. От друга страна пък, имали основания да се съмняват, че замомяването може да предизвика такава коренна промяна. Независимо от всичко Сося все повече се разхубавявала, нещо, което никой не можел и да предположи. Очите й заблестели с някаква дълбока синева, която така поглъщала погледа ти отдалеч, че замъглявала светлината и сякаш те ослепявала. Кожата на лицето й станала толкова гладка, че не задържала и капчица пот, нито пък изгаряла от слънцето, като че ли под белия й гланц се била настанила априлската прохлада, която току-що е разлистила дърветата. И на стотина метра далеч да си, краката несъзнателно те отвеждали да минеш покрай Сося. Някакъв вътрешен глас сякаш прошепвал, че там ще намериш онзи лек ветрец, който ще прогони жегата и напълно ще те разхлади. Но опиташ ли се да я приближиш, внезапно те обливала такава топлина, че те карала да забравиш палещото над главата ти слънце. Това едновременно било и не било горещина. Струвало ти се, че и костите на тялото ти се разтапят, ала краката ти остават вдървени и усещаш как ръцете ти изстиват. Косите й се спускали гъсти, златисторуси и блестящи, с цвета на пролетен мед, и стигали чак до кръста й. Тялото й се източило и казват, че когато вървяла по пътя, то хвърляло две сенки, две сенки като ножици, които сякаш прерязват стъпките ти от сто метра разстояние. О, господи, благословен да си, че си пожелал и съумял да дариш земята с такова красиво създание!

Казват, че езикът й се развързал, което нито се е чувало, ни виждало за мома по тези краища. Вървяла по пътя и разговаряла с птиците и дърветата, с тревата и камъните. Хората в Катунд и до ден днешен се кълнат, че Сося умеела да се разбира много добре с природата и още повече с животните.

Но освен с природата и животните Сося на Зеф Мици още по-добре умеела да разговаря и да се разбира с хората, включително и с момците.

Въпреки всичко тази нейна способност съвсем не облекчавала живота на ергените. Напротив, те, от своя страна, започвали да се чувстват по-зле от всички. Очаквали с нетърпение и трепет мига, когато тя ще се обърне към тях, но щом отворела уста, преди да знаят какво ще им каже, езикът им начаса се връзвал. Затова всякак гледали да избегнат разговорите с нея, защото усещали, че ще изтърсят нещо не за пред хора..

Девойката се смеела съвсем свободно, много често и без причина, при което лицата на момците светвали, завладявал ги безумен смях и радостна глъчка изпълвала всичко наоколо.

Щом се разделели с нея, всеки от младежите в Катунд започвал да си припомня какво е казал, както и всяка от нейните думи, преценявал и така, и иначе, като се преструвал пред другарите си, че е успял да сложи Сося на място. Останалите се правели, че му вярват, уверени като глупаци, че са се държали по-достойно от него и са съумели да прикрият чувствата си към Сося.

– Дяволът е влязъл под кожата й – обърнал се внезапно Зеф Мици към жена си, като си припомнил част от разговора на двама свои акрани, дочут съвсем случайно. Те се кахърели за изгубената младост. А в Катунд подобни съжаления сред старите мъже били нещо съвсем необикновено. Зеф Мици се заслушал и когато разбрал, че двамата му връстници жалели за изгубената си младост, защото побелелите им коси и треперещи нозе не им позволявали да се порадват на Сося, се хванал за главата.

Зеф Мици не бил човек кавгаджия и никога не се бил забърквал в разправии. Дотогава нито бил наругал, нито се бил скарал с някого. И този кротък мъж изведнъж почувствал как ръцете му несъзнателно се свиват в юмруци, а дългите му кокалести крака се готвят за онзи добре пресметнат скок, с който вълкът се озовава пред жертвата си. Зеф Мици, за когото всички смятали, че ще изживее живота си без кръвен враг, сега мислел едновременно за две кръвни отмъщения. Ала зад двамата мъже в семействата им стоели поне по дванайсетина други, които ще продължат кръвното отмъщение, докато той имал зад себе си само една дъщеря. И на всичкото отгоре красива дъщеря. Зеф Мици се вцепенил, сякаш се обвинявал в тежка вина, а искал да каже, че има зад гърба си само една дъщеря и то още недорасла. Не можал да разбере каква дяволска светлина озарила мозъка му, та отвела мисълта му към красотата на девойката. Той винаги се стремял да заобиколи този извод, когато станело дума за Сося.

Двамата беловласи мъже продължавали да се жалват един другиму за изгубената си младост и че напредналата възраст не им позволява да приласкаят поне малко дъщерята на Зеф Мици. А в това време юмруците на Зеф Мици вече се отпуснали и нозете му отново били готови да закрачат напред. Несъзнателно той пак си повторил, че дъщеря му наистина е гиздава, и тихомълком се отдалечил, за да не се набива в очите на двамината. Възмущението на Зеф Мици не траяло дълго. Повече не изпитвал никаква омраза към тия мъже и взел да обвинява дъщеря си. “Ако не беше толкова красива и общителна, в мъжките глави сигурно нямаше да се промъкнат такива похотливи помисли.” С тези си мисли той стигнал вкъщи, изпълнен с необяснимо доволство. Несъзнателно Зеф Мици намерил за себе си необходимото оправдание.

– Не думай! – упрекнала го както и преди жена му. – Момичето ни е за чудо и приказ. – Майката на Сося отново му се противопоставила, макар да не била съвсем убедена, че дъщеря й не е тръгнала по лош път.
***
Всички с ужас забелязали, че песента на щурците нито секва, нито свършва. Така еднозвучна, тя непрекъснато тегнела сред въздуха, който парел навред, където докоснел кожата. Песента на щурците дотам се сляла с огнения въздух, като че ли не била нищо друго, а самата ужасна жега, превърнала се в провлачено, кънтящо свирукане. Постепенно хората започнали да се убеждават, че до есента, докато небето не се покрие с облаци, няма да се избавят от тази напаст.

Естествено жеги в Катунд имало и през други лета, но не чак такива. Ведно с тях щурците също идвали и си отивали, без да оставят никаква следа в човешката памет. Разбира се, че жегата нерядко ги карала да изпитват остра нужда от дъжд. И така постепенно хората привикнали да се молят за шепа дъждец на високото небе, което поради продължителната липса на облаци изглеждало твърде бледо и безцветно. Но жителите на Катунд помнели също, че подобни молби се отправяли в редки случаи, когато изгубвали всякаква надежда небето само да се сети за техните неволи. Пък и такива молби за дъжд се отправяли в сублимни моменти, след като хората дълбоко се разкайвали пред небето за своите грехове.

Селяните от Катунд били убедени, че е настъпил мигът да паднат на колене с очи, отправени към небето, но не се решавали да го сторят. Защото, както никога досега в историята на селото, те нямало да молят небето за дъжд, за да утоли жаждата на земята, посевите и добитъка, а за дъжд, който да прогони щурците. Не че земята, посевите и добитъкът не изпитвали нужда, напротив, всичко живо изгаряло от жажда, но свирукането на щурците било по-непоносимо и от нея. Колебанието, съмненията и раздвоението им произтичали от това, че не били сигурни дали всевластният небесен съдник мисли като тях. Ами ако техните жалби му се сторят като подигравка спрямо неговите творения? Или като опит да поставят под съмнение всемогъщата му власт? Да искаш дъжд, за да прогониш щурци? “Ха-ха-ха – можел да им се изсмее той. – Ама вие съвсем сте си изгубили ума, клети мои чеда!” И при това би могъл още повече да се разгневи. А обидените божества сипят и ужасяващ гняв! Най-малкото наказание би могло да бъде изпълване на небесната пещ с нова, още по-пареща жарава.

Въпреки всичко съмненията и раздвоението не можели да продължат безкрайно. Дори те траяли много по-кратко, отколкото е необходимо да назрее едно решение, което да се изложи пред всевишния. А в Катунд за пръв път се вземало подобно решение. Но човешката мисъл вече опростявала всичко, както опростява нещата умореният до краен предел мозък. И понеже умората еднакво завладяла всички, не било необходимо да се споразумяват и да определят мига, когато цял Катунд, от мало до голямо, ще произнесе в един глас:

– Дано дяволът най-сетне прокуди тия щурци!

И като по дадена заповед изведнъж всички започнали да се молят. Но никой не бил толкова прозорлив, за да осъзнае, че не може да се моли на всевишния, когато очаква добро от дявола. Много по-късно, когато земята се разхладила и настъпило всеобщо успокоение, цялата вина за равнодушието на всевишния към молбите и воплите им хората стоварили върху сатаната.

– Проклет дявол! Не виждаш ли колко горещо искаме божията милост?

В продължение на три дни и три нощи изпълнили всички ритуали, известни за подобни случаи, като ги съпроводили с най-дълбока набожност. Колкото и невероятно да изглеждало, тяхната набожност била прекомерно искрена. Както никога дотогава усещали сърцата си така силно да туптят, докато произнасяли свещените думи през тези три дни и три нощи.

Но тези усилни дни не им помогнали да трогнат поне малко сърцето на седящия върху небесния трон. Особено третият ден, който бил и денят на курбана, ги накарал да се убедят колко голяма е жаждата, причинена от нечуваната жега. Това бил единственият случай, когато никой не обърнал внимание на песента на щурците. Всички били впили очи в първия овен, който се колел. Ножът прерязал от край до край гърлото на животното, но от срязаните жили не потекла капка кръв. Нито една капка. Скупчилите се наоколо хора надали сподавена въздишка:

– О-х-х-х-х-х…

Всеки разбрал, че била угаснала и последната надежда да се избавят от това зло чрез молитви. Какво друго би могло да се направи? Какво друго? Вместо отговор отекнало провлаченото свирукане на щурците.
***
Той бил сред младежите в Катунд, който пръв измежду всички напълно сащисани забелязал, че единствено Сося никога не споменава дявола.

Колчем останел насаме и си припомнял думите й, той се убеждавал, че в тях липсва нещо. И то не нещо незначително, а твърде съществено, което ги отличавало от говора на останалите. По цели дни момъкът се занимавал само с едно – спомнял си и преповтарял, разнищвал и преразнищвал от началото до края и после обратно всичко, което бил чул от девойката. И непрекъснато се натъквал на някаква празнота, празнота, която по необясним начин отдалечавала изреченото от нея в съзнанието му. И така, сякаш с празна глава, или по-точно, напълно замъглена, било още по-трудно да определи какво отличава езика на Сося от говора на останалите жители в Катунд. Въпреки всичко някакъв странен тласък го заставял да не се отказва от търсенето на причината.

На няколко пъти момъкът се канел да отиде и направо да я попита:

– Каква е тази тайна в твоите приказки, която не мога да открия?

Но впоследствие отхвърлял тази мисъл. Опасявал се, че вместо отговор ще чуе само звънкия й, заразителен смях. Повече от смеха на Сося се плашел момъкът, отколкото от схватка с вълк. Само като се засмеела, без устата й да отрони някаква смислена дума, тя успявала да го зашемети. Той знаел, че ще е напълно безпомощен да се защити. Нямало да му остане нищо друго освен унижението от бръщолевиците, които щял да изтърси. Веднъж вече бил изпитал това унижение и се отвращавал от себе си при спомена за израза на собственото си лице с усмивка на глупак. Чертите му се обезобразявали: удължавали се тези, които не бивало, и удебелявали ония, дето би трябвало да изтъняват. И след самоунижението му идвал ред на Сосините подигравки за лицето му, а това било непоносимо.

Навярно именно поради тази причина, когато се избавил от мъчителните си догадки, той още повече се зарадвал, че най-сетне открил каква е онази празнота, какво липсвало, или казано по-точно, какво отличавало говора на Сося от останалите – девойката не само че никога не споменавала дявола, но и всеки път, съзнателно или не, подбирала най-красивите думи, с които да се изрази. Същото старание проявявала и в начина, по който се обличала, за да изпъкнат единствено прелестите на тялото й.