Боян боев учителят за образованието ролята на образованието в живота

ПРЕДИСЛОВИЕ

В трясъка на днешните събития ще се сринат из основи всички остарели политически, обществени, стопански схващания и системи, които ще станат тор, върху който ще се посадят семената на доброто - новият морал, новите социални отношения, новите стопански схващания.

Днес се рушат старите форми на живота. Този процес е подобен на труда на земеделеца, който разорава със своето рало земята, а самият процес на посаждане семената на новото върху браздите на разораната земя, е творческият процес на доброто. В живата природа разрушението и творчеството са два процеса, които винаги вървят заедно и помагат за прогреса и усъвършенстването на индивидите, обществата, народите и човечеството. Тези две сили - разрушението и творчеството се направляват от принципите на всемирния живот.

Както подчертахме и по-горе, след разрушителния процес се открива широко, плодоносно поле за истинска, резултатна и творческа работа.

Ето защо на новото човечество, което се ражда в света на новата ера, трябва да се даде един духовен мироглед, който да бъде одухотворен от великото мистично начало, носещо в себе си безсмъртието истинското сътрудничество между индивидите, семействата, обществата и народите. На второ място, светлината на науката ще бъде проникната от Божествената мъдрост, която осмисля живота и открива възможностите на разумната свобода, за която тъй много се говори в междудържавните отношения.

Всички тия проблеми се съдържат в трите принципа, които Учителят неуморно и дълготърпеливо провъзгласява в България от няколко десетилетия: „Любов към Вечното Начало, което е създало вселената, за да бъдем проводници на Неговата любов, обич към ближния, за да проявим най-красивите отношения, на трето място, любов към самия себе си - любов към Вечното Начало, което работи в човека, за да се прояви Божествената мъдрост в ума, топлината на Божествената любов в сърцето и силата на Божествената истина в душата, която единствено носи истинската свобода.”

Тия три принципа, които геометрически се символизират чрез равностранния триъгълник, трябва да се разработят в един философски мироглед, който ще бъде ръководното начало в света на новата ера.

Това Велико Начало, което направлява живота и хармонията в природата, е било не само в миналото предмет на философията, но и днес занимава големите умове на Запад. Така, именитият немски учен Макс Планк в своята статия „Науката и нейните граници” казва: „Ние през целия си живот се виждаме подхвърлени на една по-висша Сила, чиято същност никога не ще можем да изследваме от гледището на точната наука, която обаче, никога не остава игнорирана от оня, който размишлява върху тези проблеми.”

„Във всеки случай, на човека не остава нищо друго, освен да устоява търпеливо и храбро в своята житейска борба и да се прекланя пред волята на по-висшата сила, която управлява над него. Защото една справедлива претенция за щастие, успех и благоденствие в живота не е отказана никому от нас. Заради това, всяко приятелско разположение на съдбата, всеки весело преживян час трябва да посрещаме като обвързващ ни със задължение дар.”

„Единственото, за което можем да претендираме като за наша собственост – висшето благо, което никоя сила в света не може да ни отнеме и което е в състояние да ни ощастливи за дълго, като никое друго, това е истинското самоосъзнаване, което намира своя израз в съвестното изпълнение на дълга. И тоя, на когото е дадено да сътрудничи в изграждането на екзактната наука, ще намери заедно с великия германски поет Гьоте своето доволство и своето вътрешно щастие в съзнанието, че е изследвал изследваемото и че е отдал тиха почит на неизследваемото.”

България, която е пред прага на своя златен век, след дългите страдания, преживяни през вековното й съществувание и която има за в бъдеще да изпълни важна духовна мисия не само по отношение към себе си, но и в международната общност, трябва да стане пионерка на новото, на новата ера, която идва победоносно в своя път.

Българският народ е достатъчно узрял, за да може да стане ценен проводник на новата творческа вълна, която се разлива по цялата земя, вълна, която ще освежи, ще реформира коренно политическия, обществения, стопанския и духовно-културния живот.

Този чисто български реформаторски дух е подчертан още през времето на богомилите, както казва известният български писател Стилиян Чилингиров в своята книга „Какво е дал българинът на другите народи”: „С това учение България е първият християнски реформатор в света, който много време преди Цвингли, Лютер и Калвин проповядва на християните да се освободят от Рим и Цариград и да дирят спасение само в евангелските истини, в духовното и нравствено съвършенство на човека и на гражданина.”

И много правилен е упрекът на Чилингиров, отправен към нашата интелигенция, че „когато цял свят го смяташе за българско, единствено ние дирехме корените му в манихейството, месалиянството и павликянството.”

И по-нататък авторът на книгата „Какво е дал българинът на другите народи”, в своите разсъждения основателно се гордее, че както „Христос освети със смъртта си кръста, така нашият българин освети кладата и показа на света, как се служи самоотвержено на една идея, на едно учение, на една религия 415 години преди Ян Хус и цели 500 години преди италианеца Джордано Бруно.”

Исторически е безспорно, че първите искри на ренесанса в Европа се излъчват от българското богомилско движение. Това учение се разля в Италия - патарени, катари, във Франция - албигойци, в Германия и Англия - катари, и чрез своята героична борба за социална справедливост, със своя чист мистицизъм наложи своите отражения в живота им.

„И няма да бъде преувеличено, ако се каже, че лозунгът „Равенство, братство, свобода” с който французите обявиха и водиха своята революция и чрез нея се опитаха да преобразуват отношенията между личности, класи и народи, е наш лозунг. Той ще остане вечен блян за човечеството, ще бъде като указател на истинския Христов път на земята, благодарение на българския гений - негов създател, разпространител и осветител. Осветил я с кръвта на хиляди и хиляди мъченици българи, тръгнали по света да въдворяват нов ред между хората и нова правда на земята.”

Излишно е да изтъкваме мнението на редица западни капацитети, които също са подчертали историческата мисия на богомилите.

Изобщо, българският дух крие дълбоко в своята природа потенциала на един висш устрем към реформаторство. Този дух в настоящата епоха на преобразование трябва да бъде събуден и отправен по пътя на новите изисквания.

Не се съмняваме, че българският народ, който както казахме, сега навлиза в своята златна епоха, ще даде както в миналото, така и сега, своите духовни ценности и усилия, за да изпълни достойно духовната си мисия в историята.
* * *

Авторът на настоящия труд „Учителят за образованието” е извършил една ценна работа със събирането на всички живи зрънца по отношение на образованието, които се съхраняват в хилядите беседи на Учителя. Действително, тия живи зрънца, посяти в полето на образованието, не за дълго време биха дали своя богат и сочен плод. Педагогическите идеи на Учителя не са мисли само на един теоретик, а на един мъдрец, който обладава опита на вековете и дълбоко познава глъбините на човешката душа. Тия идеи, събрани и систематизирани, ще хвърлят светлина в умовете на всички скромни ратници, които работят в полето на образованието.

Действително, образованието като дейност, която е насочена към облагородяване на детската душа, ще успее да създаде хора на новия свят, на новата ера, която идва да внесе всички необходими преобразования за извеждането на човечеството от настоящите противоречия и за влизането в пътя на истинския прогрес и духовно културно усъвършенстване.

Новата ера, за която сега всички мислят и говорят, ера, която ще даде своя отпечатък както в социалните, стопанските, така и в духовно-културните отношения, налага един нов мироглед в разбиранията на всички хора. Това може да се постигне единствено чрез образованието, което трябва да бъде насочено специално към крехките души на младите поколения.

Сега епохата е толкова динамична, че няма място за умувания. Историята красноречиво говори, че за създаването на една нова обществена система се изисква идеализмът на младите, идеализъм, който да граничи с възторга на Божественото себеотрицание.

В това отношение, на първо място се изисква една непобедима вяра в новото, което иде, от друга страна - един активен, волев интерес да се въдвори социалната справедливост и разумното сътрудничество между хората.

Или, както казва Учителят: „Нужни са хора със сърца чисти като кристал, умове светли като слънцето, души обширни като вселената и духове единни с Вечното Начало, което е Любов, Мъдрост и Истина.”

Пожелаваме, живите семена на тая книга, посветена на най-благородната обществена дейност - образованието - да попаднат на добра почва, за да израснат и дадат своя плод, както за българския народ, така и за всички други народи.

Ние сме уверени, че настоящата книга ще изпълни своето предназначение - да бъде един неугасващ светилник в стръмния, светъл път на човека, който неминуемо ще го изведе в майчинските прегръдки на живата природа, която ще му разкрие своите тайни за един истински разумен живот.
д-р Методи Константинов

1 януари 1943, София

ВЪВЕДЕНИЕ

Повече от 50 години Учителят работи в България. В своите лекции, от които са напечатани около 200 тома, а има и още толкова неиздадени, той е засегнал всички области на живота - любовта, мъдростта, истината, свободата, здравните въпроси, разумния живот, музиката, паневритмията, педагогията и пр.

Тук ще се опитаме да разгледаме накратко педагогическите възгледи на Учителя. Този труд ни най-малко не изчерпва педагогическите му идеи. По-късно, всеки един от педагогическите въпроси, които се засягат тук, ще се разработят по-подробно. За всеки учебен предмет ще се разработят в подробности методите на Учителя. Но и това, което се дава тук, е достатъчно, за да се поставят основите на едно ново училище, което да е напълно в съгласие с детската природа, а това е целта и идеалът на педагогията, която излага Учителят. За да се постави обучението и възпитанието в съгласие с детската природа, не е достатъчно само доброто желание, но конкретното познаване на законите, по които се развива детето. Днешното училище противоречи на детската природа. Преди всичко противоречи на детските периоди. В един образователен период не се развива у детето това, което е подходящо за този период. После, днешното училище противоречи на принципа на активността, творчеството. За дисциплината в училището се употребяват наказания, заплашвания, намаление на поведението и пр. Любовта не е приложена. Някои учители в гимназията се оплакали от учениците на своя директор, а той им казал: „Не сте приложили любовта. Приложете я, и ще ги преобразите.”

В днешното училище не е приложен и трудовият принцип, който е необходим за раздвижване на цялото детско естество. Общението с природата и трудът не са направени основа на цялото обучение и възпитание, когато от там трябва да се почне.

В днешното училище учителят и училищната програма определят в кои отделения и класове какво трябва да се преподава, по какви методи и пр. И всичко това трябва да се наложи на детето. Това е неестествено. Самата детска природа трябва да определи в кой период какво трябва да се преподава, какви методи да се употребят, кои детски сили да се развият и пр. Учителят няма какво да измисля програми, планове и пр., а самата детска природа трябва да ни посочи методите и програмата. Значи, изследването на детската природа е първата стъпка за изграждането на истинската нова педагогия. Иначе, резултатите ще бъдат отрицателни, даже печални. На музиката в днешното училище не е дадено онова първостепенно място, което й се пада, за развитието на всички детски сили.

И в опитните училища в Западна Европа и Америка не е спазено винаги обучението да бъде в съгласие с детската природа. Ако трудовият принцип в тях е приложен, то главно в стаите и работилниците, а не в лоното на живата природа, на слънце и чист въздух, при цветята, плодните дървета и изворите.

Педагогическите принципи на Учителя не са само нещо теоретично, а и нещо живо и опитано. Това, което Учителят е учил, той го е прилагал и опитвал много пъти с ценни резултати. То е опитано и от мнозина наши учители и то с голям успех.

Под думата „образование” ще разбираме това, което напоследък е прието в нашата педагогическа литература, а именно, оформяне на целия човек, изработване пълния и съвършен душевен образ на човека. В този смисъл понятието „образование” включва в себе си обучението и възпитанието. Първото има връзка повече с развитието на ума и обогатяването му със знания, а второто има връзка повече с облагородяването на чувствата и волята.

Ето думите на Учителя към младото поколение:

„Аз поздравявам младото поколение. Те ще възкръснат. На младото поколение ще дадем всичкото си съдействие. Едно съм с тях. Аз съм с младото поколение, момчета и момичета, които имат стремеж към вечните ценности на живота, които имат любов. Идете и воювайте с оръжието на любовта! Победата ще бъде ваша. В бъдеще ще дойде едно ново поколение - нови типове.”

„Ако ми дадете възможност, ще въздигна това младо поколение. Ще му дам философия, знания и начин за работа. Не монаси да ги направим, но художници, музиканти, поети, и работници, да служат на Цялото, на Божественото. Във всички области на науката ще бъдат посветени.”

„Трябват училища, в които младежите да се възпитават как могат да станат строители на бъдещото общество.”
Училище - Живот
Как можем най-кратко да характеризираме педагогическите идеи на Учителя? За какво училище ни говори той? За училище - живот!

Детето не трябва да се приготвя за живота, но трябва да живее своя детски живот в пълнота, като се сложат в действие всички негови сили и заложби.

Дето царува любовта, там има изобилен живот. Ето защо, училището за да бъде училище - живот, трябва да бъде съградено върху любовта.

Той е красота, творчество, най - великото благо, избор на сила и радост. Ето защо, училището за да бъде училище-живот, трябва да бъде място на радост. Винаги изобилният прилив на живот носи радост, а недоимъкът на живот – страдание.

Ето защо, училището, за да бъде училище-живот, трябва да бъде място за творчество на ученика.

Тя е великата Световна Майка, която обгръща и отглежда с любов всички свои деца. Ето защо, училището за да бъде училище-живот, трябва да бъде в близък досег с Великата Природа.

Цялата природа е проникната от музика. Ето защо, училището за да стане училище-живот, детето трябва да живее в областта на хармонията, музиката трябва да прониква целия му живот.

Ето защо, училището, за да бъде училище-живот, трябва да даде видно място на паневритмията, на ритмичната гимнастика.Така детето ще бъде в интимен досег с творческите сили на природата. По този начин в детския организъм ще се влее нейният изобилен живот, който ще развие всестранно психо-физичните му сила.

Всичко в природата работи. Слънцето работи неуморно. Слънчевите лъчи, за да дойдат до нас, изминават грамадни разстояния за 8 минути. Земята също работи. Вятърът, водата, също работят, изворите и реките текат, морето се вълнува, тревите, цветята и дърветата неуморно работят със своите корени, клони, листа и пр. И красивите цветове и плодове са резултат на тяхната работа. И детето, за да живее в училището-живот, трябва да работи. Като работи сред природата, то едновременно ще се учи.

Ето защо, училището, за да бъде училище-живот, ще помогне на младежа в гимназията да си изработи мироглед върху живота. Така той ще се оформи при излизането от гимназията като цялостна личност. Изработеният мироглед ще представя обединителен елемент в него. Без този елемент Вътрешният му живот ще бъде разпокъсан и без да има нещо, което да обединява в едно стройно цяло добитите знания и опитност. Чрез училището-живот ще се оформи новият тип човек - човекът на дейната любов!

Предварително ще приведа няколко примера, които ще хвърлят светлина върху въпроса за детската природа. Ще приведа един пример от незабравимия български педагог Виолино Примо*: (*Цонко Попов, „В зората на освобождението”, стр. 19-20 ) „Една учителка веднъж излязла от своето отделение с тия думи: Ще ме умори този провалник. От нищо не взема - нито от бой, нито от глад. На другата година по една случайност Димо попаднал в отделението на Виолино Примо. Димо бил суров, див, крайно подозрителен и твърде слаб ученик. Когато се сбият някои, кой ги е сбивал? -Димо. Когато някой избяга от училището - също. Къпят се в реката. Кой е главният инициатор? – Димо. Когато на някой ученик пукнат главата, кой е направил това? – Димо.

Веднъж Димо дошъл оцапан с кръв, окъсан, с настръхнала коса. Той бил направил една голяма пакост, но учителят му простил с няколко думи. Учителят сполучил да спечели сърцето му. В лицето на учителя си Димо вече виждал човек, който справедливо го награждава. Това вечно обидено и унижавано дете се е възрадвало в себе си. Учителят се стараел да прикрива и за напред престъпленията му. Той постъпвал обикновено така, че самият Димо и другарите му почнали да гледат на сторените постъпки като нещо странно, нежелано, чудно. За да подкрепи на дело думите си, учителят го оставял да пази в негово отсъствие скъпи неща. Поверил му значителни парични суми. Димо никога не злоупотребявал. Той бил винаги точен. Постепенно станал най-добрият ученик и децата за всичко се отнасяли до него.”

Учителят А П. разказва нещо аналогично из своята педагогична практика: „В моето отделение имаше един ученик Стоянчо, много упорит, своенравен, буен и слаб по успех. Когато някой го докачаше, той го набиваше. Когато искаха обяснение от него за простъпките му, мълчеше. Винаги закъсняваше в училище. Веднъж в часа по бълг арски език зададох един въпрос, на който никой не отговори. Тогава казах: „Уверен съм, че Стоян знае и ще ни каже”. И наистина, Стоян стана и каза. Моето доверие към него отвори сърцето му. Аз опитвах този метод и занапред. Проявявах към него доверие и внимание. Например, натоварих го да се грижи за реда, дисциплината и хигиената в класа, да съветва съучениците си, когато искат да извършат някоя простъпка. Оттогава у Стоянчо стана голям нравствен преврат. Дигна се и успехът му, стана силен ученик.”

Нека приведа друг пример, даден от Петерсен*. Той привежда един красив пример из педагогическата практика на Ян Лигтхарт. Последният работил в народно училище на един беден квартал в Хага. Бил човек на сърцето, разбирал детската природа. Веднъж под прозорците на неговото училище се събрали улични момчета и коментирали по свой начин, какво ставало в училището. Лигтхарт не взел тояга, а отворил прозореца и дал на всяко дете по един портокал. Всяко дете го приело, като се червяло и смущавало. Веднъж две големи улични момичета, 15 – 16 - годишни, се опитали да пречат, когато учителят преподавал пеене, като крещели, правили разни гримаси и хлопали по прозорците. Учителят повикал на помощ Лигтхарт. Последният поканил и двете да влязат в класната стая, и тук децата им изпели най-хубавите песни, които знаели. След десетина минути двете момичета, хванати за ръка, си излезли най-почтено и благодарили най-учтиво. Те били спечелени с този метод. Една банда от 7 - 9 - годишни деца пречела на учениците в училището на Лигтхарт всеки ден, когато напущали училището. Лигтхарт пуснал немирниците в двора и в градината на училището, но те тичали навсякъде, тъпкали пътеките и лехите, ревяли и лудували. Той бил безсилен, а това се повтаряло всеки ден. Веднъж в борба с бандата той се принудил да затвори вратата пред носа им и отчаян седнал на една скамейка в градината. Не е ли погрешен тук неговия метод? Не, по-силната личност трябва да победи и ще победи. Може би не са били подбрани добре външните средства, а не че са погрешни принципите. На следния ден той пуснал бандата да влезе. Поканил ги с истинска любезност и приятелство. Те му казали: - „Как? Смеем ли?”- „Ама, разбира се.”- „Ами тези?” - И те посочили две 12-годишни улични деца. – „Разбира се, и те могат да влязат. Радвам се много, че искате да разгледате всичко. Днес трябва да видите и училищните стаи. Аз ще ви покажа шкафовете и картините.” Макар че били още доста възбудени, те станали мирни, и даже двама от тях снели шапките си, когато влезли в училището. Лигтхарт ги развел из цялото училище и на разбран език им дал разяснения върху своята метода, като използвал учебни помагала, модели, картини, детските ръкоделия и училищ­ната градина; никаква неприлична и излишна дума не попречила на работата му. Той спечелил един кръг от малки приятели, които дълго още го посещавали. „Децата инстинктивно усещат”, казва Петерсен, „дали чувствата към тях са истински. От чистотата и откровеността на нашите схващания към децата зависи силата ни над тях.”

Ще приведа един разказ из романа „Идиот” от Достоевски. Този велик познавач на потайните глъбини на човешката душа, чрез своята интуиция имал вярно разбиране на педагогическите проблеми. Той е схванал, че в детската природа има нещо възвишено. В него­вите произведения има много места, важни за педагогиката. Ето накратко този разказ:

Княз Мишкин, главното лице в романа „Идиот”, се лекува в едно швейцарско село. Там прекарва четири години. Той обича децата и постоянно дружи с тях. Родителите се сърдят, че децата не могат да минат без него. Учителят Тибо става негов неприятел, защото децата не го разбират, а княза разбират много добре. Князът се чуди, как възрастните, даже и родителите, съвсем не разбират децата. В селото живее бедна бабичка с дъщеря си Мария, 20-годишна, слаба, мършава. Мария отдавна е болна от туберкулоза, но пак ходи по къщите да работи: пере, мете, гледа добитъка. Децата са много жестоки към нея. Старите мъже и жени я обвиняват в разврат. Децата я подиграват. Цялото село подиграва Мария. Не й дават вече работа. Само понякога пияни й хвърлят по някоя пара. Тя почва да повръща кръв. Князът я намира, дава и няколко лева и й казва, че му е жал за нея. Децата виждат това и почват да викат, а Мария се спуща да бяга. Князът започва да говори с децата всеки ден по малко. Той им разказва, колко е нещастна Мария. Сега те престават да я нападат и почват да я жалят. Ласкаво я поздравяват, когато я срещат. Мария отначало много се учудва. Веднъж две момиченца и донасят ядене и след това отиват при княза и му казват, че Мария се разплакала, и че сега много я обичат. Скоро всички деца почват да я обичат и заедно с това обикват и княза. Често отиват при него и го молят да им разправя.

Цялото село узнава, че децата обичат Мария и се изплашват. Селяните забраняват на децата да ходят при нея, но те скришно отиват и й носят подаръци, а понякога просто отиват да я поздра­вят, да й кажат, че я обичат, и след това се затичват назад. Мария едва не се побърква от такова голямо щастие. Това даже и на сън не й било идвало. Срамува се и се радва.Децата й казват, че я обичат и винаги ще я обичат. След това отиват при княза и всичко му разказват. Носят й чорапи, долни дрехи и някои храни. Когато князът ги пита, те мълчат и радостно се смеят. Мария от ден на ден става по-болна и най-сетне ляга. Децата често я посещават и й носят храна. Понякога, като бързат само отиват до прозореца и й извикват: „Ние ви обичаме Мария”, и след това се връщат. Тя скоро умира. Децата плачат при погребението. От тогава гробът на Мария постоянно се почита от децата. Те посаждат трендафили и други цветя на гроба й. Трогателна е раздялата на княза с децата при напущане на селото.

Ето друг пример из „Братя Карамазови”: Между едни деца съществува голяма вражда. Альоша ги заварва, когато се бият с камъни по улицата. Той влиза във връзка с тях и става техен интимен другар. Чрез огъня на своята любов той превръща техните енергии. Децата съвсем се преобразяват. Илюша, против когото най-много била насочена омразата им, станал любимец на всички.

Един аналогичен пример привежда и Георги Иванов в статията си: „Моето свободно възпитание” - разказ за ученика Костадин.

Поучителни са в това отношение „Записки от Мъртвия Дом” от Достоевски. Той прекарва четири години в сибирски затвор, поради революционна дейност. Там е заобиколен с крадци и убийци. Оня, който бил прекарал един Живот сред висшите интелигентни кръгове в столицата, сега се озовава на другия полюс на живота. Отначало той вижда в лицето на тия крадци и убийци закоравяли престъпници, развалени до мозъка на костите си и непоправими. Той, като добър психолог, изучава тяхния характер. Колкото повече ги изучава, толкова повече вижда, че това са хора като него, в които доброто, възвишеното не е изгаснало, но само е заглъхнало временно. Той описва трогателни моменти, когато един закоравял разбойник се трогва от невинността, от доброто - трогва се до сълзи. Например, когато един разбойник погалва едно дете или когато донасят в затвора ранен орел. Значи, във всяка човешка душа, и в най-ниско падналия човек има една божествена струна, която в някои случаи може да затрепти.

Горните примери можем да увеличим, колкото си искаме. А и всеки учител може да приведе много подобни примери из своята практика. Ученици, наглед похабени, развалени, непоправими по поведение и успех, се преобразяват, ако се отнесем към тях с доверие и любов, ако открием у тях таланти и ги насърчим да проявят творчество в областта на своя талант. Такъв пример привежда Йорд ан Стоянов*. Един негов ученик Николай идва без желание в училище и всичко му омръзва. Стоянов открива в него случайно един талант, насърчава го в тая област. Николайчо се почувства поласкан и се заема да оправдае оказаното му доверие. Погледът му, който бил по-рано блуждаещ сега става сериозен. Променя се и цялото му държание и учение. За него е вече голям срам да се яви неподготвен по който и да е предмет.

Пита се, откъде взеха тези деца тия възвишени сили, които проявиха при своето възраждане? Защо в горните примери тия наглед непоправими, улични похабени деца се преобразяват, когато любовта и доверието на околните ги докосне? Това произтича от факта, че те притежават в глъбините си едно непохабено свещено естество. Тия възвишени сили са били дълбоко заровени в тях. Те са били затрупани с придобити и наследени отрицателни навици, склонности и пр. И е било потребно да се постъпи към тях с любов, за да се разкрие красивия им вътрешен свят. Значи, неспособността, развалата, грубостта, престъпността, леността и пр. у детето са само външна опаковка; но подходящи педагогически средства могат да пробудят възвишеното, доброто, чистото и непоквареното, което живее в глъбините на детската природа.

Горните примери показват, че наистина в човека има една възвишена природа, която образува светилището на неговото естество. Тя още не е проявена с всичката си красота.

Всеки човек има тия свещени часове, когато възвишената му природа се проявява повече или по - малко, за няколко мига или за повече. И веднага тя донася със себе си сила, радост, вяра, чистота, мир, любов. В тия минути човек прощава на всички, съзнава себе си като същество, което обича, жертва се, помага. Той чувства тогава връзките си с целокупния живот. В този момент за него всички са братя, сродни, близки и мили. Това са минути на вдъхновение. Тогава идват идеи.

Защо когато възвишената природа се прояви в човека, идва радостта? Защото оковите, ограниченията са паднали, и човек се чувства свободен. Тогава рухват границите между нас. Тогава разбираме единството на всички същества и се образува неразривна връзка между душите.

В тържествени, празнични минути човек чувства крила, мощ, готовност да живее за възвишеното и вечното. Това са прояви на ония свещени кътове на духа, които образуват светая - светих на човешката природа. Тогава човек започва да познава себе си. Изречението: „Познай себе си” значи човек да познае възвишеното в себе си. Тоя копнеж у всеки човек макар и само в известни минути на пробуждане – копнеж към красивото, святото и чистото иде отвътре. Когато човек желае да живее за доброто, когато копнее за един по-красив свят, това иде от висшата душа. Тя ни шепне за всички възможности които се крият в нея.

Ние още не познаваме онова същество, което живее в светилището на храма. Външната личност е само бледо отражение на висшата душа, която е изтъкана от светлина и чистота. Даже само когато един неин лъч докосне човешкото лице, то добива неземна красота. Винаги вдъхновението и просветлението идат от вътрешното светилище на храма.

Във всеки човек живее една божествена искра. В една легенда се разказва, че архангел Михаил веднъж гледал съсредоточено къс мрамор. Попитали го, защо прави това? Той отговорил: „Вътре в камъка е затворен един ангел!”

Учителят казва: „Човешката душа е космос. Тя е океан. Ние още не сме познали себе си. Не сме се познали и едни други. Това нещо, което ние не знаем, това сме самите ние.” „Когато срещнете някой ваш приятел, прочетете поне един лист от неговата свещена книга.” „Дали човек е млад, розрастек или стар, Божественото в него не се изменя. Ценният камък е всякога ценен. Дето и да го намерите, в чисто или нечисто място, той не губи свойствата си. Душата е скъпоценен камък в човека. В нея се крият условията за неговото развитие. Чрез нея човек се свързва с божественото съзнание и започва съзнателно да работи за Цялото!” „Що се отнася до човешката душа, имайте предвид следното: Никоя сила в света не е в състояние да превърне душата във въглен. Тя за вечни времена си остава един скъпоценен камък. Тя е излязла от Божественото дихание. Това трябва да считате като закон.” ”3наете ли, колко е нежна човешката душа? В нея няма абсолютно никаква грубост. А нежността, благостта, които тя притежава, това са качества на Безграничния.”

Едвин Бьоме казва: „Човек по природа е божествен. Божественото действа при душевното развитие като духовна сила. И както дървото развива листа и цветове под влиянието на слънчевата светлина, така и човешката душа се развива под влиянието на тая Божествена сила вътре в нея. Тя е постоянно огряна от тая Божествена сила, за да се осъществи мировият Божествен план.”

Чистотата на планинските върхове и езера, красотата на пролетните цветя, свободният полет на орела в сините небесни простори, музиката на звездните светове живеят в глъбините на човешката природа.

Всички велики мъдреци, философи и поети с интуиция са говорили за възвишеното, което живее в човека и което може да бъде събудено. Това е основната идея на множество дълбоки литературни произведения. Ето Метерлинк, пророкът на новото време, с ясновидски чар рисува мистичните глъбини на душата. Той говори за „погребания храм” в човешката душа, който трябва да се разкрие с всичката си красота. „Погребаният храм” - това е самият човек, защото у него има нещо ценно, което е погребано в гъстата материя, но което трябва да се прояви и ще се прояви. Метерлинк говори за „слепите”, които хранят надежда в едничкото дете, което вижда. Той говори за седемте принцеси, за които е дошло време да бъдат освободени. Говори за „Синята птица”. Героите на драмата „Синята птица” са две деца, които тръгват да търсят синята птица. Те минават през много места, излагат се на множество приключения и изпитания, но най-сетне се връщат без резултат. Обаче, на връщане какво да видят у дома си? Птицата, която била в клетката в тяхната стая, била търсената синя птица, а те не са знаели това! Зарадвани, те я изваждат из клетката, но след малко тя отлита от ръцете им. Синята птица, това е Божественото, което работи в човека. Защо тя отлита? В началото на човешкото пробуждане има само моменти на проблясък на възвишеното, което озарява обикновеното съзнание, докато най-после то стане постоянно състояние на човека.

Това е „синьото цвете” на Новалис в романа му „Хенрих фон Офтердинген”. Хенрих, героят на романа, сънува, че се намира във величествени планини, и на една стръмна скала вижда чудно красиво синьо цвете. Събужда се. Сънят е толкова реален, че той тръгва за да намери синьото цвете.

За Божественото в човека загатва и Хауптман в драмата „Потъналата камбана”, където Хенрих иска да издигне камбаната из дълбочините на водите. Това е кулата, до която иска да се изкачи Солнес в драмата „Строител Солнес” от Ибсен. Това са високите планински върхове, към които се стреми, към които тръгва Рубек в драмата „Когато ние мъртвите се пробудим” от Ибсен. Тези Ибсенови драми са две от най-мистичните му произведения. Възвишеното в човека е символизирано в Елена и Ефорион във „Фауст” от Гьоте. Проявата на Божественото виждаме и у Разколников, у Соня, даже и у Свидригайлов към края на живота му, когато вижда пустотата на досегашния си живот - романа „Престъпление и наказание” от Достоевски. Свидригайлов е морално покварен, живее само за себе си, живее живот развратен и безидеен. Обаче, в един момент на своя живот той чувства, че е неудовлетворен, не го задоволява това, което вижда около себе си, макар и във външно, материално отношение да е обезпечен и може да се отдава на всички светски удоволствия.Това възвишеното виждаме проявено у Неклюдов и Катюша в романа „Възкресение” от Толстой, после у самия Толстой, у Гогол във втория период на неговия живот, след душевната криза и вътрешното му просветление. Това възвишеното, Божественото не го ли виждаме проявено в живота на хиляди хора около нас? Всеки ден не усеща ли човек неговия шепот повече или по-малко, по-слабо или по-силно? Соловьов казва: „Нашето съзнание, нашият дух е по-дълбок, отколкото обикновените ни преживявания. Човек е повече от това, което се вижда и проявява външно. Човек е Божественото.” Същата мисъл е изказана и от Шилер.

Възвишеното, което лежи дълбоко в човешката душа, трябва да се проява. Това става в течение на развитието. Последното има за цел проявата на Божественото, на спящите сили, които се крият в човешката душа и в цялата природа.

Това е смисълът на човешката история. Той е в постепенното проявяване на възвишеното начало, което е заложено в човешката душа.

Учителят казва: „Ние сме още в началото на нашето развитие. У човека се крие нещо по-възвишено и по-благородно.” „Велика е човешката душа, но тя още не се е проявила. Днес тя приготвя условията за своето проявление. Сегашният човек, не е готов още да прояви душата си. Докато човек не даде път на Божественото Начало в себе си, тя не може да се прояви.”

В днешната епоха след развитието на ума започват да се развиват по-дълбоките сили на душата. Всички, които имат по-дълбоко прозрение казват, че днес душата се пробужда. Това може да се долови и по много факти в днешния живот. Интуитивните способности на душата се проявяват все повече и повече. Даже и в „Съкровището на смирените” от Метерлинк има специална глава „Пробуждане на душата”. Една духовна вълна се издига днес в съвременната култура. Тая вълна можем да наречем пробуждане на душата. Вечно младото, красивото и чистото в човешката душа отново проговаря и ще поведе човечеството със себе си. Това, което човек е имал в празнични минути на своя живот - минути на подем, доброта, прощение, любов - това иде сега да влее светлите си струи в живота и да поеме ръководството и строителството. Това се нарича разцъфтяване на човешката душа.

Да си представим диамант обвит с черна кора, това е именно детската природа. Черната кора представят разните наследени или придобити черти, навици, подтици, склонности и пр., обаче в глъбините на детската природа живее нещо възвишено, свещено, Божествено! Познанието на тая истина е основата и ключът на всяка педагогика. И това познание определя характера на всички педагогически принципи и методи, които трябва да се приложат.

Педагогиката трябва да изхожда от възвишените заложби на човешката душа. Божественото у детето, което е истинската, висшата му природа, е главният фактор, който действа отвътре. Това трябва да се има предвид при възпитанието и обучението. Възпитателят трябва да има разбирания за красивото и чистото, за доброто, за оня свещен кът, който се крие в човешката душа. Учителят казва: „Децата са емблема на чистота. Те представят живот, който иде от по - високо място.” „Казват, че трябва да се изучи детската душа, но в душата не вярват. И когато попитат: „Какво е душата?” те отговарят: Това е сбор, някакъв сбор. Но този сбор има ли единство?” Човекът в потенциално състояние има непроявени сили. Той е много повече от това, което проявява. Учителят казва: „Всички хора са даровити потенциално. Всички хора трябва да са даровити кинетически. Не мислете, че сега трябва да придобиете доброто. То е вложено във вас. Изискват се само благоприятни условия, за да се прояви. Не мислете, че във вашата душа нещата тепърва ще се създават. Не, у вас има много заспали чувства. Човешката душа е богата и чака условия, за да се развие. Тъй че възпитателят няма какво да влива нещо ново у детето, а само ще даде благоприятни условия, да се прояви с всичката си красота доброто, което е вложено в детето.

Има психолози които казват, че децата са крадливи, злобни, отмъстителни, егоисти и пр. Тия качества са на повърхността на детското естество, но в глъбините му живее възвишеното, чистото и святото. И както слънчевите лъчи стопяват ледовете и снеговете, така и подходящите педагогически методи могат да превърнат тия наследени или придобити отрицателни склонности и навици, за да се изяви чистото и доброто на детската природа. Кои са тия методи, това ще видим по-нататък.