България между модерността и традициите изготвил: проверил
Изтегляне 52.16 Kb.
|
|
Ю ГОЗАПАДЕН УНИВЕРСИТЕТ „НЕОФИТ РИЛСКИ“ ФИЛОСОФСКИ ФАКУЛТЕТ КАТЕДРА СОЦИОЛОГИЯ КУРСОВА РАБОТА На тема: България между модерността и традициите изготвил: ПРОВЕРИЛ: Десислава стоянова, доц. д-р ж. кьосев IV курс Фак. №: 10350221037 Гр. Благоевград, 2021г. България по времето на Първата българска държава, когато по икономика не се различава от европейските страни, покръстването на българите и създаване на глаголицата и Златния век пи Симеон Велики до падането й под Византийско владичество е в разцвета си. По време на Втората българска държава, България развива своята металургия, а културата тогава има голямо значение за Балканите и Европа. Този възход на царство България приключва, когато падаме под Османско владичество. Тогава преживяваме падение, с което не можем да се справим и до сега. Тези 5 века влияят на политиката ни, на писмеността ни, на културата, на възпитанието ни, на мисленето ни като общество. След освобождението ни през 1878, за което колкото и да не ни се иска голяма роля играе Русия, ние като народ се стремим да настигнем страните в Европа – по политика, по култура, по икономика, по образование. Голяма част от българския елит получава образованието си в Европа, където демократичната система оказва влияние върху мисленето им. Българите искат „да настигнат“ страните в Европа. Ние сме склонни да забравим нашата история и традиции, за да може да сме по-удобни на останалите страни. Забравяме нашите обичаи, за да можем да присвоим чуждите. Празнуваме чужди празници, на които не знаем историята. И младите и старите в държавата с лекота забравят историята ни. Защото е по-лесно е да си апатичен не само към миналото, но и към настоящето. Искаме да сме модерни, не сме наясно точно в какво се изразява тази модерност. Дали в по високи заплати, в по-хубави пътища, в повече места в детските градини, в по-добра социална политика? Дали използването на нови телефони, телевизори и коли ни прави толкова модерни, колкото са държавите в Европа? Всеки може да различи модерния град от запостялото село, а в България имаме много такива. От друга страна обаче българите ходят на почивка в чужбина вместо да останат в България в някое от развитите ни села със еко туризъм, който не се е загубил из модерността, а разчита повече на традициите на българите, за да изкарва пари. Ако погледнем по-друг начин българското изкуство и култура дали са по-модерни? В творчеството на Макс Вебер той дава обяснение на модерна и традиционна политика. Съответно нашата политика от кой тип е? Модерната като на европейските страни или закостенялата политика, която вече 30 години не може да се отърси от влиянието на СССР. Нашата държава постоянно е в преход, от едно време в друго, без да можем да сме изцяло в новото време, но и не сме изцяло в старото време. Винаги сме по средата без да имаме ясна представа как да продължим на пред, и дали ще можем да се върнем на зад. В годините след освобождението България е в разцвета на културния си живот, икономиката на страната се развива. През първите двадесет години в България има икономически напредък, индивидите постепенно се разделят с предишния си начин на живот и с тяхното робско мислене. Започва развиване на индустрията, транспорта, вътрешната и външната ни политика. Благодарение на не дотам демократичното управление на Стефан Стамболов като министър-председател на България в годините преди Балканските войни, България започва да прилича на модерна държава. Развитието на промишленото строителство се отразява на развитието на индустрията, транспорта, вътрешната и външната политика на страната. По това време България си извоюва международен авторитет, като започва да има ясно външнополитическа линия, с която да защитава страната и народа си. Обновяват се войската, транспорта и финансите. До 1912-1918 държавата продължава да се развива икономически. Разширяването на протекционизма води до силни връзки между България и останалите капиталистически страни. Започва сливане на банковия с индустриалния капитал, възниква финансов капитал, възниква монопол в производството – всички тези новости са характерни за високоразвитите страни. В началото на XX в. до началото на Балканската война, България претърпява голям икономически скок – увеличават се вносните мита, развива се селското стопанство, регистрирани са 3 път повече предприятия, вложеният капитал се увеличава, развива се керамичната и циментовата промишленост, дърводобивната, електродобива, някои миннодобивни предприятия, но най-високо развитие достига текстилното производство, мелничарството, пивоварството и предприятията, обработващи селскостопански суровини. Общото индустриално производство се увеличава не само по обем. Рязко нараства неговият дял в националната стокова продукция. Учредява се Българска земеделска банка съответно се увеличава вносът на селскотопанска техника, държавата поема разходите за поддържането на земеделските станции и животински ферми. Така се модернизира и този клон на стопанството. За разлика от развитието на икономиката, развитието на политиката не изглежда пот този начин. В контраст с останалите страни на Балканите, България няма политически и дипломатичен опит, и няма опит като самостоятелно съществуване.. Голяма част от външната политика на страната е повлияна от руската. България е в политическа криза и разрив в отношенията си с Русия. Съответно противоречията между Англия и Австро-Унгария с Русия са голяма спънка за в развитието на българската самостоятелна политика. При дипломатическите неуспехи, които претърпява Русия на Берлинския Конгрес, отслабват позициите й на международната политика. Откритата опозиция на Англия и Австро-Унгария и влошените отношения с Германия поставят царизма в политическа изолация. При финансовото изтощение на страната и вътрешната неустойчивост руското правителство трябвало за известно време да се откаже от своята настъпателна политика и да прегърне принципа за запазване на статуквото в балканския район. Основни принцип на България тогава е сътрудничество с Русия като най-могъщ съюзник. Съответно руската подкрепа тогава се е смятала, като гаранция за осъществяване на национални идеали. С указ от 1879 се назначават първите дипломатически агенти съответно в Сърбия, Румъния и Турция. Правителството се ограничава с агентствата поради слабите финансови възможности на княжеството. Така постепенно започва установяване на дипломатически отношения със съседните страни. Пред първото българско правителство застават сериозни външнополитически проблеми, част от които произтичат от международните задължения на страната. На първо място е бежанският въпрос, възникнал в резултат на войната. След приключване на военните действия и особено след подписване на Берлинския договор много турски бежанци започват да се завръщат и да претендират за земите си. Високата порта и западните велики сили упражняват натиск върху правителството да улесни възвръщането на мюсюлманите в техните жилища. Абдикацията на Александър Батенберг след русофилски преврат водят до разрив между отношенията между Русия и България. Така България влиза в политическа криза, предизвикано също така от присъединяването на Източна Румелия към Княжество България и желанието на Великите сили за влияние над страната. Така България е изправена пред началото на нова война. След като Стамболов става регент той се опитва да възстанови политическите отношения с Русия. Това се случва една след като Николай II наследява цар Александър III. Така Русия признава Фердинанд за законен владетел, последвана от Великите сили и Османската империя. Още в началото на 20. век ситуацията в Руската империя е разколебана. След като Русия взема активно участие в Първата световна война сред масите настъпват множество бунтове. Така през 1917 година идва краят на фамилията Романови и почти 200-годишното им управление и настъпва началото на близо 70-годишното господство на комунистите в Русия. През февруари 1917 година, малко след като Ленин е направил своя анализ на империализма като последен стадий на капитализма, избухва втората руска революция – Февруарската и без съмнение по мнение на различни историци тя е спонтанна. Това обнадеждава Ленин, че Русия може да стане световен център на промяната и да постави началото на световната пролетарска революция. Конкретното негово схващане обаче не се оказва вярно, заради ред събития в световен план, но самият Ленин заради извънредната ситуация, в която се намира Съветска Русия – ожесточената гражданска война, го принуждава да продължи опита си да реализира неясната в марксизма идея за изграждане на следреволюционно общество. (Баева, 2010:31) Това е и периодът, в който се лансира „военният комунизъм“, при който чрез насилие биват внесени някои съществени промени - ликвидиране на класите и на социалното неравенство, замяна на пазарната икономика с директна размяна на стоки и др. След смъртта на Ленини започва ожесточената битка за това кой ще бъде негов наследник. Такъв става Сталин. Той създава т.нар. „съветски модел на социализъм“, който се основава на съчетаван на елементи от западния марксизъм и стари тенденции, традиционни за Русия. След изграждането на „новата“ държава през 1936 година бива приета и първата „социалистическа“ конституция. „В тази конституция СССР е обявен за “социалистическа държава на работниците и селяните” (...)“ (Баева, 2010:46). Пренесеното като идеология в източните страни няма почти нищо общо с идеите на марксизма. Невъзможността за реализиране на преките марксистки идеи идва от факта, че в повечето страни липсва пролетариат. Населението е предимно селско и няма как да говорим за работническа класа, затова и идеите биват трансформирани и пригодени за тогавашното общество. Като цяло този период в България задава много неясноти и поражда множество спорове не само в практическата си реализация, а и в терминологическия си апарат. Важни спорове, които се развиват след края на режима, са свързани с това как да се именува системата, дали да се нарича “социализъм”, или “комунизъм” и спорът за общото й понятийно определение като “тоталитаризъм” или като “държавен социализъм от съветски тип”. Нека обърнем поглед към теоритичната обосновка на понятията. „Според марксизма комунизмът е висшата цел на историческото развитие, което ще създаде възможност за пълно и свободно развитие на всеки член на обществото. Докато новият за Източна Европа смисъл на понятието “комунизъм” следва пропагандното му използване в Съединените щати от годините на Студената война – чрез него е изграден “образът на врага” чрез съсредоточаване на всички негативи и ограничения на съветската система от 30-те години и тази в Източна Европа от времето на “чистия сталинизъм”. (Баева, 2010:19) Наложилият се през последните години термин „комунистически“ вместо „социалистически“ и „народнодемократичен“ произлиза от факта на очевидната победа на Съединените щати в Студената война, която победа им дава правото да наложат своята гледна точка. Ето и мнението на Ивайло Знеполски относно въпроса, свързан с безразборната употреба на понятието „комунизъм“ в нашето съвремие: „Обикновено объркванията и неточностите произлизат от различната употреба на понятието комунизъм от участниците в обществения дебат. От една страна, под комунизъм се има предвид едноименната научно-политическа доктрина и свързаната с нея утопия за социално равенство; на втори план понятието комунизъм назовава конкретна политическа форма на управление и произлизащите от нея практики; и накрая – понятието се асоциира с паметта на отделни индивиди или групи за живеенето и реализирането им в периода на комунистическата държава. Смесването на трите значения на понятието – комунизмът като идея, комунизмът като поредица от исторически факти и комунизмът като избирателна памет за определени факти – често води до подмяна на предмета на обсъждане. Ето защо в днешното българско общество все още не е постигнат така необходимият за нормалното демократично развитие на страната консенсус относно оценката на комунистическото минало.” (Знеполски, 2017:129) По въпроса с термина „тоталитаризъм“ употребата му идва от наложените изисквания от страна на Министерството на образованието и науката, които задължават авторите на учебници по история и цивилизация да използват този термин, когато пишат за социализъм. В тази връзка е хубаво да се спомене, че този термин е описвал фашистката и нацистката система и едва след началото на Студената война се свързва с описването на социализма от съветски тип. Хана Аренд – създателката на теорията за тоталитаризма, прави ясната уговорка, че за тоталитарно управление в Съветския съюз може да се говори само до 1953-та година. Което е ясен индикатор, че подобен тип характеристика е неадекватна за назоваване на целия почти половинвековен период. Сред серия нови механизми, които се развиват в рамките на епохата, се появява и формулата: „държавата-собственик, колективите-стопаните“. Промените не са само в политическия и икономическия, но и в обществения и личния живот на хората по онова време. Според идеологията на режима, овладяването на политическата власт е само начална стъпка на промените в обществото. Фразата „разгром на буржоазната класа”, с която се свързва този период, означава да бъде разрушена исторически установената йерархия в обществото или с други думи естествено формиралите се с хода на времето и развитието на българското общество позиции и отношения между обществените групи у нас. Новосформиралото се общество се основава на равенство между всички в труда и получените блага. Трудът се явява като основно право и основно задължение на всеки трудещ се. На трудещите се (работническата класа) принадлежи бъдещето завинаги. „Масовите организации“ се явяват основен инструмент за организирането и поддържането на обществена мобилизация. Такива например са: Грубата и постоянна намеса на властта в различни аспекти от всекидневието на българските граждани едновременно служи като средство за политически контрол и мобилизира населението за целите на режима. (Еленков, 2017:13) Други подобни масови организации се явяват професионалните съюзи (профсъюзите). През 50-те и 60-те години се наблюдава масово преселване в градовете, поради насилственото отнемане на земята на селяните. Свързаната с този процес комунистическа модернизация прави градовете едно благоприятно място за живеене, подобрява степента на образованост, професионализира труда и установява хигиенни и медицински стандарти. Това не е единствения пример за политическа криза в България. Такава се наблюдава през 9 септември 1944 с преврата, който води след себе си насилие и убийства главно от комунистически групи, а по-късно и през 1985 година с Възродителния процес в България, а след това 1996-1997 година. Факт е, че голяма част от нашата политика и социален живот са наблюдавани от СССР. Отношенията ни със Съюза на съветските социалистически републики се развиват активно след периода на деветосептемврийския преврат. А още повече след Ялтенската конференция през 1945 година, когато Й. Сталин настоява за политическо влияние над Източна и Централна Европа. България участва с украинските фронт на съветската армия участват в бойните действия срещу нацистка Германия. Независимо от нашето мнение за това как оценяваме обществото, което е създадено или пък наложено в България след Втората световна война, ние трябва да познаваме идеите на създателите на тази идеология, какви са разбиранията на социализма и как да четем действията на самоименувалите се социалисти. „Известно е, че социализъм не е оригинално българско творение, че социалистическите идеи имат собствен път и разпространение в България от края на ХІХ век, но те не биха могли да станат господстващи в българското общество без външната помощ (или намеса, според гледната точка).“ (Баева, 2010:27) Съветският съюз като победител над германските сили получава своя „сфера на действие“, като България попада именно в този обхват. През 1946-1947 на Парижката конференция, на която СССР защитават Българи и се противопоставят на Гърция за тяхното искане за присъединяване на Родопите, което е подкрепено от САЩ и Великобритания. Още през 1945 година е подписан българо-съветски договор за дружба и приятелство, след това има договор за присъединяването на Република България към Съветската икономическа помощ. България тогава е най-големия съветски съюзник на СССР. Съответно и нашите партийни ръководители имат пълната подкрепа на ръководителите на СССР. От една страна български стоки се продават на руските пазари, а от друга страна Русия доставя петрол и суровини на България. Основната политическа сила в Народна република България след 1946 година е Българска комунистическа партия, също повлияна от политическия живот в СССР. Основната политическа идеология е била комунизмът. През 1963 година Тодор Живков1 внася предложение в Централния комитет на БКП да отправи предложението към Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз за сближаване и по-тесни връзки със СССР. Така предложението да се създадат икономически, политически и идеологически предпоставки за пълно обединение на двете страни се приема от пленума в ЦК на КПСС и страната се превръща в 16-та съюзна република на СССР. В частност можем да кажем таз идеология е изградена от тоталитарните режими на Съветския съюз. Под управлението на БКП страната е икономически стабилна. Безработицата е сведена до минимум. СССР осигурява пазар на българските стоки, важни суровини на преференциални цени. С цел за развито социалистическо общество, нещо необходимо за преход между капитализма към комунизма и съответно неговото превъзходство над капитализма. Това е програма, която се наблюдава не само на Народна Република България, а и в останалите социалистически страни. Части от програмата са: „да се осъществи скок в производството, социалистическата демокрация да до достигне до висша и всестранна изява“. През 1975 година България подписва Хелзинкските съглашения, в която важно място заемат правата на човека – свобода на придвижване, контакти, информация, култура и образование, право на труд, което като цяло е в пълно противоречие на тогавашния режим. Точно в този период България започва т.нар. Възродителен процес, които започва през 1970-те години и е в своя пик през 1985 година. Първоначално се започва със смяна на имената на мюсюлманското население в България, забрана за говорене на турски език, ограничаване на техните традиции и обичаи, изповядване на тяхната религия в последствие тяхното изселване извън границите на държавата. Този процес прекъсва започналия преди това процес на интеграция на турците. Това води до затваряне на границите с Турция, „оплюване“ от европейските страни и силна политическа и икономическа криза. Българската държава е в тежка финансова криза, а това води до Дълговата криза през 1987 година до 1994 година. Връщането на имената е дълъг процес на протести и искания след, което извънреден пленум на ЦК на БКП приема решение за връщане на имената. Това се случва с дата 29 декември 1989. Политическата ни идеология в периода след Втората световна война до 1989 е силно повлияна от страните в съветския съюз и в голямата си частност Русия. Това не е период, които младото поколение помни, а обществото живяло през тези години си спомня управлението на Живков с едно умиление. След 10 ноември 1989 година българската държава започва да поема по пътя на демокрацията и съответно пазарна икономика. Това е така, защото БКП има голям контрол над дейността на предприятията, което е предпоставка за корупция и непотизъм. Последното можем да го свържем с господството на традицията на Макс Вебер, а не на модерната държава към която България толкова много се стреми „Вместо характерната за чистата (модерна) бюрокрация ориентация на чиновника към абстрактен ред и чисто делови задачи, тук служителят е свързан с владетеля в отношение на лично подчинение. Доколкото съществува служебен „регламент“, той се състои от права и привилегии, дадени по благоволение и милост на владетеля лично на служителя, а не прикрепени към службата като такава“ (Въведение в Социологията М. Вечер, 1992). БКП се намесва и в семейния живот на българското общество. Това не е въпрос, който се коментира 30 години след прехода, факт е, че партията и държавата се намесват силно в обществения живот и социалните взаимоотношения. Има силна цезура на печата и информацията на обществото, което се различава от демократичните и модерни общества в Европа. Такъв казус може да се наблюдава след катастрофата в Чернобил, когато информацията от към страна на Русия и по-късно от страна на България е била силно ограничена. Не че някой може да спре радиацията, но обществото не е било предупредено. А Русия дълго време не иска да признае своята грешка. Цензура на печата имаме и сега просто не се прави толкова открито и част от информацията е преработена в зависимост кой е т.нар шеф на телевизия или на вестник. В момента също нямаме индивидуално телевизия без цензура, която да показва новините такива каквито са. В зависимост от политическата партия, в която е самия шеф на самата медия такива са и новините На 15 ноември 1990 година Народна република България е преименувана на Република България. От тогава държавата ни е демократична парламентарна република, която се стреми да стане модерна държава. Стреми се, но не успява. Годините след 1990 година са наречени преход, но реално ние и сега сме в преход – политически, социално, културно, икономически. Приемат се много различни закони, България влиза в НАТО и в ЕС. Икономиката ни преминава от държавна централизирана планова към пазарна икономика. Това може би е наш минус, тъй като безработицата е била почти нищожна по времето на управление на БКП, то сега безработицата е голяма. Голяма част от младите хора не могат да си намерят работа, тъй като университети приемат повече студентки, от колкото работна ръка ще трябва след 4 години. За разлика от периода на комунизма в България, когато приема на студенти се е осъществявал с план колко пенсионирани ще има след 4 години, за да може работа да има за всички. Благодарение на Възродителния процес, разпадането на СССР и СИВ българската икономика се оказва неконкурентно способна и България влиза Дълговата криза 1987-1994. Факт е, че през 45 годишното управление на БКП е успяло да закърни личната самоинициатива и пазарното икономическо мислене, а на тяхно място идват лоялност и очакване, че държавата ще оправи нещата. В случая на българите може би не точно държавата, на някоя друга държава, както сме свикнали след освобождението да се осланяме на Русия за помощ и подкрепа. Като цяло периодът между 1944 и 1989 година ражда много противоречиви мнения сред съвременното общество. От пълно отрицание към епохата и образа на БКП, сформирало се в годините на прехода до явното милеене за отминалото време и многоаспектното развитие на държавата в различни сфери. България изпада в много политически и финансови кризи и до момента не можем да излезем от тях, както не можем да излезем и от прехода между социализъм и демокрация. Идеологията на комунизма представена в неговия нечист вид в държавата, демокрацията, която за българите не е в чист вид, а е по-скоро вид свободия, мисленето и манталитета на българите, който не ни позволяват да станем по-модерни. А при нас модерността се явява в това да имаме скъпи телефони, скъпи коли, скъпи породи кучета. При нас е една показност на това кой има повече пари. Последен пример за това може да бъде последните абитуриентски балове и показността на рокли, костюми и пари. За нас модерно е да празнуваме празниците на останалите, но да загърбим нашите традиции. В последните години започна тенденция за политика за български селски туризъм. Селата на видни революционери се възстановяват и предлагат туризъм с чисти български традиции и обичаи. Ние не зачитаме нашата култура, но много съвестно почитаме чуждата такава. Това може да се каже и за политиката ни, гледаме останалите страни, сравняваме се с тях, но реално мисленето ни и манталитета ни от една страна не ни позволяват да сме модерни, а от друга корупцията, купуването на гласове и не дотолкова демократичната ни система на управление. България винаги е между два периода – комунизъм и демокрация, модерно и традиции, но никога не е в един точно пределен период. Политически, културно, социално, модерно. България не е модерна държава, но не и традиционна, политиката ни не е комунизъм, но и не е демокрация. Може би годините на робство са затъпили нашето гражданско мислене и културно такова. Все пак това са 500 години, които дават траен отпечатък на обществото като цяло и 100 години свобода не могат да го променят. За нас свободата и модерността са изкривени. Проблема не е в последните 30 години или в последните 50, проблема при българското мислене се корени от преди 600 години, когато България за последно е била в разцвета си. Не само политически, но и културно се различаваме от модерните страни, най-простия пример за това е, как при отпускане на мерките във Франция отвориха първо музеите, а при нас дискотеките. Възпитанието и грамотността на младото поколение няма нищо общо с грамотността в останалите страни в Европейския съюз. Апатичността на младото поколение и неговата заинтересованост към обществото, в което живеят води до социални проблеми. Забравяме историята си, и с това забравяме и допуснатите грешки през годините. Така че България е между традициите и модерността, но не е нито едното, нито другото. 1 Политик на БКП, генерален секретар на ЦК на БКП, председател на Министерския съвет и председател на Държавния съвет на НРБ. Изтегляне 52.16 Kb. Сподели с приятели:
|