Българската митология, липсващ архетипен пласт

В ПСИХИКАТА НА БЪЛГАРИТЕ

До този извод ме доведе книгата на Михаил Юхма „Древни чувашки богове и герои”. Прочетох я на един дъх, защото открих ясни и не толкова ясни, но смътно напомнящи за нещо истинско и неоспоримо от логиката ми, имена като:

Тангар - господарят на вселената и на всички богове;

Киреметь - син на Тангар;

Хаяр - богът на войната;

Хель – бог на зимата и студа;

Оста – многорък бог на разума, изкуствата и покровител на занаятчиите,

Велюк – първият човек, когото Тангар научил на земеделие.

Припомних си „Български митове” на Анчо Калоянов, където той пише: „Особено ценно е за нас, че и чувашите имат дуалистични легенди, тъй като те са също наследници на прабългарите. Когато Юмо творил, заповядал на своя по-млад брат Керемет, който плавал по безкрайните води като паток, да се гмурне и да достави земя. Керемет се спуснал, взел земя, но скрил от нея в устата си. Където паднела земя от Юмо, се образували равнини, където паднала земята на Керемет – планини и скали. Керемет бил длъжен да се подчинява, но не искал, затова Юмо го свалил от небето. Юмо създал добрите духове, а Керемет – злите.” В Българските народни легенди, издадени през 1925 г. от ЙОРДАН ИВАНОВ има подобна легенда за сътворението на света от Бог и Сатана.

Освен това митологията на Юхма събуди в мен спомени за детството ми, когато в училище изучавахме гръцка и римска митология. Никога не можах да ги запомня, защото никога не достигнаха до мен. Повече ме впечатли „Златната клонка” на ФРЕЙЗЪР. Обичах приказки и най-вече български - и до днес книгите с приказки заемат значимо място в моята библиотека. Четях ги с жажда и очаквах да открия нещо тайно отвъд тях. След прочитането на книгата на Юхма осъзнах, че съм открила парченце от моя пъзел, което е по-безценно от цялата гръцка, римска и всяка друга митология. Това отново събуди любопитството ми, за да си отговоря на вечния въпрос „Кои сме и откъде идваме?” Дадох си сметка, че ние, българите, нямаме сглобена нашата митология, а само отделни парченца, които някак си се носят в хаоса на цялото ни битие и само понякога ни изваждат от полусънното ни състояние на привидно благоденствие. Разбрах, че се носим в пространството като дърво, на което най-дълбоките корени са се откъснали и лежат дълбоко в земята. Това са онези жилави нишки, които държат един народ здраво върху земята.

Припомних си всичко, което Юнг пише за архетипа, за колективната памет на човечеството и го съпоставих с определението на понятието мит, дадено в учебника по литература за 9 клас. „Митът е най-ранната форма на словесно изкуство. Това е свещено повествование за създаването на божествения и на човешкия свят, за взаимоотношенията между богове и хора, както и за героическите подвизи в името на опазване на космоса. Митът е в истинския смисъл на думата сакрално слово. ...митологията е най-ранната форма на съзнание. Задачата на митологията е да подреди /космизира/ света, да го направи разбираем и логичен в очите на човека от племенната общност. По същество митологията е набор от разкази за светоустройството /сакралното време/, за божествените творци на битието /демиурзи/, за първите хора /първопредци/, за първите герои /културни герои/, които добиват или изнамират блага за колектива /огън, вода, оръдия на труда, културни растения/. Основните средства, чрез които митологията достига до колектива и оформя неговото мислене, са ритуалът и митът. Митът е „словото”, магическият разказ, а ритуалът – действието, чрез което се проиграва митологичният „сюжет”, за да се измоли божественото благоволение и да се прогонят демоничните сили.”

„Митът и ритуалът санкционират родово-племенните отношения, те „уреждат” взаимодействията на колектива с природния и божествения свят.” Това всъщност е най-древният пласт в оформянето на човешкото мислене, основата, върху която се гради както индивидът, така и общността, племето, етносът, нацията.

Митът и фолклорът са отделни етапи в развитието на словестността, възникнали на основата на различно съзнание. Границата между тях е сакралното и магическо звучене на митовете. Когато пада табуто за посветеност на мита, той се превръща в слово на народа. И двете са плод на устното слово. После идва писмеността и идва времето на индивидуалната светогледна система за възприемане, описване и възпроизвеждане на света чрез слово.

Според Юнг безсъзнателното заема по-голяма част от човешката душа /психе/. Той различава два слоя: по-повърхностен – персонален, свързан с личния опит, склад на всякакви психопатологически „комплекси”, и по-дълбок – колективен, който не се развива индивидуално, а е наследяван и може само вторично да стане съзнателен. Дълбоките колективни недра са склад не за комплекси, а за архетипи. Те са феномен, близък до това, което в митологията се нарича „мотив”, а във френската социология „колективни представи” и „категории на въображението”, „първоначални мисли” или „априорни идеи”. Митовете не са прости алегории на физическите събития, а зад тях до известна степен стои „душевният живот на първобитното племе”. Те са своеобразна „азбука„ на колективната фантазия.

Ърл Каунт пише в „Митът като мироглед. Биосоциален синтез”, че представянето на реалността с помощта на символи и процесът на митопоетическа символизация са най-важният аспект за сапиентизацията на човека, за появата на култура от некултурата. Символическата активност на човека може да бъде дори локализирана във висцералната част на мозъка и намиращите се в хипоталамната област особени „времеви” дялове, които интегрират миналото и настоящето, външното и вътрешното обкръжение на централната нервна система. В някои най-нови изследвания центровете на символическата дейност – жестова, образна, музикална – се локализират в дясното полукълбо. Според Каунт мирогледът започва с психоекологията. Той свързва митопоетическото мислене със „символотворяща матрица” и нейните продукти – мит, приказка, ритуал, единни по силата на своето генетическо тъждество.

Къде да открием тази наша символотворяща матрица, как да възстановим спомените си за българската костенурка, върху която се отразява целият космос и дава първоначален ориентир за нашия род?

Спомних си как известният чувашки творец М. Юхма описва начина, по който като ученик пишел своите съчинения. Гледал към слънцето и то му подсказвало какво да реди на белия лист. Тогава се сетих и за Ге-зар, героят от устната и писмената тибетска традиция, чиито подвизи са описани в епична поема и се разпространяват от народни певци. Смятало се, че понякога в тези певци се вселявал някой от героите на епопеята – те изпадат в транс и твърдят, че знаят епопеята, без изобщо да са я учили, по вътрешно вдъхновение. Дали ние можем да събудим в себе си това вдъхновение, да съберем късчетата мъдрост и да сглобим нашата епопея? В нашата история границата между мит и фолклор като че ли е много широка и размита. Някъде много дълбоко в несъзнаваното са потънали сакралните слова на шаманите, заклинателите и родовите старейшини. Те са санкционирали родово-племенните отношения, те са уреждали взаимодействията на общността с природния и божествения свят. По нашите земи има само късчета от тази памет, които откриваме в така наречените могили-гробници, за които плахо се търси аналогия с констелации и ритуали на жреци и посветени. Днес откриваме българските корени някъде в Афганистан, Кавказ, Приволжието и още къде ли не. Може би от там ще дойдат и липсващите елементи на нашето древно съзнание.

Книгата „Древните чувашки богове и герои” на Михаил Юхма е един такъв елемент от нашето древно българско съзнание.