Бре, Маноил, Маноил майстор! Троица братя сговор чиниха
Изтегляне 0.78 Mb.
|
| I.
Бре, Маноил, Маноил майстор! Троица братя сговор чиниха, сговор чиниха църква да градет. Дено го градет, вечер се рути, вечер се рути камен по камен... Народна песен
райска трапезна стаена, на нея седат си светии. Начело свети Никола, до него свети Илия, мегю им сестра Мария - на ръце държат Ристоса. Два се облога сведоа, Ристоса е го зедоа, Мария плачит до бога, свети Никола е тешит: - Мълчи ми, сестро Марио! Я кя Ристоса измола, а тебе ти го не даа - ток кя го даа на занят, той да се учит майсторче, вишни мостои да праит, греовни души да върват! Народна песен Настанаха по-добри дни за Преспа. По времето, когато Стоян Глаушев дойде в града, току-що бе отминала голямата чума. Такова усилно време беше - нямаше спасение и мнозина преспанци забягнаха по селата, по планините наоколо, върнаха се там, откъдето бяха дошли дедите им. На източната страна на града тогава имаше турска махала с голяма джамия, там живееха и цигани. Като "наказ божи", все оттам тръгваше чумата, там започваше да бие най-напред и холерата през горещите летни дни. В тая махала през времето на голямата чума не остана жив човек, остана да стърчи само джамията, заключена и с кухи прозорци. Пак по това време стана силно и страшно земетресение, изпопадаха къщи, а високото минаре на джамията се прекърши на две и рухна целият му връх до викалото. И за земята годините тогава бяха нездрави, сушави и безплодни. Настана голяма скъпотия - до два гроша ока брашно се продаваше. После, като мина това време на страшна смърт и опустошение, пак започнаха години на благодат и изобилие по полето. Навреме ще падне дъжд, навреме слънце ще изгрее и всяко зърно, всеки корен ще даде по сто и по хиляда. С това започнаха и новите, по-добри дни за Преспа. Ден след ден, година след година, пак се съживиха пазарищата, зашумя чаршията и започна да се шири, умножаваха се дюкяните и какви ли не дюкяни се отвориха, работилниците ставаха по-многобройни, започнаха да идват в Преспа люде и от други места, да купуват и продават. Съживиха се, развеселиха се и преспанци. Нямаше гладни и оголели люде и доколкото всеки си спомняше за миналото тежко време, сега се молеше само за добро здраве. Една след друга се редуваха годините - добри, сити, спокойни. Бедните преспанци намираха по-лесно работа, богатите увеличаваха богатството си, пълнеха домовете си с покъщнина и ги украсяваха. По това време градското турско управление реши и разхвърли между преспанци нов данък, събра доста пари и дигна сред чаршията кула от камък и дърво, четиридесет и осем аршина висока, с часовник и камбана, която се чуваше из целия град. Направиха се и доста нови къщи, та и градът като да се поднови. По това време християнската църковна община реши да съгради нова църква в Преспа. Пръв между десетмината общинари тогава беше не владишкият наместник хаджи поп Спиридон - кротък, благоразумен старец, - а Климент Бенков. Той беше житар и за късо време забогатя, но и целият му живот мина някак бързо - пламтя буйно и бързо угасна. Не доживя ни до четиридесет и пет години, беше тънък, висок човек и на лицето му - само очите, големи и почти черни в постоянния си трескав блясък. Той изведнаж се показа със силата си. Преди около петнайсет години, още млад момък, през първата плодотворна година след чумата, той се разтича като хала и закупи голяма част от храните в околията. Годината беше плодородна, но людете бяха още изплашени и още не бяха се наситили, та Климент Бенков продаде на добра цена всичко, каквото купи, и наеднаж спечели много пари. През следващите няколко години прехвърли големи количества жито в Арнаутлука, сам ходи по Елбасан и Янина и пак спечели за късо време много пари. По същия начин влезе и в общината. Наистина с богатството му порасна и името му, та всичко можеше да върши по своя воля, но беше и силен човек. Дотогава в общината влизаха все от старите чорбаджии. Повечето от тях нямаха друга работа и доживяваха старините си по миндерите в общинската канцелария с чибуци и броеници в ръка. Редяха людските работи тук - само за почит и слава, - но ги редяха с ум и душа на люде, които бяха с една нога в гроба. Строги и дребнави бяха тия престарели съдници, дебнеха зорко всяка грешка и не бяха склонни да прощават лесно - светът трябваше да върви по техния ум и както бе вървял от памтивека. За да не сбъркат някак стария християнски закон, винаги между тях имаше по един или двама от по-старите свещеници освен владишкия наместник, който беше председател на общината и винаги с благословията на битолския гръцки владика, най-често и негов покорен и послушен слуга. Най-млад между общинарите беше Аврам Немтур, но и той беше над петдесет години. Случи се да се съди в общината за развод бедна млада жена, близка роднина на Климент Бенков. - Ти защо искаш да се развеждаш со законния си мъж? - попитаха я старците. - Пияница е, бие ме, мъчи ме, не работи, децата ни гладуват. - Колко деца имате? - Шест. - Хм, добре сте се погрижили. Ами като се разведеш с мъжа си, кой ще се грижи за тия шест деца? - Баща им и сега не се грижи за них. Ще търся нов късмет за себе си и за них. - Като се омъжи за него, пиеше ли той и тогава? - Пиеше. Та и вие го знаете: Коне Дърдор, един е в целия град. - Слушай, жено - казаха старците, - венчило, благословено от църквата, не се разваля лесно. За децата никой не може да се грижи по-добре от родния им баща. И понеже ти, безумна жено, си знаела какъв е, когато си се венчала за него, ще го водиш докрай такъв, какъвто е. За пияница си се венчала, с пияница ще живейш. Върви си, а ние знайме какво още да направим. Те повикаха пияницата в общината, посъветваха го и го заплашиха вече да не пие и да се грижи за децата си. Коне Дърдор обеща и се закле да не слага ни капка вино и ракия в устата си, но още същия ден пак се напи и наби жена си. Нещастната жена отиде при роднината си, при Климента Бенков, и го помоли той да й помогне. Разправи му дума по дума какво бе станало в общината. Климент Бенков познаваше нещастието й, разгневи се и веднага сам отиде в общината. - Е, харно - каза той на старците, - венчило не се разваля лесно. Право е. Казали сте на тая глупава жена, че какъвто мъж си е взела, с такъв и ще живей докрай. И това е право. Но вие, като добри, честни люде и справедливи съдии, сте искали да й помогнете в нейното нещастие. Повикали сте Конета Дърдора и сте го посъветвали веке да не пие. - Така беше. Е, после? - После, ето какво, благочестиви старци: като се омъжила тая глупава жена за пияница, надевала се, бедната, че пияницата ще се поправи. Сбъркала е. Направила грешка и вие не й давате прошка. - Не й даваме. Да сърба каквото е дробила. - Така. Но и вие, като сте повикали Конета Дърдора, повервали сте, че той нема веке да пие. Заклел се пред вас, разкаял се и вие сте му повервали. А Коне Дърдор още същия ден се напил и пак отишъл да мъчи жена си. И вие, значи, като сте мислили да направите добро и да запазите християнския закон, направили сте същата грешка. Старците се умълчаха. Затракаха по-бързо броениците, нови кълба тютюнев пушек избухнаха от всички страни. - Ама - обади се колеблив глас - тя, като се раздели с мъжа си, млада е още, може да тръгне по лош път. Като има венчило, ще я държи, ще я пази от по-големи грехове. - Тъй, тъй - зачуха се и други, по-смели гласове, - венчилото да не се разваля. Венчило ние не разваляме току-тъй! А него, пияницата, пак ще го викаме и в хукюмата ще съобщим за него. Климент Бенков се разгневи още повече, тръгна да си върви, но се спря на вратата и каза: - Какво ще пазите вие това венчило, като се разтурило само! А пък аз ето какво ще направя: тя, нещастницата, ми е роднина, ще я прибера с децата й у мене, вкъщи, гладна нема да я оставя. Ако дойде Коне Дърдор да търси венчилото си, аз нему с тояга кокалите ще му строша. - И си излезе. Тогава реши Климент Бенков да влезе член в църковната община. И като реши - направи го, макар да беше трудно. Млад беше още, старите чорбаджии не му даваха път, но той беше още по-упорит и сполучи да вземе място в общината още на първия избор. Не свеждаше той глава пред никого. Влезе в общината като твърдокрил бръмбар в пчелен кошер. Свърши се с благоприличната тишина в общинската канцелария, с безкрайните и безплодни заседания и разговори на общинарите. Само Климент Бенков беше нов човек между тях и те всички се съюзиха против него. В началото му устройваха клопки, за да го изложат пред гражданите, мрънкаха против него из целия град, но той смело разкъсваше всички мрежи. Имаше тънък, звучен глас и често се гневеше, та гласът му се чуваше надалеко. Граждани, които минаваха край общината, все по-често имаха случаи да си казват: - Климе Бенков пак се кара на общинарите. Сега работите в общината вървяха по-бързо. Климент Бенков не оставяше никого на мира, не даваше много да се приказва, решаваше направо и викаше до бога, докато се наложи. Старците и наместникът взеха да се побояват от него. Не можеха да му надвиват ни с думи, ни с глас и само ще каже някой примирително: - Млад си още, Климе, зелен си още. Много бързаш. - Млад, а! - викаше Климент Бенков. - Тука требва и други по-млади люде да влезат, работа требва да се върши. Умориха се старците да се разправят с него, примириха се, спотаиха в себе си всяка злоба и недоволство от него. Климент Бенков стана пръв между тях и преспанци търсеха и слушаха него повече и от наместника. Не се преклони пред него само Аврам Немтур, който доскоро беше също житар, а сега събираше по Прилепско, Велешко и Тиквешията афион и го продаваше на евреите в Битоля. Това беше опасна търговия, пълна с рискове, но даваше и големи печалби, все в чисто злато. Немтур беше нисък, мускулест мъж, с гъсти, черни вежди и алени бузи, косите му бяха едва прошарени, винаги ниско остригани. Той се държеше гордо и не враждуваше открито с Климента Бенков, но го мразеше и го дебнеше във всяка слабост. Бенков страдаше от лоша, мъчителна кашлица до задушаване и беше тъжно да го гледа човек, когато започваше да се мъчи. Старците в общината го гледаха със състрадание - някои от тях вече и го обичаха, - опитваха се да му помогнат, а Климент Бенков, види се, бе забелязал нещо по лицето, в очите на Аврама Немтур и еднаж, все още задъхан след кашлицата, му рече: - Ще черпиш ли? - Какво... - подигна дебелите си вежди Аврам Немтур. - Когато умра. Ти май чакаш да умра, когато се закашлям, и ти е весело. - Не - завъртя глава Немтур на късия си врат, а бузите му станаха още по-червени, - не ти се радвам. Но... право да ти кажа, не ми е много приятно да те слушам, като кашляш. - Ти не бой се - каза през зъби Климент Бенков, - аз нема да умра. Нема да умра скоро. - Това знай само господ - отвърна Немтур двусмислено, ала се уплаши, види се, да не се издаде и побърза да добави: - кой кога ще умре. - Не, аз знам, че нема да умра скоро - опъна дългата си шия Бенков. Немтур беше по-благоразумен и нищо не отговори. Обади се наместникът с припевен, успокояващ глас: - Не се бъркайте в божите работи. Това са божи работи. Аврам Немтур беше по-спокоен, по-сдържан и гледаше да удари винаги на място, без да се излага на буйните и често безогледни удари на Климента Бенков. Те двамата биха се карали при всяка среща, но Немтур идваше по-рядко в общината и не винаги подхващаше предизвикателствата на Бенков. Всеки празник след църковната служба общинарите се събираха, повече по навик, в общината и никой не беше склонен да разваля празничното си настроение с всекидневните