Биографично-събитийният и оценъчно-историческият - двата основни градивни пласта на „Епопея на забравените”
- присъстват с индивидуално съотношение в творбата, но и с несъмнено предимство на втория
- определят съществените особености на човешкия образ в „Епопея на забравените”
Подвижните граници между конкретност и обобщеност, променящите се очертания на човешката фигура, на фона около нея и на съотношението помежду им - средство да се внуши, да се стигне до идеята за историческата роля и духовната цена на избраните личности от историята
а/ „Левски”
биографичните сведения и историческите обобщения функционално се изравняват – те единно – макар и по свой начин – участват в изграждането на поетическия образ на националния феномен Васил Левски
за героя са:
приведени подробности от биографията му;
проследен е пътят му от манастира до бесилото;
изтъкнати са черти от личността му;
представени са множество моменти от разнообразната, рискована, невероятна с упоритостта и енергията си негова дейност;
образът се разгъва в конкретно описана среда;
във върховния момент – при възвеличаване на безсмъртието – поетическият разказ прави рязък завой. Той сякаш „забравя” героя:
„Царете, тълпата, мръсните тирани
да могат задуши гордото съзнанье,
гласът, който вика, мисълта, ща грей...”
името на Левски не се споменава; /Нещо повече – с изключение на краткото „Той биде обесен”, за героя всъщност не се говори./
мисълта сякаш се е отклонила от пътя си, отдалечавайки се от прекия обект на възхвала /не може да се появи и най-малкото съмнение, че този текст се отнася единствено за Левски, който го изпълва не по-малко, отколкото ако беше пряко посочен/
оформяне на една особена арена на безсмъртните, до която героят е достигнал благодарение на подвига си /съставена от библейски, исторически и митологически образи-символи и от най-общи понятия – „гласът, който вика”, „мисълта, що грей”, „истината вечна”/
б/ „Раковски”
за разлика от „Левски”, тук биографичните сведения са по-малко и не са така подробни - поднесени са контрастно: „... мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана, поет и разбойник под съща премяна...”;
и гениални прозрения, и наивности, несъобразяване с очевидното: „... ти иска да бутнеш, о дух безпокоен, ... в един час делото на пет векове...”;
гледната точка към героя се мести, обхващайки различни страни от личността и делото му;
многобройните преходи между оскъдните житейски подробности и широките обобщения между биография и история
в/ „Кочо”
при цялото плътно обкръжение от невероятни с отчаяната си смелост постъпки, е налице и съсредоточаване върху главния герой, стремеж за изчистване на фона около него;
Кочо е национално представителен и индивидуално неповторим – при него персонализацията на историята и историзирането на героя са достигнали своя максимум и равновесие;
Кочо носи чертите на множеството, но не се слива, а се откроява сред него, фокусирайки върху себе си ужаса и възторга на читателя от загиващото „гнездо на герои”;
г/ „Паисий” - образ, „съставен” като че от две лица, със съответстващ на всяко подходящ фон
в началото на одата:
Паисий и „килийната обстановка” около него – представени като отдалечени, скрити, неизвестни за света;
Допуснато е дори впечатление за привидна незначителност и непълноценност: „... Що драскаше той там... що се той мореше с тоя дълъг труд? Или бе философ? Или беше луд?...”
обратното движение на мисълта – към висините на делото, към откритието за неговата непреходност;
героят внезапно се изменя, а фонът около него изцяло се сменя;
Завършилият труда си не е вече „... монах тъмен, непознат и бледен”, а е „кат древен библейски пророк”, който е застанал не сред килията, а в центъра на всемирен, вселенски пейзаж, като в библейското сътворение:
„... той фърли очи си, разтреперан, бляд
към хаоса тъмний, към звездния свят,
към Бялото море, заспало дълбоко...”;
Образът на народа
А/ възходящо развитие и прослава
а/ одите „Паисий” и „Раковски” - представен единствено в съзнанието на героя
по-далечен или по-близък, той е кумир, идеал, крайна цел, в името на която преминава животът на онзи, който е решил да му служи;
макар в условната поетическа действителност разстоянието между личност и общност да се сменя, народът отсъства като обективна реалност; /Паисий е много далеч от народа, към когото „хвърля” първата искра, но е непосредствено до него, когато „му подава” Историята си – „На ви мойта книга.../
б/ одата „Левски” - множеството обкръжава героя си, за да получи от него нужната вяра и енергия в/ одата „Каблешков”
„По време на въстанието” множеството е представено като действащо лице, самостоятелно дори спрямо най-добрите си водачи – в „Каблешков” вниманието е насочено почти единствено към масата и съвсем бегло се споменава за героя, дал заглавието на одата;
г/ одата „Кочо”
балансът е постигнат, индивидуалният и колективният героизъм взаимно се обуславят – гибелта на главния герой е представена като един от многото страховити и величави подвизи;
д/ одата „Опълченците на Шипка”
най-висока степен в народностната изява – множеството излиза на арената само, да разгърне колективния си подвиг;
Б/ Целта да се подхрани народното самочувствие не отхвърля задачата да се покаже страхът, предателството, „инстинктът на роба” а/ характеристиките на народа, изведени чрез самотата на неговите герои в смъртта
Бенковски пада последен от малобройната група, която сама е останала последна от доскорошните седемдесет;
Караджата е изпратен до бесилката от озверена тълпа, сред която неговият героизъм се откроява като непривичен, дори странен – „кат останки славни от друг някой род, не останал вече под Божия свод...”;
Янтра единствена се оказва гостоприемна за Волов и другарите му – за разлика от традиционния закрилник Балкана, от „града” и „хижата”;
сама е и Перущица „сред многото подлост, сред общий позор...”;
б/ съотношението между патриотично охранителната и критичната тенденция засяга и образа на народа
„Епопеята” си дава сметка и издържа товара на тежки, тягостни, трудно поносими истини - малко текстове са имали неустрашимостта да произнесат присъди като:
„... тоз народ поробен / да мисли за слава не беше способен...”,
„... Той беше спокоен. С позор на челото / безропотно, храбро живейше в теглото.” - одата „Каблешков” прави тези характеристики с единствената цел да се пребори с тях – чрез обширния разказ за бунтовното надигане и най-вече чрез известната формулировка:
„... в няколко дена, тайно и полека
народът порасте на няколко века” - Основната и задача е не да скрие болезнените факти от българската история, а да намери други факти, с които да излезе срещу тях.