Българското обединение през 1885 година

БЪЛГАРСКОТО ОБЕДИНЕНИЕ ПРЕЗ 1885 ГОДИНА

Съединението от 6 септември 1885 г. се явява кулминация на седем годишните усилия на българската държавност и политическа общественост. Първите протести към западните сили и апелите към Русия да не се нарушава Санстефанския договор скоро се заменят с идеята за въоръжена борба, намерила отражение в комитетите “Единство” и избухналото през есента на 1878 г. Кресненско-Разложко въстание. Последвалата визитата на Ст. Панаретов в Лондон и опитът да се спечели благоволението на европейската дипломация и се разреши съединението на Княжеството с Източна Румелия завършва без успех.

Тук трябва да отдадем заслужено признание и на усилията на младия български княз Ал. Батенберг, който още през май 1879 г., преди да пристигне в княжеството, прави обиколка из европейските столици за да усети какво е настроението на великите сили по отношение бъдещето развитие на българския национален въпрос. Тогава под обединение на българските земи се разбира връщане към границите на Санстефанска България. В Лондон и Виена признават правото на българския народ да се обедини, но само със съединение на Княжеството и Източна Румелия. Задължителното условие, обаче, е да не се бърза и обединена България да няма нужда от Русия. Тези условия са в пълен унисон с европейската политика на Балканите, стремяща се да изтласка, или поне да намали руското влияние сред балканското славянско и православно население. През май 1880 г. княз Батенберг поставя пред руското правителство въпроса за сливането на двете Българии. След руско-австрийски разговори по този проблем последва предвидимото условие на Виена: Русия да се съгласи на пълен австрийски контрол над Сърбия и политическо влияние в Македония. Петербург прекратява преговорите.

В 1881 г. международната обстановка се променя благоприятно за България. На 6/18 юни е възстановен “съюзът на тримата императори”. В новия руско-австрийско-германски договор се пояснява, че “трите държави няма да се противопоставят на съединението на България с Източна Румелия, но само ако то се извърши в рамките на териториалните граници узаконени по Берлинския конгрес”. Така се изключва всякаква възможност за достигане на Санстефанска България.

През пролетта на 1885 г. се активизира дейността на групата около Захари Стоянов във връзка с подготовката за обединението на двете области. Няма да се спираме по-подробно на развитието на тази идея сред румелийските партии, както и върху дейността на създадения за тази цел комитет. Показателен е самият факт, че неговата дейност предизвиква тревога след западните велики сили.

Същевременно настъпват значителни промени в руско-английските отношения, които по-късно ще окажат влиянието си при признаване на Съединението. През 1881 г. английските войски се оттеглят от Афганистан. През март 1885 г. руските войски изтласкват афганистанците и влизат в Пенджат. Въпреки, че не се стига до англо-руска война, отношенията между двете държави си остават крайно обтегнати. През май 1885 г. руското правителство е уведомено за подготовката на Съединението. Последвалото посещение на княз Батенберг в Австро-Унгария през август с.г. само потвърждава, че и във Виена и в Петербург са подготвени за предстоящите събития от двете страни на Балкана.

Както е известно в края на август 1885 г. завършват военните маневри на княжеството край Шумен, а на 1 септември е свикано първото опълчение в цяла Румелия. На 29 август Д. Ризов и С. Муткуров заминават за Шумен, където се срещат с княз Батенберг. На нея той се опитва да разубеди пловдивските дейци, като се аргументира с опасенията, че Европа и Русия няма да позволят подобен акт, а ако той го подкрепи само ще си навлече тяхната неприязън.

На 6 септември 1885 г. българите в Източна Румелия обявяват съединението си с Княжество България. Без позволението и предварителното съгласие на великите сили е унищожена изкуствената граница между един народ. Въпреки предварителните очаквания дипломатическата реакция и на Изток и на Запад показва изненада. В първите дни след Съединението сред западната дипломация господства схващането, че то е руска работа, за да се компрометира княз Батенберг. На 5 септември руският консул в Пловдив Игелстром нарежда “руските офицери и милиция да не вземат участие в потушаване на съединистките бунтове”, а руските консули в областта поддържат идеята на Съединението. На 8 септември княз Батенберг изпраща от Търново изготвената от Ст. Стамболов прокламация за признаването му. Съвременниците разказват и една любопитна история свързана с колебанието на българския княз как да постъпи в сложната политическа обстановка. С характерната си откровеност и решителност, когато става въпрос за българското дело Стамболов го съветвал: “Или признаваш Съединението, или си стягаш куфарите...” На 7 септември лорд Солзбъри предлага на Виена и Берлин за изразят протеста си пред българското правителство във връзка с нарушаването на Берлинския договор. Бисмарк предпочита да изчака колективната нота на всички сили подписали договора. На 9 септември Русия заявява своето неодобрение, като отзовава военния министър княз Кантакузин и своите офицери от страната. Първата колективна нота на западните правителства е от 12 септември. В нея се напомня необходимостта от спазването на Берлинския договор.