Благодатта на предаването

Изтегляне 342.63 Kb.

Дата	28.01.2018
Размер	342.63 Kb.
	#52077
Тип	Учебник

УЧЕБНИК ЗА БИБЛЕЙСКО УЧИЛИЩЕ

Благодатта на предаването

как

да положим

всичко на олтара

ДЕРЕК ПРИНС

Благодатта на предаването 1

Увод 2

Мярката на духовна сила 2

Да се отречем от себе си 4

Христовият Дух 5

Да желаем да се предадем! 7

„Вземи сега сина си…“ 10

Ако житното зърно… 14

Пусни го 16

Увод

Тази вечер чувствам, че Господ иска да споделя с вас едно послание на тема "Благодатта на предаването или как да положим всичко на олтара". Преди всичко искам да кажа, че има някои неща, на които ние като християни, никога не трябва да се поддаваме. Никога не бива да се поддаваме на Сатана, защото Писанието казва: "Противете се на дявола и той ще бяга от вас". Нито пък трябва да се поддаваме на греха, защото в шеста глава на Римляни пише да не предаваме телесните си части на греха. В живота ни, обаче, има обстоятелства и ситуации, които могат да бъдат решени, само когато се научим да се предаваме.

Намирам, че да знаеш как да отстъпиш, е белег за зрялост, който търся в себе си и ценя у другите. Неотдавна слушах един проповедник, когото Бог е благословил изобилно. Той е прекрасен млад човек и Бог наистина е извършил големи неща за него, но проповедта му засягаше само това, което той самия можеше да направи. Говореше верни неща, но аз седях там и си мислех: "Братко, ще ми бъде интересно да те видя, когато стигнеш до края на възможностите си". Защото рано или късно стигаме до положение, когато нашите възможности се изчерпват. Нямам предвид единствено тавана на нашите естествени способности или образование. Дори и в служението, дадено ни от Бог, стигаме до едно определено положение, когато не можем да направим нищо повече. Проблемът на много хора е, че те никога не разпознават това положение.

Всичко, което казвам тази вечер, е резултат от онова, което Бог е изработвал в мен в продължение на години и съм сигурен, че Той все още не е свършил работата Си. Искам да ви дам няколко стиха и след това няколко примера за "Благодатта на предаването" и неговото огромно значение за християнския живот.

Мярката на духовна сила

Във връзка с нашата тема искам най-напред да разгледаме Римляни 15:1:

Прочее, ние силните сме длъжни да носим немощите на слабите и да не угаждаме на себе си.
Смятам, че това е библейският белег за сила. Той не посочва какво можеш да направиш, но по-скоро колко от слабостите на другите можеш да носиш. Хубаво е да си уверен в собствените си способности, в собственото си служение, в собствения си опит, да имаш за всичко отговори, но това всъщност не изисква много духовна сила. Духовна сила се изисква, за да носиш слабостите на другите. Вярвам, че духовната сила се определя от Бог и от Словото, в зависимост от това, доколко сме способни да поддържаме и носим слабостите на другите хора. Лично за мен, това никога не е било лесно.

Това е точно обратното на духа на нашето време. Духът на нашето време казва: "Вземи за себе си колкото можеш повече. Нека слабите сами се погрижат за себе си".

Наскоро размишлявах върху въпроса за аборта, който за мене е най-ужасното и омразно зло. Ако обсъдите въпроса с някои хора, те ще оправдаят аборта под предлог, че по този начин нежеланите деца не се появяват на света. Извънбрачни деца, деца на социално слаби семейства или на неподходящи майки - те просто не се раждат. Убиваме ги преди да са излезли от утробата. Научих от опит — независимо какво казва Върховният съд или който и да било друг - Бог квалифицира аборта като убийство. Това е много ясно разкрито и в Словото!

Но това, което искам да изтъкна тук е следното: започнем ли веднъж да считаме за правилно това, което ни харесва, заставаме на хлъзгав път, водещ надолу към ужасна бъркотия. Много, много скоро ще последват други доводи: "Ами ако едно дете е родено безнадеждно увредено и завинаги ще остане труп, защо трябва да държим такова дете живо?" В щата Калифорния вече е поставен пред съда случай, в който едни родители умишлено не хранели детето си, родено с безнадеждни увреждания - те просто го оставили да умре. Ако се отнасяме така с увредените, ще стигнем до там, да се отнасяме по същия начин и със старите и душевно болните, които един по един ще бъдат отписвани в името на хуманността.

Искам да ви кажа, че това не е християнският начин. Не е християнският начин, не само защото Бог забранява аборта, но и защото мотивите, поради които е разрешавай, са абсолютно нехристиянски. Като християни ние не отписваме слабите, не ги изпращаме в пансион или клиника, така че никога повече да не чуем за тях, нито пък да се грижим за тях.

Един от ярките белези на християните от първия век е бил, че те се грижели за слабите. Грижели се за болните, не ги отхвърляли. Това много впечатлило техните съвременници. Те не можели да разберат какво кара тези християни да се интересуват толкова от хора, които нищо не могат да им предложат — хора, които са само в тежест. От примера на първите християни аз достигнах до извода, че да отписваш човешките проблеми не е сила, а слабост.

Хората, които са в тежест, които са непълноценни, немощни, слабите вярващи - те са изпитът за нашата духовна сила. Очевидно сме стигнали до едно положение в Съединените щати, а също и в други страни, в което не можем да си позволим да живеем според стандартите на този век. Ако сме християни, нашият мотив не трябва да бъде как да получим всичко, което законно можем да получим. Първият ни мотив трябва да бъде как да угодим на Исус Христос във всичко, което вършим. И веднъж започнем ли да се стараем да угодим на Исус, неизбежно ще заживеем живот, който е абсолютно различен от този на непокаялите се около нас. И няма да ни е нужно да разгласяваме специални доктрини, защото сам по себе си стремежът да угодим на Исус ще ни направи различни.

Да се отречем от себе си

Павел казва: "да не угаждаме на себе си". Знаете ли какво установих? Установих, че всеки път, когато съм вършил нещо плодотворно и приемливо за Бога, винаги съм започвал, като не съм "угаждал на себе си". Открих, че това е неизменимо правило. Всеки път, когато угаждам на себе си, не върша нищо ценно пред Бога. Първото нещо, което трябва да направя, е да се отрека от себе си. Това "его" в мен, което непрекъснато търси правата си и казва "Аз искам, Аз желая, Аз чувствам, Аз мисля, ако питаш мен...това харесвам", трябва да се отхвърли. Трябва да кажа "НЕ"!

Не съществува спор относно това, какво означава да се отречем от себе си, защото да отречем, означава да кажем "не". Всичко, което трябва да направим, е да кажем "не" на себе си. Ако не кажем "не" на себе си и не продължим да казваме "не" на себе си, не можем да живеем християнски живот. Не можем едновременно да угаждаме на себе си и на Христос. Невъзможно е!

