Благодарение на Арх. Александър чакалов

НЕРЕДАКТИРАН ПРЕВОД

ОТПЕЧАТАНО

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

на част ІІ

СТР.

ОБРАЗУВАНЕТО НА ХИПОТЕЗИ…..........................................3

5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ………………....................4
11.ОТНОШЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ

КЪМ ДРУГИ ВЪЗГЛЕДИ……..............................................................14

12.ГЬОТЕ И МАТЕМАТИКАТА………………………….......................29

13.ОСНОВНИЯТ ГЕОЛОГИЧЕСКИ ПРИНЦИП НА ГЬОТЕ……........31

14.МЕТЕОРОГИЧНИТЕ ПРЕДСТАВИ НА ГЬОТЕ…………................35

15.ГЬОТЕ И ЕСТЕСТВЕНОНАУЧНИЯТ ИЛЮЗИОНИЗЪМ................36

16.ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ……......................40
1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА……………........40

2. СИСТЕМАТА НА ЕСТЕСТВЕНАТА НАУКА…….........................51

3. СИСТЕМАТА НА ТЕОРИЯТА НА ЦВЕТОВЕТЕ…........................54

4. ГЬОТЕВОТО ПОНЯТИЕ ЗА ПРОСТРАНСТВОТО…….................56

5. ГЬОТЕ,НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ………………………......................60

17.ГЬОТЕ ПРОТИВ АТОМИСТИКАТА…………………............................64

Б. ВТОРО……………………………………………………....................67

В. ТРЕТО……………………………………………………....................69

Г. ЧЕТВЪРТО……………………………………………….....................71

Д. ПЕТО……………………………………………………......................72

Е. ШЕСТО………………………………………………….......................75

Ж.СЕДМО………………………………………………….......................76

З. ОСМО…………………………………………………….....................77

И. ДЕВЕТО………………………………………………….....................78
18.ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ "СЕНТЕНЦИИ В

ПРОЗА"…………..........................................................................................78

19.ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В

ОЧЕРК…………............................................................................................88

Отговорът на въпроса: ЩО Е ПОЗНАНИЕ? ни обяс­ни по­зи­ци­ята на чо­ве­ка във вселената. Но въз­г­ле­дъ­т,­кой­то раз­вих­ме за то­зи въпрос, мо­же да хвър­ли свет­ли­на съ­що и вър­ху стойнос­т­та и зна­че­ни­ето на чо­веш­ка­та дейност. Това, ко­ето из­вър­ш­ва­ме в света, на не­го тряб­ва да при­пи­шем на­й-­го­ля­мо или по­-мал­ко значение, спо­ред това, да­ли схва­ща­ме на­ше­то оп­ре­де­ле­ние ка­то не­що има­що по­-го­ля­мо или по­-мал­ко значение.

Това мо­жем да ка­жем ка­то ха­рак­те­рис­ти­ка на чо­веш­ка­та дейност. Ние пре­ми­на­ва­ме към ед­на ней­но вто­ра от­ли­чи­тел­на черта, ко­ято се на­ла­га по не­об­хо­ди­мост от ка­за­но­то до тук. Обяснението на един про­цес в приро­да­та е ед­но на­ми­ра­не на ус­ло­ви­ята на то­зи процес: едно търсене на произвеж- дащия фактор към даденото произведение. Когато имам въз­п­ри­ятие за ед­но дейс­т­вие /следствие/ и тър­ся към не­го причината, те­зи две по­ня­тия съв­сем не са дос­та­тъч­ни за мо­ята пот­реб­ност да обяс­ня нещата. Аз тряб­ва да стиг­на до законите, спо­ред ко­ито ТАЗИ при­чи­на про­из­веж­да ТОВА действие. Това не е та­ка при чо­веш­ка­та деятелност. Тук са­ма­та закономерност, ко­ято обус­ла­вя ед­но явление, вли­за в действие; това, което създава едно произве- дение, се явява само на арената на действието. Ние има­ме ра­бо­та с ед­но про­явя­ва­що се съществуване, при ко­ето мо­жем да останем, при ко­ето ня­ма­ме нуж­да да пи­та­ме за ус­ло­вия ле­жа­щи по-дълбоко. Ние сме раз­б­ра­ли ед­но про­из­ве­де­ние на изкуството, ко­га­то поз­на­ва­ме идеята, ко­ято е въп­лъ­те­на в него; нямаме нужда да питаме за една по-нататъшна закономерна връзка между идея /причина/ и произведение /следствие/. Ние раз­би­ра­ме дейс­т­ви­ето на един държавник, ко­га­то поз­на­ва­ме не­го­ви­те на­ме­ре­ния /идеи/; нямаме нужда да отидем по-нататък от това, което се показва в яв- лението. Следователно процесите на природата се различават от действия- та на хората чрез това, че при първите законът трябва да се счита като обуславящата причина на появяващото се съществуване, докато при вто- рите самото съществуване е закон и се явява обусловено от нищо друго освен от самото себе си. Чрез то­ва все­ки при­ро­ден про­цес се раз­ла­га на не­що обус­ла­вя­що и не­що обус­ло­ве­но и пос­лед­но­то след­ва по не­об­хо­ди­мост от първото, до­ка­то чо­веш­ка­та дейност обус­ла­вя са­мо се­бе си. А то­ва е дей- с­т­ви­ето със свобода. Когато на­ме­ре­ни­ята на природата, ко­ито сто­ят зад яв­ле­ни­ята и ги обуславят, вли­зат в човека, те са­ми­те ста­ват явления; но сега те са така да се каже със свободен тил. Ако всич­ки про­це­си на при­ро­да­та са са­мо про­яви на идеята, то чо­веш­ко­то дейс­т­вие е са­ма­та дейс­т­ву­ва­ща идея.

Но ние тряб­ва да от­х­вър­лим съ­що и един на­ми­ращ се вън от све­та Управи- тел /Ръководител/ на чо­веш­ки­те съдби. Също и там, къ­де­то един та­къв се приема, не мо­же да ста­ва ду­ма за ис­тин­с­ка свобода. Там той оп­ре­де­ля на­со­ка­та на чо­веш­ка­та дейност и чо­ве­кът тряб­ва са­мо да из­пъл­ня­ва това, ко­ето ми­ро­ви­ят Ръководител му пре­доп­ре­де­ля да върши. Той чув­с­т­ву­ва под-­

Видяхме, че дог­ма­тиз­мът се със­тои в това, че основанието, за­що да­де­но не­що е истинно, се тър­си в не­що на­ми­ра­що се вън от на­ше­то съзнание, в не­що не­дос­тъп­но /транссубективно/, про­ти­во­по­лож­но на мнението, ко­ето счи­та ед­но съж­де­ние за вяр­но за­ра­ди това, че ос­но­ва­ни­ето за не­го се на­ми­ра в жи­ве­ещи­те в съзнанието, във вли­ва­щи­те се в съж­де­ни­ето понятия. Който си пред­с­та­вя ед­на Първопричина на све­та вън от на­шия иде­ен свят, той си представя, че идей­но­то основание, за­що ние поз­на­ва­ме не­що ка­то истинно, е не­що раз­лич­но от това, за­що­то е обек­тив­но истинно. Така ис­ти­на­та се схва­ща ка­то догма. А в об­лас­т­та на ети­ка­та заповедта е това, ко­ето в на­ука­та е догмата. Човекът действува, ко­га­то тър­си под­бу­ди­те за сво­ето дейс­т­ву­ва­не в заповеди, спо­ред закони, чи­ето ос­но­ва­ние не за­ви­си от него; той си представя една норма, която е предписана за неговото дей- ствие отвън. Той дейс­т­ву­ва по дълг. Да се го­во­ри за дълг има сми­съл са­мо при то­ва схващане. Ние тряб­ва да чув­с­т­ву­ва­ме под­бу­да­та от­вън и да приз­на­ем необходимостта да след­ва­ме та­зи подбуда, то­га­ва ние дейс­т­ву­ва­ме по дълг. Нашата те­ория на поз­на­ни­ето не мо­же да до­пус­не ед­но та­ко­ва дейс­т­вие там, къ­де­то чо­ве­кът се явя­ва в сво­ето мо­рал­но съвършенство. Ние знаем, че идей­ни­ят свят е са­мо­то без­к­рай­но съвършенство; знаем, че с този свят подбудите на нашите действия лежат в самите нас; и съобразно с това трябва да считаме като морално само едно такова действие, при което дея- нието произтича само от намиращата се в нас идея на това деяние. От та­зи глед­на точ­ка чо­ве­кът из­вър­ш­ва ед­но дейс­т­вие са­мо затова, за­що­то не­го­ва­та дейс­т­ви­тел­ност е за не­го ед­на потребност. Той дейс­т­ву­ва затова, за­що­то го тлас­ка един вът­ре­шен /собствен/ порив, а не ед­на външ­на сила. Обектът на не­го­во­то действие, щом той си със­та­ви ед­но по­ня­тие за него, го из­пъл­ва така, че той се стре­ми да го осъществи. Единствената под­бу­да за на­ша­та дейност тряб­ва да бъ­де в пот­реб­нос­т­та да осъ­щес­т­вим ед­на идея, в стре­ме­жа да да­дем фор­ма на ед­но намерение. Всичко, ко­ето ни тлас­ка към дей- ност, тряб­ва да бъ­де из­жи­вя­но в идеята. Тогава ние не дейс­т­ву­ва­ме по дълг, не дейс­т­ву­ва­ме след­вай­ки един инстинкт, а действуваме от любов към обекта, вър­ху кой­то тряб­ва да се раз­п­рос­т­ре на­ше­то действие. Пред- ставяйки си обекта, той из­вик­ва в нас стре­ме­жа към ед­но съ­об­раз­но с не­го действие. Само ед­но та­ко­ва дейс­т­вие е свободно. Защото ако към интереса, кой­то про­явя­ва­ме към обекта, би тряб­ва­ло да се при­ба­ви един друг да­ле­чен повод, то­га­ва ние не бих­ме ис­ка­ли то­зи обект за­ра­ди са­мия него, а за­ра­ди не­що друго и бих­ме из­пъл­ни­ли това, ко­ето не искам; бихме изпълнили едно действие против нашата воля. Такъв би бил слу­ча­ят приб­ли­зи­тел­но

Ако дейс­т­ви­ето на чо­ве­ка не тряб­ва да бъ­де ни­що дру­го ос­вен осъ­щес­т­вя­ва­не­то на не­го­во­то соб­с­т­ве­но идей­но съдържание, то­га­ва ес­тес­т­ве­но е, че та­ко­ва ед­но съ­дър­жа­ние тряб­ва да се на­ми­ра в него. Неговият дух тряб­ва да дейс­т­ву­ва производително. Защото как­во би мог­ло да го из­пъл­ни със стре­ме­жа да из­вър­ши нещо, ако не ед­на въз­ник­ва­ща в не­го­вия дух ак­тив­на идея? Тази идея ще се ока­же тол­ко­ва по-плодотворна, кол­ко­то тя се явя­ва в не­го­вия дух с по­-­оп­ре­де­ле­ни очертания, с по­-­яс­но съдържание. Защото са­мо то­ва мо­же да ни тлас­ка с пъл­на си­ла към осъществяване, ко­ето е на­пъл­но оп­ре­де­ле­но по от­но­ше­ние на не­го­во­то ця­ло "що". Идеалът, кой­то си пред­с­та­вя­ме са­мо смътно, кой­то ос­та­вя­ме неопределен, е не­под­хо­дящ ка­то под­бу­да за действие. Какво мо­же да ни раз­па­ли при него, тъй ка­то не­го­во­то съ­дър­жа­ние не стои от­к­ри­то и яс­но пред очи­те ни. Ето за­що под­бу­ди­те за на­ше­то дейс­т­вие тряб­ва ви­на­ги да се явя­ват във фор­ма­та на ин­ди­ви­ду­ал­ни намерения. Всичко, ко­ето чо­век вър­ши ка­то плодотворно, дъл­жи сво­ето раж­да­не на та­ки­ва ин­ди­ви­ду­ал­ни подтици. Напълно ли­ше­ни от стойност се /явяват/ оказ­ват об­щи­те мо­рал­ни закони, мо­рал­ни­те закони, и т.н., ко­ито са ва­лид­ни за всич­ки хора. Когато Кант счи­та за мо­рал­но са­мо онова, ко­ето ва­жи ка­то за­кон за всич­ки хора, сре­щу то­ва тряб­ва да кажем, че би тряб­ва­ло да прес­та­не да съ­щес­т­ву­ва вся­ка по­ло­жи­тел­на дейност, би тряб­ва­ло да из­чез­не от све­та всич­ко велико, ако все­ки би тряб­ва­ло да вър­ши са­мо това, ко­ето ва­жи за всички.

Не, не та­ки­ва неопределени, об­щи мо­рал­ни норми, а на­й-­ин­ди­ви­ду­ал­ни­те иде­али тряб­ва да ръ­ко­во­дят на­ши­те действия. Не всич­ко е ед­нак­во дос­той­но за всич­ки да го изпълняват, а то­ва за един, оно­ва за друг, спо­ред това, до­кол­ко ня­кой чув­с­т­ву­ва приз­ва­ни­ето за да­де­но нещо. Й.Крайенбюл е ка­зал в то­ва от­но­ше­ние спо­луч­ли­ви ду­ми в сво­ята статия*/* Философски ме­сеч­ни Тетрадки т.ХVІІ, Берлин, Лайпциг, Хайделберг 1882 г./ "ако свобо- дата трябва да стане моя свобода, ако моралното деяние трябва да бъде мое
деяние, ако доброто и правдивото трябва да бъде осъществено чрез мене, чрез действието на тази особена индивидуална личност, тогава за мене е невъзможно да ми бъде достатъчен един общ закон, който се абстрахира от всяка индивидуалност и особеност на съдействуващите при деянието об- стоятелства и ми заповядва да проверя преди всяко действие, дали моти- вът, който стои на неговата основа отговаря на абстрактната норма на общата човешка природа, дали така, както живее и действува в мене, той може да стане една общовалидна максима". . . "Едно подобно приспособя- ване към общо приетото и обичайното би направило невъзможни всяка свобода, всеки напредък над обикновеното и прозаичното, всяко значител- но, изпъкващо и отварящо пътища морално действие."

Тези из­ло­же­ния хвър­лят свет­ли­на вър­ху оне­зи въпроси, на ко­ито тряб­ва да от­го­во­ри ед­на об­ща Етика. Тази пос­лед­на­та мно­го пъ­ти се тре­ти­ра така, ка­то че тя е сбор от норми, по ко­ито тряб­ва да се ръ­ко­во­ди чо­веш­ка­та дея- телност. От та­зи глед­на точ­ка Етиката се сре­щу пос­та­вя на ес­тес­т­ве­на­та на­ука и въ­об­ще на на­ука­та за битието. Докато та­зи пос­лед­на­та тряб­ва да ни от­к­рие за­ко­ни­те на това, ко­ето съществува, ко­ето е, Етиката би има­ла да ни учи за­ко­ни­те на това, ко­ето тряб­ва да бъде. Етиката тряб­ва да бъ­де един ко­декс на всич­ки иде­али на човека, един под­ро­бен от­го­вор на въпроса: що е добро? Обаче ед­на та­ка­ва на­ука е невъзможна. Не мо­же да има ни­ка­къв общ от­го­вор на то­зи въпрос. Етичното /моралното/ дейс­т­вие е един про­дукт на това, ко­ето на­ла­га сво­ето пра­во в индивида; то е винаги дадено в отделния случай, никога в общото. Не съ­щес­т­ву­ват ни­как­ви об­щи за­ко­ни вър­ху това, ко­ето чо­век тряб­ва да вър­ши или не. Не би­ва да счи­та­ме ка­то та­ки­ва от­дел­ни­те прав­ни ус­та­ви на раз­лич­ни­те народи. Те не са ни­що дру­го ос­вен из­ли­яния на ин­ди­ви­ду­ал­ни намерения. Това, ко­ето ед­на или дру­га лич­ност е по­чув­с­т­ву­ва­ла ка­то мо­ра­лен мотив, то се е пре­да­ло на цял един народ, ста­на­ло е "право на този народ". Едно об­що при­род­но право, ко­ето да е ва­лид­но за всич­ки хо­ра и за всич­ки времена, е ед­но безсмислие. Правните въз­г­ле­ди и мо­рал­ни­те по­ня­тия ид­ват и си оти­ват за­ед­но с наро- дите, да­же с индивидите. Винаги ме­ро­дав­на е индивидуалността. Следова- телно не­поз­во­ле­но е да се го­во­ри за ед­на ети­ка в го­рес­по­ме­на­тия смисъл. Обаче има дру­ги въпроси, на ко­ито тряб­ва да се от­го­во­ри в та­зи наука, въпроси, ко­ито бя­ха нак­рат­ко обяс­не­ни от­час­ти в те­зи обяснения. Ще спо­ме­на само: установяване на разликата между човешката дейност и дейст- вието на природата, въпросът за същността на волята и на свободата. Вси- чки те­зи от­дел­ни за­да­чи мо­гат да бъ­дат су­ми­ра­ни под задачата: доколко човекът е едно морално същество? Обаче то­ва ня­ма за цел ни­що дру­го ос­вен поз­на­ни­ето на мо­рал­на­та при­ро­да на човека. Не се пита: какво трябва да върши човекът? А: що е това, което той върши, по неговата вътрешна същина? И с то­ва па­да она­зи раз­де­ля­ща стена, ко­ято раз­де­ля вся­ка на­ука на

В пред­го­во­ра към пър­ви том на сво­ята кни­га "Картини на гер­ман­с­ко­то минало" Густав Фрайтаг казва: "всички велики творения на силата на наро- да, наследената религия, нрави, право, образуване на държава са за нас не вече резултати на отделни мъже, те са органически творения на един висш живот, който във всяка епоха се и заявява чрез индивида и във всяка епоха обгръща в едно мощно цяло духовното съдържание на индивидите. . . Така, без да ка­жем не­що мистично, ние мо­жем да го­во­рим за ед­на душа на народа . . . Обаче жи­во­тът на един на­род не ра­бо­ти ве­че съзнателно, как­то во­ле­ва­та си­ла на един мъж. Свободното, разбираемото в ис­то­ри­ята е зас­тъ­пе­но от мъжа, си­ла­та на на­ро­да дейс­т­ву­ва неп­рес­тан­но с тъм­на­та ПРИНУДА на ед­на първична сила. Ако Фрайтаг би из­с­лед­вал то­зи жи­вот на народа, той би от кри­л,­че той се раз­т­ва­ря в сбор от от­дел­ни индивиди, ко­ито по­беж­да­ват она­зи тъм­на принуда, пов­ди­гат не­съз­на­тел­но­то в тях­но­то съз­на­ние и би видял, как ТОВА, ко­ето той счи­та ка­то душа на народа, ка­то тъм­на принуда, про­из­ти­ча от сво­бод­но­то дейс­т­вие на човека.

Обаче по от­но­ше­ние на дейс­т­ви­ето на чо­ве­ка сред своя на­род има зна­че­ние и не­що друго. Всяка лич­ност пред­с­тав­ля­ва ед­на ду­хов­на способност, ед­на скри­та ду­хов­на сила, сбор от сили, ко­ито тър­сят въз­мож­ност да про­явят сво­ята дейност. Ето за­що все­ки тряб­ва да на­ме­ри мястото, къ­де­то не­го­во­то дейс­т­вие мо­же да се вклю­чи це­ле­съ­об­раз­но в ор­га­низ­ма на не­го­вия народ. Не тряб­ва да се ос­та­вя на случайността, да­ли той ще на­ме­ри то­ва място. Това схва­ща­не за дър­жа­ва­та ня­ма ни­как­ва дру­га цел, ос­вен да се пог­ри­жи за това, все­ки един да на­ме­ри един под­хо­дящ кръг на действие. Държавата е формата, в ко­ято ор­га­низ­мът на един на­род про­явя­ва своя живот.

Етнографията и на­ука­та за дър­жа­ва­та при­те­жа­ват на­чи­на за изследване, до­кол­ко­то от­дел­на­та лич­ност мо­же да се про­яви по съ­от­вет­ния за нея на­чин сред дър­жа­ва­та Конституцията тряб­ва да про­из­ти­ча от на­й-­вът­реш­на­та същ­ност на един народ. Характерът на на­ро­да из­ра­зен в от­дел­ни изрече- ния, то­ва е на­й-­доб­ра­та кон­с­ти­ту­ция на народа. Ръководителят на дър­жа­ва­-

Тук тряб­ва да ка­жем съ­що ня­кол­ко ду­ми вър­ху метода на историята. Историята тряб­ва да има пос­то­ян­но пред погледа, че при­чи­ни­те към ис­то­ри­чес­ки­те съ­би­тия тряб­ва да се тър­сят в ин­ди­ви­ду­ал­ни­те намерения, пла­но­ве и пр. на хората. Всяко из­веж­да­не на ис­то­ри­чес­ки­те фак­ти от планове, ко­ито сто­ят на ос­но­ва­та на историята, е ед­на грешка. Винаги се ка­сае са­мо за това, как­ва цел си е пос­та­ви­ла та­зи или она­зи личност; по какви пътища е тръгнала тя. Историята тряб­ва да се ос­но­ва­ва из­ця­ло на чо­веш­ка­та при- рода. Именно во­ля­та на та­зи чо­веш­ка природа, ней­ни­те тенденции, ней­ни­те стре­ме­жи тряб­ва да бъ­дат изследвани.

Сега от­но­во мо­жем да до­ка­жем ка­за­но­то тук вър­ху мо­рал­на­та на­ука чрез из­каз­ва­ния на Гьоте* /*Сентенции в проза, цит. на др. място, стр.462, 463, 443, 487, 455, 460/ Когато той казва: "разумният свят трябва да се разглеж- да като един велик безсмъртен индивид, който безспирно произвежда необ- ходимото и чрез това става даже господар и над случайното", то­ва мо­же да се обяс­ни са­мо от отношението, в ко­ето ние виж­да­ме чо­ве­ка с ис­то­ри­чес­ко­то развитие. Намекът за един по­ло­жи­те­лен ин­ди­ви­ду­ален суб­с­т­рат /основа/ на дейс­т­ви­ето се на­ми­ра в думите: "безусловната дейност, от ка- къвто и род да е тя, накрая банкрутира. Същото и в думите: "и най-малкият човек може да бъде пълен, когато той се движи в пределите на своите способности и сръчности." – Необходимостта, чо­век да се из­диг­не до ръ­ко­вод­ни­те идеи на своя на­род и на сво­ята епоха, е из­ра­зе­на в думите: "нека всеки се запита, с какъв орган той може във всеки случай да действува и ще действува в своята епоха", и "но човек трябва да знае, къде стои той и накъде искат да вървят другите”.

Нашето мне­ние за дъл­га мо­же да бъ­де от­но­во поз­нат в думите: "дълг: там, където човек обича това, което сам си заповядва."

Ние пос­та­вих­ме чо­ве­ка ка­то поз­на­ва­що и дейс­т­ву­ва­що съ­щес­т­во вър­ху не­го­ва­та самостоятелност. Показахме, че све­тът на не­го­ви­те идеи съв­па­да с ми­ро­ва­та ос­но­ва и показахме, че всичко, ко­ето той върши, тряб­ва да се счи­та са­мо ка­то из­ли­яние н а не­го­ва­та соб­с­т­ве­на индивидуалност. Ние тър­сим яд­ка­та на съ­щес­т­ву­ва­не­то в са­мия човек. На не­го ни­кой не му раз­к­ри­ва ед­на дог­ма­тич­на истина, ни­кой не го дви­жи при не­го­во­то действуване. Той е дос­та­тъ­чен на са­мия се­бе си. Той тряб­ва да бъ­де всич­ко чрез са­мия се­бе
си, ни­що чрез ед­но дру­го същество. Той тряб­ва да чер­пи всич­ко от са­мия се­бе си; следователно и извора на неговото блаженство. Ние познахме, че не мо­же да ста­ва ду­ма за ед­на сила, ко­ято да нап­рав­ля­ва човека, ко­ято да оп­ре­де­ля по­со­ка­та и съ­дър­жа­ни­ето на не­го­во­то съществуване. Ето защо, ако чо­век тряб­ва да пос­тиг­не блаженство, то­ва мо­же да ста­не са­мо чрез са­мия него. Както е вярно, че ед­на външ­на си­ла не ни пред­пис­ва нор­ми­те на на­ше­то действуване, съ­що та­ка вяр­но е, че ед­на та­ка­ва си­ла не пре­да­ва на не­ща­та спо­соб­нос­т­та те да съ­буж­дат в нас чув­с­т­во­то на задоволство, ако ние са­ми­те не сто­рим това. Удоволствие и не удо­вол­с­т­вие има за чо­ве­ка са­мо тогава, ко­га­то той са­ми­ят вла­га пър­во в пред­ме­ти­те спо­соб­нос­т­та те да съ­буж­дат в не­го те­зи чувства. Един Творец, кой­то да оп­ре­де­ля от­вън това, ко­ето тряб­ва да ни дос­та­ви удо­вол­с­т­вие или неудоволствие, би ни во­дил ка­то с ре­мък за деца.

С то­ва е от­х­вър­лен все­ки оп­ти­ми­зъм и песимизъм. Оптимизмът приема, че све­тът е съвършен, че той тряб­ва да бъ­де за чо­ве­ка из­точ­ник на на­й-­вис­ше задоволство. Но ако та­къв тряб­ва да бъ­де случаят, то­га­ва би тряб­ва­ло пър­во чо­век да раз­вие в себе си оне­зи потребности, чрез ко­ито той до­би­ва то­ва задоволство. Той тряб­ва да до­бие от пред­ме­ти­те това, ко­ето желае. Песи- мизмът вярва, че ус­т­ройс­т­во­то на све­та е такова, че той ви­на­ги ос­та­вя хо­ра­та незадоволени, че те ни­ко­га не мо­гат да бъ­дат щастливи. Какво жал­ко съз­да­ние би бил човекът, ако при­ро­да­та би му пред­ла­га за­до­во­ля­ва­не отвън! Всяко оп­лак­ва­не от ед­но съществуване, ко­ето не ни задоволява, вся­ко оп­лак­ва­не от то­зи су­ров свят тряб­ва да из­чез­не пред мисълта, че ня­как­ва си­ла на све­та не би мог­ла да ни задоволи, ако ние са­ми­те не пре­да­дем она­зи въл­шеб­на сила, чрез ко­ято тя ни издига, рад­ва ни. Ние тряб­ва да на­ме­рим за­до­вол­с­т­во от това, в ко­ето сме пре­вър­на­ли нещата, от на­ши­те соб­с­т­ве­ни творения. Само то­ва е дос­той­но за сво­бод­ни същества.