Благодат, бр. 2, 2011г. Благодат Християнско тримесечно списание за търсещи читатели Издава, отпечатва и разпространява



страница1/4
Дата20.05.2018
Размер459.11 Kb.
  1   2   3   4

Благодат, бр.2, 2011г.


Благодат

Християнско тримесечно списание за търсещи читатели

Издава, отпечатва и разпространява

Християнски център за хора с увреждания „Благодат"

брой 2 (36), лято 2011
Отговорен редактор:

Стефка Стойчева – Пловдив



Редакционен съвет:

Иво Фердинандов – Годеч

Илияна Киркова – Враца

Мукадер Яшарова - София

Негослав Събев – Трявна

Николай Георгиев – Самоков

Павлина Тачева – Сандански

Съставила броя:

Илияна Киркова



Коректор на брайловото издание:

Керанка Милушева



Коректор и предпечат за уголемен шрифт:

Мария Костова



Технически редактор:

Здравко Лекишев



Четец на аудиоварианта:

Антония Гидулска – Събева;



Аудиообработка:

Негослав Събев


Контакти на координатора за София, Мукадер Яшарова:

Тел.: 02/827-09-85, GSM: 0898-48-39-43

Използваните стихове от Библията са от издание 1938 г. и превод от New international version.

Издава се на брайл, аудио, електронен вариант и на шрифт, подходящ за зрително затруднени.

Адрес:

Пловдив 4006 ул. Ландос 24



Пощенска кутия 11

Тел./факс: 032/28-11-37,

GSM: 0898-54-71-16

E-mail: stefka@gracebg.org

Web: www.gracebg.org

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

С няколко думи…………………………………………3


Илияна Киркова

Ухото на Самуил……………………………………….4

Бил Хайбълс



Чувате ли Божия Глас?...........................................21

Неизвестен автор



Среднощно пътуване………………………………...23

Илияна Киркова



Уморени ли сте да чакате?....................................26

Из книгата ”Кога, Господи, кога?”

Джойс Майер

Из книгата „Още един поглед върху водителството“......……………………………………31

Боб Мъмфорд



Всичко е възможно за този, който вярва в Бога…42

Свидетелство на Михаил

Бог да ви благослови! Той ме изцели!!!”……..…45

Свидетелство на Валтер Маковски

Из списание „Божия любов” бр.55

Заедно в молитва…………………………………….56

Страна за ходатайство - Либия



Благодарност……………………………………….…59

Дайте ухо и слушайте гласа Ми.

Внимавайте и слушайте думите Ми:

Приклонете ухото си и елате при Мене,

Послушайте – и душата ви ще живее:

Исая 28:23 55:3а

С няколко думи


Илияна Киркова
Здравейте, скъпи приятели!

През тази година служение „Благодат” навършва 10 години от основаването си. Много бури и ветрове се издигаха, много милости се случваха и най-вече Исус Христос бе главният герой във всичко и всички. Прославяме Го за всяка победа, за всяка снабдена нужда и разрешаване на проблемите. Така отново скрити в Него искаме да продължим, да докосваме сърцата на мнозина и да достигаме недостигнатите. За Него е цялата слава, ние просто сме инструмент в ръката Му. Винаги искаме да угодим на Всемогъщия, чрез Когото служим. Искрено се надяваме, нещо да се е случило в живота на всеки от вас през тези години, което да има стойност за вечността.

Насърчаваме ви да ни пишете и да се обаждате, за да споделяте с нас, какво е направил Бог във вашия живот.

Във всеки брой искаме да ви запознаваме с мощните дела на Господа и със стъпките, които ние трябва да правим. В този брой ще насочим вниманието си към една много важна част от нашето тяло – ухото. Разбира се вероятно се досещате, че не телесните ни уши чуват Бог. Убедена съм, че на всеки му се иска да чуе с ухото си гласа на Бог. Но не за телесните уши става въпрос. Сърцето ни има ухо, което чува това, което другите около нас не могат да чуят. Затова погледът ни ще е насочен в тази посока да имаме слушащо ухо. Винаги по-лесното е Бог да слуша мен и теб, но Бог иска и обратната връзка: аз и ти да чуем Него. Това е общуване в диалог. Може да се случи на всеки един. Да чуваме Бог не е само за специални хора. Всеки, ако иска да се настрои да Го слуша, ще започне да чува Бог. Притчи 4:20: „Скъпи приятелю, чуй добре моите думи; настрой ушите си на моя глас.” А ухото може да е като струните на инструмент, който се настройва и може да долови и най-малкото трептене. Приготви се да чуваш Неговия глас.


УХОТО НА САМУИЛ


Бил Хайбълс
Отраснах в семейство на християни. Като дете посещавах християнско училище, което имаше своите предимства и недостатъци. Като възрастен, който вече оценява получената здрава духовна основа, особено съм благодарен за едно от очевидните предимства: всеки ден, преди междучасието, със съучениците ми сядахме и слушахме кратка история, която учителката ни четеше от Библията. Колкото по-внимателно слушахме, толкова по-бързо четеше тя - а, колкото по-бързо четеше, толкова по-скоро излизахме навън на игрището за бейзбол. При тази мотивация всеки ден бях целият в слух.

Един ден, когато бях във втори клас на училището в Каламазо, Мичиган, учителката ми прочете от Стария Завет историята за Илий - възрастен служител в храма и малкото момче Самуил, което той обучава. Историята разказва как една нощ, Самуил, като си ляга, му се причува, че Илий го вика. Става от леглото, изтичва до мястото, където лежи Илий, и казва: „Чух, че ме викаш. Ето ме." 1 Царе 3:46.

Илий поглежда малкия Самуил с набръчкано от недоумение чело. „Не съм те викал - отвръща Илий, - върни се обратно да спиш.“

Естествено, Самуил се подчинява. Няколко минути по-късно обаче отново чува глас: „Самуиле!". Самуил става от леглото си, бързо отива при Илий и казва: „Ето ме; ти ме извика."

Илий отново казва на момчето, че греши. То пак се връща да спи.

Когато това се случва за трети път, старият човек осъзнава какво става. „Самуиле, може би Бог се опитва да ти каже нещо" - обяснява Илий. „Върни се и легни. Ако гласът отново извика, кажи: „Говори, Господи. Слугата Ти слуша." 1 Царе 3:9а.

И така, текстът казва : „Самуил се върна на леглото си, след дълго той отново чува: „Самуиле! Самуиле!" Самуил отговаря: „Говори, защото слугата Ти слуша."

Думите, които Господ изговаря в онзи момент, са пророческо обещание за коренната промяна на цяла нация. Но не съдържанието на това послание ме впечатли, докато седях на дървения чин във втори клас. Бях поразен от факта, че съдържанието е предадено чрез ушите и устата на едно малко момче!

Училищният звънец удари, г-ца Ван Солен се изправи. Съучениците ми се втурнаха към единствената врата на стаята. По принцип аз отивах първи на игрището, избирах отбори, запълвах позиции. Обикновено организирах спортните занимания за деня. Но не и днес. Сега седях прикован към мястото си. Историята, която тя прочете, ме порази, но не разбирах напълно причините.

Когато в стаята не остана никой, с изключение на мен и г-ца Ван Солен, аз се измъкнах внимателно от чина, натъпках ръце дълбоко в джобовете си и пристъпих към нея.

- Какво има, Били? - попита тя. Сякаш се страхуваше от най-лошото, защото беше междучасие, а аз все още бях вътре в училище.

- Г-це Ван Солен - казах аз... и гърлото започна да ме души - Бог още ли говори на малки момченца?

Тя се усмихна и въздъхна с облекчение. Сложи двете си ръце на малките ми рамене и ме погледна право в очите.

- О, да, Били, със сигурност го прави - каза тя. - Ако се научиш да утихваш и да се вслушваш, Той ще говори дори и на теб. Сигурна съм в това.

Почувствах вълна на освобождение. За пръв път през седемте години на живота си осъзнах, че християнството е нещо повече от правни правила и догми. Може би Бог наистина говори. Може би Той би говорил и на мен.

Удовлетворен от отговора й, аз се запътих към игрището за бейзбол. „Били - извика след мен г-ца Ван Солен - имам нещо за теб." Тя бръкна в най-горното чекмедже на бюрото си. „По някаква причина държах това стихотворение тук, но мисля, че сега трябва да ти го дам. Може да ти помогне относно това, за което говорихме днес". Тя пъхна свит лист хартия в ръката ми и кимна. Разбрах, че бях свободен.

Същата вечер, докато си навличах пижамата, постоянно си мислех, че един ден Бог може да говори и на мен. Претърсих джобовете на училищните си панталони и извадих листа, който г-ца Ван Солен ми бе дала. Когато го отворих и позагладих гънките, открих, че поемата говореше за следното: да имаш ухото на Самуил, за да чуваш Бога всеки ден. Прочетох текста още веднъж. Прочетох го трети път. После ми хрумна, че мога да го науча наизуст. Така и направих.

На следващия ден, точно преди междучасието, г-ца Ван Солен прочете библейска история, която според мен нямаше никакъв смисъл. Престорих се, че внимавам, защото знаех, че така ще играя по-скоро бейзбол. Когато любимият звънец най-накрая удари, излетях от чина, спуснах се към вратата на класната стая.

- Не толкова бързо, Били - отекна напевният глас на г-ца Ван Солен. Усетих, че тя сграбчи яката на ризата ми. Докато моите приятели си пробиваха път от двете ми страни и се отправяха навън за междучасието, г-ца Ван Солен попита:

- Какво мислиш за стихотворението, което ти дадох?

- Наистина ми хареса - отговорих аз.

- Искаш да кажеш, че действително си го прочел? - попита тя.

- Запомних го наизуст - отвърнах с открито лице, свивайки рамене.

- Няма как - каза тя слисана.

- Да, има как, научих го - възразих аз. Тя реши да разобличи блъфирането ми.

- Можеш ли да ми го кажеш? Приех предизвикателството.

- О, дай ми ухото на Самуил - казах аз - отворени уши, о, Господи, будни и бързи да чуят всяко нашепване на Твоето Слово, като него да откликна на Твоя призив и да се покорявам преди всичко на Теб.

Когато приключих с декламирането, си помислих, че г-ца Ван Солен на мига ще се строполи мъртва. Обратно: на лицето й засия изпълнена с гордост усмивка. Отново почувствах същите две ръце върху крехката си фигура: „Продължавай да слушаш в очакване Бог да говори, Били - каза тя - вярвам, че Той ще употреби живота ти по много специален начин."

След тази случка се опитвах да чуя нашепванията на Бога. Не го правех достатъчно добре, нито достатъчно често, но в хода на ранния ми житейски път, когато се изправях пред ситуации да избирам между добро и зло, с каквито всички подрастващи момчета се срещат, си спомнях понякога този римуван припев:

О, дай ми ухото на Самуил,

отворени уши, о, Господи,

будни и бързи да чуят

всяко нашепване на Твоето Слово!

Като него да откликна на Твоя призив;

да се покорявам преди всичко на Теб.

Всеки път, когато молбата за ухото на Самуил изникваше в мислите ми, Бог ме окуражаваше, поне доколкото разбирах Бога по онова време. Заставах на кръстопътища с различни посоки, отбелязани с „да" и „не". Чувах го да казва: „Аз работя за теб, Били! Поеми тук по главния път, никога няма да съжаляваш за своето „да". Не би трябвало да ме изненадва, че Божият път се е оказвал най-добрият. Но, когато завивах по главния път, се изпълвах с приятните чувства, които пътят на Бога винаги носи. Поглеждах към небето, поклащах глава и си мислех: „Боже, Ти пак беше прав!"

С навлизането ми в тийнейджърството вътре в мен растеше неутолимата жажда за приключения. Баща ми беше разпознал в мен темперамента на търсач на силни усещания от най-ранна възраст; знаеше, че, ако не направи нещо, за да насочи цялата ми енергия в положителна посока, щях да съсипя живота си. Още преди да стана на 10 години, той ме изпрати съвсем сам на маршрутно пътуване с влак до Аспен, Колорадо. Явно искаше да се науча да карам ски. Това щеше да е много хубаво, ако той беше с мен по време на пътуването, за да ме учи. Истинската цел, както по-късно предположих, беше да ме научи да обхождам широкия свят, който ме заобикаля. И аз щях да го обходя.

Когато бях на шестнадесет години, един ден моят ексцентричен баща се върна от работа и заяви: „Били, мисля, че трябва да видиш още от света". Беше средата на учебната година - факт, който съм сигурен, че недоверчивото ми изражение ясно отрази. Съдейки по израза ми, усмихнат той добави: „Никога не бива да позволяваш училището да попречи на твоето образование". Ясно е, че не искахме това.

На следващата седмица се качих на самолета и се отправих към Европа. Цели осем седмици - отново съвсем сам - обикалях от Скандинавия до Средния Изток, после поех към Найроби, Кения. Нямах представа какво ще правя, когато пристигна в Найроби. Реших да се поразходя и 5 минути по-късно, ужасно съжалявах за решението си. Тръгнах по оживен и прашен път. След първия завой, се озовах лице в лице с такова човешко страдание, каквото не подозирах, че съществува. Надолу по улицата видях множество хора, които стояха облегнати на порутени и очукани сгради. Последиците от ширещите се болести и недохранването бяха очевидни. Вдишвах зловонията на открития канал; усещах запарения тежък въздух. Знаех, че никога няма да бъда същият.

Проправях си път сред редица от измършавели и отчаяни лица. Стомахът ми започна да се свива. Мислех си: „Аз съм едно холандско момче от Каламазо, Мичиган. Какво правя тук?"

На следващия ъгъл видях момче на моята възраст. Проказата, която тормозеше тази част от града, беше стигнала и до това дете. Долната част от ръката му липсваше, а на издутината на горната й част се крепеше малка тенекиена купичка. Огледах го. Погледите ни се срещнаха. Той изрече една-единствена дума: „Стотинка?"

Прерових с ръце джобовете си, установих, че нямам нищо подходящо за подобен случай. Пръстите ми напипаха твърдите заоблени краища на банковата карта на баща ми, „Американ Експрес". Тя не можеше да бъде полезна за това момче. Имах навит куп пътнически чекове, загърнати около сгънат самолетен билет за следващото ми пътуване.

- Съжалявам - промърморих, показвайки му празните си ръце. Смутен, аз се отдалечих с бързи стъпки.

Когато стигнах на безопасно място, далеч от погледа на младежа, побягнах, колкото ме държаха краката, обратно към хотела. Втурнах се в стаята, изпразних джобовете си, паднах на колене и опрях глава в килима. Започнах да се моля, въпреки че имах съвсем повърхностно взаимоотношение с Онзи, на Когото се молех. Нямах и най-малка представа какво точно да кажа. Знаех само, че никога не бях виждал такова страдание. Мислех, че единствено Бог има понятие от това. За Него бях чувал, че ненавижда страданието.

Както стоях приведен, сълзи започнаха да се стичат по бузите ми. Чух недоловимо за човешкото ухо нашепване от Бога: „Ако Ми позволиш да направлявам живота ти, един ден ще те използвам да облекчиш някои от страданията, които виждаш".

Бързо сключих договора. „Това би било прекрасно" - казах на тишината наоколо. „Това напълно ме задоволява."

През следващото лято предадох живота си на Христос. Бях ходил на християнски лагер в Уисконсин, когато възрастта ми се изразяваше с едноцифрено число. Когато станах на седемнайсет години, вече имах истинска връзка с Бога. В пълната тишина на един късен нощен час думите на Тит 3:5 ме подтикнаха да ги науча наизуст. Тогава бях момче в неделното училище. Сега те се промъкнаха отново в съзнанието ми. „Той ни спаси не чрез праведни дела, които ние сме извършили, а по Своята милост, чрез окъпването на новорождението и обновяването на Святия Дух." В проблясък на Божествено прозрение чух тихия, лек глас на Бога: „Никога няма да спечелиш пътя към Моето одобрение, Били, но ти имаш още сега шанс без никакви условия." Нашепването Му отрази дълбините и чистотата на любовта, която беше толкова изобилна и истинска, че се чудех дали не си измислям цялото преживяване.

Втурнах се обратно в хижата, събудих приятелите си и ги измъкнах от леглата. „Нямам думи да опиша това, което току-що се случи в сърцето ми - задъхвах се аз - но направих крачка на вяра и наистина поканих Бог в живота си. Завинаги. Той дойде и аз се чувствам различен отвътре."

Сънени, те ме гледаха намръщено с очи, които казваха, че това не е основателна причина да прекъсна съня им. Но, аз знаех истината в сърцето си! Не си бях измислил това върховно преживяване. Решението, което бях взел в онази нощ, беше неоспоримо, безвъзвратно и добро. Никога повече не погледнах назад.

Скоро след среднощния пристъп на благодатта, започнах да се боря с това, доколко сериозно щях да приема новооткритата си вяра. Разбрах, че Исус бе умрял заради мен на кръста, беше простил греховете ми, беше ми обещал място в небето. Дори реших, че е добре да отделям по няколко минути на ден, за да чета Библията, да се моля и евентуално да се включа в някоя църква. Но, играейки с „ниски топки", не спирах да чувам за хора на моята възраст, които се предаваха изцяло на Бога. Напълно посветени и истински отдадени, те позволяваха на вярата им да влияе на техния морал, взаимоотношения, управление на парите, в някои случаи и върху професионалната им реализация. Това ми се струваше малко прекалено.

Бог беше шептял в момчешките ми уши, помагаше ми да се науча да постъпвам правилно. Беше ми шептял отново в бедняшките квартали в Кения, насърчаваше ме да обръщам внимание на страданието навсякъде, където го срещна. Беше ми шептял в Уисконсин, искайки от мен да Му предам целия си живот. Тези нашепвания не спираха и за щастие, тъй като Бог ми говореше по-често, аз все повече разбирах нуждата си от свръхестествен стимул.

Аз исках да живея широко отворен за Бога, но не можех да укротя греха си. Истината за мен е че, откакто се помня, винаги съм имал вдъхващо благоговение, теглещо към юг гравитационно привличане, което ме кара да намирам благовидна причина да правя нередните неща така, сякаш са правилни. Склонен съм да оправдавам поведението си, когато прекрача граници, които очевидно не бива да преминавам. Желая да стоя на едно място, когато Бог иска от мен да се движа, да тръгна надясно, когато Той предлага ляв завой, да казвам това, което мисля, когато усещам, че тишината би била по-полезна за мен.

Той ме подтикваше да бъда младеж, който държи на думата си, да пусна осъдителността и жаждата за отмъщение. „Обичайте неприятелите си" - бе нашепвал Той, точно когато нещата ставаха напечени. „Никога не връщайте зло за зло, но отвръщайте на злото с добро."

- Сериозно ли, Боже? - чудех се аз.

Притеснявах се, че, ако се предам по-пълно на Бога, това би напрегнало битките ми още повече. Още от втори клас бях поискал да чувам направо от небето, но сега, когато тези неща се случваха не рядко - и бяха обратни на импулсивната ми реакция - започнах да размишлявам върху детската си молба.

По това време, по-възрастен християнин дойде при мен и ми предложи да ме черпи една вечеря. Като момче тийнейджър и пестелив холандец, сметнах предложението му за не много обмислено. След пет хапки от сандвича чух мъжът да казва: „Така, Били, сякаш по всичко личи, че се насочваш към семейния ви бизнес. Тъй като това е деликатно решение, имам към теб един въпрос. Ще направиш ли с живота си нещо, което да остане завинаги, и какво ще бъде то?"

- Не се съмнявам, че ще спечелиш много пари и ще събереш купища постижения - продължи мъжът. - Ти си блестящо дете, което ще постави рекорди във всичко, с което се захване да върши. Просто съм любопитен какво ще направиш, което да надживее теб и всички земни достижения.

С всяко отхапване от сандвича поглеждах този човек в очите. Стремях се да дъвча старателно, за да не се налага да говоря. Как би трябвало да отговоря на подобна преценка? Бях само един тийнейджър, а момчетата тийнейджъри по начало се интересуват от три неща: ядене, тръпки и момичета. Аз се интересувах и от Бога, но доколко - това беше под въпрос.

Без да се колебае, мъжът продължи: „Какво ще направиш, за да служиш на хората? Те са единствената стока, която има значение за следващия живот, разбираш ли...".

Долавяйки, че въпросите няма да спрат, докато не представя нещо като отговор, аз свързах няколко думи, за да разкарам този човек. Но резултатите от безплатната вечеря ме държаха в плен през останалата част от вечерта.

Когато допълзях в леглото си, няколко часа по-късно, усещах силно присъствието на Бога. Сякаш Той беше влязъл направо в стаята ми, седеше на края на дюшека и в невидимите сенки на нощта повтаряше думите на възрастния човек: „Каква промяна ще донесеш за вечността? По-бързи коли, повече пари и играчки - нищо няма да има значение отвъд гроба ти".

Гледайки втренчено в тавана, почувствах как дните, изпълнени с търсене на тръпки, се изплъзват като пясък през пръстите ми. Бях предизвикан към избор: да избера бъдеще, което да създам и управлявам сам, или да се подпиша под приумиците на един ръководен от Бога живот? Дори не знаех какво представлява един „ръководен от Бога" живот, но бях напълно убеден, че факторът „забавление" ще се измерва далеч по-слабо, отколкото ми се нрави.

Тогава си спомних последните думи на моя събеседник на вечерята: „Бил, ще ти отправя едно предизвикателство: Защо не предадеш целия си живот в ръцете на Бога? Защо не Му се довериш напълно? Предизвиквам те да Му дадеш пълната свобода да ръководи живота ти - всяка област от него - до момента, в който покаже, че не може да Му се има доверие. В такъв момент можеш да се измъкнеш. Но дотогава дай на Бога пълна власт. Предизвиквам те да натиснеш газта с всичка сила и да живееш широко отворен към Бога. Виж накъде те води Неговият път! Имам чувството, че никога няма да съжаляваш."

В тишината на стаята думите на този човек продължаваха да се въртят в ума ми, набирайки все по-голяма сила. Имаше нещо леко интригуващо в това, да видя какво Бог може да направи с моя живот. Къде щеше да ме заведе? Какъв щеше да ме насочи да стана? Можех да се измъкна, веднага щом Той оплеска Неговата част от сделката, нали?

Докато лежах на леглото, пренасочих предизвикателството на онзи човек в предизвикателство към Бога: „Боже, напълно ли искаш да ръководиш живота ми? Добре. Тогава, да видим какво можеш да направиш."

След онези понякога бурни години в гимназията; през времето, когато още работех за семейния бизнес с пресни продукти, баща ми представи пред мен нова купчина самолетни билети.

- Били - обяви той - време е да разшириш още малко своя свят. Този път ме пращаше в Латинска Америка. Наистина ли бях толкова твърдоглав, че Бог трябваше да ме заведе до най-отдалечените краища на земята, за да привлече вниманието ми? Въпреки всичко, с картата „Американ Експрес" в джоба си и малко по-отворено съзнание този път, аз се качих на самолета за Бразилия.