Ето думите на Исус в Лука 9:23:
Каза още и на Всички: Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и нека Ме следва.
Кое е първото нещо, което правим, когато решим да следваме Исус? Първата стъпка? Да се отречем от себе си! Не можем да започнем да следваме Исус, докато не вземем това решение. След това продължава: "и нека носи кръста си всеки ден".

Никак не ми харесваха думите всеки ден. Дълго време заобикалях този стих в Лука, защото знаех друг стих, в който не се казва всеки ден. Този стих е Матей 16:24, където са употребени същите думи, но без всеки ден. По това време моята теология и поучение бяха построени върху преживяното на кръста, което е веднъж и завинаги. Това е напълно вярно и библейско, но не изчерпва всичко. В Лука 9:23 Исус вмъква едно мъничко всеки ден. "Нека носи кръста си всеки ден..." Смятам, че всеки един ден дава възможност на всеки християнин да носи кръста си. Ако използваме тази възможност, ще имаме победоносен ден. Ако изгубим възможността, ще имаме ден на поражение.

Но какво представлява нашият кръст? Чувал съм Чарлс Симпсън да го обяснява по следния начин: "Твоят кръст е мястото, където твоята воля и Божията воля се кръстосват". Нашият кръст е там, където умираме за себе си. Мястото, където можем да положим живота си. Когато Исус отиде на кръста Той каза: "Никой не Ми отнема живота, имам право да го дам и имам право пак да го взема". В този смисъл, никой няма да ни отнеме живота. Ако не го дадем доброволно, ще продължаваме да имаме контрол над него.

Нашият кръст не е съпругата ни, освен ако нямаме сила да я даваме и пак да си я вземаме всеки ден, както Исус даде живота си и пак го взе. Кръстът ни не е и болестта, която не сме избирали и от която не можем да се изцелим. Нашият кръст е мястото, където можем да вземем решение да не угаждаме на себе си. От собствен опит мога да ви кажа, че винаги, когато съм имал тази вътрешна борба и съм взимал правилното решение, е идвало благословение. Тогава и само тогава съм могъл да служа. Не бих могъл да служа, докато угаждам на себе си. Старото "его" в мене не може да даде нищо на никого. Трябва да се справя с него, за да може служението, дадено ми от Бог, да се изяви в моя живот. Исус ни напомня още: "Трябва да го правите всеки ден".

Много, много пъти през деня и вие и аз достигаме до ситуация, в която Божията воля и нашата воля се кръстосват. Трябва да гледаме на това като на дадена от Бог възможност — не нещастие, а възможност. В едно нещо мога да ви уверя — след като ви предам това послание, през следващите няколко дни ще ми се предостави изобилие от възможности да го практикувам, знам го. И Бог, и дяволът ще се погрижат за това. Всъщност аз дори два пъти размислих, преди да започна да проповядвам, защото много добре знам, че ще бъда изпитан за всичко, което поучавам.

Христовият Дух

Този принцип на всекидневно носене на кръста и отричане от себе си е напълно противоположен на начина, по който разсъждава естественият ум. Той е абсолютно противоположен на начина, по който обикновеният човек мисли. Бих желал да би дам още два стиха, които намирам за много предизвикателни и много изпитващи. Първият стих, който ще дам, без да се впускам в подробности или анализ на съдържанието му, е I Коринтяни 1:25:
Защото Божието глупаво е по-мъдро от човеците, и Божието немощно е по-силно от човеците.
Ето това е парадокс! Съществува немощ, която идва от Бог и е по-силна от всичката ни сила. Съществува глупост, която идва от Бог и която е по-мъдра от всичката ни мъдрост. И съществува едно нещо, в което Божията немощ и Божието глупаво намират пълен израз. Кое е то? Кръстът! Чрез немощта и глупостта на кръста, Бог възтържествува над всичката сила и всичката мъдрост на този свят. Вярвам, че Бог иска вие и аз да се научим на този вид немощ и на този вид глупост.

За мене никога не е било трудно да бъда силен като личност. Нещо повече, Бог е благославял и използвал силата, която имам. Но Бог в един момент ми показа, че тя няма да ме заведе много далеч! Ако исках, можех да спра до там. Никой не ме принуждаваше да продължавам. Виждал съм много съдби и служения да спират в тази точка.

Нека сега отворим на друг стих, който допълва това - Римляни 8:9:
Вие, обаче, не сте плътски, а духовни, ако живее във вас Божият Дух. Но ако някой няма Христовия Дух, той не е Негов.
В един от преводите на Библията този стих е представен по интересен начин. Разделен е на две изречения, отделени с точка Ако аз бях отговорен за разделянето на текста на стихове, бих направил два различни стиха от тези изречения. Според начина, по който е представен, първата половина на стиха говори за "Божия Дух", а втората половина за "Христовия Дух". Не искам дори и да намекна, че съществува някаква разлика между тях, но вярвам, че съществува разлика в начина, по който те представят Божията природа.

Навсякъде в Библията "Божият Дух" се отъждествява със „Святия Дух". Това е официалното название на третата личност на Троицата - Бог Дух - Този, Който е равен с Отец и Сина и Който говори в първо лице за Себе Си като Бог. Например, в Деяния 13:2 Святият Дух говори на водачите в църквата В Антиохия и казва: "...Отделете ми Варнава и Савла за работата, на която съм ги призовал". Тук Самият Бог - Бог Дух - използва форма на местоимението "Аз", говорейки в първо лице като Бог. Главното ударение е върху силата и Властта.

От друга страна, вярвам че Христовият Дух представя специфично Божествената природа, както е била проявена в живота и а Исус Христос. Христовият Дух не може да бъда отделен от природата и личността на Исус. Това е този Дух, за Който Павел казва, че отличава истинските Божии чада: "Но ако някой няма Христовия Дух, той не е Негов".

Мисля, всъщност знам от преки наблюдения, че има много хора. които са били кръстени в Святия Дух, говорят на езици, вършат чудеса, но изявяват съвсем малко или нищо от Христовия Дух. А белегът, който ни прави Божии, не е говоренето на езици, нито вършенето на чудеса, нито пък изнасянето на страхотни проповеди. Белегът е да имаш Христовия Дух. Ако трябва да опиша Христовия Дух бих казал, че Той е кротък Дух, смирен Дух, благ Дух. Той определено не е високомерен, нито изтъква Сам Себе Си, нито пък угажда на Себе Си. Вярвам, че това е, което отличава истинските Божии деца - Христовият Дух.

Ние слушаме много поучения как да изискваме наследството си и да получим това, което ни принадлежи. Аз самият много пъти съм проповядвал по този начин използвайки текстове като третото послание на Йоан, стих 2:
Възлюбений, молитствувам да благоуспяваш и да си здрав във всичко, както благоуспява душата ти.

Слава на Бога, аз го вярвам. Но знаете ли какво? В Божиите очи вие не благоуспявате като налагате правата си. Исусовият Дух не изискваше правата Си. Вярвам, че благополучието, здравето, вътрешният мир и благоуспяването на душата са право на новото създание, но много пъти старият човек незаконно си ги присвоява за своите егоистични цели.

