Българският банков сектор и финансовата криза
Изтегляне 235.22 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Изходните условия
- Конструкцията на реформите
- Създаване и консолидацията държавните банки
- Поява и функциониране на частните банки
- Лоши кредити
- Банкови кризи и “спасяване” на банките
- Фискална цена на банковите кризи
Българският банков сектор и финансовата кризаАсенка Христова, Георги Ангелов Стопанското развитие на България от последните четиринадесет години до голяма степен беше предопределено от развитието и състоянието на банковия сектор. Начинът, по който бяха формирани банките, моделите на тяхното функциониране, управление и надзор, оказаха съществено влияние за възникването на една от най-сериозните финансови кризи в най-новата световна история. Тук ще се опитаме да опишем основните елементи на финансовата либерализация, факторите и обстоятелствата, които определиха посоката и тенденциите в развитието на българската банкова система и в крайна сметка доведоха до краха на близо една трета от сектора. Изходните условияПреди 1989 г. както във всички останали области на стопански живот, така и в банковото дело съществуваше държавен монопол. Банковата система беше едностепенна, или с други думи имаше една основна банка - Българска народна банка с нейната клонова мрежа - която изпълняваше функции както на централна, така и на търговска банка (въпреки че на практика БНБ беше по-скоро контролен орган, отколкото стопански субект). До 1981 г. освен БНБ функционираха още две други банки - Държавната спестовна каса и Българската външнотърговска банка (сегашната Булбанк). По-старата от тях - БВТБ - беше учредена през 1964 г. и оперираше като агент, обслужващ външнотърговските разплащания. ДСК от своя страна беше създадена през 1967 г. като “влогово-кредитен институт, който има за основна задача да поощрява и развива спестовността, да организира влогонабирането и кредитирането на населението”1. Близо четиридесетгодишната история на двете банки и тяхната монополна позиция през по-голямата част от този период в обслужването на населението и международните финанси все още предопределят до голяма степен доминиращото им положение на банковия пазар както от гледна точка на активи (в случая с Булбанк), така и от гледна точка на клиентската база (в случая с ДСК). С появата на правни основания и на реални възможности за развитие на предприемачество бяха предприети и първите реформи в устройството на банковия сектор. През 1981 г. съществуващото от 60-те години статукво беше нарушено с появата на нов субект - Минералбанк. Дейността на тази банка беше ориентирана към финансирането на появяващите с подкрепата на тогавашното правителство малки и средни държавни фирми. През 1989 г. бяха създадени още седем нови банки, които да кредитират предприятията в отделните браншове.2 Тези банки бяха относително тясно специализирани и дейността им се ограничаваше до финансиране на определените им от държавата предприятия в определени отрасли. В много от случаите съответните предприятия притежаваха дялове в акционерния капитал на обслужващите ги банки. За разлика от другите страни от Централна и Източна Европа, преходът в България започна при пълна липса на частно участие в структурата на банковата система. Към края на 80-те години няма и присъствие на чуждестранни банки на българския банков пазар. В онзи период кредитирането се извършваше по планов принцип, банките нямаха право да отказват предоставяне на банкови услуги, ако те са съобразени с плана, лихвените проценти се определяха административно от Министерския съвет, а БНБ служеше като преразпределител на набраните от ДСК спестявания на населението и по този начин формираше кредитния ресурс на държавните банки. Конструкцията на реформитеИстинските реформи в българския банков сектор стартираха през 1989 г., когато наследената от социализма централизирана банкова система беше заменена с двустепенна, състояща се от централна банка и 59 търговски банки, повечето от които създадени чрез трансформиране на бившите клонове на БНБ. Към края на 1990 г. общият брой на опериращите в страната банки достигна 70. Първоначално новосъздадените банки функционираха на базата на Правилника за банките, приет в средата на 1989 г. Този правилник уреждаше правния регламент както на централното, така и на търговското банкиране. Две години по-късно тяхната уредба беше разделена. През 1991 г. беше приет Законът за БНБ, който послужи като основа за създаването на формално независима централна банка. Формално, защото в практиката през целия период до 1997 г. тази независимост беше фактически нарушавана чрез оказване на законов натиск (посредством Закона за държавния бюджет) върху БНБ да отпуска кредити на правителството. Една година по-късно беше приет и Законът за банките и кредитното дело, с което на практика се постави основата за изграждане на модерна банкова система. Изграждането на нормативната база за развитие на банкова дейност протече в условията на мащабна финансова либерализация. Както вече писахме, първите стъпки в тази насока се изразяваха във формалното оттегляне на държавата от административното определяне на лихвените проценти по депозитите и кредитите (въпреки че в рамките на продължителен период от време определяният от централната банка основен лихвен процент беше базата, върху която банките формираха лихвената си политика), освобождаване на цените, замяна на фиксирания с плаващ валутен курс, либерализация на външната търговия, премахване на държавния монопол върху търговията с чужда валута. Постепенно се премахват и кредитните тавани и други непазарни мерки за “борба” с инфлацията, които не постигат никакъв значим резултат. Наред с това нормативната база беше допълнена с нов закон за счетоводството (1991 г), търговски закон (1991), поредица закони за чуждестранните инвестиции (първият от тях приет през 1991 г.) и т.н. Създаване и консолидацията държавните банкиКакто вече отбелязахме, повечето държавни банки възникнаха от регионалните клонове на БНБ. Голямата част от тях попадаха в категорията на малките и средни банки. Наред с това в страната оперираха няколко големи държавни банки, които държаха основната част (около две трети) от активите в банковата система и бяха специализирани в обслужването на големите индустриални сектори и населението. В тази категория попадаха БВТБ (или Булбанк), Минералбанк, Балканбанк, Стопанска банка, ТБ “Биохим”, ТБ “Електроника”, Транспортна банка, Стройбанк, Българска пощенска банка и ДСК, която по онова време държеше около 75 % от депозитите на населението. Успоредно с процеса на създаване на нови банки започна и процес на консолидация на съществуващите кредитни институции. И така, към 1991 г. в България функционираха 70 държавни банки. Повечето от тези банки са малки - с основен капитал до 10 млн. лв, което по онова време възлизаше на около 500 000 щатски долара. Тези банки отпускаха средно по 250 млн.лв. (или 12 млн. щ.дол) кредити на година. 1991 г. е годината, в която БНБ започва формалната подготовка на процеса на консолидиране на банковия сектор в страната. Основната цел на това консолидиране е да се предпази банковия сектор от по-нататъшно фрагментиране. Първата стъпка в тази насока е направена със създаването на Банковата консолидационна компания (БКК) през 1992 г. Целта на компанията е да работи за консолидиране на държавната собственост в банковия сектор чрез прехвърляне на дяловете на държавата в капитала на търговските банки, управление на притежаваните дялове, консолидиране на търговските банки с повече от 50 % държавно участие в капитала, подготовка и осъществяване на приватизацията на определени банки. През 1992 г. се осъществява първият мащабен консолидационен проект с обединяването на 22 държавни регионални банки в една - Обединена българска банка. Малко по-късно през същата година Транспортна банка и още 12 малки банки формираха “Експресбанк”. През 1993 г. три банки бяха слети в “Балканбанк”. Още осем търговски банки бяха консолидирани в ТБ ”Хеброс”, а чрез обединяването на други четири банки се създаде “Софиябанк”. Две години по-късно се реализира своеобразна втора вълна на консолидация на държавните банки чрез сливането на “Софиябанк”, “Биохим” и “Сердика” в ТБ “Биохим”. По този начин към края на 1995 г. броят на държавните банки намаля до единадесет. ДСК остава единствената банкова институция, нямаща статут на търговска банка, функционираща по отделен закон и притежавана пряко от държавата (а не чрез БКК). В крайна сметка от гледна точка на структурата на банковата система, държавните банки запазват доминиращата си роля в банковия сектор през целия период до въвеждането на валутен борд в средата на 1997 г. Бавните темпове, с които протече процеса на консолидация, допринесоха за по-нататъшното декапитализиране на държавните банки, които без това бяха обременени с лоша задлъжнялост. Въпреки формално поставената си цел, до 1997 г. БКК не осъществи нито една приватизационна сделка в банковия сектор. Поява и функциониране на частните банки“Роенето” на банки е характерно не само по отношение на държавното присъствие в сектора. Подобен процес протече паралелно и в частния сектор, като особена активност в това отношение е регистрирана от създаването на първите частни банки през 1991 г. до 1993 г. Особено благоприятно влияние за появата на множеството частни банки през този период оказва либералния режим на лицензиране и ниския размер на необходимия начален капитал. С изключение на един единствен изолиран случай, до 1996 г. БНБ активно дава, но не отнема лицензи. Първата чуждестранна банка се появява на българския пазар през 1993 г., а към 1996 г. чуждото участие в банковия сектор се олицетворява от седем опериращи банки. Търговските банки в България, 1990-1996
Източник: БНБ Практическото решение за създаване на банка се улеснява значително и от факта, че действащото в онзи период законодателство не поставя някакви специални изисквания по отношение на произхода на средствата, използвани като стартов капитал. Така много от частните банки стартираха своята дейност с взети назаем пари, в много от случаите - от държавните банки. Немалък брой частни банки бяха де факто държавни, защото възникнаха благодарение на средства, чиито източник бяха държавните фирми. Показателен в това отношение е случаят с Първа частна банка, която възниква благодарение на парите на “Кореком” и на няколко държавни предприятия и инженерингови организации. Наред с широко използваната практика за създаване на частни банки с държавни пари, до 1993 г. Законът за банките и кредитното дело допускаше и възможността банките да си разменят пакети от акции и по този начин формално да се вместват в изискванията за капиталова адекватност. Така едни и същи пари се въртяха между няколко институции, давайки им легитимността да съществуват и оперират на пазара. Дори и след формалното премахване на горната възможност след промените в ЗБКД от 1993 г., на дневен ред остана практиката банки масово да създават банки. Така се появиха Агробизнесбанк (с учредител и акционер ПЧБ), Първа инвестиционна банка (с акционери ПЧБ и Агробизнесбанк), Банка за земеделски кредит, Добружанската банка, Туристспортбанк и др. Част от новосъздадените частни банки се ориентираха към обслужване (предимно кредитиране) на фирмите на своите акционери или на лица, свързани с тези акционери. Такава беше основната дейност например на Частна земеделска и инвестиционна банка, ТБ “Славяни”, Добружанската банка, Бизнесбанк и др. Тази практика на кредитиране на свързани лица напълно се вписваше в съществуващата тогава правна среда. Проблем не би имало, ако не беше използвано щедрото рефинансиране от страна на централната банка и ДСК, за да се генерират невъзвръщаеми кредити. Гореописаната експанзия на частния сектор в банкирането има два ефекта. Първо, наличието на повече играчи на един относително ограничен пазар предполага засилване на конкуренцията между банките, въпреки че реално не беше регистрирано някакво осезаемо подобрение в разнообразието и качеството на предлаганите банкови услуги. Вторият ефект е негативен и се изразява в драматичното увеличаване на големите кредити и на дела на лошите кредити в банковата система. Последното, разбира се, не беше заслуга само на частните банки.
Общо-взето механизмът за генериране на първия вид лоши кредити изглеждаше по следния начин: както вече отбелязахме, създадените през 80-те години банки активно отпускаха кредити на определени от държавата предприятия в определени сектори. След загубата на значителна част от пазарите на бившия СИВ, и след ценовата и търговска либерализация в началото на 90-те години тези държавни предприятия се оказаха неефективни и започнаха да генерират загуби. В същото време повечето от отпуснатите им кредити бяха в твърда валута и следователно не бяха стопени в реално изражение от инфлацията и обезценката на лева. Всичко това доведе до затруднения в обслужването на задълженията. Към края на 1990 г. част от държавните предприятия обявиха мораториум върху погасяването на кредитите си. Тъй като горните кредити бяха отпускани от банките на планово-административен, а не на пазарен принцип, правителствата след 1989 г. демонстрираха привидна решимост “за оправянето на бъркотията” и за изчистването на банковите баланси. Първите опити за уреждане на проблема с необслужваните кредити намериха изражение в създаването на специална комисия, която да предложи ликвидирането на фактически фалиралите предприятия и да регламентира даването на държавна гаранция на определени от нея предприятията, които не обслужват дълговете си към банките. Реален резултат от дейността на тази комисия не е постигнат. Малко по-късно беше предприета серия от мерки, чиито общ знаменател беше замяната на лошите кредити с държавни облигации в активите на банките и в същото време замяна на банковите кредити с държавни вземания в пасивите на предприятията. Частично тази схема беше приложена през 1991-1992 г. чрез специални емисии на държавни облигации, които покриха необслужваните кредити на около 120-130 предприятия. Опит за цялостно решение обаче беше направен едва през 1993 г. с приемането на Закона за уреждане на необслужваните кредити, договорени до 31 декември 1990 г.(ЗУНК). Чрез този закон като държавен дълг бяха преоформени всички необслужвани за повече от 180 дни кредити, отпуснати до края на 1990 г., заедно с дължимите по тях лихви, начислени до средата на 1993 г. Това преоформяне бе осъществено през 1994 г. чрез издаването на 25-годишни държавни облигации (така наречените ЗУНК-ове), с 5 годишен гратисен период. Главницата по тези облигации подлежи на погасяване след настъпване на падежа, а лихвите се изплащат два пъти годишно за срока до падежа. Предвиждаше се възможността тези облигации да се използват като платежно средство в приватизационни сделки и като залог при рефинансиране на банките. В крайна сметка уреждането на тази категория необслужвани кредити доведе до емитирането на ЗУНК-облигации в лева за 32 млрд лв. и в щатски долари за 1.8 млрд. щ.дол. Наред с гореописаната задлъжнялост, след 1991 г. кредитната експанзия на банките генерира нова вълна необслужвани кредити. Появата на подобни нови лоши кредити до немалка степен се дължеше на правителствената политика за замяна на директното субсидиране на губещи предприятия с квазифискални субсидии чрез кредитни инжекции. За повечето предприятия вземането на нови банкови заеми се оказа единственият източник на средства за обслужване на натрупаната задлъжнялост и покриване на загубите. Друга част от новите проблемни кредити се появи като следствие раздаването на необезпечени кредити от страна на частните банки. Масово разпространение получи практиката да се финансират свързани с акционерите на банките фирми и лица, разчитайки на рефинансирането на БНБ. Активното използване на този механизъм за изпомпване на пари стана възможно благодарение на липсата на каквито и да е било правила при използването на парите на другите, и благодарение на активната намеса на самата централна банка, която облягайки се на съществуващата държавна гаранция пренасочваше набраните от ДСК спестявания чрез наливане на пари в закъсали банки. Един от най-показателните примери в тази насока е казусът с Банката за земеделски кредит, която отпуска на свързани с основния й акционер Атанас Тилев фирми необезпечени кредити в размер на над 40 млн. долара. Към 1995 г. общия размер на раздадените от тази банка големи кредити надхвърля почти 38 пъти собствения капитал, което на практика означава, че отпускането на тези кредити е станало възможно предимно благодарение на рефинансирането на банката. Подобно е положението и в други частни банки. В същото време липсваше ефективна законова рамка за събиране на отпуснатите кредити и реализиране на обезпеченията, ако такива все пак бяха налице. Наред с това нямаше и процедура за предприемане на процедура по банкрут на неплатежоспособни държавни предприятия. В крайна сметка към края на 1995 г. 41 % от всички кредити, отпуснати от държавните и частните банки на предприятията от реалния сектор на практика бяха несъбираеми. Само 39 % от кредитите, отпуснати от частните банки, се обслужваха редовно. Това натрупване на лоши кредити доведе до трайната декапитализация на банковия сектор. През 1995 г. само четири от общо опериращите 47 банки отчетоха печалба. Резултатът от всичко това е загуба на доверие в банковата система и масово изтегляне на депозити от банките. Банкови кризи и “спасяване” на банкитеДо 1997 година банковата система в България е постоянно в състояние на някакъв вид криза. Общите разходи, породени от перманентната криза са в размер на 41,6% от БВП, т.е. банковата криза в България е най-скъпата банкова криза от всички страни в преход (виж таблица 2). Фискална цена на банковите кризи
Източник: СБ3 Преди 1990 година, по време на централно планираната икономика, липсва частна собственост и предприемачество и съответно липсват пазарни (т.е. реални) цени, с други думи липсва възможност за ефективно пазарно насочване на кредитите към рентабилни инвестиционни проекти. Както вече посочихме, това означава, че кредитите са отпускани на база на административно решение, основано на съответния петилетен план. Разпадането на т.нар. Съвет за икономическа взаимопомощ между социалистическите страни, изчезването на гарантираните пазари в бившия СССР, намаляването на субсидиите, либерализирането на външната търговия и освобождаването на цените в страната води до това, че голяма част от държавните предприятия започват да реализират загуби. Поради тази причина през 1990 година повече от половината от кредитите, отпуснати на държавни предприятия, не се обслужват. В резултат, в началото на прехода повечето държавни банки са де факто в несъстоятелност заради наследството на социализма. “Решението”, което се реализира от правителствата, а именно поемането на необслужваните кредити на държавните предприятия от държавния бюджет чрез емитиране на т.нар. ЗУНК-облигации установява традицията всеки възникнал проблем да се решава с помощта на пари от бюджета, т.е. с пари на данъкоплатците. Към края на 1994 година ЗУНК-облигациите представляват дълг от почти 2,5 милиарда долара. “Решението” на проблема с необслужваните кредити, обаче, само по себе си създава други проблеми на банките – лихвите по издадените ЗУНК-облигации са по-ниски от пазарните и по-ниски от разходите по привлечените ресурси на банките, което води до лихвени загуби; въведена е минимална продажна цена за ЗУНК-облигации, която е значително по-висока от пазарната, което означава, че тези книжа са неликвидни. Като резултат част от държавните банки, които държат големи обеми от ЗУНК-облигации страдат от ликвидни проблеми. Друг неблагоприятен резултат от подпомагането на банките от страна на правителството се изразява в това, че банките очакват при всеки следващ проблем да получат отново помощ, т.е. те са поставени при меки бюджетни ограничения, което премахва стимулите им да действат благоразумно. През разглеждания период фундаменталните проблеми пред държавните банки остават недокоснати, защото:
Финансови резултати на държавните фирми (% от балансовите активи)
Източник: William Davidson Institute4
С течение на времето, но особено след 1993 г. се появяват и други проблеми, свързани с държавните банки, а именно:
Частните банки също започват да работят и да завземат пазарен дял. Поради липса на приватизация, обаче, техният дял достига едва една четвърт от общите активи на банковата система. Чужди банки са допуснати на българския пазар едва през 1994 година. Тъй като чуждите банки са най-прекият път към внасяне на ноу-хау, технологии, организация и силна конкуренция в банковия сектор, резултатът от недопускането им на банковия пазар през първите 5-6 години от прехода е значително забавяне на преструктурирането и модернизирането на банковата система. Общата икономическа среда, в която работят и държавните, и частните банки, се свързва и с някои общи проблеми пред тях:
Източник: СБ.5 Навечерието на финансовата криза През 1995 година се извършва поредна операция по спасяване на държавни банки (Стопанска банка и Минералбанк) чрез бюджетни средства. Въпреки това, в края на 1995 година почти всички държавни банки (с изключение на Булбанк) и повече от 1/3 от частните банки са във фактически фалит, тъй като собственият им капитал е отрицателен (виж таблица 4). Нетната стойност на банковата система като цяло е минус 53 милиарда лева като три четвърти от отрицателната стойност се дължи на държавните банки и една четвърт на частните. Това, което се забелязва, обаче, е, че повечето от частните банки покриват капиталовите стандарти (18 от 29), докато при държавните банки само една отговаря на тези стандарти. Състояние на банките в началото на финансовата криза от 1996–1997 г.
Източник: МВФ6 Слабостта на банковата система и рисковете пред нея причиняват теглене на депозити от страна на граждани и фирма. По този начин пет месеца по-късно активите на банковата система са спаднали с повече от 20% средно. Интересно е това, че най-много спадат активите на държавните банки, докато при частните и чуждите банки активите спадат само незначително. В отговор на тегленето на депозити и началото на банкова паника правителството и парламентът приемат закон за държавно гарантиране на депозитите, който гарантира изцяло депозитите на домакинствата и 50% от депозитите на фирмите. Законът не увеличава доверието на вложителите в банковата система, икономическите агенти разглеждат държавната гаранция като също толкова рискова, колкото и влогът в банка (не бива да се забравя, че бюджетът реализира дефицит, а нивото на международните резерви и стигнало критично ниски нива). В същото време БНБ се опитва да постигне няколко противоречащи си цели. Тя се опитва да задържи обезценката на валутния курс като продава долари на валутния пазар. От друга страна БНБ инжектира огромна левова ликвидност в банковата сфера чрез рефинансиране на банките като по този начин създава инфлация (месечната инфлация през втората половина на 1996 година е между 10 и 27%). Увеличеното парично предлагане, от своя страна, и очакванията за обезценка на валутата, карат хората да купуват все повече и повече валута с новонапечатаните пари. Така, БНБ се раздвоява, опитвайки се едновременно да запази валутния курс, купувайки левове на валутния пазар, и да спаси фалиралите банки, рефинансирайки ги с нови средства (междувременно БНБ се опитва също така да намали и инфлацията, повишавайки лихвения процент до 25% месечно). Резултатът от такава политика, както показва нормалната икономическа логика и богатият международен опит, се материализира в изчерпване на валутните резерви на централната банка и загуба на възможности за влияние върху валутния курс, поради което започва бърза обезценка (курсът на лева спрямо долара спада повече от 6 пъти в рамките на календарната 1996 година – от 70 лева през декември 1995 година достига 461 лева в края на 1996 година). Излишно е да се споменава, че това стопи стойността на всички левови активи на българските граждани и фирми (депозити, ценни книжа и т.н.). Изчерпването на валутните резерви поставя под съмнение възможностите на правителството да обслужва външния си дълг. След двегодишно несъобразяване на препоръките на МВФ правителството на Жан Виденов е принудено да предприеме няколко отдавна отлагани реформи, за да получи финансиране от фонда – най-важните реформи са свързани с намаление на инфлацията (т.е. спиране на рефинансирането на банките), затваряне на губещите предприятия и затварянето на губещите банки. Така, отлагането на структурните реформи в реалния и финансовия сектор съвсем естествено завършват с финансова криза, от най-тежкия вид, а именно включваща банкова и валутна криза. Финансовата криза от края на 1996 година промени консенсусното разбиране за реформите. Споделяното от малцина дотогава схващане, че реформите трябва да се извършват бързо, стана широкоразпространено, тъй като за много повече хора вече беше очевидно, че начинът, по който се извършва преходът до този момент (а именно чрез отлагане на реформите колкото се може повече) е погрешен и води не до по-поносима социална цена на реформите, а до много по- тежки страдания. Първият конкретен резултат от тази промяна в разбирането за това как трябва да се извършват реформите е свързан с премахването на паричната политика и въвеждането на валутния борд през 1997 година. 1 Закон за държавната спестовна каса (Обн., ДВ, бр. 95 от 5.12.1967 г., изм., бр. 21 от 14.03.1975 г., бр. 83 от 20.10.1978 г., изм. и доп., бр. 41 от 28.05.1985 г., изм., бр. 59 от 12.07.1996 г., в сила от 1.07.1996 г., изм. и доп., бр. 15 от 6.02.1998 г., в сила от 7.08.1998 г., отм., бр. 48 от 28.04.1998 г.) 2 Създаването на банки се регулира от постановление на министерски съвет; така е до применето на закона за банките и кредитното дело през 1992 г. 3 Виж: Helena Tang, Edda Zoli and Irina Klytchnikova, Banking Crises in Transition Countries: Fiscal Costs and Related Issues, 2000, World Bank Working Paper 2484л 4 Michael Berlemann, Kalin Hristov, Nikolay Nenovsky, Lending of Last Resort, Moral Hazard and Twin Crises: Lessons from the Bulgarian Financial Crisis 1996/1997, William Davidson Working Paper 464, 2002 5 Helena Tang, Edda Zoli and Irina Klytchnikova, Op. Cit. 6 Charles Enoch, Anne-Marie Gulde, Daniel Hardy, Banking Crises and Bank Resolution: Experience in Some Transition Economies, 2002, IMF Working Paper WP/02/56 Изтегляне 235.22 Kb. Сподели с приятели:
| ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||