Билкис Шейх Аллах моят Отец?



страница1/9
Дата10.04.2018
Размер1.71 Mb.
#66499
  1   2   3   4   5   6   7   8   9


Билкис Шейх
Аллах - моят Отец?

Или
пътят ми


от Корана до Библията

Издава Мисионерско сдружение


«Мисия за България»

Американското оригинално издание излиза под заглавието «I dared to call Him Father» от Books, Waco/Texas (USA). Copiright © 1978 на Bilquis Sheikh, Thousand Oaks, California (USA)


РАЗПРОСТРАНЯВА СЕ

БЕЗПЛАТНО
адрес:

| 4023 гр. Пловдив

П. К. 83

Катя Македонска - Рат

Прревод от немски - © Даниела Станкова

Редактор - Тодор Станков

Коректор - Лора Кашлакевска

Издава - «Искрен Шопов» ЕТ

Четвърто издание, 20 000 бр. София 2003

Превод от 15. издание на немски език, 2001,

на Aussaat Verlag, Verlagsgesellschaft des Erziehungsvereins mbH, Neukirchen- Vluyn
Съдържание
Предговор от пастор В. Хьопфнер

Към българския читател

1. Нещо ме плаши

2. Чуждата книга

3. Сънищата

4. Срещата

5. На кръстопът

6. Как се научих да търся Божията близост

7. Кръщението с огън и вода

8. Влизаше ли и закрила в играта?

9. Бойкотът

10. Как се научих да живея в Божието присъствие

11. Вятърът се обръща

12. Време за сеитба

13. Предупреждение за приближаващата се буря

Послеслов на авторката…...................................ество да се замисли. Толерантността, и търпимосттаетовния търговски център в Ню Йорк и други..........


Предговор
Това е една особена книга!

Една образована пакистанка от най-висшите кръгове в своята страна пише относно обстоятелствата на своето покаяние и произтеклото от него последване на Господа Исуса Христа. Билкис Шейх опознава Западния свят до своя съпруг, който представлява страната си като дипломат в Англия и Франция. На различни партита тя се запознава с християни, но никога не получава от никой от тях ясно свидетелство за вярата в Господа Исуса Христа.

След като се развежда, животът на Билкис Шейх става беден и самотен. Тя се принуждава да се оттегли в бащиния си имот във Вах, едно малко селце в подножието на Хималаите. Там тя не намира търсените от нея убежище и сигурност в исляма. Билкис Шейх не вижда никакъв смисъл в предопределения й от Аллах самотен живот на изоставена съпруга. Затова тя започва искрено да търси истината и накрая намира нов, изпълнен със смисъл живот в Христа. Пътищата, които довеждат Билкис Шейх до вяра в Исуса Христа, изглеждат на нас, западните християни, странни и чужди. Ние по-скоро бихме очаквали едно разумно убеждение, основано на една богословска дискусия или един диалог.

Точно обратното, като човек от Изтока, Билкис Шейх има странни привидения, видения и сънища, които я водят към вярата в Господа Исуса Христа. При това тези привидения имат чисто духовен характер, които я насочват към истински, основани на Библията решения и я предпазват от предприемането на погрешни стъпки. От решаващо значение за нея става въпросът за един живот в постоянно общение с живия и действителен Господ Исус Христос. Когато присъствието на Господа Исуса Христа се отдалечава от нея, тогава Билкис Шейх знае, че е постъпила неправилно.

При това човек си спомня определени Библейски истории, които също говорят за видения, сънища и духовни смущения. Човек мисли за Божието водителство на Авраам, Яков и Йосиф, за мъдреците от Изток, за първите Христови свидетели като Петър, Павел и Филип и за много други, на чиито видения почти не се обръща внимание в нашето западно богословие.

И въпреки това, библейски погледнато, вярата не е само разбиране и съгласие с една догма, а много повече - една увереност за Божията близост, един риск и подчинение в Неговото име.

„Вярата се състои в това, че настоящият живот се определя от надеждата за бъдещето, че се излага на невидимото действие на Бога и че се оставя да бъде оформен от Него." Така Йорг Цинк превежда началото на 11. глава на Посланието на Ап. Павел към Евреите.

Описаните в книгата на Билкис Шейх примери на Божие водителство са всичко друго, но не и фантазии или тълкуване на сънища в общоприетия смисъл. Тя се противопоставя на всяко обосновано от собственото «АЗ» тълкование. Нещо повече, тя се позовава на Божието Слово, което й разкрива смисъла на виденията и й дава сила и ръководство. Билкис Шейх е наясно, че има и демонични внушения, които човек трябва да посреща с бдителността на Христовия Дух. Книгата е призив за сериозно приемане на Библейските истини и за засвидетелстване на следването на Исуса във вярата, без да се прикриват проблемите, които то поражда.

Пастор В. Хьопфнер, ръководител на евангелското сдружение «Служба на Ориента»
Към българския читател
Тази книга не се появява за първи път в превод на български език. Първите две издания са през 90-те години на миналия вече век и намират много добър прием от широката читателска аудитория.

На 11 септември 2001 г.светът преживя една от най- големите трагедии в своята многовековна история. Чрез съвременните средства за масово осведомяване милиарди жители на планетата станаха съпричастни на терористичните нападения срещу Световния търговски център в Ню Йорк и други обекти в Съединените американски щати. Хиляди невинни жертви останаха под развалините. Тези събития накараха позадрямалото човечество да се замисли. Толерантността, и търпимостта и между религиозният диалог са едни от най- висшите постижения на съвременната цивилизация, но трябва ли да се допуска да бъдат използвани те от недобронамерени хора и организации за реализиране на пъклените им планове. Инак мислещите не бива да се преследват заради техните убеждения, но това не означава, че трябва безкритично да се приемат всички техни възгледи.

Случилото се в САЩ, а от известно време и ескалацията на напрежението в Близкия изток показват, че и християните не може безучастно да стоят и само да наблюдават събитията, а се налага да започнат да отстояват своите разбирания относно другите религии. Ние уважаваме разбиранията на различните от нас и не оспорваме правото им на съществуване, но едновременно с това имаме и мисионерската заповед на нашия Господ Исус Христос: “Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар, който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден.”

(Евангелие според Марко 16:15-16)

Сътрудниците на Мисионерското сдружение “Мисия за България” са на мнението, че тази книга може да бъде много полезна за откриването на истината за християнството от вярващите мюсюлмани. Затова и предприехме този нов превод и това ново издание на книгата.

От редактора




1. Нещо ме плаши

Когато един ден бавно крачех по дребно чакълестата алея на моята градина, в мен се засили едно странно тревожно чувство. Вече доста се здрачаваше и във въздуха витаеше само миризмата на късно цъфтящите нарциси. Какво ме правеше толкова неспокойна? Аз се спрях и се огледах. От другата страна на широката поляна видях светлините на къщата ми, които прислугата запалваше в трапезарията. Отвън всичко изглеждаше тихо и спокойно. Аз протегнах ръка, за да откъсна няколко бодливи бели цветя за спалнята си. Когато се наведох и посегнах към тях, нещо профуча покрай главата ми. Аз се изплаших и се изправих. Какво беше това? Това нещо, което прелетя покрай мен, ми се стори студено и зловещо, подобно на мъгла. Изведнъж градината като че ли стана още по-навъсена. Беше задухал студен вятър, който раздвижваше клоните на плачещата върба. Аз изтръпнах от ужас.

- Овладей се, Билкис - казах сама на себе си. - Твоята фантазия се шегува с теб.

Въпреки това аз откъснах няколко цветя и бързо изтичах към къщата, където осветените прозорци ми обещаваха спокойствие и топлота. Белите каменни зидове със стабилни колони и здравите дъбови врати предлагаха закрила. Докато бързах по скърцащата под краката ми дребно чакълеста алея, се усетих, че се оглеждам назад през рамото си дали някой не идва след мен. Преди винаги се смеех, когато някой говореше за свръхестествени неща. Разбира се, зад мен нямаше нищо! Или имаше!?

Като отговор на тези ми мисли почувствах един плътен и съвсем реален удар по дясната си ръка. Беше направо ужасно. Аз изкрещях, втурнах се в къщата и затръшнах вратата след себе си. Прислугата веднага дотича при мен и ме гледаше мълчаливо и ужасено, защото самата аз изглеждах като призрак. Едва когато стана време за лягане, аз събрах кураж да говоря с двете ми камериерки за онова студено нещо.

Вярвате ли в свръхестествени неща? - попитах ги аз, след като им бях разказала моето преживяване. Нито Нурджан, която беше мюсюлманка, нито Райшим, която беше християнка, отговориха на моя въпрос. Нурджан само ме попита дали не трябва да извика селския мулла: ставаше въпрос за един шейх от джамията, който щеше да донесе светена вода, с която да «очисти» градината. Но моят здрав разум вече се беше върнал и аз твърдо се противопоставих на това глупаво суеверие. Освен всичко останало аз не исках в никакъв случай това нещо да се разчуе из селото. Опитвах се да се надсмея над тяхната загриженост и казах набързо, че не желая никакви светци, които да гонят зли духове от моето имение.

Въпреки това, след като момичетата напуснаха стаята ми, аз взех моя Коран. Попрелиствах малко Свещената книга на мюсюлманите, но се почувствах изморена и затова пъхнах книгата обратно в обвивката й от синя коприна и заспах.

На следващата сутрин започнах да се събуждам бавно, подобно на плувец, който трябва да положи големи усилия, за да се задържи на повърхността на водата. Високият, пронизващ глас на призоваващия към молитва мюезин нахлу в съзнанието ми. Монотонното пеене проникваше през филигранните решетки на прозорците на спалнята ми: „... Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е негов пророк ..."

За мен този мюсюлмански молитвен призив имаше успокояващо звучене, защото след ужаса от миналата вечер в него имаше нещо добре познато. Това беше призивът, който бях чувала почти всяка сутрин през моя четиридесет и шест годишен живот. Аз се опитвах да си представя сцената как само преди няколко мига нашият стар мюезин от близкото пакистанско село Вах стъпва на прастарото минаре. Аз го виждах да се изкачва по хладните вътрешни вити стълби, чиито стъпала бяха изтъркани от сандалите на поколения мюсюлмански мюезини, които се бяха изкачвали по тях преди него. Достигнал до най-горното стъпало, останал съвсем без дъх, той прекарва известно време пред дърворезбованата врата, която отвежда към площадката. След това той пристъпва до парапета на балкона и с наведена назад глава и висок глас призовава на молитва вярващите със старите 1400 години думи: „Елате на молитва, елате на спасение! Молитвата е по-добра от съня!"

Пронизващият зов се понесе над ранната мъгла през павираните улички на Вах, които бяха още студени от октомврийската нощ, премина през градината ми и се промъкна покрай старите каменни зидове на къщата, които искряха с червена светлина изпод лъчите на изгряващото слънце.