Когато пристигнах в Рио де Жанейро, разбрах, че ще прекарам нощта в хотел с изглед към плажа Копакабана - по онова време най-престижната столица на света. След като се разходих по брега и разгледах местния пейзаж, отидох в ресторанта в най-горната част на хотела, седнах на една маса с изглед към водата и си поръчах вечеря. Една двойка пенсионери от Съединените Щати седеше на маса на няколко крачки от мен, говорейки на висок глас, който нямаше как да не чуя. В един момент от разговора им съпругът отправи самодоволен взор към съпругата си и каза: „Скъпа, да бъдем тук тази вечер, в този хотел на плажа, си струват всичките усилия в нашия живот. Искам да кажа, виж това! Плажа Копакабана. Дългите часове на работа, извънредният труд, командировките.... Всичко си е заслужавало, за да бъдем точно тук, точно сега."

Думите му ме поразиха като парен чук. Аз бях на деветнайсет години и вече бях „тук". Мисълта да прекарам следващите петдесет години в понасяне на някаква работа-убиец на страстта, само за да се върна пак в същия този хотел с гледка към същия този плаж и да вечерям на същата тази маса, ми изглеждаше налудничава. Разочарованието ми се засилваше, като се изпълвах с тих гняв. „Това не е достатъчно, за да отплати изживян за пет десетилетия живот" - мислех си. „Не може да бъде достатъчно за хората!"

Чувайки мислите ми, Бог отговори с нашепване: „Бил, почти всеки, когото познаваш, живее за допълнителен доход, а ти още не си изхарчил двата бонус-чека, натъпкани в портфейла ти. Колко чека трябва да натрупаш, докато схванеш? Ако парите те вълнуваха, досега щеше да си използвал последните си два куршума. Чековете никога няма да те стимулират, Бил. Не те намерих, за да бъдеш такъв."

Бях толкова стреснат от това преживяване, че оставих недоядената си пържола на масата и се запътих към стаята, няколко етажа по-долу. В ума ми не спираше да се върти един и същи въпрос: „Ако чековете никога няма да ме задоволяват, тогава кое ще ме задоволи?"

Седнах в стаята с обърнати нагоре длани в скута си. С най-искрените думи, които можех да кажа, аз се помолих: „Боже, води живота ми към цел, която наистина ще си заслужава. Отварям се широко за начина, по който Ти ще избереш да водиш моя живот!" Не чух недоловим глас. Нищо. Вместо това ме обзе познато усещане - чувството, което пилотите на състезателни коли сигурно изпитват, когато се впускат бързо в завой с висока скорост и започват да губят контрол над колите си - чувство на чист адреналин, примесено с ужас.

В рамките на месеци след тази знаменателна вечер излязох от семейния бизнес; напуснах удобния живот, който познавах в Kaламазо и се преместих в Чикаго, където помагах на един приятел да води младежкото служение. В крайна сметка това даде началото на църква Уилоу Крийк Къмюнити Чърч. Най-накрая започнах да схващам какво значеха нашепванията. Те значеха много!

Десетилетия по-късно, все още клатя глава от удивление от силата на едно единствено нашепване. Получих го, след като не изядох вечерята си с изглед към най-известния бразилски плаж...




Каталог: spisanie
spisanie -> Отговорен редактор: Стефка Стойчева – Пловдив Редакционен съвет
spisanie -> Отговорен редактор: Стефка Стойчева – Пловдив Редакционен съвет
spisanie -> Благодат християнско тримесечно списание за търсещи читатели Лято 2007 Брой 2 (20)
spisanie -> Отговорен редактор: Стефка Стойчева – Пловдив Редакционен съвет
spisanie -> Отговорен редактор
spisanie -> Отговорен редактор
spisanie -> Наредба държавно първенство 2017 г. Деца, юноши, девойки, младежи
spisanie -> Отговорен редактор
spisanie -> Толерантност, приятелство, красота Организационен етап


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница