Българската самостоятелна църква в Илирия на архимандрит Кирил Рилски, фототипно издание на оригинала от 1930 г

Биографични бележки за Кирил Рилски

Благодарение съдействието на професора Иван Савич Пальмов от Петербургската духовна академия, получил стипендия за Киевската духовна семинария. След завършването на последната, постъпил в Киевската духовна академия, която завършил през 1895 г. с научна степен „кандидат на богословието”. В хоридяконски чин е бил ръкоположен на 28.05.1884 г. в Рилския манастир от сръбския митрополит Михаил, посетил по това време манастира. А в иеромонашески чин е ръкоположен на 07.01.1890 г.от известния догматист епископ Силвестър, викарий на Киевския митрополит Платон.

През 1895г. е служил като преподавател в Самоковската духовна семинария. През 1896г.е бил председател на българската църковна община в гр. Ксанти. През 1898 – 99 г. е бил преподавател в Цариградската духовна семинария. През 1900 г. става председател на българската църковна община в Гевгели и е там до1908 г. През 1909 г. е назначен за управляващ Одринската епархия. През 1911 е преместен за управляващ Драмската епархия. През юни 1913 г. по нареждане на българското правителство всички българи напуснали Драма, защото тя щяла да бъде под гръцко управление. През 1914 г. е протосингел във Видин при болния Митрополит Кирил. От 1916 г. до октомври 1918 г. управлявал Дебърската епархия. През 1922 г. при избори за Софийски Митрополит получил 26 гласа и е бил втори кандидат за Софийската катедра.

През 1924 г. се прибрал в Рилския манастир и е бил изповедник. От 01.01. 1929 г. до 01.09. 1933 г.е бил игумен на Рилския манастир. През времето на неговото игуменство са били привършени водопровода и канализацията в манастира. Прокарано е електрическо осветление. В село Рила е построена нова сграда за метоха за около 370 000 лева. Край манастира е построен нов ресторант-хотел зо около 2,300,000 лева. Образуван е бил фонд „Рилски манастир”, в който към 01.07.1933 г. имало наличност 33 милиона лева.

Архимандрит Кирил е издал със свои средства две книги:„Кратки спомени из миналия ми живот” /1861–1931 г/, София,1931 г.,172 с. и „Българската самостоятелна църква в Илирия на Балканския полуостров и нейната апостолска древност”, София,1930 г.,100 стр.

Архимандрит Кирил бил благ старец по характер и оставил добри спомени. Мирно починал на 22.10.1946 г. на 85-годишна възраст. Погребан е на манастирското гробище от Доростоло-Червенския митрополит Михаил и В.Търновския митрополит Софроний с игумена и цялото братство.

ПРЕДГОВОР
Преиздаването на книгата на архимандрит Кирил Рилски – „Българската самостоятелна църква в Иллирия на Балканския полуостров и нейната апостолска древност - кратък историко-канонически очерк” не е случаен акт. Това издание идва в контекста на въпросите на деня, които преживява българския народ и историческото обосноваване на техните отговори. То идва и като ретроспекция на темите и идеите занимавали поколения наред интелигентни и умни писатели, изследователи и мислители.

В нашата писмена култура има много непопулярни, а и направо непознати на последните поколения текстове, извори и коментари – от, и за - българската политическа, културна и религиозна история. Гледните точки на техните автори, идеите, тълкуванията често са съвсем различни от официалните научни позиции, осмислящи историческите факти и засягащи съдбата на народа ни. И тези страници съвсем не са малко. Може да се каже, че това е една пълноводна река с много притоци и ръкави. Този текст е един от тях, а с издаването на настоящата книга целим и съдействаме да стане отново активен.

С това издание се цели още и популяризирането на идеята за автохтонния, т. е. балканския произход на българите, както и за тяхното пълноценно участие в историческите събития на Балканския полуостров, преди и след идването на голямата Христова идея.

Историята на българската самостоятелна църква в Иллирия, разказана от архимандрит Кирил Рилски, ни връща към духовната история на човечеството, връща ни и към ранното християнство и българското място в неговата история. Описвайки историята на разпространението на християнската идея в пряка връзка с българското минало, връщайки ни към времената на апостолите Петър и Павел, към първия Климент, към Андрей Първозвани и по-късните претенции на Рим и Цариград, архимандрит Кирил бавно и методично разкрива своята теза с много цитати от „Деяния на апостолите”, „Посланията” на Апостол Павел, „Апокалипсиса” на Йоан Богослов и т.н. Той има и много интересен поглед към символиката и метафориката на Библията и произтичащите от скритите там идеи и логика.

Единственото до сега издание на този текст е от 1930 година, а мотивацията за написването му, безспорно са проблемите на възстановената Българска църква, под името Екзархия, след 1870 година. Дълбокото познаване на проблематиката, вещото боравене с историческите данни и каноническите аспекти, правят разказа на архимандрит Кирил компетентен и убедителен. Големият акцент е апостолското начало на Българската църква в Иллирия или Втора Македония, и неслучайното й признаване за самостоятелна архиепископия с двете новели на Юстиниян Велики от 535 и 545 година, след Р.Хр. и произтичащите от там достойнство и права. Тази тема и тази теза не са били чужди на българските възрожденци, истинските поборници за възстановяването на Българската църква, като Екзархия през 1870 година, затова тази книга представлява едно логично продължение и на тяхната дейност, и на техните писания.

Не разполагаме с много документи от първите християнски времена, а и тези с които работим обичайно, са късни преписи, обвеяни със съмнения и въпросителни. Изключителнен интерес е предизвиквала винаги, темата за Първа Юстинияна, идваща до нас с историята на шести век. Къде точно е била Юстинияна Прима и до сега е нерешен въпрос, къде е Тавризия или Ведерияна, родните места на Юстиниян и Юстин също. Първите хипотези в новата история са на големия английски археолог Артър Джон Еванс и на австрийският изследовател на античността Вилхелм Томашек и става дума за Скупи, при днешно Скопие, или едно другото място малко по на север на река Ябланица, на седем километра от селото Лебане и на 30 километра от днешния град Лесковац. Това са археологическите разкопки, наречени Царичин град. Мястото е било разкопано от сръбския археолог Никола Петкович през 1912 година и неговите публикации, за откритата при разкопките голяма базилика, възбудили интересите. След това, при последвалите нови разкопки, там се откриват основите и на още шест църковни постройки. С това, църквите в един общо взето малък периметър стават седем, а това безспорно засилва убеждението в сакралната стойност на мястото. Засилва се интересът и на археолозите, защото в по-късните разкопките там участват и италиански и френски специалисти. Знаем от Прокопий, че Архиепископията Юстинияна Прима е разположена в несъществуващ град, т.е. някъде на ново място, извън градовете. И това дава още малко енергия на хипотезата Царичин град, защото там никога не е имало град. Може да има и други идеи, и има, защото някои смятат, че древна Пауталия, днешен Кюстендил, също може да претендира за Юстинията Прима с впечатлявящите антични археологически останки в неговия квартал Колуша. Оценявайки фактите, хипотезите и претенциите, при всички случаи Юстинияна Прима трябва да я търсим между Сердика, Наисус, Скупи, Лихнида и Пауталия. Значи между София, Ниш, Скопие, Охрид и Кюстендил.

По времето когато архимандрит Кирил работи над текста, темата за Юстинияна прима, надстроена, както е модерно да се казва, или видоизменена в темата за Охридската архиепископия е разработвана и от други автори. Писали са Йордан Иванов , В.Златарски, Д. Цухлев, и много други. Много интересна би била, например, една съпоставка между текстовете и позициите на Иван Снегаров и Кирил Рилски. Единият, Снегаров, влага цялата си академична квалификация, методика и амбиция, а другият, Кирил Рилски, между впрочем със същата академична подготовка, една визия различаваща се, но и допълваща парадигмата на светската и църковната наука. Погледът на архимандрит Кирил надскача буквалността на изворите, авторитета на източниците и авторите им. Той вярва в истинността на тезата си, в познанията си, но и в интуицията си, като истински кръвен наследник на античните жители на Балканите. И като достоен наследник и на първохристиянската история, етика и морал.

Иван Снегаров е роден в Охрид, за него темата е научно и емоционално предизвикателство. Той започва да работи по тази идея още докато учи в Киев, повлиян е от Х.Гелцер, А.Ф.Хилфердинг, М.Дринов и особено от Е.Голубински, които изрично разграничават античната от средновековната катедра. В моментите, обаче, когато идеята за давността и приемствеността, а оттам и мястото и достойнството на Охридската архиепископия пробиват в изворите и откритите документи, Снегаров ги отбелязва коректно и точно. Цитира например, „Виенския препис” на Скилица, направен въз основа на препис датиран от 1118 г. В приписката там се казва, че „…император Василий II е утвърдил наново и българското епископство за автокефално, както то било при стареца Романа Лакапина, след като се удостоверил от установленията на Императора Юстинияна, че то е Първа Юстинияна, отбелязана от него като негова родина, която имала тогава за епископ Кастелиона…”

По въпроса за събития, показващи различното отношение към Юстинияна Прима, различното й място и статукво в историята на християнските църкви, има още много и интересна фактология. На Цариградските църковни събори, например, в 1143 и 1156 години, Охридският архиепископ Йоан и после през 1170 година, архиепископ Константин не са били поставени да седят сред йерарсите, а сред князете и патриарха. Това показва техният ранг и тяхното достойнство. В документите от съборите те са представени, като съосъждащи, а не съзаседаващи. През 1156 година Йоан Комнин, като архиепископ, изнесъл идеята за тъждественост между Охридската архиепископия и Първа Юстинияна в ущърб на Кипърския архиепископ, който протестирал, но без успех. Така вървейки през фактите в изследване на темата, Иван Снегаров, е отбелязал стриктно и обстоятелствата в подкрепа на идеята за приемственост между Охридската архиепископия и Първа Юстинияна.

В историята на средновековната българската църква има някои събития станали акценти като историографски интерес.Тяхното обяснение, тяхните тълкувания не винаги са еднопосочни. Много коментирани са например отговорите на папа Николай на въпросите на цар Борис I. Ето как Кирил Рилски гледа на тази тема – „Местният църковен клир на древната апостолска иллирийска църква се е застъпил и не е позволявал за да бъдат изхвърлени из църковната практика на иллирийската църква местните свещени обичаи и обряди…” Това е коренно различна гледна точка от познатите ни интерпретации, към така нареченото „скитско заблуждение”, или „езически” и „старобългарски” нрави и обичаи.

При излизането на този труд на Кирил Рилски, друг един забележителен български автор вече е публикувал своята позиция и своята теза по отношение на българското ранно християнство. Това е докторът на Хумболдовия университет в Берлин Ганчо Ценов. От написаното в този труд от Кирил Рилски не личи да е ползвал трудовете на Ганчо Ценов, като инспирация и информация, но от друга негова книга разбираме, че някои от ранните публикации на Ценов, архимандрит Кирил е познавал. Интересното и важното е ,че има синхронно мислене по темата, че подготовката им в различни държави и факултети, работата с различни методики, може да доведе до едни и същи изводи. И само като допълнение, след споменаването на трудовете на д-р Ганчо Ценов един цитат от неговата студия „Народността на старите македонци” – „Със своята архиепископия Юстиниян отдели духовно илирийските мизи, или българи, от гърците. Затова тая архиепископия се нарече от гръцките църковни писатели българска архиепископия. За щастие на науката и правдата, тези обстоятелства са потвърдени и от Цариградския вселенски събор от 869/870 година. Ще споменем само, че още в 860 година, или десет години преди Събора, папа Николай писа писмо до българския цар Михаил да се повърне старият обичай на апостолския престол, в Стария и Новия Епир, т.е. в двата Епира в Илирикум, Македония, Тесалия, Брегова Дакия, Средиземна Дакия, Мизия /горна/, Дардания, Превала, гдето той е ръкополагал до времето на папа Хормизия, или до създаването на Архиепископията Първа Юстинияна. Рим /Ватикана/ е претендирал, прочее, за супрематията тъкмо над ония провинции, които българите освободиха по времето на Юстинияна от гръцка супрематия и за които бе създадена архиепископията Първа Юстинияна.” Цитати именно от този труд на д-р Ганчо Ценов, привежда Кирил Рилски в „Кратки спомени от миналия ми живот” Тук ще допълня изложението с още един цитат - от Патриарх Фотий, така както го е фиксирал архимандрит Кирил – „Знаменития цариградски патриарх Фотий в своя Номоканон под тълкуването на 131 Юстиниянова новела, в която се излагат привилегиите на Блаженейшите архиепископи и глави на поместните самостоятелни църкви прави от долу, за своите съвременници следующата забележка: Разбирай от настоящата Юстинияновска новела привилегиите на архиепископа на България, защото той е архиепископ на Първа Юстинияния, отечеството на императора Юстинияна. България заради това се нарича Юстинияния, защото император Юстниян е присъединил тази страна под властта на римляните.”

Както виждате темата на Кирил Рилски не е нова, а и гласът му не е глас в пустиня, но заслугата му с този негов труд е голяма, защото той поставя въпросите, не само историографски, но и църковноканонически. Обяснява подробно за отношенията между християните на Балканите и Римската курия преди признаването на правата на Първа Юстинияна. За мнозина е ясно, че църковна общност не се създава за ден-два и че въпросът, който е стоял пред Юстиниян Велики, е бил за признаването на Българската църква, за легитимирането й, а не за нейното изграждане. Т.е. въпросът е бил за възстановяването на правата на тази най-ранна църква в Европа. Въпросът е бил за признаване на обряда й, на литургията й, на суверенитета й. И сигурно така е редно, този който кодифицира римското право Юстиниян, да легитимира и Църквата на своите деди. Това е бил негов и държавнически и синовен дълг.

Интересен момент от текста на Кирил Рилски, е употребата на термина ославянчване. Тук се налага едно уточняване. Трябва да кажем, че определението славяни в модерната му интерпретация е популярно като етническо, но всъщност е възникнало като политическо. То е въведено от Павел Йозеф Шафарик, като контрапункт на немското културно влияние по средното течение на Дунав. После е възприето и от Русия и влиза в нейната имперска политическа доктрина. И после … знаем, четем, слушаме. Обикновено, когато стане дума за „славяни”, даже и в науката, се приравнявана със „словени” от изворите и така се игнорира различната история и семантика на термините. Славяни също има древен произход обаче. Вероятно някога, преди много години, това е било сакрално понятие, със значение - славослови,славя със Словото, славя чрез Словото,или славя Словото, славя Бога. Г.С.Раковски казва, че пеяне и славяне и пея и славя е едно и също. Това сигурно е така, защото тракийските пеяни с песнопения са славили Бога, и защото те въобще много са обичали да пеят и по този начин са откривали и душевото си настроение. Това го потвърждава с наблюденията си и обясненията си и уникалният събирач на български фолклор и откривател на „Веда Словесна” Стефан Веркович.

Оригиналното заглавие на Стефан Веркович и на неговия първи том с уникалните български народни песни от „предисторично и предхристиянско доба”, е „Веда Словесна” и това е още един повод да говорим успоредно и за двата термина Словени и Славяни. Трудните дефиниции идват от това, че през многото векове на употреба, семантични изменения са търпели всичките активни глоси, които ние днес продължаваме да употребяваме. Но да започнем от Словени. Слово и производното Словени, излизат от основната линия - Слово – Бог-Слово – Христос. Защото Словени са хората понесли идеята и тежестта на Словото – божията промисъл, космичното послание, сублимирани в богочовека Христос. Това са първите повярвали или знаещи, открили силата на идеята, възприели я, и изразили готовност да й служат, а и смелост да се жертват за нея.

Тези важни за цивилизацията същностни неща търпят промяна в културния формат на европейското късно средновековие. Идеите се преформатират, видоизменят. След разделянето на науките на материални и езотерични и ненапразните предупреждения на мъдреци като Парацелз, интегралните термини започват да се изпълват с ново диференцирано съдържание. Известно ни е, че улисаният в личните си проблеми съвременник трудно влиза в тази вода, но ако иска да разбере кой и как и защо го е докарал до „съвременната криза”- кризата на незнанието, или кризата на манипулациите и заблужденията, трябва да се поразмисли.

Българската историческа тематика на изданието,изисква коментирането поне на още два термина, употребявани от съвременната наука и публицистика, най-често като етнически определения, свързани с нашата история. Това са термините прабългари и траки. Кирил Рилски не употребява определението прабългари, което между впрочем не фигурира в нито един изворов източник, той пише за илирийските българи, които живеят в Стара Македония, и по този начин дава изключително точна характеристика. Защото модерното определение прабългари е некоректен историографски термин, той отделя генетично, кръвно и съдбовно съвременните българи от техните прадеди, отделя ги като несродни общности и народи. Освен това трябва да се знае, че терминът българи при някои древни автори и някои културни периоди е употребяван като религиозно индикиращ, с него са определяни хора от една религиозна общност, изповядващи българската вяра, т.е. този термин при определени обстоятелства и автори е и религионим.

Терминът траки пък е регионим, защото тракия е земята, както мизия, иллирия, тракия, македония и т.н Определението трябва да бъде – тракийци, респективно – мизийци, иллирийци, македонци. Те не са конкретно родови или етнически. Семантиката им е свързана с вектора на сакралността – Бог – човек, човек – земя. И нейното овладяване /на земята - територията, мястото/, и нейното освещаване. Човекът е поставен в тази проектирана зависимост, за да уважава, обича и слави земята майка, защото тя го търпи и храни. Затова, когато живее на конкретното място на земята, той с гордост приема - и името, и задължението.

По видима и обяснима с неговото време логика Кирил Рилски употребява термина ославянчване, като резултат от смесване на илирийските българи с придошли оттатък Дунав в по-късни времена „славяни”. Само че и тук има много нерешени въпросителни, нали уж в Керамисийското поле / Битолското поле / дойдоха прабългарите на Кубер, нали през 5 - 6 век тези земи ги нападаха хуни, готи, авари, но и славяни, и други варвари… И тези термини, определения, наименования, искат своето изясняване, с оглед правилното обясняване на историческите събитията и уточняването на героите в тях.

Така стигаме отново до преселението на народите, кои са те, от къде накъде са се движили ? Защо са се движили ? Има достатъчно писмени основания да смятаме, че голяма част от „движещите се” племена - това са балкански и малоазийски сродници, големи родови общности, пресичали Дунав по политически, икономически или верски съображения, първо бягайки на север, после връщайки се на юг. Г.С.Раковски пише за движение на кимерийски племена около брега на Черно море още 7 век пр.Хр. Тогава от северните брегове на Черно море, към Балканите и Мала Азия. Димитър Хоматиян пише за това явление, наблюдавано и описано с по-късна дата от историята и в обратна посока, от Олимп при Пруса в Мала Азия на север през Дунав, по времето на Александър Велики. Нещо повече, фактите показват, че едни и същи княжески родове и династии, са управлявали земите на юг и на север от Дунав. Когато, разбира се, са имали достатъчно силен повод, или когато след установяването на Римската империя на Балканите, тя е била в слаби години, някои от родовете или племената, или етносите, както още ги наричат в литературата, са се връщали по „бащините” си земи. По времето на Галиен,например скитите нахлули в Тракия, Македония, Ахая и пр.- и след това преминали и в Азия, нахлули и в Кападокия. След това се върнали в Мизия. В житието на Димитър Солунски, където се описват действията на българския княз Кувер се казва, че след като изпъдили абарите от Дакия към северозапад, хуногундурите или българите,минали на юг от Дунав да прогонят и гърците от бащините си градове. И така е било векове наред, избягалите от римската власт, периодично са се връщали към бащините си градове. В много от случаите и трайно.

Граф Александър Чертков е изследвал движението на тракийските племена пресичайки Дунав в двете посоки и е публикувал изследванията още преди век и половина, а Чавдар Бонев разви идеите и доказателствата си, в „Праславянските племена” с днешна дата. По тази тема неотдавна писаха още Асен Чилингиров и Петър Георгиев. Има достатъчно археологически находки, които подкрепят тезата. Така че, така наречените от Кирил Рилски камски българи, т.е. дошли от коритото на река Кама, може би ще се окажат Днестърски или Бугски. А може би панонски и придунавски, както мисли д-р Ганчо Ценов. И още, ще видим, че са знаели къде отиват и защо. На това място ще добявя откъс от другата книта на Кирил Рилски, за която вече стана дума „Кратки спомени…” като допълнение към изясняване на тезата – „…Една част от Илирийските древни българи, във време на преселение на народите, са напуснали бащините си огнища на Балканския полуостров и са се преселили във вътрешността на Русия ,където основали Българското Камско царство.” Така се изяснява и неговата идея по отношение на произхода на „новодошлите” камски българи на Балкните в по-късно време, а и какво разбира той под преселение на народите.

Коментарът и един съвременен поглед върху идеите на архимандрит Кирил е наложителен с оглед развитието на културния процес, натрупаните нови данни, археологически открития, публикации и интерпретации. Много важно е например да се отбележи откритието и публикацията на Драгомир Петров в -”Превъплъщенията на вълка пазител” - уточняваща идентичността на първосветителя на българската църква Климент и Папа Климент Римски. Базирайки се на сведение на Петър Богдан, католически епископ, ползващ архивите на Ватикана, Драгомир Петров уточнява, че същият този епископ Климент, преди да стане папа е бил епископ на град Сердика, или Сардика, както е в половината от запазените документи. Това откритие сега доразвива идеята на Кирил Рилски за изясняване на личността на първия Климент, който трябва да бъде идентифициран най-после. Тук трябва да кажем и нещо друго, че Сердика /Сардика/ все по-убедително днес, в историографските интерпретации, заема своето място, като важен християнски център от времето на апостолите и първите техни последователи.

Съвременните археологически разкопки, на една малка част от вътрешния град на антична Сердика, разкриха, до сега само, основите на седем раннохристиянски църкви. Датирани са от периода четвърти век, с което хипотезите за християнската значимост на Сердика придобиват плът и кръв. Друг е въпросът дали града се намира в Илирия, Средизимна Дакия или Западна Тракия, защото това е въпрос на административното деление в различните периоди на Империята и авторовата интерпретация от страна на летописците, а после и изследователите. Та, ставаше дума за Климент. След Петър /камъка/, Лин и Анаклет , все легендарни предстоятели на Римския престол, Климент става четвърти Римски папа, а през 94 година Император Траян го заточва в Херсон, на Кримския полуостров. С откритите данни от Драгомир Петров, името на Климент придобива още по-голяма тежест в историята на българската църква и на християнството като цяло. Има две послания запазени от него, а те излезнаха и на български език наскоро. Тези текстове и значимостта на неговата личност, трябва да получат по-голяма обществена популярност, за да се открои гигантския му исторически профил.

В историята на Християнството се спори и до сега коя е първата църква, но сега при така поставената тема, си мисля, че ако приемем църквата на Яков в Йерусалим за първа, то тази в Македония на българските славяни, или илирийци е втората. Нейният авторитет е бил толкова голям и нейните отношения с Рим толкова стари, че след 1054 година, когато църквите се разделят, Предстоятелите на Първа Юстинияна, Охридските патриарси са владяли църковно два и половина и повече милиона гърци и албанци в южна Италия. Запазени са от времето на архиепископ Паисий,това е още по-късно, три грамоти от 9 юни 1566 година, адресирани до неговия наместник в южна Италия митрополит Тимотей. Това означава, че Юстинияна Прима от 1054 година до това време 1566 година, е имала диоцези и в Южна Италия, владяла е и тамошните земи и паство. Тези малко известни факти са описани от проф.И.С.Пальмов и публикувани през 1894 година. Същият, който съдейства на Кирил Рилски да замине да учи в Киев.

Една много интересна нова връзка искам да направя тук. Наскоро беше публикувано едно чудесно изследване върху известния Тиквешки сборник, който се датира от откривателя му акад.Начо Начев, като препис от 17 век, но от по-стар прототип. В коментарите по текстовете Лилия Илиева по повод на един от сюжетите в сборника, специално отбелязва, че Първата печатна история за Пепеляшка в Европа е от 1634 година, в книгата на неаполитанеца Джанбатиста Базиле „История на историите”. Там образът на героинята има поразителни прилики с образа на императрица Теофана от новелата, представена в Тиквешкия сборник. Не искам да пропусна и обстоятелството, че във византийската литература не е запазено произведение с мотива за Пепеляшка. Така в тази ситуация се натъкваме на няколко интересни неща. Първо - съществуването на сюжет в български апокриф, който няма аналог във византийската литература, второ - проследяване на появата му с много близко съдържание, в южна Италия, през 1634 година. Този сюжет го познаваме от Херодот, има го после и при Страбон, и оттам даже знаем името на принцеса Родопис, но през средновековието се появява само на български. Трето - паметта на Тиквешкия сборник явно вади информация и кодировки от по-стари културни пластове, и то през нашата култура и език.. И четвърто - специалното отбелязване от Кирил Рилски на италийските диоцези на Охридската архиепископия, ни кара да не отдалечаваме много, и да не разделяме Балканите и Апенините в историческите процеси на Старите времена. Връзките и общуването между тях, и търговско, и културно, и църковно, явно е било интензивно. Така че, публикацията на Джанфранко Базиле, само ни напомня за това.

История, философия или обикновена фактология е апостолическото християнство, свързано от архимандрит Кирил с живота на илирийските българи, деянията на апостолите и мисията им. От историческа и съвременна гледна точка в Иллирия, Македония или Тракия са се развивали събитията? Къде е Македония, какви хора са живели там ? Македонската императорска династия, управлявала Източната римска империя, например е от Одрин. На известната каменна стела от Скаптопара / сега до Благоевград / два пъти е изписано името Тракия. При навлизането на римските легиони на Балканите през Втори век пр.Хр. днешния Епир е бил провинция Македония. Сега приемаме авторовите определения и авторовата логика, съобразени с данните от първи век. За историята това е времето на апостолите Петър и Павел, но и апостолите Андрей Първозвани, Амплий от Одесос, Карп от Верея, Ерм от Филипополис, Климент от Сердика, за който стана вече дума, Андроник от Сирмиум и т.н. Споменатите градове са им катедрите.

Началото на християнското благовестие на Балканите, обикновено се свързва с апостол Павел и апостол Андрей, цитират се и други от останалите до нас текстове, например посланието на апостол Павел към Тит, който пребивавал цяла зима, по това време в Никополис, днес останките на Никополис ад Нестум, до Гоце Делчев, и това е било около 65 година най- вероятно. В Послание до колосяните /3:11/ Апостолът пише –„…тук няма грък, юдеец, скит, слуга, свободен, а само единствен Христос”, т.е. че в околните области до Солун всички народности са равни в Христос, включително скитите. Скитите са скитащите траки, или живеещите народности на север от Стара планина, или по-късно споменаваните българи. Назоваването от хронистите в античността народите с различни имена е обичайно явление, специално изследвано от д-р Ганчо Ценов, а и от други историографи. Конюнктурни, политически и какви ли не още причини са налагали това. Но така или иначе апостол Павел е главният герой в събитията, описани и от евенгелист Лука, а той пише и за основаните от Павел църкви в Амфиполис, Солун, Бер и др, защото знае, по тези места и той е проповядвал. Важното е, че Християнството излизаше от принципа, че хората имат едно начало, поради което би трябвало да се считат за братя. Пред Бога всички са равни помежду си. Тези проповеднически идеи на Павел са трудно приети от гърците, които ревниво защитават свои административни позиции, затова назидателно, Апостол Павел ги слага първи в цитираното обръщение. И това показва, че църковните препирни между българите и гърците започнали още от първите дни на християнството, защото спомнете си във видението в Троя, на азиатския бряг на Дарданелите, един македонец стоял пред него и го поканил да дойде в Македония, не е един грък. В по-късните векове тази борба приема различни форми, като борбата между Арий и Атанасий на Първия Вселенски събор, та чак до понижаването на Охридската архиепископия в ранг, след неистовите усилия на патриарх Самуил през 1767 година. И Кирил Рилски специално отбелязва тази историческа несправедливост. Мисля, че тук трябва да отбележим, че поканилите Апостола са били готови да приемат и Христа, защото той под различни имена в предишните епохи, е герой на тяхната култова култура.

Вече споменах много имена на христови ученици, само че имаме и още данни, данни за присъствието по нашите земи на всичките седемдесет ученици христови. Това са изследвали, например историците на Ранната църква Марсел Симон и Андре Беноа. Как можем да направим паралел с домашните извори. В мартирологиите на светците и мъчениците в нашия църковен календар, можем да намерим доказателство за това, защото там наброяваме 218 дни за помени на мъченици от първите векове, като някои от дните отбелязват по 70 или 135 имена на светци и мъченици. Нещо повече, други изследователи на ранната църква като Грегоар и Френд, по обобщени данни, посочват загинали при гоненията на хрисияните около 2500 души на Балканите и около 500 в западната част на империята. Това красноречиво говори за разпространението и за многочислеността на християнските общности по нашите земи.

В разкриване на тезата си, за мястото и ролята на илирийските българи в християнското начало, Кирил Рилски често цитира Апостол Павел. Ето един от интересните цитати - „Със силата на знамения и чудеса, със силата на Духа Божий, така щото от Йса Орфей и Аполон… Йерусалим и наоколо, даже до Иллирик… С лира изпълних проповедта на Христовото евангелие…”. Сега, в този коментар, ми се иска да добавя и още думи от Апостол Павел - „…защото благоволиха Македония и Ахая да сторят някоя помощ на бедните между светиите в Йерусалим…”

Но тези топоси, тези места, и специално Иллирия, по кодировката на архимандрит Кирил, посредством неговото четене на символиката на Библията, за него е древната Филаделфийската църква. За нея в „Откровението” на Йоан Богослов се казва - „Ето ида скоро, дръж това което имаш, да ти не земе никой венецът”. И в това пророчество, предупреждение за запазване на венецът, той вижда предупреждение към иллирийския първо-юстинияновски епископ. В този анализ, към който мога да добавя и споменаването на Балканите в „Откровението” на св.Йоан, и обръщението към Сардийската църква и твърдението, че „…имаше малко имена и в Сардис, които не са осквернили дрехите си и ще ходят с мене в бели дрехи, защото са достойни…” С висока степен на убеденост трябва да кажем, че Сардис това е Сардика или Сердика на Климент и той сигурно е достоен, а белите дрехи са феномен, който проговаря през вековете, като знак на хората, които носят и проповядват чистота на вярата. На отговорите, че става дума не за Сердика или Сардика на Балканите, както е известна от повечето документи, а Сарди в Лидия, Мала Азия, можем да отбележим, че по време на пътуванията на Апостол Павел, след 50-та година сл.Хр., Сарди вече е сринат от земетресението през 17 година сл.Хр. и е много трудно в същото време, да бъде активен жизнен и култов център.

Всеки нов прочит на горните цитати, възбужда много и много въпросителни. ИЛ е името на Бога, а и така известното от древността като „Името от Делфи”, отбелязвано в цялата предхристиянска литература, ЛИРА е атрибут и на Орфей и на Аполон. Лира, от гледна точка на астрономията и от гледна точка на астрологията също е интересна, това е съзвездието с което Земята кореспондира, или обменя енергия, във важни аспекти и в определени периоди. Лира отбелязва средата на 26 000 годишния прецесионен цикъл на движение на Земята, ако започваме редуването в цикъла от съзвездието риби, както се прави обичайно, по така наречения зодиакален кръг. Е, тогава сигурно и ИЛЛИРИЯ е значимо име от звездния цикъл и отражението му в земния календар. Каква е проекцията на Балканите в тази връзка – историческа, географска, астрономична, астрологична, ментална, можем да помислим, но не и да пренебрегваме. Библията не е обикновен текст и трябва да се чете на няколко нива. И този текст още веднъж ни кара да се замислим върху това.

Още нещо трябва да отбележа и за споменатата от Кирил Рилски Филаделфия. Когато се описва историята на българската ерес или богомилството, между шестнайсетте богомилски църкви, споменати от ранните изследователи, например Беноа, в Историята си от 1691 година, между Атлантическия океан и Черно море се споменава и Филаделфийската църква в Мала Азия. Дали това е ключа към образната схема на Кирил Рилски или е идейно продължение на църквата, за която той говори, не мога да отговоря днес. Филаделфия има и в Юдея или Самария. Впрочем тогава по онези библейски места има и град Скитополис, има и Кесария Филипи, а има и град Пела. Това са доста съвпадения, които не можем да приемем само като идейни релации прескачащи планините и годините, има със сигурност и друг вид приемственост, влияние, кореспонденция, които по някакъв начин са свързани и с първохристиянската древност. А може би, като добавим и другите релации между Балканите и Близкия изток, бриги – фриги, или река Палестин и област Палестина, може да проговорят по-силно и други връзки, връзки между църковните общности ? В края на краищата тези отношения, ако са и племенни или родови връзки, са и връзка с отделните практики на ритуалистиката и календара в тогавашните религиозни общности. Освен това сематично тълкувайки Фили и Делфи по отделно и заедно, това може да значи обичащите, или почитателите на Прорицалището в Делфи, което не е в Мала Азия, а на Балканите.

Всичко това иде да ни подскаже, че написаното от Кирил Рилски заслужават по-особено внимание, прочит и анализ. Изглежда, че нищо в него не е случайно. В Български библейски речник /1884, Цариград/ срещу Филаделфия пише – Лидийски град в Мала Азия, седалище на една от седемте азиатски църкви, високо хвалена от Христа за верността й /Отк.3.7-13/. Филаделфия носи името си от основателя й Аттал Филаделф, Пергамски цар. Лежала между реката Ерм и гората Тмол, 28 мили югоизточно от Сардис и често страдала от земетресения…” Без да натрапвам съмненията си, но реки Ерма на Балкните има две, едната не е далече от Сардис/ възможно Сардика/. Кирил Рилски цитира същото място от „Откровението” /3. 7-13/, дадено от Бог чрез ангела си на своя раб Йоан, в подкрепа на тезата си за Филаделфийската църква. Но в информацията от Речника, има още няколко интересни за отбелязване елемента. Аттал, например напомня за Атила, хунския предводител, Пергам, като семантика идва от Перке, т.е. Тракия, защото Перке е едно от имената на Тракия, според Стефан Византийски например, и т.н. През 1884 година, когато е съставен речникът това е град с 12 000 жители, между които и 1000 гърци християни, имало пет църкви и шест джамии, но местните вярват ,че едната църква е тази до която Йоан писа послание. Кирил Рилски със сигурност е проучил какво представлява градецът по това време, а със сигурност е познавал и речника. Може да е разполагал и с други данни, които ние днес не знаем. И уверено идентифицира Иллирийската църква с Филаделфийската.

Мисълта на автора ни води и към едни почти непознати светове, разкриващи се чрез мистичните внушения на библейските текстове. „Жената облечена в слънцето, с венец от дванадесет звезди, червеният змей със седем глави, десет рога и седем корони, а жената беше непразна…” И този текст е от „Откровението” на Св.Йоан. Архимандрит Кирил вижда в този откъс иносказание за дванадесетте апостоли, а на мен ми напомня български фолклорни мотиви. Жената облечена в слънцето може да бъде и „слънчова невеста”, например. Появата на змея също е иносказателна, този универсален хтоничен символ, затварящ цикли, обясняващ приоритети, напомнящ Кундалини и т.н. Тук виждаме и раждащата мадона - „замъчи се божа майка”, откриваме и цялата знакова и символична тежест на звездните седмици, десетки и дванадесетици, и това можем да кажем вече е една кабалистична или най-малкото особена менталногеографска характеристика. Кирил Рилски ни запознава и със още от символите, допълващи в случая канона, които му помагат за извеждане на тезата. Тук си позволявам още веднъж да напомня и за други паралели, обвързващи библейските и българските територии. Йозеф Визнер, Диана Гергова, Дафина Ленци писаха за реката Палестин, а това е долното течение на реката Струма, оттам палестини, пелести, филистимци, и т.н., една вече много позната библейска география и етнонимия. Тази информация по много особен начин ни връща към тези раннохристиянски времена. Кара ни да се чувстваме възбудени и съпричастни, и да си задаваме още и още въпроси.

Запознавайки се с изследването на Архимандрит Кирил Рилски, проследявайки биографията му и идеите които е защитавал, достойния път който е извървял на земята, незбежно изниква и въпросът - къде са съвременните христови пастири, църковните епископи на православната българска църква, дали се чувстват като приемници на светите апостоли, на които е дадена власт да връзват и да развързват, на земята и на небето. Словата им и делата им достойни ли са в защита на христовата жертва и евангелското откровение? Мислят ли за връзката на човека с небето, помагат ли му да бъде колкото земен, толкова и небесен ?