грижи на преспанци. Само Климент Бенков нарушаваше понякога тоя мълчаливо установен ред в общината и прекъсваше сладките разговори на старците за било и небило или за предстоящия празничен обед. През една неделна утрин Климент Бенков остана в църквата и след службата. Излязоха си всички и се чуваха само стъпките на клисаря, който се бе разшетал да почисти. Бенков огледа празната църква, като че ли за пръв път влизаше в нея, сетне бързо излезе и се запъти право към общината. Още като се показа на вратата на общинската канцелария, такъв беше изгледът му, че, Аврам Немтур, поглаждайки мустаките си, за да спре, да заглуши думите си, каза с лошо прикрит присмех: - А да видим сега какво ще чуем. Някой сякаш блъсна отдире Климента Бенков и тоя-се изправи сред стаята с ръце на кръста. Тънкият му глас звънна и заглуши всеки друг шум в стаята. - Какво ли? Ей сега ще ти кажа. - Той се обърна към всички старци и гласът му се изви, затрептя, пронизваше ушите: - Ще кажа на сички ви тука! Това не е църква, ами е плевня, господ да ми прости. Седнали сме тука, община сме, повеке на лафмухабети, оправяме чуждите бъркотии, тоя се жени, оня се развежда, дели се от баща си, десет гроша имал да дава некому, за два гроша лъже и се кълне... а, не, не, така си е, нема защо да ни остава хатър... е, и за църквата се грижим, така е, но как се грижим за тая църква, нема къде да влезе човек да се помоли, малко ако позакъсней, народът и в притвора се събира, в двора пали свещи. Така не може, това е срам за нас, преспанци. Ние требва да съградим нова, голема църква! Той огледа още еднаж всички насядали наоколо общинари, избягна да погледне само Аврама Немтур, но всички старци мълчаха, попривели глави, като че ли се наслаждаваха на тишината, която настъпи, след като пресекна тоя остър, пронизващ глас. Бенков отиде и седна на обикновеното си място на широкия миндер. Никой не се обаждаше и той пак се приподигна, нервен, възбуден: - Е, що мълчите, кажете де, кажете! Един от старците проговори: - Право е. Църквата ни е малка, тесна, ниска. Нели и друг път и много пъти сме приказвали. Ама де да видим как ще излезе тая работа... Да размислим, да видим... - Нема що да се гледа и да се мисли - размаха дългата си, тънка ръка Бенков. - То се вижда и отдавна е премислено: нужна ни е нова църква! Всички бяха съгласни, че за Преспа беше нужна нова, по-голяма църква. Но и всички се бояха от подхващането на такава голяма и важна работа. Последен се обади Немтур. - Що си мислите, лесно ли е църква да съградиш! То с викане не става, ами требва с разум и с добра сметка. Пари требват, много пари. - Пари ще намерим - викна Бенков. - Преспа има пари за една църква. Немтур сякаш и не обърна внимание на думите му, каза: - И най-напред да попитаме владиката. Без него не може. - А, владиката! - скочи Бенков. - Ти искаш само да се противиш. От владиката ли ще искаш пари? Народът ще даде тия пари и той ще прави църквата. Владиката нема да пречи. Кога е дошъл той да ни види? Само праща да му събираме владишнината, по цела торба сребро. - Ти немой така, Клименте - обади се наместникът. - Ще питаме и владиката, а той нема да ни спре за такова богоугодно дело. Не беше много трудно да се въодушевят старите общинари от такова едно благочестиво предприятие. Противеше се само Аврам Немтур, и то заради Климента Бенков, а тоя още повече се възпламеняваше от вдъхновилата го мисъл за нова църква. И тъй, неочаквано срази противника си, сломи упоритостта му и го повлече заедно с всички. - Пари ли? - удари юмрук в коляното си Бенков. - Ето, аз ще дам за начало хиляда гроша за новата църква! - Аз пък ще дам две хиляди гроша - рече отсреща Аврам Немтур. - И аз ще дам две хиляди! - тупна още еднаж юмрук в коляното си Климент Бенков. Още същия ден се разчу по цяла Преспа, че общината решила да гради нова църква. II.
В началото потръгна добре. Наместникът обяви от амвона решението на общината и христолюбивите преспанци започнаха да носят в общинската канцелария даровете си за новата църква - пари и всякакви други ценни вещи. Стана нужда общинарите да изберат помежду си неколцина, които да събират средствата и да ръководят градежа на църквата. Избраха на първо място Климента Бенков, сетне наместника хаджи поп Спиридон и Аврама Немтур... - Те ще се карат, Аврам и Климент, и работата нема да спори - забеляза един от общинарите. - Не - отвърна друг, - те ще се надпреварват и Аврам ще подкарва Климента. И наистина беше така. Климент каза: - Парите нека събира Немтур. Той умей да държи чужди пари. Аз не мога да се разправям с народни пари. Аз ще се занимавам с градежа. Знаеше се, че когато Аврам Немтур събираше афиона, не бързаше да плаща на производителите, докато не го продаде на битолските евреи, а тогава все гледаше да откъсне по нещо от уговорената цена, за да увеличи печалбите си. Това искаше да му припомни Климент, но и Аврам не му остана длъжен: - Ти с градежа... ще се надвикваш со зидарите. Имаш хубав глас. После Климент Бенков каза: - Аз нема да ида в Битоля при владиката. Нека идат наместникът и Аврам. Те по-добре ще се разберат с него. - Де си ти за пред владика! - подигна рамена Немтур. Старците от общината се радваха, като ги слушаха - нека се хапят, единият ще гони другия, работата започваше весело. Наместникът и Аврам Немтур донесоха добри вести от Битоля. Владиката благословил от сърце градежа на новата църква. - Как нема да го благослови! - подвикна Климент Бенков. - Ще се похвали на патриката в Цариград, че в епархията му се строят църкви, сетне ще дойде да ни освети църквата и ние ще позлатим патерицата му. - Ти немой така, Клименте - разтъжи се по обичая си наместникът. - Не се говори така за владиката. Да пазиме ред и почит. - Ех, да пазиме - съгласи се Бенков. А преспанци идваха на върволица в общината - мъже, жени, - всеки да поднесе своя дар за новата църква. Вещите, които се получаваха, разпределяха се из чаршията, да се продават, да се превръщат в пари. За по-малко от два месеца събраните пари стигнаха до деветдесет хиляди гроша. - Да почваме, да почваме! - тупаше с юмруци по колената си Климент Бенков. - Оттук нататък работата сама ще върви. Избраха място за новата църква -там, дето беше запустялата турска махала. Беше свободно място, само да се поразчистят развалините от някогашните турски къщи и дворища, и беше хубаво място, височко, та новата Църква ще се вижда от целия град. Отидоха общинарите Да го разгледат, отидоха и мнозина други преспанци, като че ли никога не бяха го виждали. То нищо, но някога тук е била турска, друговерска махала -но мястото ще се освети, ще се попръска със светена вода, а светената вода всичко пречиства -и болест, и всякакви проклятия. И вече питаха, разпитваха общинарите да издирят стопаните на изоставените дворища, ако някои бяха останали живи след холерата или бяха оставили наследници. Мястото трябваше да се купи, да стане народна собственост. Не се обади никой за стопанин, но вдигнаха глас всички преспански турци: - Не може! Там, дето е била турска махала, живеяли са турци, не може да се гради църква. И още: не може да се гради църква близу до джамия. Забранено е! Това беше изоставената джамия с пречупеното минаре. Какво са наумили гяурите, всички под нож ще минат, ако посегнат да осквернят старата джамия Така се заканваха турците и никой гяурин не посмя да излезе насреща. Дори и Климент Бенков не нададе глас, колкото и да беше смел и буен. Общината избра друго място - две къщи с големи градини сред християнските махали - и брои на стопаните двайсет хиляди гроша. Събориха къщите и се отвори широко място. Преспанци се радваха: - Тука е дори по-хубаво, сред града. Близу ще ни е църквата на сички, а онова, турското, проклето да е, хем - на края на града. И досам джамията, пуста опустела! И тая радост на преспанци не продължи много. Дойде едно заптие в общината и повика всички общинари при войводата - каймакамина, както го наричаха турците. Той ги посрещна сърдито, а всъщност не изглеждаше много сърдит: - Какво правите вие там, във вашите махали, къщи събаряте, народа събирате! Вие, демек, не признавате нашата власт и закони, ни султан, ни кадия, ни войвода. За такова нещо, чорбаджилар, има бесилка. - Що думаш, каймакам ефенди! - едва ли не се разплака наместникът от угодничество пред турския големец. Ние денонощно се молим на бога за нашия султан, хиляда години да доживее, и за целия турски дьовлет, и за тебе, войводо. Ние сме покорна рая и нищо лошо не вършим. - Църква искаме да правим, каймакам ефенди обади се нетърпеливо Климент Бенков. - Аха-аха! Знам аз - поклати заканително глава каймакаминът, - знам! Искали сте да съборите нашата джамия там, за да дигнете ваша църква. И едвам задържах нашите мюсюлмани да не се дигнат и да не ви изколят до един. Сега пак! Не си седите мирно, ами пак ровите, ровите... за главата си ровите. Никого не признавате, никого не питате. - Още не сме почнали, войводо - каза пак Бенков. - Преди да почнем, ще дойдем да питаме хукюмата, както му е ред. - Стига, разбрах - дигна ръка турчинът, розова и мека. - Искате и да ме лъжете. Църква имате и друга църква не ви е нужна. Няма да пълните града с църкви и клепала! Бенков се опита да бъде благоразумен и убедителен: - Църквата е също божи дом, каймакам ефенди. то, в Преспа има само една турска махала, а има пет джамии, а и старата оная... Ние пък сме дванайсет махали... - А бре ти какво ми приказваш! - приподигна се турчинът, вече наистина сърдит. -Та вие наред с турците ли бре! Тука гяурско царство ли е бре! Ха се махайте и ако чуя, че не сте мирясали, всички ще ви затворя, така да знаете! Вън и още повече в общината всички се нахвърлиха върху Климента Бенков. - Така не може! Де се намираш! Така не се говори на каймакамин! Ти искаш сичко да развалиш. - Но пък аз ще ви кажа - викна Бенков, - че той прави това, за да му дадем рушвет! Да му дадем две-три хиляди гроша и ще видите как ще омекне. Намериха начин - не беше трудно - и дадоха на каймакамина три хиляди гроша. Той прибра парите и благосклонно посъветва чорбаджиите да се отнесат до тесарифина в Битоля. Приготвиха харзовал от името на всички християни в Преспа и отидоха пак наместникът и Аврам Немтур да го подадат на битолския мутесарин. Като се върнаха двамата пратеници в Преспа, разказаха с колко усилия бяха успели да подадат народната покорна молба и поискаха от общинската каса хиляда и двеста гроша, които бяха раздали за подаръци и рушвет, за да може харзовалът да стигне до мутесарифина. Ходили и при владиката, но той само дигал рамена и казвал, че работата ще стигне и до Цариград. - Ами той защо е владика, щом не може да ни помогне? - попита злобно Климент Бенков. -. Или и той иска рушвет? - Ех, ти... - изкриви лице с досада Аврам Немтур. - Какво аз? А ти пък, докато не оближеш ръка на владиката... Още два или три пъти ходиха пратеници в Битоля и когато най-сетне и мутесарифинът получи три хиляди гроша рушвет, молбата на преспанци бе препратена в Цариград. Тая вест донесе в Преспа новият владишки наместник. Владиката неочаквано изпрати нов свой наместник в Преспа, уж от преголяма грижа и любов към преспанци. "Вие - пишеше той в писмото си до преспанската община, - вие, христолюбиви чада на вселенската църква, проявявате голяма ревност, похвални усилия и синовно усърдие към светата наша църква и затова аз ви пращам един от своите най-любими и най-способни помощници да ме замества при вас и да ви ръководи в църковните работи. В голямата и богоугодна работа, която сте захванали с божия помощ, той ще ви бъде от голяма полза. Аз уважавам досегашния мой наместник при вас, той е ваш съгражданин и аз го похвалявам за досегашното му богоугодно усърдие, но той е вече много стар и нито аз, нито вие не бива да отегчаваме повече старините му с големи грижи. Надявам се, че новият мой наместник ще заслужи бързо вашето доверие и ще стане верен тълкувател, проводник и изпълнител на непрестанните ми грижи, благопожелания и молитви за вас в името на Христовата наша църква... Преспанските общинари и всички преспанци останаха изненадани от тая промяна. Досегашният наместник беше наистина стар и простичък човек, но беше преспанец и с него лесно се разбираха. Новият наместник беше архимандрит, на около четиридесет години. Видя се странно на преспанци, че беше грък по народност, а беше с руси коси и червеникава брада, с млечнобяло лице и с ясносини, зеленикави очи. люде с такава външност бяха редки между гърците. Преспанчани приеха послушно тая промяна - съжаляваха за стария наместник, но пък бяха поласкани, че новият владишки наместник беше архимандрит. Само Климент Бенков се противеше и се лютеше. Събраха се всички общинари в канцеларията, дойде за пръв път там и новият наместник. Той заговори на гръцки, а между общинарите гръцки знаеха само Аврам Немтур и старият наместник. Знаеше и писарят. Климент Бенков направо се обърна към новия наместник: Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|