Бойната слава на България

Едва ли на света има друга малка страна като България, която да може да се похвали с толкова много военна слава. На фона на многобройните политически грешки в новата ни история Българската армия се очертава като една от най-стабилните държавни институции, която винаги се е оказвала на висота в критични моменти. В пет войни българската храброст, издръжливост и бойно майсторство впечатляват Европа и повишават самочувствието вътре в страната.

Само няколко години след създаването си българската армия е подложена на първото сериозно изпитание. През есента на 1885 Сърбия изненадващо напада България, а всички военни наблюдатели предричат бърз успех за войската на крал Милан. Не така мислят обаче българските офицери и войници, повечето от които са съсредоточени по южната граница. Те трябва да направят невъзможното, за да стигнат навреме до Сливница, където се води решаващото сражение. Дългият преход се извършва при непрекъснат дъжд, разкаляни пътища и липса на транспорт. Въпреки това фактите са смайващи. Първа и четвърта дружина от Първи пехотен полк изминават разстоянието от село Ветрен до София (80 км) без никаква почивка само за 28 часа. На 6 ноември на Сливнишката позиция пристига 5-а батарея от Първи артилерийски полк, която за две денонощия изминава 146 км. Подобни са „маратонските" постижения и на други бойни части. Неслучайно чуждите военни кореспонденти казват, че “Сливнишкото сражение бе спечелено от краката на българските войници". Но и това не е цялата истина. Трябва да припомним упоритата отбрана на малобройните български отряди в първите дни на войната, която подготвя контранастъплението, започнало на 7 ноември. Само за шест дни мощната Нишавска армия е разбита и за да избегне пълния разгром, сръбското командване е принудено да моли за примирие. Ударите на българите следват един след друг като противникът няма никаква възможност за отдих. След падането на Пирот, само намесата на великите сили спасява Сърбия от катастрофа. Крал Милан, малко преди това заканващ се, че ще „пие кафе в софийските шантани", е принуден да бяга панически, оставяйки в ръцете на победителите дори част от дрехите си -- мундирът му до днес се пози в софийския Военноисторически музей. Победата в Сръбско-българската война изглежда още по-внушителна, ако припомним, че е изкована от офицери без боен опит, никой от които не е навършил 30 години.

През 1912 достолепният вестник „Таймс" констатира: “В Източна Европа се роди нова военна сила, която даже великите сили не ще могат да удържат." Силата, за която става дума, разбира се, е България, а поводът са бляскавите и победи в Балканската война. 606 хиляди души успява да мобилизира страната ни за тази дълго чакана схватка и така превъзхожда силите на всичките си съюзници, взети заедно. Турците много добре знаят, кой е най-страшният им противник и затова съсредоточават основните си сили именно срещу българските войски.

Това обаче, не ги спасява. Още от първия ден на войната българската армия показва, че

Стига се дотам, че лично върховният главнокомандващ цар Фердинанд е принуден да заповяда по-голяма предпазливост и сдържаност в атаките.

От 9 до 11 октомври 1912 е проведена Лозенградската операция. Излишно е да споменаваме, че тя е настъпателна. Численото превъзходство на българите е незначително, но не това е решаващият фактор. Обяснението за бързата победа е другаде: светкавично развръщане, смели атаки, висок боен дух, доблест, устрем, лична храброст, отлично взаимодействие между пехота и артилерия. Полковите оркестри през цялото време свирят националния химн „Шуми Марица". И има защо - турците са толкова зашеметени, че отстъпват изключително силната Лозенградска крепост без бой. Средноденонощният темп на българското настъпление е 14 км. Нещо, което не е по силите на Наполеон в Русия през 1812. Нито пък на механизираните германски дивизии, които през 1941 напредват в голямата руска равнина само с 10 км за денонощие.

Следва Люлебургаз-Бунархисарската настъпателна операция. Най-кръвопролитният бой в цялата Балканска война. Противникът вече няма какво да губи. Всички турски командири са свикани на спешен военен съвет, където пред Корана се заклеват, „да победят или да умрат". Трагичната дилема, особено като се има предвид, че срещу противник като българите първото е невъзможно.

На 16 октомври пет български батареи надвиват дванадесет турски и с това отварят път на пехотата, която веднага влиза в ръкопашен бой. За генерал Радко Димитриев това е „най-великото сражение на Балканската война". В ръцете на победителите падат 3000 пленници и 4 знамена. Турската армия е преследвана до Чаталджа.

Устремно е българското настъпление и в Родопите и Беломорието. На 14 ноември при Мерхамлъ е пленен целият корпус на Явер паша със 152 офицери, 8879 войници, 8 планински оръдия, 2 картечници, 200 коня. Огорченият паша признава пред руски военен кореспондент: „Изумителна е бързината на движението и на нападенията.Това е ураган!”.

Според мнозина специалисти обаче,

Най-голямата победа на българското оръжие

е превземането на Одринската крепост на 13 март 1913. Тя е толкова добре укрепена, че според немския военен специалист фон дер Голц, дори прочутата германска армия би се блъскала в стените й поне шест месеца.

Българските бойци обаче сломяват твърдината за 30 часа с фронтална нощна атака. Макар че по онова време в най-модерните европейски армии са смятали, че при тогавашното ниво на бойната техника подобни крепости могат да се превземат само след дълга обсада и постепенна атака. Неслучайно, за да се поучат от българския опит в Одрин идват военни специалисти от цяла Европа и дори от далечна Япония. И има какво да видят: изброяването на всички новости, влезли в историята на военното изкуство с този прословут щурм, би заело поне половин страница. Ще цитираме само френския, вестник „Л'Аеро", според който Европа е била свидетел на „първия опит за бомбардирането от въздуха на един обкръжен град, какъвто е Одрин".

След категорично спечелената Балканска война идва Междусъюзническата. Тя е повече от неравностойна за България. Срещу изморената българска армия настъпват войските_: на всичките й четири съседки. Въпреки това, тя не се предава. Нашите генерали дори смятат, че ако противници са само сърбите и гърците, българската победа е сигурна. Под командването на генерал Михаил Савов обединените във фронт 2-ра, 4-та и 5-а армия пускат гърците да влязат в Кресненското дефиле и ги обкръжават. Само бързата намеса на чуждата дипломация и румънското напредване в Северна България спасяват главните гръцки сили от унищожение.

Безспорно най-голямото напрежение за българската армия е Първата световна война. В продължение на цели три години тя воюва срещу сърби, румънци, англичани, французи (в чиито редици има и контингент от Африка), руснаци, италианци. На фронта са 850 000 души - 15% от цялото население на страната. 105 хиляди от тях са убити, а други 150 хиляди -ранени.

Още в началото на войната е реализирана Моравската настъпателна операция. Сърбите са разбити и отхвърлени на запад. В Косово българската армия им нанася нови удари и при тежки зимни условия ги преследва чак до албанските планини. Противникът понася огромни загуби - 36 хиляди убити, пленени и ранени.

Още по-впечатляващи са бойните действия в Добруджа. Още в първата им седмица нашите войски овладяват по примера на Одрин силната Тутраканска крепост и преследват противника чак до Дунавската делта, без да се смутят от това, че тук срещу тях излизат и руски войски. В тази кампания особено вихрени са атаките на конницата, водена от генерал Иван Колев.

В Първата световна война, под напора на много по-силен противник, българската армия се отличава и с упорити отбранителни действия. Паметни ще останат имена като Дойран, Завоят на река Черна, височините Голяма и Малка Яребичина.

в нашата бойна история е и българското участие в заключителния етап на Втората световна война. На 6 март 1945 германците нанасят тежък удар на нашата I армия с цел да я отхвърлят от брега на река Драва. Противникът обаче среща неочаквана съпротива - отделни български части отстъпват едва след като са изстреляли и последния си куршум. Няколко дни по-късно нашите войски преминават в контраатака. С огън и ръкопашни боеве до 19 март противниковите части извършили пробива, са напълно унищожени. Денят на победата заварва българските бойци в подножието на австрийските Алпи.