Докато зовът бавно отзвучаваше, аз отново си спомних за моето зловещо преживяване в градината от предната вечер. Затова бързо се предадох на своите рутинни предиобедни задължения, които ме успокояваха дори само с това, че вече се бяха превърнали по-скоро в привички. Седнах в леглото и посегнах към златната камбанка върху мраморното нощно шкафче. На нейния мелодичен звън се отзова Нурджан, както винаги запъхтяна, защото беше тичала. Моите две камериерки спяха в съседната стая и аз знаех, че те бяха будни вече повече от час и чакаха моето повикване. Аз имах навика да пия сутрешния си чай в леглото. Нурджан започна да подрежда сребърните ми гребени и четки. Тя беше едно послушно младо момиче, закръглено и малко непохватно, но което можеше много лесно да бъде разсмяно. Тя знаеше, че ако изпусне някоя от четките ми ще я смъмря много строго. Втората ми камериерка Райшим, една високо израснала грациозна жена, беше малко по-възрастна и по-спокойна. Тя се плъзна безшумно в стаята ми с един голям поднос за чай, който постави върху нощното ми шкафче, вдигна бялата кърпа, с която беше покрила сребърния сервиз, и ми наля една чаша чай, от който излизаше пара. Докато сърбах шумно топлата напитка, въздишах от удоволствие. Чаят ми се струваше нещо по-добро от молитвата!

Майка ми сигурно би се ужасила от една такава мисъл. Колко често бях я наблюдавала как разстилаше молитвеното си килимче върху облицования с плочки под на нейната спалня и как коленичеше, отправила погледа си към свещения град Мека, след което свеждаше челото си до пода в молитва. Докато мислех за моята майка, погледът ми се спря върху кутийката с фризьорски принадлежности на масата. Тя беше направена преди много години от сандалово дърво и украсена със сребърни инкрустации. Преди да я е ползвала моята майка тя е принадлежала на баба ми. Сега тази скъпоценна наследствена вещ беше моя.

След като изпих две чаши чай, аз се наведох напред - това беше знак за Райшим да започне ресането на моята бавно посивяваща коса, а Нурджан през това време внимателно се занимаваше с ноктите ми. Докато работеха двете дърдореха весело и непринудено относно последните новини от селото. Нурджан бърбореше бодро и напосоки, докато Райшим изразяваше своето мнение спокойно и разсъдливо. Те говореха за един младеж, който напуснал дома си и се преселил в големия град, и за едно момиче, което скоро щяло да се омъжва. След това те споменаха и за едно ужасно убийство, което станало в едно село, близо до населеното място, в което живеела лелята на Райшим. Аз почувствах как Райшим потръпна при това съобщение, защото жертвата беше една християнка. Ставаше въпрос за едно младо момиче, което живеело в къщата на един християнски мисионер. Някой се беше спънал в трупа й в една от тесните и тъмни улички на нейното село, което довело до полицейско разследване на случая.

- Знаеш ли нещо повече за момичето? - попитах между другото

- Не, уважаема госпожо - отговори спокойно Райшим, докато грижливо започна да вплита в косите ми една декоративна панделка.

Аз добре разбирах защо Райшим, която самата беше християнка, не желаеше да говори относно убийството на момичето. Тя знаеше също толкова добре, колкото и аз, кой беше убил това момиче. Та то се беше отрекло от своята мюсюлманска вяра и беше станало християнка. Брат й вероятно не бе могъл да се побере в кожата си заради позора, който този грях носи на семейството им, поради което той сигурно се бе подчинил на прастария закон за измяната на исляма - който се отрече от исляма, трябва да бъде убит. Дори когато понякога мюсюлманските предписания звучат строго и сурово, те трябвало да се тълкуват благо и милосърдно. Винаги се намират и такива, които се престарават, като приемат буквално законите в Корана и ги изпълняват до последната крайност. Всеки знаеше кой е убил момичето но нищо нямаше да му се случи. Винаги ставаше така. Преди една година прислужникът на един мисионер, който беше станал християнин, беше намерен с прерязано гърло в един ров, но и тогава също нищо не се случи.

Аз пропъдих тъжната история от моите мисли и се приготвих за ставане. Момичетата изтичаха до гардеробите и ми донесаха различни копринени одежди, от които да си избера коя искам да облека. Показах една от тях, която беше украсена със скъпоценни камъни, и след като ми помогнаха да я облека, те се оттеглиха с раболепен поклон от стаята ми.

Слънчевата светлина заливаше вече спалнята ми, като придаваше на белите стени и на мебелите от слонова кост шафранов блясък. Слънчевата светлина осветяваше и една снимка в златна рамка на тоалетното ми шкафче. Изтичах ядосана и я взех, защото предния ден нарочно я бях захлупила обратно. Някое от момичетата вероятно я беше изправила отново. Скъпоструващата рамка ограждаше снимката на една любезно изглеждаща семейна двойка с богат житейски опит, която ми се усмихваше от ъгловата маса на един луксозен лондонски ресторант. Противно на своята воля аз отново се вгледах в снимката подобно на човек, който непрекъснато човърка болящия го зъб. Елегантният млад мъж с тъмни мустаци и пламенен поглед беше моят бивш съпруг, генерал Халид Шейх. Защо въобще пазех тази снимка? В мен се надигаше омраза винаги, когато поглеждах мъжа, без когото някога животът ми се струваше невъзможен. Преди шест години, когато беше направена тази снимка, Халид заемаше поста на пакистански министър на вътрешните работи. Очарователната жена до него тогава бях аз.

Моето семейство от седемстотин години принадлежеше към селското дворянство на тази студена северозападна пакистанска гранична провинция, която някога е била част от Северна Индия. Като дъщеря на това консервативно мюсюлманско семейство аз приемах на гости дипломати и търговски партньори от цял свят. Посещения в Париж и Лондон, където убивах времето си с пазаруване в най-реномираните търговски центрове, отдавна бяха станали съвсем обичайни за мен. „Деликатната жена, която ме наблюдаваше от снимката, вече не съществува", помислих си аз, докато се оглеждах в огледалото. Нежната бледа кожа беше потъмняла, разкошната черна коса беше осеяна с посивели кичури, а разочарованията от живота бяха издълбали дълбоки бръчки по лицето ми.

Светът от снимката не съществуваше вече, след като Халид ме напусна преди пет години. Срамът, че бях изоставена, ме докара до състоянието да се откажа от бляскавия живот на Париж, Лондон и Равалпинди и да потърся убежище в мира и тишината на бащиния си имот в подножието на Хималаите. Владението включваше и малкото планинско селце Вах, където аз бях прекарала много от щастливите дни на моето детство. Селото беше заобиколено с градини и плантации от плодни дръвчета, които бяха създадени от поколения членове на моето семейство. А огромният каменен дворец със своите кули, тераси и гигантски светли зали изглеждаше стар колкото заснежените върхове на Сафед Кох, които мощно се извисяваха на запад. Леля ми също живееше в тази къща и тъй като моето желание беше да се откъсна колкото е възможно повече от света, аз се нанесох в една по-малка къща, която семейството ми беше построило в покрайнините на Вах. Тя имаше няколко спални помещения на втория етаж, а отдолу се намираха отделенията за хранене и всекидневните. И понеже къщата беше като едно бижу, обгърнато от дванадесет източни градини, тя обещаваше да ми осигури усамотението, към което се стремях.

Къщата ми даде много повече от това, което очаквах. Когато се нанесох в нея, по-голямата част от градината беше запустяла. Това се превърна в благословение за мен, тъй като аз успях да заровя немалка част от болката си в черната й земя, като се впуснах в работата по нейното възстановяване. Една част от дванадесетте източни градини аз оградих с жив плет и изпълних с цветни лехи като в истинските градини, докато останалите оставих така, както си бяха. Постепенно тези градини със своите безбройни ромолещи фонтани станаха моят свят. Междувременно вече годината беше 1966 и аз си бях спечелила репутацията на заселничка, живееща уединено в къщата си, сама със своите цветя.

Аз отместих погледа си от снимката в златната рамка, захлупих я отново върху тоалетното си шкафче и отидох до прозореца, който откриваше една обширна гледка към Вах. Вах - самото име на селото изразяваше радост. Преди няколко стотин години, когато то наброявало само няколко къщи, през този край минал легендарният монголски цар Акбар. Керванът му спрял до един извор, който сега се намира в непосредствена близост до имението. Изпълнен с благодарност, че можел да полегне и си почине под една върба до извора, той радостно извикал: „Вах, Вах, Вах...!", и така дал това име на селото.

Дори споменът за тази стара история не успя да ме освободи от странното чувство, което не ме напускаше от предната вечер. Аз се опитах да го прогоня, докато стоях до прозореца. Казах си, че отново е утро; един нов ден, който ще бъде изпълнен с позната рутинна работа и парещи слънчеви лъчи. Случката от снощи ми се струваше като един реален и същевременно лош сън. Аз дръпнах белите пердета, жадно вдишах от свежия утринен въздух и се заслушах в ритмичните удари на водата по водните колела на мелницата в далечината. Въздъхнах с удовлетворение. Това беше Вах. Това беше моят роден край. Това беше моето чувство на сигурност. Това беше мястото, където преди седемстотин години беше живял принцът и благороден земевладелец Неваб Мохамед Хайат Хан. Ние бяхме негови преки потомци и моето семейство беше известно в цяла Индия като „Хайатите от Рат". Обаче от векове царските кервани имали обичая да се отбиват от пътя, за да посещават моите предци. Даже и по времето, когато аз бях малко момиченце, идваха знаменити личности от цяла Европа и Азия, които прекосяваха Индия напреко по този същия път, по който някога са се движели царските кервани, за да посетят моето семейство. Днес впрочем се сбъркват да потропат на вратата ми почти само още някои роднини. Това означаваше, че аз не се виждах с много хора освен с тези, които се числяха към моето домакинство. Но това не ме смущаваше. Моите четиринадесет прислужници ми правеха достатъчно компания. Те и техните предци бяха служили на моето семейство от много поколения насам. Преди всичко обаче аз имах Махмуд.

Махмуд беше моят четиригодишен внук. Неговата майка Тууни беше най-малкото от трите ми деца. Тя беше една стройна и привлекателна млада жена, която работеше като лекарка в болницата „Светото семейство" в близкия град Равалпинди. Съпругът й беше един известен едър земевладелец, но бракът им не беше щастлив и техните взаимоотношения от година на година се влошаваха все повече и повече. По време на дългите им и мъчителни разправии Тууни често изпращаше малкия Махмуд при мен и той оставаше, докато родителите му сключеха за малко примирие. Един ден Тууни и нейният съпруг дойдоха при мен и ме попитаха дали не бих приела едногодишния тогава Махмуд да остане при мен за известно време, докато те си изгладят противоречията.

- Не - казах аз. - Не желая той да се превърне в топка за тенис, която непрекъснато бива прехвърляна ту тук, ту там. Но аз с удоволствие бих го осиновила и отгледала като мой син.

За съжаление Тууни и нейният съпруг не успяха да се разберат и накрая се разведоха. При това те се съгласиха аз да осиновя Махмуд и това беше много добро за него. Тууни идваше често да го вижда и така ние тримата бяхме почти винаги заедно. Другите ми две деца обаче живееха много далеч оттук.

Малко по-късно онази сутрин Махмуд разкарваше своя велосипед на три колела по тухлената тераса, върху която хвърляха сянка няколко бадемови дървета. Той беше само малко повече от три години при мен, но това жизнерадостно ангелско дете с дълбоки кафяви очи и вирнат нос беше единствената радост в моя живот. Неговият звънлив смях развеселяваше из основи този уединен дом. Въпреки това аз сериозно се замислях дали няма да му навреди животът под един покрив с такъв един унил човек, какъвто бях аз по онова време. Затова се опитвах да поправя щетите, като се стремях да разчитам по очите му всяко негово желание и освен моите единадесет души обслужващ персонал му зачислих трима специални лично негови прислужници, които да го обличат, да изнасят играчките му и след това да ги събират и прибират обратно.

Аз се тревожех за Махмуд. От известно време той отказваше да се храни. Това беше доста странно, защото иначе момчето посещаваше при всяка отдала му се възможност кухнята. Той караше готвачката ми скришом да му дава сладкиши и други лакомства. Преди няколко часа, когато бях слязла долу и прекосявайки залата, излязох на терасата, за да го поздравя с любвеобилна прегръдка, аз попитах прислужницата дали детето е закусвало нещо.

- Не, уважаема госпожо, той не пожела - тихо отговори момичето.

Когато се опитах да придумам Махмуд да хапне поне нещо мъничко, той ми отказа с оправданието, че не е гладен. Още по-сериозно се смутих, когато Нурджан влезе сама при мен и боязливо загатна, че Махмуд може да е попаднал под влиянието на зли духове. Погледнах я уплашено, защото случката в градината отново изплува в съзнанието ми. Какво означаваше всичко това? Помолих още веднъж Махмуд да хапне нещо, но и този път без успех. Той не се остави да бъде съблазнен дори и от швейцарските шоколади, които бях поръчала специално за него, защото толкова много ги обичаше. Когато му подавах шоколадовата плочка, той ме погледна с ясните си очи и ми каза:

Бих я изял с удоволствие, мами, но когато преглъщам, изпитвам болка. Студени тръпки ме полазиха по гърба, когато погледнах надолу към малкото ми внуче - иначе толкова радостно дете, а сега така апатично- Аз веднага повиках моя шофьор който също беше християнин, и му наредих да докара колата. Един час по-късно ние вече бяхме в Равалпинди при детския лекар на Махмуд Той прегледа основно момчето и каза, че не може да открие нищо.

По обратния път към нашата къща в мен се надигна страх. Докато наблюдавах внука си, който седеше така необичайно спокойно до мен в колата, аз си помислих дали Нурджан не би могла да има право. Не беше ли това нещо, което се намираше отвъд нашия видим психичен свят? Не се ли намесваше някаква свръхестествена сила, която сега посягаше и на него. Аз прегърнах детето и вътре в мен се надсмях сама на себе си, че съм могла да си помисля нещо толкова глупаво. Спомних си, че баща ми някога ми беше разказвал за един легендарен мюсюлмански светец, който правел чудеса. Когато чух това, аз се смях с висок глас, което никак не хареса на баща ми, но аз винаги реагирах по този начин, щом някой изкажеше твърдения от този род. И въпреки това в момента, в който Махмуд се притисна плътно до мен, докато завивахме от шосето в уличката, която водеше към къщи, неволно ме обхвана неприятното предположение, че проблемът на Махмуд би могъл да има нещо общо с моето зловещо преживяване в градината.

Разказах на Нурджан за моите опасения, при което тя уплашено се хвана за врата с нейните оцветени от кана пръсти и започна коленопреклонно да ме умолява да пратя да повикат селския мулла, който да се помоли за Махмуд и да напръска градината със светена вода. Само това можело да прогони демоните. В началото отхвърлих молбата й. Въпреки че приемах основните мюсюлмански правила, през последните години аз бях поизоставила многобройните ритуали, редовните молитви, постите и сложните церемониални измивания. Но тревогата ми за Махмуд надделя над моите съмнения и аз казах на Нурджан, че тя може да повика шейха от селската джамия.

На следващата сутрин ние с Махмуд стояхме до прозореца и нетърпеливо чакахме муллата. Когато най-после го видях да изкачва стълбите на верандата, облечен един износен тънък шлифер, който се развяваше от студения есенен вятър, ми стана необичайно тежко. От една страна не съжалявах, че бях пратила да го повикат, но, от друга страна, се ядосвах, че не вървеше по-бързо. Нуржан въведе стария кокалест мъж в моята стая и се оттегли, а Махмуд любопитно наблюдаваше как той отваря своя Коран.

Муллата, чиято мургава кожа приличаше на старата кожена подвързия на свещената му книга, ме погледна изпод набразденото си лице, положи своята груба мургава ръка върху главата на Махмуд и започна да рецитира 96-тото суре със своя пресипнал глас. Всеки мюсюлманин започва с тази молитва всяко важно за него действие независимо от това дали той се моли за някой болен или сключва търговски взаимоотношения. След това муллата започна да чете на арабски от Корана. (Коранът винаги се чете на арабски език, тъй като преводите на свещените текстове се приемат като тълкования. Освен това ангелът Габриел някога е дал писменото откровение на Мохамед на арабски език. Затова мюсюлманите смятат, че преводите отнемат божествената сила на думите на свещения Коран.)

На муллата трябва да му е направило впечатление моето растящо нетърпение, защото, подавайки ми книгата, той каза:

- Вие, уважаема госпожо, трябва също да прочетете тези стихове. - С тези думи той имаше предвид 113-ото и 114-ото суре, чиито стихове се рецитират при особено кризисни ситуации. - Защо не ги повторите и Вие?

- Не - казах аз. - Не искам! Аллах ме е забравил, а и аз забравих Аллаха.

Когато видях оскърбеното изражение на лицето на стария човек, ми стана жал, защото той беше дошъл по мое желание и заради Махмуд.

- Е, добре - казах аз и взех в ръка изтърканото томче,

След това го отворих на посоки и прочетох първия стих,

на които се спря погледът ми:

Мохамед е Божий пратеник и тези, които са при него, постъпват строго с неверниците..." странното е, че си спомних за убитото момиче християнче и за мъгла, която бях почувствала в моята градина малко след нейното убийство. Преди всичко обаче аз мислех за тайнственото страдание на Махмуд. Дали би могло да има някаква връзка между тези събития? Независимо за каква гневна свръхестествена сила и да ставаше въпрос, тя не би могла да свърже мен и Махмуд с някаква християнка). Аз потръпнах при тази мисъл.

Муллата обаче изглеждаше удовлетворен. Въпреки моята сдържаност той се явяваше през следващите три дена, за да рецитира стихове от Корана за Махмуд. След това, за да спазя реда на тайнствените и тревожни събития в моя дом, трябва да отбележа, че наистина Махмуд се почувства по-добре. Какво трябваше да мисля за всички тези неща? Аз скоро щях да разбера това, защото без мое знание се бяха задействали събития, които щяха основно да разбъркат света, който познавах и на който разчитах до този момент в моя живот

2. Чуждата книга

След всички тези преживявания аз се почувствах привлечена от Корана. Вероятно той щеше да ми обясни някои неща, като едновременно с това очаквах да може да запълни празнотата в мен. Фино изографисаните писмени знаци определено съдържаха много мъдрости, които неведнъж са били в помощ на моето семейство.

Разбира се, аз не бях чела Корана от доста отдавна, но все още добре си спомнях на каква възраст бях, когато започнах да уча арабски, за да мога да чета текстовете на нашата свещена книга. Тогава аз бях на четири години, четири месеца и четири дни. Точно на този ден за всяко мюсюлманско дете започват уроците по арабски. Събитието беше отпразнувано с голям семеен празник, на който присъстваха всички мои роднини. Тогава след една особена церемония жената на нашия селски мулла започна да ме посвещава в тайните на арабската азбука.

Особено добре си спомням моя чичо Фатех. Ние децата го наричахме чичо Фатех, въпреки че той не ми беше истински чичо, а чичо на родителите ми, но в Пакистан към всички по-възрастни роднини се обръщаме с чичо или леля. Той беше нашият най-близък роднина и аз все още добре си спомням как той ме наблюдаваше по време на церемонията. Лицето му заедно с кривия му нос сияеше от радост, когато ми предаваха историята за онази съдбовна «нощ на предопределението» през 610 г., когато архангел Гавраил започнал да предава на Мохамед думите на свещения Коран. Бяха ми необходими цели седем години, за да прочета цялата свещена книга за първи път, но когато най-накрая успях, това пак даде повод за ново семейно тържество.

По-рано приемах Корана като едно задължително четиво. Сега обаче почувствах необходимост да се занимавам по задълбочено с текстовете му. Аз взех томчето,което преди беше принадлежало на моята майка, седнах върху своето меко и удобно легло и започнах да чета.Започнах с встъпителния стих, на първото послание,което беше дадено на младия Мохамед, когато той бил съвсем сам в една пещера на планината Хира:

„Чети! В името на твоя Господ, Създателя,

Който създаде човека от изтеклата кръв.

Чети, защото твоя Господ е всеблаг,

Който учи на писмо и четмо,

Научил е човека на това, което той не знаеше."

(Суре 96: 1-5) Отначало се предадох на красотата на тези стихове. По-късно обаче попаднах на думи, които по никакъв начин не ми звучаха утешително:

„Когато сте се разделили с вашите съпруги

и когато дойде тяхното време,

тогава ги задръжте с добро

или се разделете с тях с добро."

(Суре 65: 2)

Когато ми съобщи, че повече не ме обича, очите на моя съпруг ми хвърлиха един искрящ поглед като от твърда черна стомана. Душата ми се сви болезнено, докато той говореше. Какво беше станало с всичките тези години на съвместен живот? Можеше ли човек толкова лесно да ги забрави? Беше ли „.., дошло моето време", както казва Коранът?

На следващата сутрин аз отново взех Корана с надеждата този път да намеря в раздърпаните му страници утешителните думи, от които толкова много се нуждаех. Утеха обаче не получих. Открих само напътствия за живота и предупреждения относно останалите религии. Тук имаше стихове относно пророка Исус, според които, неговото послание било изопачено от първите християни. Исус наистина бил роден от девица, но не бил Божий син. „Затова не казвайте: трима", предупреждаваше Коранът по отношение на християнското разбиране за триединството на Бога. „По-добре е за вас да се въздържате от това, защото Бог е един."

След като в продължение на много дни се бях занимавала със свещената книга, един следобед я оставих с въздишка настрана, изправих се и тръгнах надолу към градината си, където се надявах да намеря мир всред природата и старите си спомени. Дори и по това време на годината наситеният зелен цвят преобладаваше в нея и тук-там проблясваше някоя колоритна късно цъфтяща билка. Беше един сравнително топъл есенен ден и Махмуд подскачаше по пътечките, по които толкова често се бях разхождала с баща си в моето детство. Аз и сега често виждах баща си като жив пред очите си, как крачеше край мен, облечен в своя бял тюрбан и безупречен английски костюм, както подобаваше на един правителствен служител. Той често ме наричаше с пълното ми име Билкис Султана, защото знаеше, че аз изпитвах удоволствие от това име. Билкис всъщност беше малкото име на Савската царица, докато Султана означава, както всички знаят, нещо като «Царско височество».

Ние водехме много приятни разговори, като по-късно през годините с удоволствие разговаряхме и за нашата нова държава Пакистан. Той много се гордееше с нея.

- Ислямската Република Пакистан беше създадена на първо място, за да бъде отечество на южноазиатските мюсюлмани - казваше той. - Ние сме една от най-големите държави на света с ислямски закони - добавяше той и ми обясняваше, че 96% от нашето население са мюсюлмани, а останалата част се състои от няколко разпръснати групи будисти, християни и индуисти.

Въздъхнах и погледнах през дърветата към виолетовите хълмове в далечината. Винаги намирах утешение при моя баща. Когато остаря, аз станах за него приятелят, с който той можеше да обсъди бързо променящата се политическа обстановка в нашата страна, конфронтирайки се с моите виждания по тези въпроси. Той беше един много мил човек, който винаги се отнасяше с разбиране към мен. Затова и все още изпитвам болка от неговата смърт. Мислех си за това, как стоях пред отворения му гроб на мюсюлманското гробище в Бруукууд край Лондон. Той замина за Лондон, за да се оперира, но не можа да се възстанови от операцията. Мюсюлманските обичаи повеляват трупа да бъде погребан 24 часа след настъпването на смъртта и когато пристигнах на гробището, тъкмо трябваше ковчегът да бъде спуснат в роба. Умът ми не го приемаше, че никога повече няма да мога Да видя баща си. Повдигнаха само за малко капака на ковчега, за да мога да му хвърля един последен поглед. Но тази студена и безжизнена плът в ковчега не беше моят баща. Стоях там като замаяна. Къде беше отишъл той? Когато отново затвориха капака на ковчега, пронизителното скърцане на винтовете му премина през мен като остра телесна болка.

Майка ми, с която също много добре се разбирахме, почина седем години по-късно и ме остави съвсем сама.

Междувременно сенките тук в градината ми се бяха удължили и аз отново стоях в полумрака на вечерния здрач. Не, старите спомени не ми дадоха утешението, което търсех в тях! Вместо него отново ме налегна болката. В далечината долових познатия призив на мюе-зина за вечерна молитва. Протяжният тон на гласа му ме върна още повече към съзнанието за моята самота.

- Къде, о, Аллах - шепнех аз в ритъма на неговия глас, - къде е утешението, което Ти обещаваш?

Когато вечерта отново се прибрах в стаята си, аз пак взех в ръце стария Коран на моята майка. При четенето ми направи впечатление, че той често се позоваваше на еврейски и християнски текстове, които бяха по-стари от него. Тогава си помислих, че вероятно би трябвало да продължа своите изследвания именно в тези по-стари книги. Но това би означавало, че аз ще трябва да прочета и Библията. А как би могла да ми помогне Библията, когато като всеки мюсюлманин и аз знаех, че тя е била изопачена от първите християни? Мисълта обаче, че въпреки всичко трябва да прочета Библията, не ме оставяше на мира. Каква беше представата за Бога в Библията? Какво в действителност казваше тя за пророка Исус? Може би наистина трябваше да я прочета. Тогава се появи и следващият проблем: откъде бих могла да получа една Библия? Тя не се продаваше в никоя от страните около нас.

Не е изключено Райшим да притежава Библия? Аз обаче веднага отхвърлих тази мисъл, защото и дори тя да имаше такава, моята молба много би я уплашила. Та немалко пакистанци бяха вече ликвидирани, дори само защото са създавали впечатлението, че убеждават мюсюлмани да се покръстят в християнството и така да предадат мюсюлманската си вяра. Помислих си и за останалите ми прислужници християни. Моето семейство винаги ме предупреждаваше да не наемем за прислуга християни, защото поради тяхното предателство към исляма имаше съмнения, че на тях не може да се има доверие. Аз обаче не обръщах внимание на тези предупреждения и нямах нищо против тях, докато те съвестно изпълняваха своите задължения. Без съмнение те не бяха особено искрени, защото, когато християнските мисионери дойдоха в Индия, за тях беше най-лесно да покръстят принадлежащите към по-нисшите прослойки от населението. По-голямата част от тях бяха метачи на улици, чиято каста беше толкова ниска, че тях не ги вземаха на никаква друга работа освен за почистването на улиците, тротоарите и канавките. Ние, мюсюлманите, наричахме тези раболепни същества «оризови християни», понеже те приемаха тая лъжлива религия само за това, защото получаваха от мисионерите храна, облекло и образование.

Ние посрещахме усилията на мисионерите само с лека усмивка. А как само се застъпваха някой от тях за тези жалки същества. Само преди няколко месеца моят шофьор-християнин Манзур ме попита дали ще му разреша да покаже моята градина на една мисионерска съпружеска двойка от селото. Те вече я били видели през оградата и й се възхитили.

- Разбира се - казах аз благосклонно, а вътре в себе си се засмях на бедния Манзур, който очевидно много искаше да впечатли тези хора. Няколко дни по-късно аз видях от прозореца на моята всекидневна как една млада американска съпружеска двойка сновеше из моята градина. Манзур ги наричаше: «Негово преподобие Дейвид Мичел и съпругата му.» И двамата бяха със светлокестеняви коси, светли очи и бяха облечени по западен маниер. „Колко безвкусно!" - помислих си аз. Въпреки това съобщих на градинаря, че той може да им даде някои семена, ако проявяха интерес към тях.

Докато си мислех за тях, ми хрумна как бих могла Да се сдобия с Библия - Манзур можеше да ми осигури една. На сутринта щях да му дам това поръчение.

На другата сутрин го повиках в моята стая. Той застана в услужлива поза пред мен, облечен в дългите си бели панталони, а неспокойното потреперване на лицето му ме изнервяше, както винаги. Аз му казах:

- Манзур, искам да ми намериш една Библия.

- Една Библия!? - очите му се ококориха от почуда.

- Да, наистина! - потвърдих аз и се постарах да не издам нетърпението си.

Тъй като Манзур не знаеше да чете, аз бях сигурна, че той лично няма Библия, но въпреки това имах чувството, че именно той можеше да ми я осигури. Манзур измърмори нещо неразбрано под носа си. Аз обаче повторих спокойно, но твърдо:

- Манзур, намери ми една Библия!

Той кимна в знак, че е разбрал, поклони се и излезе от стаята. Аз знаех защо Манзур така се изненада на моето поръчение. И той, също както и Райшим, не преставаше да мисли за убитото момиче. Да дадеш Библия на един метач по улиците беше съвсем различно от това да дадеш Библия на някого от висшето общество. Ако това се разчуеше, той наистина можеше да има големи неприятности.

Два дни по-късно той ме караше към Равалшшди, където отивах да посетя Тууни.

- Манзур, аз все още не съм получила Библия - напомних му аз и забелязах как върховете на пръстите му побеляха от стискането на волана.

- Аз ще Ви намеря една, госпожо - обеща отново той.

След още три дни пратих да го извикат да дойде при мен в къщата:

- Манзур, вече два пъти ти казах да ми намериш една Библия, но ти нищо не правиш. - Треперенето на лицето

му започна още по-ясно да се забелязва. - Давам ти още

един ден. Ако до утре сутринта нямам Библия, можеш

да си отидеш удома и повече да не идваш на работа.

Лицето на Манзур придоби бледопепеляв цвят. Той знаеше, че говоря сериозно. Обърна се и си тръгна без да каже нищо, а тракането на униформените обувки, които носеше като шофьор, отекна по каменната тераса.

На следващия ден Тууни щеше да ми идва на гости. Малко преди да пристигне тя, аз намерих на масичката във всекидневната една малка Библия. Взех я в ръце и я разгледах по-отблизо. Тя беше подвързана в евтина сива ленена подвързия и беше написана на урду - местния пакистански език, който се говореше и в някои части на Индия. Тя е била преведена преди 180 години от някакъв англичанин и аз трудно следях старомодно построените изречения. Вероятно Манзур я беше получил от някой свой приятел, защото тя беше почти нова. Аз попрелистих тънките й листчета, положих я обратно на масата и престанах да мисля за нея. Малко след това пристигна и Тууни. Махмуд радостно заподскача около нея, защото много добре знаеше, че майка му винаги му донасяше по някоя играчка. В следващия момент той бързо изкочи през летящата врата навън, на терасата, здраво стискащ новия си самолет, докато ние с Тууни се настанихме удобно на по чаша чай. Тогава Тууни забеляза Библията на масичката до мен:

- О, Библия! - възкликна тя. - Отвори я, за да видим какво има да ни каже тя.

Всяка религиозна книга имаше своето значение за нашето семейство. Често си убивахме времето, като разтваряхме някоя свещена книга напосоки, поставяхме пръста си със затворени очи на някое място и го прочитахме, като че ли очаквахме оттам да чуем някакво пророчество. Обзета от едно много добро настроение, аз взех Библията, отворих я и погледнах текста. Тогава се случи нещо необяснимо. Моето внимание беше приковано към един стих отдолу на дясната страница. Аз се наведох и прочетох наум:

„Ще нарека Мои люде ония, които не бяха Мои люде,

и възлюбена тази, която не беше възлюбена.

И на същото място, дето им се каза:

„Не сте Мои люде", там ще се нарекат:

„чада на живия Бог".

(Посл. на Ап. Павел към Римл. 9: 25-26)

-Затаих дишането си и усетих, че ме побиват тръпки.

Що ме засегна толкова много този стих? „Тази, която не беше възлюбена, ще бъде възлюбена..." Една странна тишина беше обхванала стаята. Огледах се и видях Тууни с интерес чакаше да чуе на какво бях попаднала, но аз не пожелах да й прочета словата, които така ме бяха засегнали, че аз не бях в състояние да ги употребя само като някакво средство за убиване на времето.

- Е, мамо, какво пише там? - попита Тууни и живите й очички ме гледаха с любопитство.

Аз затворих книгата, промърморих някакво неразбираемо обяснение и отклоних разговора към друга тема. Прочетените от мен думи обаче горяха като разпалени въглени в сърцето ми. Те щяха да предизвикат най-необичайните сънища, които някога бях имала в моя живот.




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница