Богдана Тодорова

София, 2011

© Максим Мизов, автор, 2011

На предната корица е изобразена знаменитата творба

ISBN 978-954-323-881-1

София, 2011

Съдържание

Съдържание 3
Уводни думи 5
Може ли човек да живее без носталгия? 16
Тайнството на природата на носталгията 27
Функционалната мисия на носталгията 59
На носталгията (като на любовта) са подвластни всички възрасти! Дали? 78
Носталгията и времето 94
Пространството и носталгичното в или за него 107
Носталгията, истината и правдата 126
Сакралното и профанното в и на носталгията 142
Носталгията и митологичното 156
Утопия ли е носталгията? 184
Мелодиите на чувствата и феериите на носталгичния свят 194
Местата на паметта и носталгията като място на памет 211
Политически дискурси и политизирани употреби на носталгията 228
Заключение 300

Уводни думи

По протежение на целия 20-годишен преход към демокрация се водят неспирни, понякога ненужни или вредни битки между различни партии, граждански движения и пр. В контекста на тези (идеологически и политически) съперничества естествено се появява или умишлено се инфилтрира проблемът за носталгията. Този проблем се превръща в част от драмата на преломното ни историческо време. Той придобива значително относително тегло, важност и значимост и в много от публичните дискурси, които са свързани със случващото се в обществото, с бързите трансформации и радикалните преобразувания в българската държава и нация.
Борбата за прокарване и легитимация в масовото съзнание и поведение на коренни промени в общественото, общностното и персоналното битие често – несъзнателно или преднамерено и под влияние на изострена политизация и идеологизация на социалните настроения и нагласи, – сякаш се осъществява и с посредничеството на публичните дебати за носталгията към отделни периоди на миналото.
Разклатени до основи, масовата психика, общественото, общностното или персоналното съзнание и битие на хората в тези метежни времена се оказват благодатна почва, в която виреят и дават плодове носталгиите, но и борбите срещу тях. Носталгиите се превръщат в могъщи и значими символни „козове” в подкрепа или в изобличението и осъждането на случилото се в нашето минало. Те се възприемат и оценяват като укорими или оправдани характеристики на идейно-политическата идентичност и проява на социалните субекти – групови или персонални, – които по определени причини се възползват от или пък се противопоставят на носталгията. Влиянията и въздействията на носталгиите подсъзнателно или съзнателно се считат за емблематични белези на социално-ориентираното и ангажираното мислене, чувстване и поведение на отделни групи от хора или индивиди. Няма как при това положение (на скоростно менящи се исторически и житейски обстоятелства и нрави) носталгията и нейните проявления да не се радват на завишено внимание и интерес от страна на поклонници и защитници, или на опоненти, противници и врагове! Повече от ясно е, че в подобни – обществено-исторически и всекидневно-житейски – ситуации симпатиите и антипатиите към носталгиите са нещо съвсем нормално, въпреки че наличието или проявата на носталгиите се представя като анормалност.
Като всеки друг исторически прелом към съществено различни обществено-исторически реалности и отношения, нашият преход също предпоставя и гарантира размествания на пластовете и социалните йерархии. Разместването на пластовете на социалните структури и системи, разкъсването на тъканта на историчността и всекидневността, радикалните промени в логиките и техниките на битийността на социални (колективни или личностни) субекти в тези метежни времена водят до сериозни нарушения или преобразувания във властовите и символните йерархии, които са притежания на конкретните общества и техни членове. Тези размествания и преобразувания драматично се отразяват на социалната психика, съзнанието и самосъзнанието на човешки общности и индивиди, засегнати от трансформациите.
В тази неспокойна атмосфера в обществото често се дава „зелена светлина” на различни масови или персонални психични реакции, които са афиширани или завоалирани прояви на напиращи усещания и чувства за тревога, опасност и отчуждение от налагащите се (против волята и желанието на дадени общности и индивиди) реалности, обществени и междуличностни отношения и публични нрави. Резигнацията, потиснатостта, усещането за нещо противоестествено, вътрешно-душевните смутове, мотивационните борби и разклащането на интимната сфера на човека (разглеждан като род, вид и индивид) стават сякаш типични за ситуациите. Когато това е органично свързано с коренни и продължителни промени в социалния и психичния статус на хората, няма как то да не придобие съответни изражения в поведението, социалната чувствителност и маниерите на публична или на интимно-доверителна комуникация между хората, във вербална агресивност/пасивност. Това разместване на пластовете на живота води до радикални промени и преобразувания в начина и качеството на живота на хората. При тези промени и трансформации хората губят екзистенциалното си спокойствие и базисни за осмислеността и нормалността на тяхното всекидневие стожери на социалната им реализация. В такива драматични (обществено-исторически или екзистенциални) ситуации се дават „слънчеви” шансове на рядко виждани съприкосновения и взаимодействия на митологичното, утопичното и реалното в жизнените прояви на хората, които се оказват потърпевши или печеливши от скоротечно настъпващите обществени промени.
Библейските притчи сякаш ненадейно придобиват „плът и кръв” в коренно преобразуващата се (обществена и биографична) действителност. Хора от подземията на обществото неочаквано бързо се изкачват по и се установяват на върховете на обществената пирамида. Преди време те са били нищо, но сега са нещо, от което зависи съдбата на други хора, които в предишни времена са били над тях. Повърхностни, с нищо незабележими, световно неизвестни индивиди, професионално неуспели и кариерно срутили се в приземията и мазетата на дадени институции персони сега вече – при новите реалности, промени, събития и нрави, – се оказват внезапно изхвърлени във висшите етажи на обществено-държавния живот. Те няма за какво да оплакват гибелта на миналите реалности и нрави. Обратно, те възторжено рекламират настоящето: в него те са намерили себе си, своите таланти.
Други, които до Промяната са били в „каталозите на галениците на съдбата”, т.е. на предишния политически режим, сега са „изхвърлени зад борда” на доскорошните си социални статуси, лишени са от всичките си привилегии или облаги. Но не само те се оказват губещи от шеметния развой на събитията. Редица професионалисти, хора с висока квалификация и доказани способности, с правомерно създаден авторитет, със значима публична репутация и с висок нравствен престиж се оказват увлечени от мътната стихия на бързо развиващата се историческа драма. Къде основателно, къде най-често напълно неоснователно, непочтено и неморално те са обозначени за и дори са обвинени в предишни и в сега набързо, спекулативно измислени техни скверни грехове или простъпки към демокрацията и промените; и съответно се оказват подвергнати на публични дискредитации или репресии, дори са уволнявани или преследвани по чисто политически или идеологически причини.
Съвсем естествено е подобни лица/групи да гледат с по-различни очи при съпоставките и оценките на миналото и настоящето. Това не означава, че такива субекти (персонални или общностни) са лишени от знания, умения, способности, качества, професионални или човешки достойнства да могат правилно да сравняват и анализират миналото и настоящето, или че те са предубедени и несправедливи.
Разбираемо е, че на базата на социалната и персоналната си драма, понякога приемаща образи и мащаби на потресаваща човешка трагедия, тези хора ще имат и по-друго отношение към носталгията по миналите времена и нрави, към преценката на плюсовете и минусите на вече отменените реалности и връзки. В определени, тежки персонално-екзистенциални или в нагнетени със социална несправедливост, ситуации такива личности „търсят помощта” на носталгията, или поне си обясняват нейното присъствие и роля по съвсем различни начини, които са изобщо неприемливи и крайно неприложими за онези, които са спечелили доста от промените.
Библейският мотив повелява: „Последните ще станат първи, а съдените ще се превърнат в съдници”. Сега вече – в контекста на драматични преображения на човешки (общностни и лични) съдби, – този мотив се превръща в напълно осезаема (при това неимоверно стимулираща) характеристика на мисленето и поведението на хората, които са увлечени от мътните водовъртежи на историческите събития. А подобно състояние на „нещата от живота” няма как да се окаже обезопасено или неуязвимо срещу напорите, изкушенията или коварствата, които носталгията носи.
Преходните процеси и тенденции обуславят и катализират появата на индивиди и общности, които печелят много повече от това, което са очаквали от настъпването на радикалните обществени промени. Взривната промяна в тяхното (обществено и персонално) житие-битие насърчава развитието на друг тип представи, оценки и отношения към описанието или тълкуванието на миналото и настоящето. Богатството и властта – както във всички исторически времена, – се оказват мощен фактор за растеж и форматиране на дадени изображения и трактовки на миналото, или за описване и дори възхваляване на прелестите и достойнствата на настоящето. Те променят манталитета и маниера на спечелилите от развоя и хазарта на Историята, обуславят и катализират мащабни преобразувания не само в тяхното самочувствие и самомнение, а и в отношенията им към себеподобните, или към различните, т.е. към онези, които не са сполучили, а са загубили при превратностите на съдбата.
Носталгията се оказва далеч по-ненужна, прокудена от интимно-душевните селения на онези, които са се оказали съобразителни и умели, „способни” и дори „талантливи” – без да се коментират моралните аспекти на техните сполуки, – в използването на новите (социални и лично-жизнени) промени, обстоятелства и нрави. Дори бързо, целенасочено и последователно властово наложената идеологема за шансовете на кадърните/некадърните при развоя на събитията се оказва и ключ за „дешифровката” на потайностите и значението на носталгията в човешкия живот. Спекулативното и манипулативното инжектиране в масовото и индивидуалното съзнание и поведение на тази идеологема се оказват идеологическо и политическо оръжие в борбата с носталгията. „Кадърните” по-малко – по разбираеми причини, – имат нужда и интерес от наличието и влиянието на социално-ориентирани и ангажирани носталгии в техните – вече радикално променени, – ценностни ориентации. Те вече са се възползвали от възможностите, които промените и новите реалности, обществени нрави и отношения са им предоставили в преди невъобразими мащаби. Те са „сполучили” с ментални и поведенски прийоми, стратегии и тактики, които в предишните социални реалности и нрави биха били ако не напълно невъзможни, то поне в значителна степен и форма правно наказуеми, или нравствено осъдителни. Затова в техните променени представи и убеждения носталгията се оказва като че ли много по-естествена и принадлежаща за онези, които не са успели в живота, които са се оказали сред разноликите и разнородни общности на „некадърниците”; поради което тя вече заслужава съответно порицание или тотално отрицание от тези, които са се възползвали най-оптимално от настъпилите промени в обществото. Сега вече, при „преобърнатия хастар” на живота и човешката съдба на „надарените”, миналото за тях съвсем „логично” придобива по-незначителен или даже одиозен вид, или незавидна роля, в сравнение със скоростно нахлулото и драматично настояще, в което те са изплували на гребена на вълната, успели са да се възползват оптимално – независимо от цените и жертвите, – от обратите в живота, обществото.
Разбира се, за да намерят душевно равновесие или дори за да засилят дозите на своето интимно наркотизиране от неочаквано бързите успехи и постижения, такива персони имат осезаемата потребност от определени мотивационни биографии на техните социални „алпинизми” към върховете на определени статуси и позиции. Подобни биографии обаче се градят върху широко и скоростно налаганите в такива драматични времена и обстоятелства идеологически мантри, политически клишета, чрез които доста по-приемливо (за себе си, а и за другите хора) се обясняват и дори се оправдават промените и успехите в личностната биографична съдба и кариерата. Не е за учудване, че подобни мантри и клишета имат своята непосредствена или пък умело завоалирана ориентация и реактивност и спрямо носталгиите по отминали времена, реалности и нрави, в които подобни промени и успехи са невъзможни. Още повече, че въпросните мантри или клишета представляват специфични (зрими или невидими) присъди или символични ешафоди, чрез които следва да се осъществят публичните осъждания или екзекуции на предишните реалности и отношения. В качеството на (реални и символични) палачи в тези публични линчувания, екзекуции се представят политизираните и крайно идеологизираните езици и дискурси. Тъкмо тези езици и дискурси са вдъхновени художници и коментатори на грехопаденията на човешкото в предишните реалности и нрави. Това им проявление не е чуждо, а напротив – съдбовно обвързано е с отношения, оценки и реакции към наличията и проявите на носталгиите. Политизираните и идеологизираните езици или дискурси предават впечатляващи, трогващи или отблъскващи картини в човешките възприятия към присъствието, влиянието и въздействието на конкретни носталгии, както и на техните антагонисти, т.е. на контра-носталгичните настроения и нагласи.
Излишно е да се спори, че такива персони/слоеве съвсем естествено почват да придобиват определен тип отношения и оценки за наличието, ролята и значението на носталгиите – било в пределите на техния (личен и групов) начин на живот, било в границите на обществения живот. Ако битието определя съзнанието, неизбежно е промяната в социалния статус и душевното благоденствие на „облажилите” се от Промяната да предизвиква и галванизира „салто-мортале” в отношенията на тези индивиди и общности към масово разпространените носталгични нагласи. Това не значи, че такива лица/слоеве, неимоверно спечелили от превратностите на историята/съдбата, сега са напълно чужди за наличието на известни носталгични настроения и нагласи в тяхната душевност и в поведенските им изяви. За много от тези индивиди/групи носталгията – тяхната лична или тази на другите, – се оказва непреодолимо препятствие, макар и не с такава тежест и ценност, каквато тя има в или се излъчва от душевността и битийността на останалите хора. В новите реалности тя или се преформатира (смислово и тълкувателно), или напълно се прикрива като принципно се отрича, а пък интимно-душевно продължава да се „консумира”.
Сред тези общности и индивиди носталгията по принцип вече не притежава смисловите интенции и инвенции, които са характерни за огромното мнозинство от хората, които са тежко поразени от промените. В новите обществено-исторически условия, при коренно изменен стандарт и начин на живот на хората, тя все повече се променя. В очите на възползвалите се от промените носталгията сякаш почва стремително да се „вталява” в социално-смисловите си силуети и значения, но същевременно и да „наедрява”, дори да се сдобива с разплути форми и значения в нейните интимно-персонални конотации. Често несъзнателно или пък съзнателно и умишлено носталгията към някои страни от миналия живот започва да се прикрива, като се депозира публично само като някакви (персонални, и то интимни) спомени от определени случки, етапи или значими събития на личната човешка биография.
Подобна интимизация и персонализация на носталгията, на нейните скрити или превърнати форми и въплъщения, целят да се оставят у другите внушения или впечатления, че субектът на носталгични образи и чувства притежава само лични спомени, а не носталгични реминисценции и нагласи към тоталността на нещо от предварително оповестеното като вредно, а и дори безвъзвратно отишло си минало. Така носталгията се оказва завоалирана и умишлено неартикулирана от своите носители. Макар нейните призраци и силуети да навестяват, дори да господстват при определени жизнени или социални обстановки в душевността на такива субекти, на практика категорично се отрича нейното присъствие, даже се проявява и цялостно отрицателно-осъдително човешко отношение към всички носталгични феномени.
Същевременно огромната част от народа се оказва в губещо положение от неочаквания развой на процесите, от непредвижданите обрати в логиката на въображаемите процеси и ефекти, които преходът би следвало да предизвика в живота му. Тази, потърпевша от прехода, част от народа стремително се срива от предишните си статусни позиции. Сега тя – загубила своето нормално и спокойно ежедневие, – се превръща в множества от хора, които трескаво се опитват да се приспособят към новите реалности и нрави. Тези хора заемат мястото и ролята на бореща се за оцеляването си човешка маса, която е тотално дезориентирана спрямо това, което се случва не само в обществения живот, а и в личната им екзистенциална драма.
Свръхполитизацията и идеологизацията на обществените процеси и отношения мощно се отразяват на човешките представи, оценки, отношения и реакции към присъствията, влиянията и въздействията на разните носталгии в обществото. Хората стават все по-объркани и дори безпомощни в стремежите, опитите и усилията си да преценят обективно, правилно, справедливо и коректно същността и особеностите, ценността и опасностите, които се приписват на миналото и настоящето.
Политици и идеолози, родени и възползвали се от Промяната, „наливат масло в огъня” и затрудняват преценките и присъдите за миналото, или за настоящето. Това оказва съответно отражение върху социалната чувствителност, приемливост или невъзприемчивост към присъствието и ролята на носталгичните нагласи. Дори противостоящи от двете страни на барикадата политически партии, елити и знакови фигури сякаш по неведоми, неизказани гласно причини и пътища се възползват от като че ли унифицирани изображения и критики срещу носталгията. Подобно обстоятелство няма как да не предизвиква смут в умовете и объркване в душите на гражданството, на определени човешки общности. Заливани от Ниагарските водопади на подобни критики и присъди към носталгията в политическите и идеологизираните публични дискурси, хората все повече се смущават, дори отказват да се произнасят категорично за естеството и значението на носталгията в публичния, а и в биографичния им живот. Това не означава, че такъв отказ е символ на реално дистанциране, отчуждение или изгнание на носталгичните образи, повествования и послания от битието на тези хора. Всъщност така се отприщват съответни дискретни психически механизми, които са свързани с рязко нарастване на силата и значимостта тъкмо на онова в духовно-душевния свят на хората, което бива публично отричано, даже забранявано от позициите на неприемливата (символна или реална) власт на идейно-политическите другости и чуждости, сега възмогнали се до властта в държавата и обществото. То е свързано и с интимно-психични проекции, идентификации и реакции на човека, който страда и губи в променящите се реалности и нрави, при което той се усеща в ролята на несправедливо ощетен и неоснователно наказан, невинен или мъченик заради каузи, които приема или пък му се вменяват. А от психологията отдавна е установено, че в определени ситуации нарастването на психологическия или на външния натиск върху човека не само не го разколебава и сломява, а – даже тъкмо обратното, – му придава още сили и нови аргументи за неговата отчаяна (явна или завоалирана) съпротива и борба срещу налагащото му се. И в качеството, или в ролята на подобен интимно-психически „щит” или „меч” на подобна човешка общност или личност може да встъпят също и носталгиите. Нещо повече: в такива драматични (обществено-исторически или екзистенциални) ситуации човек знае, че може или че трябва да разчита най-вече на самия себе си, на способностите си сам да укрепи своя имунитет срещу заразите и опасностите, които го връхлитат отвън, от радикалните промени в живота и преобразуванията в социума.
Погледнати от този зрителен ъгъл и интерпретативен контекст, носталгиите се представят като интимно-психични защитни и (ако е възможно и потребно) като нападателни оръжия на субекта, който е заплашен и ощетен от дошлите промени. Така носталгията се оказва особено душевно-терапевтично средство, което притежава значими облекчаващи или тонизиращи свойства и ефекти за вътрешния мир, за нормализация и успокояване на „подпалената отвън” човешка психика. А е ясно, че като интимно-душевен или социално-психичен „транкивилант”, носталгията демонстрира мулти-функционалност. Това обстоятелство покачва вниманието, интереса и ангажираността на политиката към наличията и проявите на носталгии в групов/личен план. Ако политиката се стреми и опитва да депресира своите опоненти, противници и врагове или да тонизира своите привърженици, тя разчита на манипулиране на носталгичното, на промени в субстанциите на тези успокоителни.
Мизерията, нищетата, недоимъкът, безработицата, безперспективността, душевната обърканост и безнадежност, в които много хора попадат и от които те не могат да се спасят, се превръщат в неотвратими предпоставки и солидни условия за раждането и разпространението на различни носталгични ориентации, настроения и нагласи сред различни множества от съвременните хора в българското общество.
Тежестта от непоносимата бързина и дълбочина на промените, които засягат човешките жизнени светове, а нерядко страданията и доскоро изобщо непредвижданите, дори немислимите загуби за отделни индивиди и социални групи, се превръщат скоростно, но и мащабно в солидни предпоставки и условия за бурно развитие на конкретни носталгични настроения и нагласи сред някои социални слоеве. А историческите вихрушки на социално-класовите и стратификационите промени, на декласацията, маргинализацията, пауперизацията или на лумпенизацията на някои човешки общности и индивиди още повече ускоряват и задълбочават тези процеси.
Естествено или предумишлено силуетите на носталгията все по-често и по-значимо се появяват в обществените реалности, в атмосферата на публичните дискурси или диалози. Обсъждани или премълчавани, фаворизирани или репресирани, подобни странни силуети се оказват неизбежна част и от „пейзажа” на настоящето. Носталгията започва да се възприема и използва като твърде солидно доказателство и силен (контра)аргумент при отстояване на различни политико-идеологически каузи и в конфронтацията на противоборстващи един на друг публични дискурси.
Носталгията се оказва много важен елемент на динамично-противоречивия, крайно политизиран (обществен или личен) живот на хората в условията на преход от една към друга обществено-историческа система. Тя е и органична част от него, без която той несъмнено би загубил твърде много от своя истински аромат и образ. Носталгията е част от особеностите на съзнанието и поведението на хората в такива смутни и преломни обществено-исторически времена, на разлютените им нрави. Тя не може да се откъсне от жизнения свят на човека, поставен в подобни реалии. Няма как да си представим цялостно и правилно „героите на нашето време”, ако ги лишим от страстите или равнодушията им към конкретни носталгични настроения. Ето защото носталгията се оказва неизбежен спътник на промените в кръгозора на социалния субект, на мащаба и динамиката на неговите връзки с околния свят. Тя е неволен или принудителен свидетел за отвореността или за затвореността и изолацията на човека от случващото се край него и със самия него, в интимния му свят. Да се опитваме да представим драмата на нашето време, без да обръщаме поглед и към приливите и отливите на носталгичните нагласи в конкретни, но значими (обществени и екзистенциални) ситуации, ще бъде повече от повърхностно и нелепо. Няма как комплексно и детайлно да си обясним редица неща от промените и техните важни последствия в живота на хората, ако високомерно пренебрегнем или тотално елиминираме темата за нея. Не бихме могли да опишем и разтълкуваме какво се случва и в лабиринтите на човешката душевност в условията на преломни времена или взривени нрави, ако не се отнесем с подобаващо уважение и внимание към носталгичните дарове или отмъщения, които резонират както в персоналното, така и в социалното мислене, битие. Би било повече от наивно или даже глупаво да смятаме, че политическите/идеологическите преориентации на хората към изменящите се социални ценности и норми нямат абсолютно никаква връзка или зависимост с явните или с прикриваните носталгични образи, повествования и послания.
Щом животът е пренаселен с радушни гостоприемства към и със сбогувания с носталгията, изисква се сериозно отношение и задълбочен анализ на този, деликатен и сложен социокултурен феномен. За съжаление в съвременната родна научна литература липсват значителни и комплексни изследвания и анализи за него. Няма нито една солидна студия, нито монография, които да са конкретно, дисциплинарно-профилирани по проблемно-тематичния сегмент за природата, особеностите и ролята на носталгията в съвременния човешки живот. Това крайно неотрадно обстоятелство несъмнено обяснява, а със сигурност оправдава донякъде появата на настоящия труд. И съвсем естествено е вероятното наличие на известни пропуски и слабости в него, които са неизбежно присъщи за всеки пионерски научен труд по такава актуална до злободневност, твърде деликатна и безспорно сложна тема. Ако той предизвика отклик и дискусия сред читателската аудитория, това вече ще е напълно достатъчна награда за неговия интимен замисъл и за неговото присъствие.

Изтегляне 1.62 Mb.

Сподели с приятели: