Библиотека „Прекрасни чудаци Френска серия

Френска серия

СЕДИР
Един непознат
Имах щастието в продължение на един дълъг период да виждам живота на един човек, който без видимо усилие осъществяваше евангелското съвършенство. Доста смело начинание е да се описва една тъй рядка и сложна личност. Разбира се, това ще бъде извън силите ми. Обаче, надявам се, че нашето желание да постигнем духовната красота ми налага пълна откровеност и че то ще запълни празнините и несръчностите на моя разказ.

Избягвайки любопитните, отклонявайки полемиките, оставайки глух за клеветите, налагайки мълчание на ентусиазма на своите ученици, това възхитително същество, чиято чудна светлина искам и вие да почувствате, вземаше всякога всички видове мерки, за да остава незнайно. Вярвам, че бих попречил на неговите цели, ако разкриех името му. Биографичните подробности остават безполезни, когато се касае за един характер, за чието създаване изглежда че не съдействало някакво расово или обществено влияние. Впрочем, аз никога не бих предприел настоящия етюд, ако не се считах задължен да предложа едно истинско свидетелство за постоянството на божествените обещания в една епоха, когато всички химери се обличат в най-съблазнителни цветове. Може би някои неспокойни души отново ще се окуражат, ако един от техните съжители им потвърди, че обещанията на Христа са действителни, понеже този съжител и видял и „пипнал” опитните доказателства. Тоя Христос, нашият Господ е казал някога, че ще даде на своите приятели власт да правят чудеса по-големи от Неговите. Аз видях тяхното извършване! Христос е казал още на своите приятели, че ще остане с тях до края на света. Аз видях това скрито присъствие. Животът на моя Непознат не е нищо друго, освен една поредица от такива доказателства. От малкото, което ще ви кажа за тях, аз се надявам, че ще можете да познаете в него едного от тия „тайнствени” братя на Господа, едного от най-великите, а може би и най-великия от вестителите на Абсолютния.

*

* *
Потребно бе едно внимателно наблюдение, за да се открият у тоя човек разните дарби на знаменитите мистици – до такава степен неговата личност ги хармонираше с мярка; дотолкова неговите обноски бяха прости и като че ли нямащи нищо общо с най-великите преимущества. Съвършено бащинското добродушие на неговия прием и неговия говор, даже и в минути, които по общото мнение бяха важни, показваше доколко в неговите очи човешките величия, земните трагедии, са малки, в сравнение с Божието дело, чийто безкраен и всякога нов блясък поглъщаше неговия поглед. Въобразете си едно същество, способно да се държи в равновесие във всички точки, през които безкрайното влиза в крайното – и вие ще си обясните противоречията, които нашият Непознат съчетаваше в себе си като че ли за удоволствие. Интимен с болшинството, недостъпен за някои, умерен и благоразумен, ту бавен, ту бърз, говорещ еднакво и като поет, и като житейски човек, познаващ една безкрайност от тайни и безгрижен за своята наука, изкусен във всички занятия, чувствителен към изящните изкуства, уважаващ умствените и социалните превъзходства – и при все това давайки да се разбере, че те са суета пред лицето на Христа; с една снизходителност към другите, но със строгост към себе си, еднакво крайни; оставящ се да бъде тиранизиран от слабите, макар че можеше да направи послушни и най-големите тирани; еднакво добре чувстващ се и на тавана, и в двореца; говорещ всекиму на неговото наречие; най-сетне всестранен като живота, от чиито богатства той се възхищаваше. И – всякога подобен на себе си, както неговият Учител Христос, на Когото той се считаше за най-недостоен служител.

Освен лечение, изискваха от него и много други неща: сполука в известна постъпка, успех в предприятие, спасение на войника, решение на технически задачи, разсейване на душевна криза. От своя страна, той често пъти изискваше от просителя отчасти да се отплати на Божествената Правда чрез даване на милостиня, сдобряване, изоставяне на процес, осиновяване на сирак. И чудото – невероятното и невъзможното нещо – ставаше без шум, без да може да се обясни как. Всичко, което свидетелите можеха някога да узнаят, бе, че нашият чудотворец осъждаше практиката на езотеризма като противна на Божествения закон, не я употребяваше под никаква форма и не препоръчваше теории за нея.

Неговото учение бе само Евангелието и той ценеше книгите единствено съразмерно на тяхното съгласуване с това учение. Той прогласяваше единствената божественост на Исус, Неговото всемирно господство и вечната трайност на Неговото изкупително дело. Той приемаше буквално разказите на апостолите, считайки за излишно модерното тълкувание. „Ако човек се стреми – казваше той – да обича ближния си като себе си, то небето му открива истинския смисъл на текстовете.” Понякога той даваше кратки коментарии на писанията по един нов и жив начин. За съжаление, понеже той считаше съвременниците премного увлечени в интелектуализъм, понеже считаше прилагането на добродетелта за единственото средство, способно да ни води към съвършенство, показваше се не особено щедър в говоренето. Той поставяше братската любов над всичко, над молитвата и дори над вярата! Той казваше: „Само милосърдието запалва истинската вяра и ни научава да се молим. Молитва без милосърдие е лесна, а вярата без милосърдие не е вяра!”

Той особено много осъждаше гордостта и егоизма, или по-точно не ги осъждаше, а ги сочеше като най-големите препятствия за нашия напредък. „Небето пренебрегва гордите – казваше той. – Ако не отидете при бедните и при малките, как ангелите ще дойдат при вас?” Трябва да се проява любов към всички форми на живота – към хората, към животните, към растенията. Трябва да бъдете милосърдни, когато правите изобретения и открития – и трябва да ги разпространявате безплатно, понеже даром сте ги получили.

На второ място подир добрите дела и вътрешната дисциплина, тоя велик практик на мистицизма поставяше молитвата.

- Трябва непременно да се молите и да благодарите. Може да се молите безразлично къде, безразлично кога, тъй като Бог никога не е далеч от нас, а ние сме, които се държим далеч от Него... Достатъчно е да потърсим от дълбочината на сърцето си, без учени формули, понеже, ако подирите навсякъде, в милионите светове и слънца, разсеяни от ръката на Отца, никъде не ще намерите нещо по-хубаво от „Отче наш”! Обаче, за да достигне вашата молитва до небето, трябва да бъдете съвсем малки. Небето не изкушава никого, освен слабите.

Неговите прости упътвания, неговите силни и благи слова, в едно и също време точни и проникнати от най-възвишена поезия, съдържаха в себе си, за най-голяма изненада на някои, едно знание конкретно и, тъй да се каже, всемирно. Този човек, лишен от големи дипломи, учудваше всякакъв вид специалисти. Например, аз го чух да припомня на юристи забравени случаи, да обяснява на палеографи някой текст, да осветлява някои физици, както и лекари или индустриалци, ангажирани в някоя рискована работа. Държавни мъже, финансисти, вземаха понякога директиви от него. Теоретичните му познания и техническите му способности не изглеждаха да са придобити чрез обикновени методи. Той казваше: „ВСЯКО ДЕТЕ НА БОГА, ДОСТАТЪЧНО ЧИСТО, ЗА ДА СЕ ПОЖЕРТВА ЗА КОГО ДА Е ОТ СВОИТЕ БРАТЯ И ДА ЗАБРАВИ ЖЕРТВАТА СИ, МОЖЕ ДА ЗНАЕ ВСИЧКО. Звездата ще му разкрие тайната си, камъкът на тази стена ще му каже името на работника, който го е издялал, растенията ще му разкрият своите качества и по лицето на човека ще прочете неговите постъпки..”

Всички клонове на съвременното познание изглеждаха познати на тоя странен изследовател. Нещо още по-удивително: когато веднъж ми се случи да го запитам върху някои древни мнения, които в нашата епоха се считат за суеверни, той ми отговори нашироко и ми представи различни опитни доказателства за тяхната истинност. Много по-рано от нашите съвременни физици той твърдеше за тежестта на светлината, за съответствието между цветовете и звуковете, за хромотерапията, за относителността на времето и пространството и многовидността на техните форми, за сложността на простите тела, за съществуването на непознати метали и за още други особености, които премълчавам, тъй като в настоящия час ще се видят малко невероятни за „положителните” умове.

*

* *

„Може би е хипнотизъм?” – ще помисли някой. Дете, заболяло от круп на четиридесет мили разстояние от града, дето обитава церителят, може ли да се хипнотизира? Може би внушение? Тъкани, обхванати от рак и туберколоза, могат ли да се поддадат на внушение? При това нашият непознат осъждаше еднакво и хипнотизма, и невежото магьосничество, и учената магия; той всякога говореше против употребяване на волята или медиумизма.

Употребяваше прости молитви, каквито Христос ни е дал. Обаче, докато в грамадното болшинство от случаите светиите получават дара на чудодейството в резултат на извънреден пост, покаяние и молитви, той живееше по най-обикновен начин; приемаше своите посетители безразлично къде, безразлично кога – и едва молбата биваше формулирана, отговаряше с няколко думи: „Небето ви дава това и това.” Или: „Върнете се у дома си, вашият болен е оздравял.” Неговата дума се реализираше в самия момент. След това се укриваше от благодарността на задължените му.

Той упражняваше същото могъщество и върху животните, растенията, произшествията, елементите

Да говоря ли още и за други дарове, всякога спонтанни, неочаквани и благодетелни? Миналото, бъдещето, пространството бяха за него прозрачни. Той казваше тъй лесно на един питащ: „Твоят приятел прави в тоя момент на еди кое си място това и това”, както на другиго: „Еди кой се ден, еди коя си година, ти помисли еди какво си”. В добавка, анекдотите, които бих могъл да ви разкажа, тъй много надминават всяка вероятност, че предпочитам да не се спирам върху тях. Действително, един подвиг показва в духовно отношение стойността на неговия автор. Истина е, чуе чудесата интересуват публиката и водят до бърза знаменитост, обаче онова, което увлича религиозните души, то не е толкова формата на чудесата, колкото душата. Аз бих искал, следователно, да ви заинтересувам единствено с душата на моя герой, за да ви дам възможност да я видите такава, каквато тя ми се представи в моята младост – свръхчовешка, напълно божествена, като една звезда, сестра на оная, която се издигна над земята преди двадесет столетия. Ако, слушайки ме, вие подирите нещо друго, освен небето, целят мой разказ става безполезен и неуместен.

Да бъде човек свидетел на чудеса не е голяма рядкост; да прави човек чудеса, истински чудеса, не е чак толкова трудно. Но да мисли, да обича, да чувства, да работи, да възпламенява, да бъде постоянно в хармония с Вечната Светлина – това е подвиг! Защото за човека, за който ви говоря, изцеряването на тифусна треска беше тъй естествено, както плащането заплатата на един бедняк или даването формулата на един реактив. Всичко в него беше бащинско милосърдие и вродена доброта. Всичко, изхождащо от него, беше едно гениално и нежно подбуждане, за да могат бедните мъже и жени да се окуражат за нови усилия и да получат облекчение и подобрение. Както художникът гледа природата и както музикантът слуша, така и той живее в Любовта и за Любовта, поради Любовта и чрез Любовта.

*

* *
Той никога не говореше за тоя възхитителен огън, криеше своето знание и своето замайващо всемогъщество под една много обикновена външност в живота. Той прикриваше своите добродетели, както ние прикриваме своите пороци – и трябваше да бъде следван по цялата дължина на неговите продължителни ходения из гъстонаселените предградия, за да се открие безмерната негова мъдрост. С каква нежност предлагаше своята помощ на срамежливите и скромните, колко беше търпелив с досадните, с претенциозните недоучени и с жалкото стадо на посредствените!

Един ден аз го заварих в неговата кухня, прав, закусващ с късче хляб и чаша вода и понеже се учудих на неговата невзискателност, тоя човек, който ни една минута не принадлежеше на себе си, който раздаваше всичко, което притежава, който прекарваше своите дни и нощи в страдание за другите, ми отговори добродушно: „Но аз закусвам много добре и при това тоя хляб, който добрият Бог ми дава, аз не съм го спечелил!” Той никога не се отклоняваше от това невероятно скромно поведение. В нашия модерен живот, дето царува правилото „всеки за себе си”, той всякога заемаше последното място, отстъпвайки на пряко вървящите, на нетърпеливите, на грубите, като играеше ролята на доброволен глупец и се усмихваше, като че никога нищо не е забелязал.

В старите книги е писано, че мъдреците, с цел да се оттеглят във величествените красоти на Абсолютния, се отказват да гледат повече земните случайности и презират жилото на тълпата. При все това обаче, в действителност има малко философи, които допущат да бъдат прередени, например, на едно гише с натрупани хора. Това са малки слабости, разбира се, но солидната добродетел изисква нещо повече от едно случайно геройство. Срещат се хора,способни на отделни хубави жестове, но чието морално дъно остава малко нечисто. Съгласно с Учителите на вътрешния живот, аз мисля, че съвършенството не седи в някакви отделни блестящи актове, а повечето в добродетели, търпеливо прилагани в течение на целия ден и на целия живот. По тоя начин скромното държание на истинския мистик трябва да ни открие светлината по-добре, отколкото неговите чудеса или поучения. Писано е: „Съдете за дървото по плодовете му.”

В този човек, тъй близко до нас, можеше да се види съвършеното съчетание на идеалното с реалното, на теорията с практиката, на Божественото, проникващо земното – и всичко това вкупом очертаваше най-живия образ на онова, което трябва да са били някога живите уроци на нашия Господ Христос. Никакъв недостатък, никакво неравновесие в моралната личност на този съвършен служител; постоянно еднакъв, солиден и мекосърдечен, той изглеждаше единствен по дълбоката хармония на своите най-разнообразни качества.

Той, всякога подобен на всички хора, едновременно лекуваше и учеше, и помагаше, и утешаваше – с един и същ тих глас и с една и съща бащинска усмивка.

Аз не се наемам да дам в подкрепа на горните твърдения друго свидетелство, освен моето. И други са присъствали на същите чудеса, но те имат мотиви да си мълчат; аз пък имам такива да говоря. Аз обаче не държа да ми вярвате. Представете си само, че те са може би възможни, и това ми стига. Приемането на тая хипотеза ще ви направи по-късно чувствителни спрямо Светлината и моята цел ще бъде постигната. Понеже аз не говоря, за да отдам справедливост на едно същество, което не се грижеше за земната справедливост; аз говоря само за вас, заради вашето бъдеще, за да намерите смелост в минутите на изнурение и въпреки всичко да вървите напред.

*

* *
Тоя французин, толкова приличен на своите сънародници и същевременно толкова различен, беше със среден ръст и атлетическо телосложение. Нищо – нито в неговото облекло, нито в неговите маниери, нито в говора му - не го отличаваше от тълпата. Той живееше като всички, с изключение на часовете за спане, които той почти изцяло премахваше.

Колкото сложен да беше случаят, за който се допитваха до него, той отговаряше с няколко окончателни думи. Той наставляваше твърде малко, а даваше само кратки указания на скромните и чистосърдечни търсители. ТОЙ НЯМАШЕ ЕДНО СЪГЛАСУВАНО ДОКТРИНАЛНО УЧЕНИЕ, НО С ТЕЧЕНИЕ НА ВРЕМЕТО ИДЕИТЕ, БЕЗ ВИДИМА ВРЪЗКА, КОИТО ТОЯ ИЛИ ОНЯ ОТ УЧЕНИЦИТЕ ТЪРПЕЛИВО СЪБИРАШЕ, В КРАЯ НА КРАИЩАТА СЕ ОРГАНИЗИРАХА В ЕДНО ЦЯЛО, СЪОБРАЗНО ДУХОВНИТЕ ОСОБЕНОСТИ, НУЖДИТЕ И ЧАСТНИТЕ ЗАНИМАНИЯ НА ВСЕКИ ЕДНОГО. ТОЙ ПОУЧАВАШЕ ОТДЕЛНИТЕ ЛИЦА И ИМ ДАВАШЕ ИЗОБЩО ВСИЧКО НЕОБХОДИМО, ЗА ДА МОГАТ ДА СЪГРАДЯТ РАЗБИРАНЕ ЗА ЖИВОТА. НО ТОЙ Н И К О Г А Н Е И З Л О Ж И Е Д Н А О Б Щ А С И Н Т Е З А Н А З Н А Н И Е Т О! Дейността го занимаваше много повече. „Човекът – казваше той, - който обича своя ближен както себе си, ще знае всичко.”

Един пълен реализъм, в който самите абстракции стават факти; в който всички минути на трайността и всички разстояния стават настоящи – ето какъв образ взимаше видимият и невидимият свят за нашия мистик, утвърден в неизмеримата, но жива Целокупност, за която екстазите на светиите ни свидетелстват само с по няколко мигновени светкавици. Той Божи приятел разнасяше непрестанно върху нещата и върху създанията възродителните семена на Духа.

Известно ви е, че от век на век вечната лампа се предава чрез благоговейните ръце на тайните съработници на Отца, стремейки се към завършване делото на Христа. А Тоя последният – владетел на всяко величие, господар на всички създания, - се постави по-долу от всички временни величия. Беден откъм богатство, беден откъм слава, беден откъм приятели, той даде на хората всичко, включително до своята Майка, и от дъното на това съвършено лишение от всичко тръгна да победи света. Моят приятел бе подобен на „едного от нас” и реализираше пред общественото мнение най-безцветната форма на лишението – посредствеността. Такова беше за нашето деветнадесето столетие чудесното изобретение на Божественото милосърдие, понеже тая посредственост ще служи в Последния ден за извинение на ония, които не са съгледали Светлината, тъй като лампата била много проста на вид...; такава беше остроумната стратегия на Божествената Мъдрост – да се укрива от любопитството на изопачените, благодарение на незначителността на човешката форма, чрез която тя въздействаше.

И накрая още една дума.

Исус бедният и Исус търпеливият! Той страда, той се подчинява, той се самоотрича, той постоянства и той мълча. Неговите приятели, братя и наследници, живеят, следователно, без блясък, загубени сред множеството, за което те приемат да страдат и което не ги познава. Колкото по-големи са те пред Бога, толкова са по-непризнати и толкова по-непознати остават. По тоя начин нашето столетие, в което нищо не може да остане скрито, не познава при все това човека, за който ви говоря и който имаше всичко необходимо в своите ръце, за да води подире си тълпата. По тоя начин нашето столетие, чрез гласа на неколцина от неговите големци, осмя, оклевети, презря същия този човек, от чиято тайна, изнурителна работа то се ползваше. И тоя спасител на толкова корабокрушенци никога не си отвори устата, за да се защити, не позволи никога на своите последователи да изобличат преследвачите, спечелвайки по тоя начин правото да потвърди божествената молба на Христа: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят!”

И именно понеже намирам в тоя Непознат една най-съвършена прилика с Христа – бидейки доброволна жертва, - видя ми се полезно да ви очертая неговия образ.
Глава из „Моите спомени”

сп. „Житно зърно”