Днес, когато слушам хората да казват: "Братко, просто си го изискай", нещо в мен потреперва. Когато чуя тези думи си представям едно високомерно "его", което отстоява правата си. Бих желал да ви попитам и не трябва да отговаряте на глас - колко от вас наистина биха желали да живеят с някого, който винаги "просто си го изисква"? Въпреки че моите претенции може да са напълно законни, аз вече вътрешно съм отегчен от постоянното изискване на наследството си в Христа.

Отегчен съм и непрекъснато да поучавам християните как да бъдат здрави и как да преуспяват. Наистина ние се нуждаем от това, но когато се научим да бъдем здрави и да преуспяваме, все още няма да сме завършили духовното си училище. Нашата сила не е в това, което имаме или можем да демонстрираме, но в способността ни да носим немощите на слабите.

Христовият Дух бе Дух, Който доброволно се отказва. На-истина вярвам, че Той е най-върховният пример на отдаване. Точно тази черта от Неговото поведение най-ясно посочва разликата между Христос и Сатана. Според един от преводите във Филипяни 2:6 се казва за Исус:
Който в образа Божий като бе, не го помисли похищение, да е равен Богу.
Това е Цариградския превод, но друг превод казва: "Той не счете, че трябва твърдо да държи равенството с Бога". Виждате ли пълния и ясен контраст? На Исус бе дадено правото да има равенство с Бога. То бе Негово, поради Божествената Му природа, според Божественото Му право. Но Той не го сграбчи. На Луцифер, който стана Сатана, не бе дадено право да има равенство с Бога, но той го сграбчи и падна. Решаващата разлика бе между отказването и настъпателното поведение. Чудя се, колко от нашето предявяване, претендиране и изискване е израз на Христовия Дух и колко всъщност идва от другия източник.

Убеден съм, че харизматичното движение ще трябва да се замисли над този въпрос. Ние ще трябва да разпознаваме истинските от фалшивите пророци, истинските от фалшивите служения; тези, които служат на Бог с дух и истина и тези, които не го правят. Чудесата не са решаващият белег за Божиите чада. Отличителният белег е Христовият Дух: "Но ако някой няма Христовия Дух, той не е Негов".

Знаете ли какво мисля за харизматичното движение? Мисля, че е просто интервал между две вълни. Едната вълна си отива, другата идва. А между тях има бъркотия, нали? Мръсотия и пяна се размесват; объркване породено от две сили, действащи в противоположни посоки. Това е харизматичното движение! Бог няма да спре дотук. Повярвайте ми! Идва нещо друго, нещо, което ще бъде спокойно, дисциплинирано, почитащо Христос, нещо, което ще издигне смирението и братската любов и всеки ще уважава другите повече от себе си.

Според мен, денят на отделния Божий човек на вярата и силата си отива. Казвам го без да критикувам който и да било човек, наричан някога така. Трябва да разберем, че Бог действа по различни начини в различните времена. Той не продължава да върши едно и също нещо вечно. Някои християни не са подготвени да приемат това. Те откриват някоя успешна формула, която дава резултати и карат с нея, докато я изтощят до смърт.

Спомням си какво каза апостол Павел на мъжете в Атина в Деяния 17:30. Говорейки за многото векове на идолопоклонство, той казва: "Бог мигна през времената на невежеството"^¹. Да "мигнеш", означава да си затвориш очите за кратко време. За кратко време Бог съзнателно не обръщаше внимание на това невежество.

Много хора ще спорят: "Ами щом Бог ме остави да изкарам с това невежество десет години, мога да продължавам с него". Не, не става! Бог мигна през това време, но сега си е отворил и двете очи; Той гледа право към тебе и казва: "По-добре се промени". И когато Бог казва: "По-добре се промени", моят съвет е: „Промени се!“ Ако не го направиш, Бог има начин да ти даде урок.

Да желаем да се предадем!

Сега искам да разгледаме някои примери на отказване, като започнем с III Царе, 3 глава. В първата част на тази глава Бог се яви на Соломон в сън и му каза: "Искай какво да ти дам". Може би ще ни бъде доста трудно, ако попаднем в ситуация, в която Бог внезапно казва: "Какво искаш? Ще ти го дам!" Соломон не поиска богатства, нито почести, нито смъртта на враговете си, но поиска мъдрост. "Дай мъдро и чуващо сърце". Този избор угоди на Бог и Той каза: "Защото си поискал това, ще ти дам каквото не си поискал".

Скоро след това последва делото на двете блудници, които живееха в една къща. Всяка от тях бе родила бебе, и бебето на всяка бе в леглото й. Посред нощ едната жена неволно бе умъртвила своето дете. На сутринта имаше две майки и само едно бебе, и всяка от майките искаше бебето, което беше живо. Жената, която беше истинската майка си искаше бебето, но и майката, чието дете беше умряло казваше, че то е нейно. Така делото бе представено пред Соломон: две жени с едно бебе. Соломон ги изслуша. Истинската майка каза: "Това е моето бебе". Другата жена отрече: "Не, това е моето бебе". Тогава Соломон реши: "Добре, само едно нещо може да се направи. Донесете ми меч". Когато му донесоха меч, той каза: "Ще разсека бебето на две и всяка от вас може да вземе половината". Жената, която не беше истинската майка каза: "Точно така, разсечете го наполовина и ми дайте моята половина". Но истинската майка не искаше да види детето си мъртво и извика: "Не, дайте на нея бебето, нека да живее". Соломон каза: "Тя е майката!" В резултат на това неговата мъдрост се прочу из целия Израел.

Този урок е много прост. Ако това наистина е нашето бебе, вместо да го видим да умира, ще предпочетем да го оставим на другата жена. Това е истинско изпитание. Много пъти в християнското служение човек постига нещо добро, но някой друг му съперничи, претендира за заслуга и започва спор и борба. Мога да посоча имена, да ви разказвам случай след случай, станали през последните тридесет години. Но точно тогава идва истинският изпит. Ако това е нашето дете, вместо да го видим убито, бихме ли го дали на другата жена?

Има Моменти, когато сме подлагани на този изпит. Да претендирам ли за успеха и служението си; да се боря ли за своята репутация? Или съм готов да дам на някой друг всичко, за което съм работил, всичко, което съм постигнал, всичко, за което съм се молил? Отговорът зависи от това: дали обичам себе си повече от бебето, или бебето повече от себе си.

Когато се сблъскаме с такава ситуация, ще можем да оценим доколко истинска е нашата любов. Ако желаем да дадем бебето, значи го обичаме. Ако претендираме за половината, значи не го обичаме.

Искам да разгледаме и историята с Авраам в 13^а глава на Битие. Авраам излезе от Ур Халдейски. като се покори на Божията заповед, но не напълно. Виждаме това в 12^а глава на Битие. Там Бог казва: "Излез от отечеството си, измежду рода си и из бащиния си дом, та иди в земята, която ще ти покажа". Но Авраам не се покори напълно на Бог, защото взе със себе си още двама души — баща си и племенника си. Той нямаше право да взема никой от тях. Докато баща му беше с него, Авраам не можа да измине повече от половината на пътя. Той стигна до Харан, който е на средата между Ур и Ханаан. Не можа да продължи, преди баща му да умре.

Мнозина от нас правят същото. Бог казва: "Излез, остави всичко зад себе си. Аз ще ти покажа твоето наследство". Но ние искаме да вземем "татко" с нас. "Татко" може да бъде обещаваща кариера или добре платена работа, или посвещение на дадена деноминация, или планове за пенсия. За тези и други подобни неща Бог казва: "Докато държиш "татко", ти ще си на половината път". Така стана и с Авраам.

Той не можа да влезе в Ханаан, докато баща му бе с него. Стефан спомена това в речта си пред Еврейския съвет в Деяния, глава 7. Той каза: "След като баща му умря, той се пресели в обещаната земя".

Но даже и тогава Авраам водеше със себе си проблем — племенника си Лот. Лот въобще не трябваше да тръгва с него. Не след дълго време и двамата - Авраам и Лот, забогатяха.

Те придобиха толкова много добитък и толкова много стока, че не можеха вече да живеят заедно, както преди. Започна непрекъсната борба между техните говедари. Ще прочетем какво се случи по-нататък, като започнем от стих 7 на Битие 13.
...появи се спречкване между Аврамовите говедари и Лотовите говедари. (По това време ханаанците и ферезейците населяваха тая земя). Тогава Аврам рече на Лота: Да няма, моля ти се, спречкване между мене и тебе и между моите говедари и твоите говедари, защото ние сме братя; Не е ли пред тебе цялата земя. Моля ти се, отдели се от мене; ти ако идеш наляво, то аз ще ида надясно; или ако ти идеш надясно, аз ще ида наляво.
Авраам бе по-старшият, той бе човекът, когото Бог бе призовал; на него принадлежеше наследството, но той отстъпи и каза: "Лот, ти избирай. Каквото избереш, твое е".
Лот, прочее, подигна очи и разгледа цялата равнина на Йордан и видя, че беше добре напоявана доде се стигне в Сигор, (преди да беше разорил Господа Содома и Гомора), като Господната градина, като Египетската земя. Затова Лот си избра цялата Йорданска равнина.
Лот тръгна към изток и се разделиха един от друг. Аврам се засели в Ханаанската земя; а Лот се засели между градовете на Йорданската равнина и преместваше шатрите си докато стигна до Содом. А Содомските мъже бяха твърде нечестиви и грешни пред Господа.

Продължаваме да четем какво стана след като се разделиха:
И Господ каза на Аврама, след като се отдели Лот от него: Подигни сега очите си от мястото гдето си, та погледни към север и юг, изток и запад; защото цялата земя, която виждаш, ще дам на тебе и на потомството ти до века.
Това бе неговото наследство. Мо Бог не му го показа преди той да бъде готов да отстъпи. По същия начин Бог ще работи и с нас.

Докогато упорстваме и казваме "Това си е мое, няма да го оставя", няма да видим какво е приготвил Бог за нас. Този, чийто дух отстъпва, той получава наследство, а не този, който сграбчва, нито. който заграбва. Докато продължаваме да казваме: "Мое си е и няма да ти го дам, Бог ми го даде", няма да получим това, което Бог има за нас. Трябва да отстъпим.

Жена ми, Лидия, често ми разказваше една случка, която станала в Палестина през Втората световна война, преди да се оженим. По това време тя живеела в един град на име Рамалах, който се намира на около десет мили северно от Ерусалим. Въпреки че главната й работа била сред децата, започнало съживление между арабските жени в града. Това било суверенно Божие действие, но жена ми била инструментът, който Бог използвал. Непокаяните арабски жени идвали от улицата и отведнъж били спасявани, освобождавани от зли духове и кръщавани в Святия Дух. Работата растяла и процъфтявала като свидетелство за Господната благодат.

Но тогава един мисионер, който живеел в Ерусалим, започнал да претендира, че заслугата е негова. Той казал: "Тая работа си е наша. Ние имахме служител преди ти да дойдеш".

Всъщност, този служител не бил извършил нищо с трайна стойност, докато жена ми разбирала и обичала тези жени. И те също я обичали. Свидетелствам за това, защото двадесет и пет години по-късно се върнахме на това място и когато тези жени чуха, че моята жена е пристигнала, те се втурнаха на улицата, за да я прегръщат. Двадесет и пет години по-късно те не бяха я Забравили!

Както и да е, жена ми се сблъскала с този вид претенции и със силата на един мъж срещу сама жена. Така че тя казала това, което Авраам каза: "Добре, ти избирай. И ако решиш да отидеш наляво, аз ще отида надясно". Другият мисионер отговорил: "Добре, това си е наша работа, ще я вземем". Затова Лидия казала на жените: "Отсега нататък няма да провеждаме събрания. Събранията ще се провеждат на това и това място; ходете там, бъдете верни и подпомагайте работата". След година-две работата сред жените замряла напълно, защото служителят, който бил изпратен да я върши, нямал истинско призвание от Бог. Това не била работа за него. Но жена ми спечелила лична победа като отстъпила.

Ето какво се случило през следващите няколко месеца. Британски и американски войници, служещи в страните на Средния Изток, започнали да посещават детския дом в Рамалах. Те идвали там да търсят Бог и кръщението в Святия Дух. През следващите три или четири години десетки и десетки британски и американски военнослужещи намерили Бог и били кръстени в Святия Дух в този малък детски приют.

По това време самият аз бях в британската армия, разквартируван в Судан. Знаете ли къде е Судан? Почти в центъра на Африка. Един ден срещнах войник-християнин, който ми каза: ''Ако искаш истинско благословение, има един малък детски приют на около десет мили северно от Ерусалим - трябва да отидеш там!" Така че веднага щом дойде моят ред, взех две седмици отпуск и пропътувах целия път покрай Нил до Кайро и от там до Ерусалим. Накрая достигнах този малък детска приют и благословението, което получих бе много по-голямо от очакваното - то бе жена ми.

Логиката на тази история е следната. Според традициите и обичаите на Средния Изток на арабските жени никога не биха им позволили да бъдат на едно място с британски и американски войници. Ако жена ми бе задържала тези жени, войниците никога не биха дошли. Но когато отстъпваме, тогава сме издигани. Много от тези мъже, включително и аз, днес сме на щатно служение по целия свят: мисионери, пастори и т.н., някои в Съединените Щати, някои в Англия, други в Южна Африка.

Урокът е следният: да желаем да се откажем. Може да ни изглежда, че е неразумно или несправедливо. Какво от това? Бог го е наредил. Той го контролира. Това е вяра!

„Вземи сега сина си…“

Нека сега се върнем към Авраам. Четвърта глава на Римляни говори за стъпките във вярата на нашия отец Авраам. Това, което ясно разбрах е, че вярата не е статично състояние. Не е да си седим на стола в църквата и да казваме: "Имам вяра!" Вярата е ходене, в което една стъпка следва друга. Авраам е наречен отец на всички нас, които вярваме, ако ходим в стъпките на неговата вяра.

Вярата на Авраам се развиваше. Ако проследим събитията от Битие 12 до Битие 22 глава, ще видим постепенното развитие на Авраамовата вяра. В 22 глава вярата му достигна кулминационната си точка. Това, което той направи в 22 глава, никога не би могъл да го направи в 12 глава. Неговата вяра достигна до този апогей, защото всеки път, когато Бог казваше: "Стъпи! ', той стъпваше. Всеки път, когато Бог му отправяше предизвикателство, той го приемаше. Така че вярата му се изграждаше възходящо. Посланието на Яков казва, че: "Вярата действаше заедно с делата му, и че от делата се усъвършенства вярата..." Вярата се приема като дар, но се развива чрез ходене в покорство.

Авраам бе човек като всички нас. Той също правеше грешки. Бог му беше обещал дете, плът от плътта му, наследник, който да поеме наследството му. Но, както знаете, обещанието се забави. След дванадесет години все още не се бе появил наследник. Сара бе на седемдесет и осем години и считаше положението за безнадеждно. Накрая тя каза: "Ако въобще някога ще имаме дете, по-добре да направим нещо за това". Когато работим с Бог, едни от най-ужасните думи, които изобщо можем да произнесем са: "По-добре да направим нещо за това".

Но Авраам прие съвета на жена си (който бе погрешен) и се сдоби с дете от слугинята на Сара - Агар. Нямаше нищо неморално 6 това. Според стандартите на епохата, това бе правилно, морално и прилично. Но това не беше Божият план. Детето бе наречено Исмаил и неговите потомци днес са сред арабите в Средния Изток.

По-късно Сара роди Исаак — детето, което през цялото време Бог бе възнамерявал тя да има. И през всичките години от тогава насам, винаги е съществувало напрежение между потомците на тези две деца - Исмаил и Исаак - напрежение, което както изглежда, достига връхната си точка в днешните дни. По ирония на съдбата, потомците на Исмаил сега са голяма пречка за връщането на потомците на Исаак в обещаното наследство. Историята не би могла да ни даде по-ясен урок. Ужасно е да сграбчим даденото от Бог наследство чрез плътски средства.

Моят приятел Чарлз Симпсън казва така: "Детето на човешката прибързаност е Исмаил". Когато решим, че е по-добре да направим нещо, за да помогнем на Бога, Бог да ни е на помощ! Планирах нещо миналата година и стигнах доста далеч В плановете си. Тогава се срещнах с Боб Мъмфорд и когато обсъждахме нещата заедно, аз споделих: "Да ти кажа право, не смятам, че ще го направя". Той попита: "Защо не?"

"Ами - казах — страхувам се, че това ще бъде един Исмаил". Видях, че Боб се впечатли от забележката.

По-късно отново бяхме заедно и той ме попита: "Имаш ли нещо против да ми кажеш защо промени намеренията си за извършването на онова нещо?"

"Страхувах се от Господ" - бе моят отговор и видях, че той го удовлетвори. Искрено мога да кажа, че се опитвам да живея в страх от Господа. Не искам да върша нищо, което оскърбява Бог и застава на Божия път. Искам да ходя внимателно с Господа. Затова сложих "Исмаил" в папката с незавършени неща, където си стои и до днес!

Основният урок за мене е този: нещата, които си мислим, че са добри, нещата, които ни изглеждат правилни, които са резултат от човешките ни опити да вършим правилни неща, са най-големите нещастия. Бог да ни пази от тях! Бог да ме пази от тях! Бог да ви пази от тях! Бог да ни пази от сдобиване с "Исмаил", защото, братко и сестро, ще доживеем времето, когато ще съжаляваме за това.

Кой е най-големият изпит, през който Бог ни прекарва? Казано с една дума - чакане! Точно така! Когато Бог ни каже да изкачим планината, започваме незабавно! Но когато Бог ни каже да стоим 6 подножието и да чакаме, сякаш не можем да го направим.

Най-зрялата личност в Библията вероятно е Мойсей. Как достигна той до тази зрялост? Като престоя четиридесет години в пустинята. Какъв стана след това? Най-смиреният човек на земята. Мойсей не изиска правата си; той отстъпи и каза: "Нека някой друг да го направи". Чувствам се сигурен когато искрено мога да кажа: "Нека някой друг да вземе бебето". О, чувствам се наистина в безопасност! Но когато съм нервен, напрегнат и съм сграбчил нещо, аз съм на път да се проваля.

Добре, нека сега се върнем на Битие 22 глава. Във втория стих Бог каза на Авраам:
Вземи сега единствения си син, когото любиш., сина си Исаака, та иди в местността Мория и принеси го там във всеизгаряне на един от хълмовете, за който ще ти кажа.
Какъв бе откликът на Авраам? Следващият стих ни казва: "На сутринта, прочее, Авраам подрани та оседла осела си..."

Едно от нещата, които ще забележите е това, че той не само се покори на Бог, но се покори незабавно. Това веднага се набива на очи. Когато му се каза да направи нещо, той стана рано на следващата сутрин и го направи. Той не изчака до обяд, чудейки се дали Бог няма да промени намерението си. На следващата сутрин Авраам стана и тръгна на тридневно пътуване с Исаак нагоре към връх Мория.

Знаете какво стана по-нататък: изкачиха се на планината и Исаак каза: "Тате, ето огънят и дървата, а къде е агнето?" И Авраам му отговори: "Синко, Бог ще промисли за агнето". В единадесетата глава от Посланието към Евреите пише, че с вяра Авраам бе готов да принесе сина си на Бога като го убие, "като разсъди, че Бог може да възкресява и от мъртвите". Ако прочетем внимателно 22 глава на Битие, ще разберем защо точно така е записано в Посланието към Евреите. Това е така, защото Авраам каза на мъжете, които остави в подножието на планината: "Ще се изкачим, ще се поклоним и ще се върнем". Слава на Бога! Авраам наистина вярваше, че дори и да забие ножа в сина си, пак и двамата ще слязат от хълма! Той бе достигнал до положение, когато бе готов да убие детето, което беше получил по чудо, единствената надежда за обещаното от Бога наследство, вярвайки че Бог ш,е го върне отново към живот.

Когато издигна ножа си, готов да го забие в сина си, Божият ангел извика от небето и го спря. Авраам разбра, че Бог наистина е приготвил заместителна жертва - овен, вплетен с рогата си в един храст. И Авраам го принесе в жертва на Бога вместо сина си.

Тогава Бог му проговори втори път:
Тогава втори път ангел Господен викна на Авраама от небето и рече: В Себе Си се заклевам^², казва Господ, че понеже си сторил това нещо и не пожали сина си, единствения си син, ще те благословя премного и ще умножа и преумножа потомството ти като небесните звезди (Битие 22:15-17).
Странно, нали? Исаак бе дар от Бог за Авраам и Сара. Те никога не биха могли да го имат, освен чрез чудотворната Божия намеса. Той се роди по свръхестествен начин. И въпреки това, Бог поиска обратно, като жертва за всеизгаряне, детето, което им бе дал.

Във връзка с написването на една моя книга, която няма общо с това послание, размишлявах върху поведението на Авраам. Опитах се да се поставя на негово място и да си представя какво е мислил и как е разсъждавал по време на това тридневно пътуване към връх Мория."Защо Бог иска Исаак? Нали Бог ни го даде? Не е ли той обещаното? Не е ли той единственият начин, по който да получим даденото ни от Бог наследство? Не оставихме ли всичко? Не Го ли последвахме? Не Му ли се покорихме? Защо трябва Той да изисква Исаак?"

Не знам дали само си е мислил това или го е казал. Но когато Авраам стигна до покорството, изцяло готов да извърши заповяданото от Бога, Бог му проговори и каза: "Добре, сега знам сърцето ти. Отсега нататък, Аврааме, ще те благославям. така както никога преди не си бил благославян. И ще преумножа потомството ти!" Кое бе потомството му? Исаак. Разбирате ли урока? Ако Авраам беше задържал Исаак, всичко, което щеше да има, щеше да бъде само Исаак. Но след като предаде сина си, той го получи обратно, преумножен много повече от онова, което можеше да си представи.

Разбрах, че това се случва, когато Бог ни даде нещо много специално за нас самите. То е от Бога. То е скъпоценно. Неповторимо. Чудо. Един ден, обаче, Бог ще каже: "Искам го! Върни го! Убий го! Положи го на олтара!" Оттук нататък ние или ще последваме стъпките на Авраам, или ще пропуснем Божието благословение.

Трябва да кажа, че съм виждал много Господни служители да правят тази горчива грешка, да задържат Исаак — и всичко, което им се дава е само Исаак. Това е най-големият изпит, който идва до всеки Божий служител: дали е готов да постави служението си на олтара?

Когато поглеждам назад, виждам как аз се сблъсках с този изпит в моя живот. Много от вас знаят, че бях силно ангажиран с движението, което учи за освобождаване от демони и публично бях отъждествяван с него из цялата страна. Като ехо мога да повторя думите на Павел и да кажа, че съм се борил с диви зверове за истината относно освобождението. Борил съм се физически, борил съм се духовно, борил съм се в молитва, борил съм се в пост.

Обаче дойде времето, когато Бог ме присъедини към други трима мъже, които имаха известни в цялата страна учителски служения. Независимо един от друг, Бог ни събра заедно във взаимно посвещение и подчинение. Бог суверенно се занимаваше с всеки един от нас поотделно и същевременно с четиримата заедно — самите ние нищо не бяхме планирали, нито очаквали. В такъв смисъл бих казал, че съвместното ни служение носеше белега на Исаак, не на Исмаил.

Не след дълго разбрах, че служението ми за освобождение от демони бе включено в посвещението, което имах към братята си. И то трябваше да бъде подчинено на тях. Най-накрая, след дълги душевни терзания им казах: "Братя, ако считате, че служението ми не е според Библията и е погрешно, и не го признавате, то аз ще спра да го практикувам". Как мислите, дали ми струваше нещо това решение? Да, струваше ми!

Но днес аз славя Бога за резултатите, които последваха от него. Преди всичко, братята никога не поискаха от мен да се откажа от това служение. Напротив, те ме подкрепиха и окуражиха. Когато бях публично атакуван, те стояха до мен - често с цената на собствената си репутация.

Но освен всичко това, със служението за освобождаване от демони се случи нещо, което никога не бих могъл да постигна със собствени усилия. Когато дадох моя Исаак на Бог, Той го умножи. Днес учението за освобождаване от демони е разпространено почти във всяка област на тази страна. Мога да отида почти навсякъде в Съединените Щати и да проповядвам освобождение и навсякъде има компетентни и посветени хора, които могат да послужат в това служение. Всъщност, вече много рядко ми се налага лично аз да служа за освобождение на хора. Бог е издигнал една армия от вярващи, които желаят и са способни да го вършат. Но, повярвайте ми, това не беше така преди десет години. Като гледам назад, благодаря на Бога, че бях готов да Му дам моя Исаак, за да го умножи. Вярвам, че ако бях задържал моя Исаак, днес щях да си остана сам с моето служение, изолиран от Христовото тяло и от потока на Божиите намерения.

Нека прочетем думите на Исус в Йоан 12:24:
Истина, истина ви казвам, ако житното зърно не падне В земята и не умре, то си остава самотно; но ако умре, дава много плод.
Винаги съм свързвал този стих със смъртта на Христос и без съмнение, такава връзка съществува. Исус беше житното зърно, Той желаеше да даде живота си, Той падна В земята, бе погребан и Неговата смърт, погребение и възкресение принесоха много плод. Наскоро, обаче, като размишлявах върху това, за което ви говоря тази вечер, започнах да виждам себе си и вярващите ми приятели, как всеки един от нас държи в ръката си малкото зърно, което Бог му е дал - дарба, служение, талант, нещо скъпоценно за нас.

И ние си казваме: "Мое си е, мога да се справя, знам как да изгонвам демони; мога да се моля за болните и те да падат по земята. Имам слово, на знание". Толкова е приятно да го държим в ръката си, да чувстваме, че е там и да си казваме: "Мое е". Бог обаче казва: "Ако го държиш в ръката си, това ще бъде всичко, което ще имаш - просто едно мъничко зърно". Можем да поставим името си на него, можем да му поставим табелка, може да продължим да настояваме, че е наше, но никога няма да получим повече.

Има ли друга възможност? Да! Да го пуснем! Нека падне! "Искаш да кажеш да оставя служението си? Да оставя таланта си? Да оставя дарбата си?"

Да, нека ги пуснем! Нека паднат в земята, да бъдат погребани и да се загубят от погледа ни. Тогава повече няма да ги притежаваме. Но Бог ще бъде отговорен за тях. Бог гарантира за плода.

Вярвам, че сме се запътили натам. Много от нас ще се изправят пред този избор. Дали да рекламирам себе си? Дали да запазя собствената си репутация? Дали да изградя моето служение, моята евангелизация, моя лагер, моя младежки център, моето служение за освобождение? Да настоявам ли на това, че е мое? Или когато несправедливо съм предизвикан и се оспорва кой е притежателят, аз съм готов да кажа на неистинската майка: "Вземи го"? Обичам ли "детето" или обичам себе си? Това е един разтърсващ въпрос. Каквото и да ни е дал Бог, вярвам, че ще дойде време, когато Той ще поиска от нас да го оставим. Нека го пуснем! Нека падне.

Знам, че това послание докосва някои от вас! Чувствам този вътрешен отклик в духа. Слава на Бога! Вие сте радостни, че можахте да го пуснете. Радвам се, че и аз също предадох някои неща. Ако бях продължил да ги нося, те щяха да ме съборят на земята.

Ако житното зърно…

Повечето проповедници са твърде заети. Аз съм зает, но не прекалено. Знаете ли, че не е духовно да си твърде зает? Това може да прави добро впечатление на хората, но не е духовно. Бог ви е създал човек и колкото и да се напъвате, вие никога няма да свършите задоволително работата на двама.

Прочетох една кратка статия от Джейми Бъкингам в бюлетина на църквата му, за решението му да остави "неотложните неща", за да върши "важните". Повечето проповедници са толкова затънали в неотложни неща, че никога не достигат до важните. Една от най-необходимите молитви в Библията се намира в Псалм 90: "Научи ни така да броим дните си, щото да си придобием мъдро сърце". "Научи ме как да използвам времето си". Една от чертите на Исус, които най-много ме впечатляват е, че Той никога не се суетеше. Никога не бързаше. Никога не бе прекалено зает. Ако ние се правим на незаменими, това е излишна гордост от наша страна. Повечето хора наистина обичат да са незаменими. Що се отнася до мен, моят най-голям триумф е, когато нещо може да бъде направено без мен. Тогава съм успял!

Ще ви разкажа една малка случка и след това ще завърша. Това е лично преживян случай. Той е толкова личен, че ще трябва да бъда много внимателен. Последствията все още се проявяват в моя живот. През юни 1971 година, отидох в Сиатъл, щата Вашингтон, за да взема участие в нещо като приятелска почивка за служители. Там бяха Дон Башъм, Боб Мъмфорд, Чарлз Симпсън, Лари Кристенсън, Ралф Уилкърсън, Дейвид Дю Плеси, Денис Бенет, Ърн Бакстър и много други известни харизматични учители. Всичко продължи пет дни. Всяка сутрин и повечето следобеди се събирахме да общуваме и това беше прекрасно преживяване. Прекарахме ден и половина в разговори за демоните и два дни в обсъждане на водното кръщение. Веднъж избистрили тези две неща, вие имате напредък!

Да се съберат, обаче, толкова много учители в северозападния край на Съединените Щати, бе много скъпо, а не съществуваха фондове, от които да се черпи. Така че организаторите на конференцията казаха: "Братя, не ви обещаваме нищо, но ще се опитаме да намерим пари за разноските ви". С тази цел всяка делнична вечер те организираха публични служби в пет стратегически за проповядване места в Сиатъл и околностите. И така всяка вечер по двама или трима от нас проповядваха на всяко едно от тия места. И навсякъде беше препълнено още преди да започне службата. Откликът на хората бе невероятен.

Когато почивката завърши, останах в Сиатъл, за да служа в края на седмицата в една от църквите на Assembly of God^³. По този начин имах възможността да чуя какво си говорят местните служители за отминалите събрания. Тъй като бях изпълнявал длъжността на пастор в една църква в Сиатъл, то познавах повечето от служителите и знаех, че те изразяват истинското си мнение. Накратко, коментарите им бяха следните: "Не помним да е имало събрания като тези, с такова влияние върху град Сиатъл". Смешното обаче, от човешка гледна точка бе, че тези събрания не бяха организирани, за да окажат влияние върху Сиатъл. Те бяха организирани, за да посрещнат разноските на проповедниците. Това е простичката истина!

В понеделник сутринта бях в самолета, летящ от Сиатъл за Атланта, където бяха планирани следващите събрания. Самолетът е едно от най-добрите места за размишление. Телефонът не може да те достигне, хората не те безпокоят, просто си седиш на седалката, насаме с мислите си. Както си седях там, започнах да се питам: "Не е ли странно? Събрания, които не са планирани да впечатлят един град, оказват по-голямо влияние от събранията, които са планирани точно с тази цел". В този момент Господ започна да ми говори много ясно, не гласно, но много категорично и ето какво каза: "Кажи Ми сега, с кого имах повече проблеми - с Йона или с град Ниневия?" Помислих малко и отговорих: "Господи, когато Ти се справи с Йона, Ти нямаше повече никакви проблеми с Ниневия".

И Той каза: "И когато се справя с проповедниците, няма да имам повече проблеми с хората!"

Разказвам тази история, защото самият аз съм проповедник.

Господ не каза: "Когато се справя с другите проповедници...", а каза: "Когато се справя с проповедниците..." Бях включен към останалите и го разбрах.

След като стигнах в Атланта. Господ продължи да се занимава с мен относно същия проблем. Събранията там се провеждаха в един хотел. Между две събрания си почивах на леглото в една от стаите и умът ми бе сравнително празен. Открих, че когато умовете ни не са прекалено активни, Бог по-лесно може да привлече вниманието ни. Както си лежах в това състояние, поредица от думи нахлуха в ума ми - повечето от тях бяха имена на местности. Те бяха толкова живи и толкова ясни за мен, като че ли бяха напечатани на лист хартия. Ето думите: "От Херит до Сарепта, от Сарепта до Кармил, от Кармил до Хорив и от Хорив - в живота на много хора". Знаех достатъчно от Библията, за да разбера незабавно, че думите бяха една скица на живота на Илия и че имената на местностите представяха успешните етапи на неговото служение. От Херит до Сарепта, до Кармил, до Хорив.

Тогава започнах да разсъждавам и видях доста ясно, че истинската кулминация на публичното служение на Илия бе връх Кармил. Там бе събран целият Израел. Там пророкът предизвика 850 фалшиви пророци, там той призова огън от небето и видя целия Израел, проснат по лице да вика: "Господ, Той е Бог!" Ако искаме да посочим пример за личен триумф, това бе Илия на връх Кармил.

Но Господ искаше да видя още, че след няколко дни Илия бягаше от Езавел, жена чародейка, и молеше Бог да му вземе живота. Толкова кратък бе триумфът му на Кармил! Следващата мисъл, която ми дойде, бе тази: Ако Бог бе отговорил на молбата на Илия и бе взел живота му в този момент, то Илия щеше да умре без да е завършил делото си и без да има духовен наследник. Нямаше да има нито един, който да продължи и завърши делото му. Но когато най-после стигна до Хорив и се срещна лице в лице с Бог и чу Божия план, той разбра, че този план бе доста различен от неговия.

Бог каза: "Що правиш тук, Илие?" Той отговори: "Аз съм бил много ревнив за Господа..." и след това изброи всичките си дела и постижения. Господ продължи: "Знам за това, Илие, какво обаче правиш тук?" И когато Илия свърши да изброява делата си, Господ му каза какво иска от него по-нататък.

Той каза: "Искам да помажеш трима мъже: Елисей за пророк, на твое място, Азаил за цар над Сирия и Ииуя за цар над Израил". Ако прочетем следващите глави в Трета и Четвърта книги на царете, ще открием, че тези трима мъже, в резултат от това събеседване между Бог и Илия на връх Хорив, завършиха всяко едно дело, дадено от Бог на Илия. Накрая не остана нищо незавършено. Илия не можеше да завърши работата сам, но можеше да си намери наследници и да я предаде на тях.

Когато всичко това мина през ума ми, разбрах, че Бог говори лично на мен. Той ми показваше, че има две възможности пред мен. От една страна, можех да продължа да върша собствените си неща, да се грижа за собственото си служение, като използвам, доколкото мога, вярата и силата, които Бог ми е дал, за да постигна нещо като личен триумф. Щях обаче, да завърша без наследник и плодът от моето служение нямаше да бъде траен. От друга страна, Бог ми показа и друга възможност: не бъди честолюбив, не издигай собственото си служение, не върши твоите си неща - инвестирай ги в живота на другите. Нека те да получат печалбата, нека те да се погрижат за това, което си постигнал. Нека те имат по-голям успех от твоя.

В известен смисъл, винаги съм бил успяващ човек. Не искам да се хваля, но това е, което виждам като правя равносметка на целия си живот. От дванадесетгодишен съм бил водач, капитан на училището, лауреат на университета, най-младият стипендиант в колежа и така досега. В моето мислене е вродено очакването за успех.' Бог, обаче, ми показа един по-висок стандарт за успех. Нека пуснем малкото житно зърно, което държим в ръката си да падне на земята и да умре. Бог ще се погрижи за последствията.

Така че казвам ви, тази вечер аз съм може би най-свободният човек в тази сграда, защото се предадох и разреших на Бог да действа. Не ме интересува дали някога отново ще изгоня демон. Ако Бог не го иска от мен, ни най-малко не ме е грижа. Нямам нищо против повече никога да не проведа семинар или да не напиша книга. Ако Бог ме води така, че да се изгубя от погледите на хората, съгласен съм, стига да съм вложил на сигурно място това, което имам. Даже не знам колко имам, няма и нужда да знам. Но това, което имам, желая да го дам; желая да го пусна да падне. Като резултат, аз съм много, много щастлив тази вечер. Наистина съм свободен. Знам какво е да действаш свободно, знам какво е да проповядваш свобода, но най-добре е да бъдеш свободен. И тази вечер искрено мога да кажа пред Бога: "Свободен съм!"

Пусни го

Позволеше ми да ви отнема още около пет минути и свършвам. Наскоро бях силно заинтересуван от начина, по който думата "тайна" е използвана на различни места в Библията.

Например, в I Коринтяни 2:7 апостол Павел пише: "Но говорим в тайна премъдростта Божия..." В друг превод се казва така: "Но поучаваме Божията тайнствена премъдрост, която е била скрита..." Видно е, че има тайнствена Божия премъдрост, нещо, което е скрито от умовете на повечето хора. Аз имам голямо желание да придобия тази тайнствена, скрита премъдрост!

Също и Давид, в Псалм 51:6, казва:
Ето, понеже желаеш искреност вътре в човека, научи ме мъдрост в скришното.
Забележете тези думи: "мъдрост в скришното" — скришното място. В I Коринтяни 2:7 Павел вероятно говори за тази Божия мъдрост, която е скрита на тайно място.

Лично за мен, всичко това е много привлекателно - тайно място, тайна мъдрост, тайно знание. Но има едно условие, което трябва да се изпълни. Ако едно нещо е тайно, то е скрито - далеч от погледа ни. И така, ако ние желаем да обитаваме в скришното място и да намерим тази тайна мъдрост, трябва да се откажем от желанието да бъдем на показ. Нашата индивидуалност, репутация и его ще се възпротивят на това. Ще трябва да ги пуснем - да паднат в земята и да умрат.

Размислете за момент върху живота на Исус. От времето на Неговото въплъщение в човек, Той прекара тридесет години съвършен живот в семейството си, три години и половина в публично служение и почти 2000 години в ходатайство! Готови ли сте за такова съотношение? Искате ли да служите по този начин? Хората, чрез които Бог движи света са ходатаите и повечето от тях въобще не са известни. Готови ли сте да приемете това?

Къде беше последното публично появяване на Исус пред погледа на света? На кръста. Тогава, когато отново се появи, как се яви? В служението на учениците Си. Той падна в земята, умря и принесе плод. Готови ли сте да направите същото? Готов ли съм аз да направя същото? Или предпочитаме да държим своя Исаак? "Боже, Ти ми го даде”, казваме, "Мое си е!" Бог говори: "Върни го! Положи го на олтара! Вдигни ножа". Бог казва: "Ако ти Ми го върнеш, в Моето време и по Моя начин, когато Аз искам, Аз ще го благословя и умножа повече, отколкото можеш да си помислиш или представиш".

Преди години казах на Господ, че ако е по силите ми, повече няма да проповядвам обикновени религиозни лекции, и че когато проповядвам нещо, ще давам възможност на хората да действат според истината, която съм проповядвал. Тази вечер чувствам, че ви дължа това. Не искам да притеснявам никого, но предполагам, че в това събрание има не малко хора, които са се хванали за своя Исаак. "Мое си е, Боже. Аз си го построих, аз го утвърдих". Може би вашият Исаак буквално представлява вашето дете, за което се държите. Бог пита: "Ще го пуснете ли, ще го дадете ли на Мен?" Или може би е някоя дарба, служение или особено положение. Ако Бог наистина е говорил на вашето сърце тази вечер, само в този случай, бих желал да ви дам възможност да предадете вашия Исаак и да го положите на олтара.

Преди да започнем да се молим, ако Бог е говорил на сърцето ви, бихте ли станали и дошли отпред, при парапета да коленичите и да предадете на Бог вашия Исаак?
Боже, сигурен съм, тук, тази вечер има такива, които са нещастни, ограничени и напрегнати поради това, че те отстояват собствената си воля и собствените си претенции за нещо, което Ти Си им дал. Може да е служение, може да е дарба, може да е някаква ситуация, може да е даден човек. Господи, моля Те, тази вечер да дадеш благодат чрез Святия Си Дух на тези хора, за да доведат и пуснат този Исаак, да Ти го предадат като се доверят на Теб за последствията. В името на Исус! АМИН!

1 Според превода на Кинг Джеймс – б.пр.

2 Авторът на Евреите пояснява, че закле в Себе Си, защото нямаше по-голям, в когото да се закълне.

3 Асамблея на Бога – б.пр.

Каталог: wp-content -> uploads -> 2014
2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии
2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово
2014 -> Биография: Цироза е траш група от град Монтана. Началото й дават Валери Геров (вокал/китара), Бойко Йорданов и Петър Светлинов (барабани) през 2002година
2014 -> Албум на Първични Счетоводни Документи 01. Фактура
2014 -> Гр. Казанлък Утвърдил
2014 -> 1. Do you live in Madrid? A
2014 -> Брашно – тип „500” седмична справка: средни цени за периода 3 10 септември 2014 Г
2014 -> Права на родителите: Да изискват и получават информация за развитието, възпитанието и здравословното състояние на детето, както и информация за програмите, по които се извършва възпитателно-образователната работа в одз№116

Изтегляне 342.63 Kb.

Сподели с приятели: