Битка по пътя камен Костакиев



Дата08.07.2017
Размер149.54 Kb.
#25227

БИТКА ПО ПЪТЯ

Камен Костакиев

София, 2001


Лош, но закон! - са казвали някога, когато законността е била мечта... когато най-светлите и горди умове на човечеството са я съзирали като Цел. Законността, разбирана като налагане на правила, ред, спокойствие и сигурност в ежедневието, като условия да твориш, като възможност да мечтаеш... като извоюване на ред от хаоса.

Това е разказ за един лош закон, който с претенциите си да въдвори ред утвърди хаоса.



ПРОЛОГ

Винаги е прекрасно, когато професионалните ти ангажименти и човешките ти пристрастия съвпаднат. Обикновено тогава се ражда нещо хубаво - защото хем работиш качествено, хем с любов.

За един юрист няма по-голяма тръпка, по-голямо предизвикателство от това да работи върху закони и да предлага варианти за тяхното подобрение. Спомням си началото на 1999 г., когато аз - млад и наперен адвокат, твърдо убеден, че живеем в страната на добрите, където правото и законността тържествуват - се срещнах с хората от екипа на Център за независим живот. И с Капка. Поводът беше колкото предизвикателен, толкова и потресаващ -оказа се, че в края на XX век у нас все още съществува дискриминация към цели социални групи - и то дискриминация, облечена в закони, прикрита под благовидни и милозливи предтексти (спомняте си, нали, формулировки като "негоден за всякакъв вид труд" в прословутите вече ТЕЛК-ови баталии). Така за пръв път попаднах в една област, която за мен не само беше "terra incognita", но и се оказа едно невероятно предизвикателство към скоропридобитите ми знания и умения -правата на хората с увреждания.

Правата! Колко е лесно от академичните банки да се говори за общочовешки права с гръмки, "лозунгови" фрази. И колко ярък става контрастът, когато се сблъскваме ежедневно с нарушаването им - хора губят правото си на достоен живот, гладуват и живеят в тотална мизерия, не получават образование... Забележете, че говоря за общочовешки и неотменими права. Какво остава тогава за онези "мънички" права на "малките" хора, които гарантират правото ни на равнопоставеност, на равен достъп, на равен шанс за успех в живота. За хората с увреждания тези права се измерват с една фраза - социална интеграция. Или, простичко казано - да живеят сред нас, да бъдат с нас, да са част от нас. Това е предизвикателството, което стоеше и стои като задача пред Център за независим живот. То стана и мое житейско и професионално предизвикателство. И тутакси прерасна в ангажимент - да работя за каузата на пълноценния и достоен живот на хората с увреждания в България. Кауза, която заслужава да й посветиш способностите си, усилията си, човешкото си пристрастие.

Така станах част от екипа на Център за независим живот и заумувах заедно с -останалите какви трябва да бъдат стратегията и тактиките в отстояване на общата ни кауза.

Умувахме, каквото умувахме... и като го изумувахме, пристъпихме към действие.



ДЕЙСТВИЕ ПЪРВО

Идентифицираме "приятелите" и "враговете". Приятел се оказва един действащ, почти неизвестен в юридическите среди, приет още в 1995 година закон - Законът за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите. Врагът скоро е разпознат - това е... същият закон. Въпреки логическото противоречие, твърдението е вярно. От една страна, държавата се е погрижила да ни отдели специани законодателни усилия, от друга страна, почти нищо от закона не се изпълнява. Юристът в мен е потресен. Стоят си кротичко ясни императивни норми, гушат се зад строгото "законът е приет от N-тото Народно събрание" и никой не се занимава даже да ги прочете. Камо ли да ги приложи.

Достъпна архитектурна среда - трънки! Стоят си изровените стари пътища, строят се новите "демократични" лъскави сгради. Хората с увреждания си стоят по домовете.

Интегрирано образование - цял трънак! Директорка изгонила майката на детенце в инвалидна количка. Как смеела въобще да си помисли, че такова дете може да учи в нейното училище! Пресата ни засипва с трагични вопли за протеклия покрив на дом в едно забравено от Бога място - където събират ей такива, количкови деца. Добре са си там - далече, не пречат никому... хайде сега да сме милостиви и да дарим средства, та вече да не тече тоя покрив.

Социална интеграция - мармалад от трънки... кисел, та чак щипе! Ужасено разбирам, че не мога да комуникирам с една шефка на. "социалните служби". Казвам й - вижте, бе ей, ето го (всъщност не й говорех на бе, държах се официално, но учтиво), цял член 39 от ЗЗРСИИ, дайте на хората полагаемите им се суми. А тя, отгръщайки поизмачка-ната папка с изрезки от Държавен вестник, ми отговаря: "Всъщност, този закон не съществува в Правилника за социално подпомагане"! Веднага ми идва идеята да компилирам правилници и закони в една хубава папка - за улеснение на изтерзаната служителка.

С една дума - откъдето и да гребнеш, все киселее, щипе... дори нагарча. На мен, обаче, току-що подкован на студентската скамейка с идеите за "правовата държава", все ми се иска да намеря нещо благо в цялата тази "горчива тръпка". И го намирам, само че не е родно масло, а немски маргарин. Научаваме, че експертът към Международната организация на труда Андреас Кьонинг е поканен да прави анализ на действителното положение на хората с увреждания у нас и да даде препоръки как да се решат техните проблеми. И човекът го прави - ясно и по немски точно. Предлага включително и законодателни промени. Центърът се сдобива с този анализ по тайни конспиративни пътеки - макар и поръчан от правителството и предназначен за ползване от всички заинтересовани страни, материалът на Кьонинг става дълбоко апокрифен и направо ненамираем. Разбирам обаче, че ние сме тръгнали към Европа и че се синхронизираме правно, че разни Световни банки и Международни фондове искат от нас да си пооправим социалното законодателство, че имало Харта за правата на хората с увреждания. Просветва ми мъничко -все пак в Конституцията ни пише черно на бяло, че нормите на международното право, които сме подписали, се отнасят и за нас и че сме длъжни да ги спазваме.

Започва работата. Потичат множество срещи - с организации, с медии, с депутати, с кого ли не. Всячески се опитваме да популяризираме предложената стратегия на Кьонинг и тя да стигне до максимално повече хора. За жалост, интересът е чисто символичен. Това ни амбицира още повече - трескаво правим предложения за законови промени и анализ на диксриминационните и неработещи текстове от закона за инвалидите. Чувствам се в стихията си - пък и нали Европа стои зад нас.

Два акцента, които се откроиха в това първо действие:

Юридически - в края на 1999 г. с подкрепата на Програмата на ООН за развитие организираме среща с представители на тогавашната парламентарна социална комисия в 38-то Народното събрание и социален министър Нейков. За да ги запознаем с нашите предложения за промени в закона за инвалидите. Предложения, излезли от хора с увреждания. Предложения, които запълваха една дебела, половинпедьова папка. С цветни листчета - за привличане на вниманието. Уви, само четирима парламентаристи се решават да уважат събитието. Министърът пък си забравя дебелата папка в залата - ами да, неудобна е за носене, тежка е, доста време сме се трудили над нея!

Граждански - писнало ни е от произволите на общината и блокираме кръстовището между новореконструираните булеварди "Александър Стамболийски" и "Христо Ботев". В знак на протест, че общи нарите отново забравят думичката "достъпност" - защото се хвърлиха милиони за ремонт, обещаваха ни да направят скосявания съгласно стандартите, но не би... Получавам първите си уроци по гражданска активност и съм дори изненадан, че можело и така, а не само със закони. Можело! В резултат строителите гузно, тихомълком и през нощта правят някакви асфалтово-наливни скосявания. И още по-тихомълком отменят издадения ни административен акт за нарушаване на обществения ред. За една нощ от правонарушители се превръщаме в граждани!



ДЕЙСТВИЕ ВТОРО

Препоръките на "белите" европейци са си препоръки, но нещо не се забелязва активност у представителите на социалното министерство за промени в закона. Толерантно изчакваме да минат новогодишните празници и настъпващата след тях умора в администрацията -кажи-речи до март. Същевременно решаваме, че е време да се направи предложение за цялостна промяна на закона, а не за отделни изменения. Защото ние на Нова година ядохме, каквото ядохме, и едва дочакахме първия работен ден -нямаме време, имаме работа! И си сядаме на... знаете на какво. В резултат на което се появява гордият Закон за изменение и допълнение на Закона за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите. Made in ЦНЖ. Пътьом получаваме от наш агент в социалното министерство (благодарим ти, Щирлиц) някакви наброски за законов текст - на този етап това било тяхното предложение за поправки в ЗЗРСИИ! Отхвърляме ги като напълно нескопосни и абсурдни и пращаме агента в заслужена почивка. Същевременно депозираме нашия проектозакон в министерството с любезно напомняне кои сме ние и за какво се борим... а аз получавам още един урок за правилна работа на гражданския сектор с институциите.

Не спи и нашият специалист по връзки с обществеността. Темата за наложителните промени в този закон все по-често започва да се появява в медиите. Някои будни журналисти дори започват да употребяват като термин и "хора с увреждания". Е, използват го като синоним на "инвалиди", ама ние и на това сме доволни - зарибяваме ги за каузата постепенно. Само дето времето си тече, а предложението ни отлежава в нечие бюро.

Следва раздвижване. Невероятно. Най-неочаквано ние - малката, "елитарна", "креслива" и не-знам-си-каква-си още организация - получаваме покана за участие в събирането на "големите", дето са членове на Националния съвет за рехабилитация и социална интеграция. С единствена точка в дневния ред - обсъждане на бъдещия законопроект. Отиваме с оптимистични и бойни намерения. Е, поне аз - Капка май си знаеше какво ще стане. Дори и тя обаче май не беше подготвена за немислимото, което се случи - на самата среща ни раздават съвършено нов текст, който доста се различава от разпространения преди това. И да сме го обсъждали, представете си! Всъщност, оказва се, че притесненията ми са напразни. Така или иначе "правилната" линия вече е определена, което означава: нашите предложения са взети или ще бъдат взети предвид, но министерството настоява на своя текст. Като магаре на мост. Ние, разбира се, можем да предлагаме - те нямало да ни мразят за това. Спорим разгорещено, особено за възможността "правата да се ограничават по целесъобразност", но се вижда, че целесъобразността надделява.

Резултатите от тази среща са само два -ние се отказваме да убеждаваме министерството, че бялото е бяло, а министерството тежко заявява, че не разбира претенциите на някакъв си Център и че всъщност нашето и тяхното предложение били 99% еднакви. Контрираме - ами внесете нашето предложение, а за единия процент ще се споразумеем! Мълчание. Малки сме, млади сме, неудобни сме.

Поука от цялото действие второ -трябва ни по-широка подкрепа, трябват ни още глави, ръце и сърца.



ДЕЙСТВИЕ ТРЕТО

Сговорна дружина планина повдига. Започвам да вярвам в тази народна мъдрост, радвайки се на новосформираната коалиция "Общество за всички". Която непрекъснато расте, за да достигне внушителната цифра шестнадесет неправителствени организации на и за хора с увреждания от цялата страна, обединени около една обща кауза - искаме промяна в закона, и то действена... и то веднага. Междувременно се убеждавам, че правенето на сговорна дружина е дълъг и понякога труден процес. Започвайки от логистиката, минавайки през неизменното "А това точно кой ще го направи?" и завършвайки с неизбежните препъвания в разминаващи се интереси, схващания и разбирания. Все пак коалиция звучи достатъчно "страховито" за противниците на закона и ние започваме настъпление. Медийното пространство е жадно за социални новости и темата за предстоящите законови промени все по-често намира място във водещите новини. Правим пресконференции, срещаме се с депутати и депутатки, от които получаваме дежурното обещание "за принципна подкрепа".

Тук някъде започна да се забелязва сериозно раздразнение в "социалните" правителствени среди. Печално известна заместник-министърка дава трудно разбираеми (словесно и звуково) радиоин-тервюта, в които прави опити всячески да омаловажи темата и да подмени причината на конфликта. С доза насмешка научавам, че сме били нелигитимни, нерегистрирани, неоткриваеми. С насмешка - защото в онзи момент умувам по пререгистрацията на сдружението, създадено още преди този закон, дето ще го поправяме, да е съществувал.

Сега прекъсвам за малко повествованието си, за да благодаря на всички колеги от екипа и на многобройните ни приятели от цялата страна за подкрепата - за безсънните нощи, които прекарахме, готвейки поредното действие от пиесата, за тоновете изписана, подвързана и "пап-косана" хартия, за устойчивостта им към всички лъжливи усмивки и уверения за съпричастност, които получихме. "Аз не разбирам от закони - писа ми един човек - аз искам да мога да се разхождам вечер по централния площад... направете да стане така, защото в момента не мога да стигна по-далеч от вратата на моя дом, на моя принудителен затвор."

Знам, че си струваше да изтърпим онова заради такива хора...

Вдъхновени и обнадеждени от събитията, които предстоят, започваме писането на нов епохален труд, сравнителна таблица на трите текста - в отделни графи действащият закон, нашият законопроект, техният запъртък... С пространен коментар защо се предлагат промените, какво ще се постигне с тях, какъв ще е резултатът, какви проблеми ще бъдат решени. Написано прегледно, ясно и конкретно - подходящо и за депутати, и за политици, и за журналисти, и за чиновници. Подчинено на една основна идея -обществото да стане поне малко по-достъпно за хората с увреждания. И всички участници, включително и тези зад завесата, получават копие от сценария (разбирай от таблицата)!

Винаги съм мислел, че политиката не е само мръсна работа. Че има партийни интереси и политически интереси. Че в един социален закон, изключвайки стандартните популистки идеи, които са неизбежни, няма място за партизанщина. Е да, ама не би! Краят на 2000 година е, нов век идва, нови парламентарни избори също. Партиите се сплотяват отвътре, конфронтацията между тях нараства, "ловът" на електорат започва. Ние имаме нещастието нашият законопроект да е представен и подкрепен от една партия в опозиция, а правителственият законопроект горделиво разчита на абсолютно мнозинство. И в парламента, и в комисията. Нищо, че зад нас стоят идеи и разум, а зад другото - развявани като знаме митични 150 000 члена на казионните съюзи на инвалидите. Нищо, че огромната част от тези членове въобще не знаят какво правят и какви промени предлагат техните ръководства. Нищо, че никой от тях не чу как гузно мълчаха избраните от тях представители, как в тяхно присъствие и с тяхно съгласие с лека ръка бяха зачеркнати дори социални придобивки, които по традиция са приоритет на големите съюзи. И излиза, че така е по-добре, защото - защо й е на членската маса да знае как се решава бъдещето й?!? Излишни усилия, членският внос нали си тече, това е важното... а оттам и дотациите на бройка - за всеки от тези "стохилядни" калпаци. В очите на политиците това са потенциални гласоподаватели, уж гарантирани им от съюзно-инвалидните ръководства. Нищо, че голяма част от хората с увреждания може би не искат точно този начин на "добруване"... нищо и че и да решат да гласуват, нямат физическата възможност да го направят поради недостъпността на избирателните бюра. В ход е сделка - давам ти и ми даваш. И за двете давания трябва количество - на парите и на хората. Съответните наличности ги има и в държавата, и в списъците на съюзите... за разлика от при нас. Нямаме си пари за раздаване, нито членска маса - и никога не сме имали нужда да си имаме. Държали сме на идеите, принципите и личната отговорност. Както виждате - не особено конкурентно.

С една дума - малко на много сме. Единственото, което крепи положението, е, че законът наистина е социален, а не партиен, и че в партийните централи все пак има и хора, които не са забравили за какво са избрани, както и че когато нещо е направено с доста мисъл и логика, то не може да не породи надпартиен интерес.

Политическите боричкания са ми чужди, но са поучителни за историята. С незначително малцинство (само с два гласа) на първо четене в Народното събрание печели правителственият законопроект. С два гласа!!! В същото време заваляват обещания за отвореност и готовност за преговори, за обмяна на становища, за търсене на баланс. Все неща, вдъхващи оптимизъм. Поради процедурните правила, спешно се налага да преправим нашия законопроект, така че да оформим предложения за промени на второ четене. Правим го и тръпнем в очакване ще успеем ли да задвижим тежката законодателна машина или още някакъв процедурен слон ще застане на пътя на идеите. Ура-а, успяваме. Предложенията са приети и ще се разглеждат на второ четене в комисията. Нещо повече, ние сме поканени за участие в обсъжданията с право на консултативно мнение. Това вече е демокрация, мислех си тогава аз. И приготвихме знамената и писалките. Тренирахме усмивки, реплики като "Вие, разбира се, сте забелязали, че...". Идваше развръзката.

ДЕЙСТВИЕ ЧЕТВЪРТО

За един млад юрист започна нещо свято. Велико! Да се потопиш в светая светих, в ковачницата на законите, да присъстваш на раждането на чудото, наречено закон. Представях си задълбочени дискусии, екип от експерти с тежки погледи, кабинетни преподаватели с техните прецизни формулировки. Закон е това, ей. За полза роду и за изпълнение от всички граждани и институции. О, младост! Действителността надхвърли и най-ужасните ми кошмари.

Картина първа, ден първи.

Народните избраници са бодри. Гледат умно, питат, мислят и обсъждат с нас, представителите на гражданското общество, новите идеи. Тежко се схваща същностната разлика между "инвалид" и "човек с увреждане" и много трудно се стига до идеята, че тази разлика е далеч не само филологическа. Комисията приема, вече сме Хора с увреждания! Малко след това в бюлетина на Центъра излиза радостната вест, че най-сетне е пречупено едно дългогодишно статукво - на деленето на хората на валидни и невалидни. (Дотогава още не бях чувал , за случаи, когато решения на водещата комисия се подменят). Гласуваме в комисията и други хубави неща - забрана за дискриминация, по-широко участие на хората с увреждания в законотворческия процес, ангажименти на държавата и пр. Текстовете са предимно политически и очевидно са приятни за ухото и окото на политиците от всички цветови гами. Болните теми като управлението на дейностите и ресурсите умишлено остават за края на обсъжданията. Денят завършва щастливо, а аз сънувам, че се разхождам по улиците и около мен се движат хора в колички с балони в ръцете и пеят... (Всъщност, сънувах и че да си политик не е толкова лошо, но вече не съм сигурен това мой сън ли беше...)

Картина втора, ден втори

Един закон съдържа много неща. Като се почне от определението за това какво регулира, мине се през базисни формулировки и се стигне до същността - кой и какво прави, как го прави, с чии пари го прави? И още нещо, много важно - какво ще му се случи на този някой, ако не го направи! С други думи, в ден втори започва същинската работа и изскачат истинските проблеми. Най-неочаквано се оказва, че основни текстове, които възлагат на еди-кои-си министерства да правят това и онова, не са съгласувани с тях. И им се вменяват разни отговорности, за които те хем си нямат представа, хем нямат и средства. Министерството на образованието и науката осигурявало интегрирано образование, Министерството на регионалното развитие и благоустройството и общините - достъпна среда, Министерството на труда и социалната политика - интегрирана заетост и стимули, висшите учебни заведения - лични сътрудници на студентите с увреждания... Все прекрасни неща, но ние тях вече сме ги чели. Имаше си ги и в действащия закон - но не работят. Защото не са предвидени санкции, защото отговорностите не са разпределени, защото не са осигурени и не се разпределят средства за това. Започва раздразнение сред депутатите - те имат план да гонят, а с нашата настойчивост ние очевидно не се вместваме в този план. Явно законът се застоява в комисията повече, отколкото са предвидили, и гълта ценно депутатско време. Започват все по-рядко да ни дават думата, гледат ни нетърпеливи погледи, все по-единодушни стават в гласуването. На законопроекта пред мен си отбелязвам с червено колко важни неща подминахме, колко празни и лишени от съдържание текстове останаха непроменени. Вечерта сме сериозно обезсърчени и разколебани около бъдещето на законотворческия процес. Не сънувам нищо. Картина трета, ден трети.

Пълна летаргия е обхванала депутатското войнство. В резултат на което предложените от правителството промени се гласуват анблок, без дори да се чуят алтернативните идеи. След като забраниха дискриминацията по признак увреждане в ден първи, масово дискриминираха хората с увреждания в ден трети - според вида на увреждането, според степента на увреждането, според членстването или не в националните съюзи. .,. Никаква дискусия сред гласуващите. Изчезнало е даже раздразнението от предишния ден - погледите са ведри и отнесени, минават през теб и очевидно вече обмислят предизборни речи. Ръцете се вдигат плавно, единодушно и равнодушно. Известно раздвижване настъпва при темата за специализираните предприятия - водени от някакъв необясним социален порив, увеличават преференциите за тях. В изблик на някакво отчаяние се опитвам да обърна внимание на някои чисто технически пропуски -препращания към мъртвия ЗТСУ, а него вече го няма, съществува ЗУГ... моля ви, господа, дайте да не правим поне технически глупости. Глас в пустиня, не е време за законотворчество.

Изчакваме социалното министерство да глътне Фонда за рехабилитация и социална интеграция и представителите на коалицията напускаме залата - всички до един. Нямаме повече работа тук. Процесът по огражданяване не се състоя. Също така не се роди и нужният ни закон. Депутатството обаче успява да износи до вечерта всички текстчета и дори да се почерпи с шампанско по повод добре свършената работа.



ЕПИЛОГ

Думата има главният режисьор - пленарната зала на Народното събрание. Глас народен. И като си помисля, че и аз съм гласувал за някои от тях, които трябва да работят за моите и на обществото интереси... Разположили сме се в ложите и чакаме тежкото решение - кое ще го бъде и кое не. Няма да забравя колко противоречиви бяха тогава чувствата ми - че законът не е Законът-който-искахме е ясно, ама нали все пак сменихме обидното "инвалид", нали все пак има забрана за дискриминация, нали все пак постигнахме нещо... Много скоро се убеждавам, че няма защо да се притеснявам - чувствата ми са объркани. Безцветни. Както по един безцветен и смешен начин залата избира отново общността ни да е от "инвалиди". Без каквито и да е терзания около тежките филологически терзания как, аджеба, щели да се наричат военноинвалидите, ако станели хора с увреждания и дали няма да се внесе неяснота в други закони, залата ударно и на коляно преправя текстовете, пренебрегвайки становищата на водещата комисия. Е, настават малки обърквания, кога инвалидите са "тежки" и кога "трайни", но вземат мъдрото политическо решение в паузата депутатите Пенчо и Генчо да поизгладят противоречията. Не сме се събрали за филологически спорове, я - работа трябва да се върши. Правим последен отчаян опит да предизвикаме президентско вето, но е късно. Докато Той Е прочете предложението ни, указът вече е подписан.

Завеса! Няма ръкопляскания - публиката я няма. В залата кротко дреме един възрастен военноинвалид, който обаче така и не разбра как "етикетът" му бе спасен. Актьорите се разотиват. Много скоро голяма част от тях няма да са актьори, заканително се утешаваме ние. То така и стана. Защото слабите актьори не пълнят залите, а без зрителите, без хората, без данъкоплатците, такива актьори не стават дори за резервната трупа.

И всичко би било като по Кафка, ако не беше по нашенски... и това "по нашенски" толкова е нетърпимо вече, че не ни остава нищо друго освен безапелационното

НОВА ПИЕСА Е НУЖНА ТУКА!

И ще я изискваме, ще инвестираме в нея... ако се наложи, ще я пишем - в съ-авторство или самостоятелно. Но ще я има.



******

Решаването на проблема с интеграцията на хората с увреждания не започва и не завършва с приемането на един закон - за това са нужни промяна в традициите, промяна в мисленето... промяна в отношението на цялото общество. Но един качествен и добре написан закон би положил здравите основи, върху които да стъпят добрите практики. И веднъж завинаги би насочил усилията на държавата в правилната посока - към социалния модел на отношение и възприемане на увреждането. За да говорим за интеграция, без същевременно да мислим с медицински термини; за да говорим за услуги в общността, без да привиждаме социално подпомагане; за да говорим за хора с увреждания - а не да създаваме инвалиди! Нуждата от спешни и мащабни законодателни промени е толкова крещяща и положението е толкова сериозно, че се опитахме да избегнем мрачните краски и да ви разкажем за досегашните ни усилия по смешен начин. Досега тези усилия не достигнаха до ушите на законотворците - и ако някои от тях се познаят във фарса, за който ви разказахме, нека не се сърдят на нас. Ние пък, от своя страна, ще продължим да работим -малко по малко, капка по капка, неотстъпно и непрекъснато в необходимата посока - дотогава, докато не само осъмнем с едно ново и съвременно законодателство, но и направим първата стъпка по пътя на европейските разбирания за демокрация и ценности. Ценности, в които различието е богатство.



И сме силни - защото искаме промените, всички ние, защото светът ги е приел, а времето ги налага.

Затова те непременно ще се случат.


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница