Будизмът : Дао на философията Алън Уотс Посвещава се на живото учение на Шунрю Судзуки, Роши будизмът

Посвещава се на живото учение на Шунрю Судзуки, Роши

Мащабното влияние на будизма се дължи отчасти и на вещината, с която пътят към освобождението като „запазена марка” на индийската мисъл е бил доусъвършенстван от будистките учители, за да стане достъпен и за хора от съвсем различни култури. Защото, както пояснява Алън Уотс по време на един от семинарите на неговия плаващ дом в Саусалито, Калифорния в края на 60-те години:

... индуистите, будистите и много други древни традиции не правят като нас разлика между религията и всичко останало. Религията не е някаква самостоятелна житейска сфера; тя е нещо, което влиза в общото цяло. Но когато религията и културата са неотделими една от друга, е много трудно да експортираш подобна религия, защото тя влиза в разрез с установените традиции, нрави и обичаи на другите народи.

И тук възниква следният въпрос: кое е най-същественото в индуизма, което би могло да бъде предложено и на други култури? А когато си отговорите, ще видите, че това е будизмът. Както вече обясних, същността на будизма, неговите истински дълбоки корени, не е някаква доктрина или дори теория, макар и естествено той да има своята теоретична част. Централно място в индуизма заема едно специфично преживяване, наречено мокша, в което - чрез разсейването на илюзията, че всеки мъж и всяка жена е отделно нещо в един свят, явяващ се не друго, а тъкмо сбор от отделни неща, въпросният индивид открива какво е той - на едно определено ниво е в известен смисъл илюзия, но на едно друго е това, което наричат „аз”, единственият Аз, който е всичко онова, което го има.

Интересът на Алън Уотс към източната мисъл датира още от детските му години, когато за първи път се сблъсква с изкуството на Азия. Майка му е учителка и преподава на децата на мисионери, изпратени в далечни земи. Много често бащите, завърнали се от Китай, й подаряват гоблени и пейзажна живопис, изпълнени в стила на класическите източни майстори. След години, докато обикаля Япония с малка група студенти, Уотс си спомня как се е пробудил интересът му към изкуството и философиите на Далечния изток:

Бях омаян от китайската и японската светска живопис - особено пейзажната, с нейната специфична трактовка на цветята, тревите, бамбука... В нея имаше нещо изумително, дори когато обектите й бяха възможно най-тривиални. Още като дете трябваше да разбера кое им бе необичайното на всичките тези треви и бамбуци. Да, художникът беше нарисувал трева, но в творбата му имаше и още нещо, което така и не успявах да посоча. И то бе тъкмо онова, което след време щях да нарека религия на не-религията. В това се изразява най-висшето достойнство на един буда: той не може да бъде засечен, тъй като не оставя следа.

Преди да пристъпим към будизма, трябва да си припомним цялата предшестваща го история на индийската мисъл и да обърнем по-специално внимание на космологията на древна Индия, по същия начин, както би трябвало да познаваме космологическите и философските възгледи на Птоломей, за да разберем Данте, а и почти цялото християнско средновековие. Индуистката космология е навлязла в живота на японеца чрез будизма, но тя е по-ранна от самия будизъм. Той просто я е възприел като нещо, подразбиращо се от само себе си, както най-вероятно и вие бихте постъпили днес с космологията на съвременната астрономия, особено ако ви е хрумнало да измислите някоя нова религия.

Най-общо казано, човешките същества са стигнали до три велики идеи за света. Едната е западната - на света се гледа като на нещо сътворено, т. е. продукт на нечия дейност, по аналогия с керамичните и дърводелските изделия. Другата е индуистката, в която светът се разглежда като драма или по-скоро като игра. Третата е китайската или „органичната”, в която светът се разглежда като един организъм или тяло. За индуиста светът, както казахме, е драма, което пък би могло да се изрази и по следния начин. Най-простичко казано, има нещо, което винаги го е имало, има го и ще го има, а то се нарича аз, на санскритски - атман. Въпросният атман обаче се нарича и брахман, от корена брих („раста”, „разширявам се”, „набъбвам”), от който идва и английското breath („дъх", „дишане"). Та този брахман, или азът в индуисткия светоглед, открай време си играе на криеница със самия себе си и това ще трае во веки веков. И гледа да се скрие колкото се може по-далеч от себе си. Според тази идея, всеки един от нас е всъщност Единственият Аз, Всевишният или Абсолютът, който пък е изчезнал някъде просто на шега. Игра, игра, но понякога може да стане и много страшно! Уж искаш да се скриеш, пък вземеш, че се изгубиш. Но пък колко хубаво ти става, когато отвориш очи, когато се „пробудиш". Впрочем това е и основната идея и ако питате мене, всяко дете ще я разбере. Ами да, всичко е страшно просто. И елегантно.

Тази космология си има и своите многобройни особености, сред които са и т. нар. калпи или световни епохи, през които преминава цялата вселена. Друга нейна особеност са Шестте свята или житейските стадии. Тази идея играе много важна роля в будизма, макар и заета от индуизма, и намира своя символичен израз в т. нар. бхава-чакра. Бхава [от корена бху-, „да бъда"] означава „ставане", „състояние на промяна" [също „склонност", „нагласа" и т. н.], а чакра - „колело". Колелото на човешкото битие, или още колелото на раждането и смъртта, има шест дяла или стадии. Тези най-горе, на върха, се наричат деви [ед. ч. дева]. Тези пък най-долу, един вид на дъното, се наричат нарака. Девите са нещо като ангели, т. е. хората, които са извадили най-голям късмет на този свят. Съответно нарака са онези, дето се мъчат в ада или, с други думи, най-големите неудачници на света. Това са двата полюса: най-щастливите и най-окаяните. Между тях идва светът на претите [ед. ч. прета], или гладните духове, които са едно ниво по-горе от нараките в ада. Претите са едни такива вечно недоволни духове, с мънички усти, но затова пък с грамадни шкембета - с огромен апетит, но разполагащи с минимални средства за утоляването му. След тях идват човешките същества, които, така да се каже, заемат междинна позиция в Шестте свята. Значи, продължавате нагоре и стигате до девите, след което отново се спускате надолу. Следващият свят е този на асурите [ед. ч. асура], едни сприхави духове, които олицетворяват цялата ярост и агресия в естествения свят. Следващата спирка е светът на животните, който се пада между този на асура и ада.

Всичко това не бива да се приема буквално - става дума за различни модалности на човешкото съзнание. Ние сме в света на нарака, когато сме неудовлетворени или изпитваме душевни терзания. Когато е налице хронична фрустрация, просто попадаме в света на прета. Ако пък се чувстваме спокойни, уравновесени и, общо взето, нищо не ни притеснява, значи сме в човешкия свят. Когато ни обземе безумно щастие, се озоваваме в света на дева. Но побеснеем ли, слизаме в този на асура. А когато не изпитваме абсолютно нищо, значи, сме стигнали до животинския стадий. Това са всички модалности и е страшно важно да разберем, че според будизма колкото по-добре се представяш, толкова по-високо се изкачваш, за да стигнеш и до света на девите, и обратното, колкото по-зле се представяш, толкова по-ниско падаш, за да се озовеш накрая и в Ада. Но тук има нещо много съществено - който се изкачва, в един момент трябва да започне да слиза. Не можеш да се усъвършенстваш до безкрайност. Когато твоето самоусъвършенстване премине една определена граница, ти просто започваш да се влошаваш - все едно, че си точил някой нож толкова пъти, че вече е започнал да се изхабява. Статусът на буда, състоянието, което можем да определим като „освобождение" или „просветление", не съвпада с нито една от тези части или стадии по колелото на битието, тъй като то трябва да е в центъра, то се явява неговата „главина". Когато се изкачваш нагоре и ставаш все по-добър, ти се привързваш към колелото със златни окови. В обратния случай, когато ставаш все по-лош, оковите ти са само железни. Затова пък буда е този, който веднъж завинаги се е избавил от оковите.

Горното обяснява защо будизмът, за разлика от юдаизма и християнството, не се интересува толкова от това дали си добър - тук ударението пада по-скоро върху това да бъдеш мъдър. Посланието е: бъди мъдър и състрадателен, което, съгласете се, е малко по-различно от това да бъдеш добър, но затова пък си изпълнен с огромна симпатия, разбиране и уважение към всички невежи и непросветени хора по света, които изобщо не знаят кои са, но продължават да си играят на онази прастара игра, наречена „ти и аз". Ето защо всеки индуист поздравява своите братя по съдба не като се ръкува с тях, а като събира длани в молитвен жест и се покланя. Затова всъщност японците се кланят един на друг и затова будистките ритуали изобилстват от всякакви поклони - защото вие отдавате дължимото на собствения си аз, играещ ролите на всички онези, които ви заобикалят. Дължите му още по-голямо уважение, когато въпросният аз е забравил какво всъщност прави и по този начин се е озовал в една твърде конфузна ситуация. Това е основният индуистки възглед за света и в това най-общо се изразява неговата космология, която е възприета и от будизма.

В зависимост от личните предпочитания, вкус, темперамент, традиция и популярни вярвания се добавя и още една идея, която пък гласи следното - да, този върховен повелител или аз последователно се престорва на всеки един от нас, но най-напред се престорва, че е отделна, обособена душа, наричана джива-атман. Та тази джива-атман се превъплъщава в цяла поредица от тела и все се прехвърля от един в друг живот. Съгласно т. нар. карма (което ще рече „деяние" или по-скоро „законът за въздаянието"), всички наши дела се случват в поредици и са свързани помежду си като брънки от една обща и неразривна верига. Кармата на всеки човек се изразява в неговия житейски път, който той така или иначе трябва да извърви, ако трябва и в продължение на безброй съществувания. Няма да навлизам в детайли, защото много будисти изобщо не вярват в това.

Например, мненията на дзен-будистите доста се различават по този въпрос. Те обикновено казват, че не приемат буквално идеята за реинкарнация - че след като те погребат, ти изведнъж ще се напъхаш в кожата на някой друг и ще заживееш някъде другаде. Те тълкуват реинкарнацията така - ако ти, който сега седиш тук, си убеден, че си абсолютно същия човек, който преди половин час е влязъл в тази стая, значи, си се превъплътил. Но ако вече си отхвърлил оковите, ще разбереш, че нещата не стоят така. Миналото просто не съществува, а същото важи и за бъдещето. Има само „сега", настоящето. Това е единственият ти реален аз, който го има. Дзен-учителят Доген ( Доген (1200-1253) - най-видната фигура в японския дзен-будизъм, почитан като бодхисаттва. Става монах на 13-годишна възраст и заминава за Китай. След завръщането си основава през 1236 г. знаменития манастир в Кошохорингджи, приютил много негови ученици и от двата пола. Най-значимата му творба е Шобогендзо.) го е формулирал така: „Пролетта не става лято. Първо има пролет, след което има и лято. Всеки сезон си стои на своето място." По същия начин вчерашното ти „ти" не става онова, което днес си ти. Т. С. Елиът развива същата идея в Четири квартета, където казва, че пътникът, разположил в купето с вестник в ръка, вече не е същият човек, който преди малко се е качил от перона. ( Драй сълвейджис, III. Един от любимите примери на Уотс, върху който той обича да импровизира – срв. Философиите на Азия, С., 2000, с. 105. – Бел. прев.) Ако си мислиш, че това пак си бил ти, значи, свързваш отделните си мигове във верига. Това те привързва към колелото на раждането и смъртта, освен ако не си разбрал, че всеки миг, в който пребиваваш, е всъщност единственият миг. Затова някой дзен-учител би ти казал: „Стани и прекоси стаята", а когато се върнеш на мястото си, ще те попита: „Сега ми кажи къде са стъпките ти?". Ами вече ги няма, отишли са си...

Къде си ти? Кой си ти? Когато ни попитат кои сме, ние обикновено започваме да рецитираме разни исторически факти. „Аз съм еди кой си. Така са ме кръстили моите родители. Учил съм еди къде си. Сега работя еди какво си." Ето как си сътворяваме цяла една биографийка. Само че будистът ще каже: „Зарежи тези неща, това не си ти. Случили са се разни истории, които вече са отминали. Аз искам да видя кой си ти в действителност, този, който си сега." Никой обаче не знае кой е този негов „той", защото просто не познаваме себе си, освен ако не се вслушаме в отзвука от нашите дела и не се консултираме със собствените си спомени. Но тогава истинският ти „аз" те връща на същия въпрос: „Кой всъщност си ти?". По-нататък ще видим как обиграват този мотив в дзен-коаните, а целта е да се измъкнеш от черупката си и да разбереш кой в действителност си ти.

В Индия този светоглед е обвързан с култура, в която се отчита всеки битов детайл, но индуизмът определено не с религия в същия смисъл, в който са религии протестантството, да не говорим за римокатолицизма. Индуизмът не е религия, а култура. В този смисъл той е по-скоро юдаизъм, отколкото християнство, защото един човек може да бъде идентифициран като „юдей", дори и да не стъпва в синагога. Евреинът, потомък на своите еврейски родители и предци, които са били практикуващи юдаисти, продължава да спазва определени културни модели и да демонстрира дадени маниеризми и нагласи, затова можем да го наречем културен, а не религиозен юдаист. Индуизмът е същата история - става дума за религиозна култура. Да бъдеш индуист всъщност означава да живееш в Индия. Именно поради разликите в климата, изкуството, занаятите и технологията ти не можеш да бъдеш индуист в пълния смисъл на думата, когато живееш в Япония или Съединените щати.

Будизмът е индуизъм, обелен и разфасован за експорт. Буда е бил реформатор в най-висшия смисъл на думата: някой, който иска да се върне към оригиналната форма и да я ре-формира съобразно потребностите на конкретната епоха. Буда не е лично име, а титла, също както Христос означава „помазаният", а не е фамилията на Иисус. Така и Буда не е фамилията на Гаутама, а означава „този, който се е пробудил" (от санскритския корен буд-, „да зная") Буда е пробудилият се човек, открил кой е той.

Но будизмът си има и една съществена особеност с която се различава от индуизма: той не ти казва кой си, защото в него няма такава идея или понятие. Подчертавам думите идея и понятие. В него няма идея, нито понятие за Бог, защото будизмът не се интересува от понятия, а единствено от прекия опит. От будистка гледна точка всички понятия са погрешни, по същия начин, както и нищо не е всъщност това, което ти казваш, че е. Ето това тук стол ли е? Ако го преобърна с краката нагоре, вече няма да е стол, а ще бъде примерно кошче за боклук. Ако започна да барабаня по него, ще бъде барабан. Ако си имаш някаква закостеняла идея, че това с стол и нищо друго, и можеш само да седиш на него, значи, си задръстен. Но ако виждаш в него и всички онези други неща, в един момент изведнъж ще разбереш, че всяко нещо може да бъде и всичко останало. По същия начин будизмът не казва, че онова, което всъщност си ти, е нещо определимо, а ако вярваш в това, значи, се вкопчваш в една идея, в една представа, и не смееш да се пуснеш от нея, защото така се чувстваш по-сигурен в духовен план.

Много хора искат религията да бъде нещо сигурно, за което да се хванат. Будистът обаче ще ти каже да отрежеш тази „дръжка". Щом си се хванал за нещо, значи, нямаш религия. Ти си наистина там, само когато си се „пуснал" от всичко и твоят здрав разум или щастие не зависи от някаква фиксирана идея или вяра. Сигурно си мислите, че будизмьт е нещо адски деструктивно, защото руши всичко и не вярва в Бог. Да, будистът не вярва в безсмъртието на душата си, нито пък дири утеха в идеята, че ще живее и след смъртта си. Той приема абсолютно факта, че животът е нещо преходно. Няма нищо, за което да се хванеш, така че просто се пусни. Няма никой, който би могъл да се хване за нещо - когато и да било. Това е посланието на будизма - да приемеш този факт. Но ако го направиш, ще видиш, че си мерил нещо много по-добро от всяка вяра, защото вече разполагаш с нещо истинско, само че не можещ да кажеш какво е то.

Дзен-будистите казват, че ако те осени просветлението, ти ставаш като немия, който е сънувал чудесен сън. Ако си сънувал нещо прекрасно, ти ще искаш да го разкажеш на всекиго, но ако си и ням, няма как да го сториш, просто защото не можеш да говориш. Истинското нещо в будизма - онова, на което му викат нирвана, - е горе-долу равностойна мокша, или освобождението. Нирвана означава „да угаснеш", да изпуснеш дъха си - но не като из-дъхване, а като въздишка на облекчение, защото ако непрестанно го държащ, ти просто се лишаваш от него. Ако държиш на себе си, значи държиш на живота, на диханието, на духа - държиш на Бога. После обаче всичко се вмъртвява, вкаменява се - превръща се в някакъв истукан. Я се отпусни! Издишай, пък после пак ще си поемеш дъх. Ето това е нирвана.

Учението на будистите е негативизъм в най-висша степен. Те определят абсолютната реалност като шунята, което ще рече „пустота". На японски е ку и се изписва със същия йероглиф, който означава „небе" или „въздух". Ако искаш да изпратиш писмо по въздушна поща, вторият йероглиф на плика е същото това ку, което означава „въздух", но и „пустота" - най-базисната характеристика на реалността, небето. Но небето не е някаква негативна пустота, то съдържа всички нас. То е изпълнено с всичко, което се случва, но няма как да забиеш гвоздей в небето, че да окачиш случилото се на него. По същия начин будизмът казва, че не е нужно да знаеш разните му там хватки, за да бъдеш отворен. Тоест не ти трябва религия. Не ти трябват статуи на Буда, пагоди, броеници и всякакви такива. Но стигнеш ли до този етап - когато разбереш, че всички тези неща не ти трябват и не ти трябва никаква религия, вече става забавно да си имаш религия. Тогава можеш да се уповаваш на броениците, да биеш камбанки, да удряш барабани, да чаткаш с кастанети и да напяваш сутри. Но тези неща с нищо няма да ти помогнат. Те са един вид възелчета -като онези възелчета, които си връзваш на носната кърпичка, за да не забравиш нещо. Затова всеки дзен-учител е и разрушител на кумири - но го прави не за да ти покаже колко е умен, а ето така, от състрадание. Също както хирургът отрязва злокачественото образувание в тялото ти, а зъболекарят ти изважда прогнилия зъб, така и дзен-учителят те отървава от всички твои фалшиви представи за самия теб, които те карат така да се вкопчваш в живота, че чак го задушаваш...

Има два вида будизъм. Първият се нарича Махаяна -на санскритски маха означава „велик", „голям", а яна - „колесница" или „превозно средство". Другият е Хинаяна, или малката колесница, защото хина ще рече „малък". Този термин е измислен от махаянистите, за да определят онези другите, които не харесват техния вариант на будизма. Последните пък наричат учението си Тхеравада - вада означава „път", а тхера - „на старейшините". Такъв тип будизъм ще откриете в Цейлон, Бирма, Тайланд, Камбоджа, или най-общо казано, в Южна Азия. Махаяна ще намерите в Непал и Северна Индия, където е произлязла, както и в Тибет, Китай, Монголия, Япония и до известна степен в Индонезия. Всички секти на японския будизъм спадат към Махаяна.

Каква е голямата разлика между тези две школи? Тхеравада е извънредно строга. Всъщност това е по-скоро път за монаси, отколкото за миряни. Но пък в живия будизъм има много пътища. Тези от школата Тхеравада се стремят да живеят без желания: да не изпитват нужда от съпруги ши приятелки, съответно от съпрузи или приятели, да не биват абсолютно нищо, което ще рече да спазват най-стриктна вегетарианска диета - стигат дори дотам, че прецеждат водата си, да не би да погълнат с нея и някое мъничко насекомо. И по същия много-много стриктен начин те се скъсват да медитират с идеята, че така ще постигнат и нирвана, което ще рече да изчезнат напълно от проявения сват.

Според Махаяна, всичко това означава, че гледаш дуалистично на света. Не е нужно да се махаш от този свят, за да изпиташ нирвана, защото нирвана е всичко онова, което го има в него. Тя е тук, тя е сега. ( Срв. “Думата има много значения, но основното е, че нирвана е същото онова ежедневие, което ни заобикаля, но видяно и почувствано по съвършено различен начин.” (Алън Уотс. Философиите на Азия, С., 200, с. 78. – Бел. прев.) Идеалът за личност в Махаяна се нарича бодхисаттва. Първоначално така са наричали този, който е на път да стане буда, но в Махаяна под това понятие се разбира някой, който е станал буда, но се е завърнал отново в света, преизпълнен с духа на състраданието, за да помогне на всички други същества да се прокудят. А това си е едно безкрайно занимание, все едно да пълниш кладенец със сняг. Колкото и сняг да му сипеш, никога няма да се напълни. В дзен-манастира, след като изречеш формулата, че си намерил убежище в Буда, дхарма (будисткото учение или по-скоро метод) и сангха (общността от последователи на Буда), ти даваш и т. нар. „пет обета", един от които гласи следното: „Колкото и безбройни да са живите същества, аз давам обет, че ще ги освободя всичките". Това означава да се заемеш с нещо безкрайно - никога няма да настъпи такъв момент, в който всички живи същества ще бъдат свободни. Но от гледна точка на будата, всеки вече е освободен. С други думи, будата няма да рече: „Хей, я внимавайте всички, аз съм буда, по-опитен съм от вас и знам повече от вас, затова ми дължите уважение." Напротив, будата знае, че всеки е прав за себе си. Всеки от вас е абсолютно прав, защото [не някъде и някога си], а именно тук и сега вие всички сте буди. Дори и тези, които не го знаят - точно в този миг вие имате пълното право да не го знаете.

За да разберем будизма, е абсолютно важно да знаем, че целият му метод на преподаване е диалектичен. Това е диалог между учител и ученик. Методът на този диалог се нарича упая, или „изкусните средства", към които учителят прибягва, за да бъде просветлен и ученикът. Упая предполага педагогика от висша класа, но и „заблуда", „хитруване", „увъртане", особено ако е употребена в политически контекст. И тъй като будизмът е диалог, онова, което човек обикновено възприема като теоретични постановки, всъщност не са никакви теоретични постановки, а най-обикновен гамбит, с който стартира процесът на самия диалог. Работата е там, че будизмът не е доктрина. Неговата същност се разкрива в определен тип преживяване - преобразяване на съзнанието, наричано още „пробуждане" или „просветление", което ще рече да прозреш какво се крие зад привидното или да преодолееш заблудата, че си отделен, обособен аз. Будистът не изпитва същата склонност като християнина, който все иска да разбере какво представлява неговата вяра и затова се завръща към първоизточниците й. В християнството винаги се е откроявала тази тенденция - да се пита: „На какво всъщност е учел Иисус? Какво е представлявал Новият завет в своя най-чист и първоначален вид, незамърсен от теолозите и писарите, които са влагали какво ли не в устата на Учителя?”.

А будизмът изключва подобна нагласа, именно поради своя диалектичен характер. Щом имаш жълъд, значи, това си е съвсем истински, жив жълъд, израснал на някой дъб. Така и е редно да бъде, защото този жълъд все в нещо е трябвало да се развие, да еволюира. По същия начин и будизмът - такъв, какъвто се е развил от времето на Буда, та досега - е изминал дълъг път. Понякога е ставал по-сложен, понякога - по-прост, но така или иначе се е променял радикално, защото семето, посято от Буда, е било живо. Например, ако попитаме кои са свещените писания на будизма, най-вероятно ще получим два отговора. В Южната школа (Тхеравада) има един корпус от писания на езика пали, който се дели па три категории, известни под общото название Трипитака, което пък означава „трите кошници". Нарекли са ги така, защото палмовите листа, върху които били записани сутрите, били пренасяни в кошници и в три такива кошници за ръкописи се е побирал целият будистки канон.

Но като ще говорим за еволюцията на тези писания, трябва да имаме предвид, че самият Буда не е написал нищо, нито пък неговите преки ученици. Не бива да забравяме този много съществен факт - всички индийски писания в продължения на много столетия са се предавали устно. Не разполагаме с ясни указания за датите на създаването им, защото когато предаваш една устна традиция, ти не винаги се стремиш да съхраниш и историческите данни, белезите на конкретната епоха. Примерно, говорим си за някакъв цар - името му би било едно конкретно историческо указание. Да, но когато става дума за устна традиция, името на този цар най-вероятно ще бъде променяно всеки път, когато се разказва въпросната история, за да съответства на името на царя, който в този момент е царувал. Нещата, подлежащи на промяна, т. е. тези, които си имат свой исторически ритъм - като приемствеността на владетелите -неминуемо се променят в устните традиции. Но онези, които не подлежат на промяна, като основните принципи на някое учение, не се променят изобщо. Ето защо не бива да забравяте, че будистките писания в продължение на много столетия са се предавали устно, преди изобщо да бъдат записани, и това [наред с всичко друго] обяснява и тяхното монотонно звучене.

Тук всичко върви по бройки - има четири благородни истини, осем стъпки по осмоделния път, десет окови или препятствия, пет скандхи, четири брахма-вихара или стадий в медитацията и т. н. Всичко е в определен брой, за да се запомня по-лесно. Естествено, когато седнете и изчетете всички писания от палийския канон, те ще ви се сторят доста еднообразни поради тези мнемонични похвати, но какво да се прави? През целия този безписмен период сутрите са били заизустявани с пот на чело от безброй анонимни монаси, вследствие на което в тях са попаднали неща, в които няма да откриете и помен от вдъхновение! Тези монаси са правели коментари на коментарите, а мнозина от тях не са притежавали никакво чувство за хумор. Винаги ми е харесвал онзи пасаж, в който Буда разяснява изкуството на медитацията и изброява списъка от нещата, върху които човек би могъл да се съсредоточи. Някой от коментаторите е вметнал две-три забележчици и по този начин е съставил свой собствен списък от обекти за концентрация. Примерно, в сутрата се казва: квадрат, начертан на земята, върхът на носа ти или пък листо или камък, а накрая е добавено „и каквото и да било друго". Но ето че коментаторът тутакси вмъква едно пояснение: „ама да не е нещо скверно". Какво да ви разправям, професионалният духовник си личи от пръв поглед, навсякъде са едни и същи...

Такива неща очевидно е имало. Но това наслояване или направо „наснаждане" - да приписваш собствените си умотворения на Буда - не е вършено с нечестна цел. Щеше да е нечестно сега, при днешните ни стандарти за литературен историцизъм и коректност. Ще бъде крайно непочтено от моя страна, ако фалшифицирам един документ и обявя, че е написан от някоя видна личност, да кажем, Д. Т. Судзуки или Гьоте. Но преди много-много векове, и на Запад, и на Изток се е смятало за ужасно неетично да публикуваш книга с мъдри наставления под собственото си име, просто защото ти не можеш да имаш монопол върху такъв тип познания. Ето защо слагаш на книгата името на истинския автор, т. е. човекът, който те е вдъхновил. В този смисъл имаме пълното основание да заявим, че Соломон не е написал Премъдрост Соломонова. Но тя му е била приписана, защото Соломон е архетипният мъдрец. По същия начин, когато в продължение на векове най-различни монаси и книжници са писали какви ли не сутри и са ги приписвали на Буда, те просто са демонстрирали необходимото смирение и скромност. Искали са да кажат следното: тези доктрини не са мои доктрини, а са достигнали до мене от Буда затова е редно да бъдат приписани на Буда. Но да не се разпростираме излишно по тази тема - освен палийския канон, има и огромен корпус от писания, написани първоначално на санскритски, а впоследствие преведени на китайски и тибетски. Оригиналните варианти, достигнали до нас, са крайно непълни, но затова пък разполагаме с пълните им преводи на китайски и тибетски.

Най-вече на тези китайски и тибетски източници дължим махаянисткия канон, в добавка към този на Тхеравада, писан, както вече казахме, на пали. Пали е нещо като по-омекотен вариант на санскрит. Онова, което на санскрит звучи като нирвана, в пали става ниббана, санскритското карма в пали става камма, дхарма - дхамма и т. н. Двата езика много си приличат, но пали звучи по-меко - и като произношение, и като артикулация. Сред учените на запад днес преобладава мнението, че палийските писания са по-близки по дух до оригиналното учение на Буда в сравнение със санскритските. Поради типично християнската си нагласа и подход към свещените писания, ние на Запад сме си градили много силни предразсъдъци и оспорваме автентичността на махаянистката традиция, но не и тази на Тхеравада.

Махаянистите имат своя йерархия на писанията. На първо място са тези, предназначени за най-простодушните хора. Следват още четири категории писания, за да се стигне и до тази, предназначена за най-проницателните. Казват, Буда първо ги преподавал на най-близките си ученици. Така постепенно, преминавайки от най-близките си съмишленици към всички останали, той стигнал и до това, което днес наричаме палийски канон, т. е. писания за най-непросветените, но трябвало да изтече много, много време след смъртта му, за да бъде запозната и широката общественост с въпросния първи цикъл от лекции. Ето защо махаянистите не се притесняват особено от факта, че санскритските писания представляват един по-късен етап от историческата еволюция на будистките идеи, който - поне от наша гледна точка - не е можело да бъде достигнат по времето на самия Буда. Затова пък смятат, че точно те съдържат онова, което Буда е преподавал на най-близките си ученици.

От горното следва, че ние трябва да отчитаме тези различия в гледните точки и да не подхождаме априорно със западните стандарти за историцизъм и документалност към будистките писания, защото в същността на будизма е заложено именно това - да бъде един непрестанно развиващ се, диалогичен процес. Но повтарям, самият диалог е започнал тъкмо с тези писания, които се смятат и за най-ранни. В Четирите благородни истини се казва, че основният проблем според будизма е страданието. Понятието, което превеждаме като „страдание" - духкха, е противоположно на сукха. Сукха ще рече нещо сладко и приятно. Духкха е тъкмо обратното - нещо горчиво и дразнещо. Махаянистите обясняват, че Буда винаги е използвал диалектическия метод. Тоест, когато някой се опитвал да изкара, че целта на живота е стремежът към сукха или щастието, той контрирал този погрешен възглед с тезата, че животът по-принцип е нещастен и печален. Когато другите си втълпявали, че във всеки от нас има един постоянен и вечен аз и се вкопчвали в този аз като удавници за сламка, Буда излизал с контратезата на този едностранчив възглед, т. е. отстоявал другата крайност, а именно че в нас няма никакъв фиксиран аз, никакво его. Но един махаянист винаги би казал, че истината е в Средния път - тя не е нито в сукха, нито в духкха, нито в атман, нито в анатман, нито в аз-а, нито пък в не-аза. Това е цялата работа.

Навремето едни студенти попитали Реджиналд Блайт „Вие вярвате ли в Бога?" Той им отговорил така: „Ако вие вярвате, аз не вярвам. Но ако не вярвате, аз пък вярвам.” Така е и с цялата будистка педагогика - тя е адресирана не към човечеството като цяло, а към отделния човек, който има някакъв проблем. Ако той гледа прекалено едностранчиво на нещата, учителят отстоява с всички сили тъкмо противоположния възглед, за да се стигне и до някакво средно положение, или Средния път. Така че когато наблегне на тезата, че животът е страдание, той просто иска да ни каже, че проблемът, който се опитваме да разрешим е в това, че сме податливи на болката. Ние хората се чувстваме ужасно онеправдани от факта, че сме се родили в свят, устроен така, че цената, която плащаме за възможността да му се насладим, т. е. да имаме чувствителни тела, е следната - същите тези тела могат да изпитат и най-мъчителната агония. Адски гаден номер, няма що! И какво можем да направим при това положение? Което всъщност е и проблемът.

Когато Буда казва, че причината за страданието е желанието, смисълът на думата, превеждана най-често като „желание", [тришна], би могъл да се изрази по-адекватно със „стремеж", „привързване" или „вкопчване". Той просто намеква, че ние страдаме, защото желаем. Но я сега се опитайте да не желаете и вижте дали чрез не-желанието ще успеете да прекратите страданието. Същото би могло да се каже и по друг начин: „Виж какво, всичко това е в съзнанието ти. На този свят няма нито „добри", нито „лоши" неща, само мисълта ги прави такива." Следователно, ако съумеете да контролирате съзнанието си, нищо друго не се нуждае от вашия контрол. Не е нужно да контролирате дъжда, щом вече можете да контролирате съзнанието си. Ако сте се измокрили, причината да се чувствате зле се таи единствено във вашите мисли. Един човек с добра психична дисциплина би се чувствал съвършено щастлив дори и под дъжда. Ако контролирате съзнанието си, няма да ви трябва и огън. Но ако сте установили обичайния лош контрол върху съзнанието си, когато ви е студено, ще започнете да треперите, защото оказвате съпротива на студа - вие се борите с него. Ами не се борете със студа, не се вкопчвайте в него, а се отпуснете - приемете го като ваша психична нагласа и моментално ще се почувствате по-добре. Винаги контролирайте съзнанието си. Това е още един начин да се сближите с него, да го опознаете.

Но започне ли да експериментира с тези неща, ученикът открива, че не е чак толкова лесно, колкото му се е сторило на пръв поглед. Не само че е много трудно да не желаеш или да контролираш съзнанието си, но има и нещо адски фалшиво в цялата тази история. Но точно това се е искало да откриеш - когато се опитваш да елиминираш желанието, за да избегнеш страданието, ти всъщност желаеш да избегнеш страданието. Да, така е, ти желаеш да не желаеш. Тук не просто си играя с логиката, а се опитвам да ви кажа, че когато човек бяга от реалността, винаги ще изпитва ужас от нея, все едно че някакъв Цербер от рая се е спуснал по петите му. В известен смисъл той бяга, дори когато се опитва да не избяга. Но това е и целта на метода - не толкова да те научат, колкото да те накарат сам да го разбереш. Първата стъпка на учителя е не да ти обясни всичко това, т. е. какво ще ти се случи, ами да те накара да се опиташ да не желаеш или пък да се опиташ да установиш пълен контрол върху съзнанието си. И за да схванеш поуката, ти трябва да изпълниш поставената ти задача, само и само да установиш в един момент, че се въртиш в порочен кръг. Когато се опитваш да контролираш съзнанието си, мотивацията ти отново зацикля и се вкопчва в нещо, отново се проявява инстинктът за самосъхранение и липсата на доверие и обич. И когато разбере това, ученикът се връща при учителя и казва: „Ето какъв ми е проблемът: не мога да елиминирам желанието, защото усилието ми да направя това само по себе си е желание. Не мога да се отърся от себичността, защото основанията ми да направя това са себични."

Или, както се казва в една от класическите творби на китайския будизъм, „Когато неподходящ човек използва подходящи средства, подходящите средства постигат неподходящ ефект". Подходящите средства в случая са всички онези традиционни дисциплини, които прилагате на дело. Практикуваш дзадзен ( Японизираният вариант на китайското дзуочан - вглъбението (медитацията) в седнало положеиие, което според една популярна формулировка, „в дзен-практиката е едновременно и цел, и средство” (Срв. Например Албърт Лоу. Покана за дзен. С., 2001, с. 73)) и така се изграждаш като буда. Но ако преди това не си бил буда, ти не можеш да станеш такъв, защото ще се окажеш „неподходящ" за целта. Да, средствата са подходящи, но тъй като ги използваш със себични намерения или просто за да се презастраховаш, значи, ти просто се боиш от страданието; то не ти харесва и искаш да го избегнеш. Подобна мотивация опорочава и най-подходящите средства. Но точно това е и идеята - сам да го разбереш.

С течение на времето, след като всичко това било обстойно проучено от учениците на Буда, се стигнало и до една доста еволюирала форма на този диалектически метод, която била наречена Мадхямика, т. е. Средният път. Неин създател е Нагарджуна, живял през II в. сл. Хр. Методът му се явява просто едно извлечение от логическите заключения, вече установени в хода на диалога между учители и ученици, като изключим това, че тук нещата са доведени почти до абсурд. Целта на метода е да бъде подлагано на съмнение и опровергавано абсолютно всяко твърдение, в което ученикът се е „вкопчил", на което държи, да бъдат опровергани и попилявани на пух и прах всички негови умозрителни формулировки, концепции и други такива относно естеството на реалността или това на аза.

Сигурно си мислите, че става дума за някакви си интелектуални игрички, един вид гимнастика за ума. Но ако се хванете на такава игра, ще видите, че тя е абсолютно ужасяваща и може да стигнете до прага на лудостта, защото опитният учител, стига да владее този метод, ще ви докара до едно наистина потресно състояние на пълна несигурност. Виждал съм това да се случва с хора, които вие бихте определили като напълно нормални, здравомислещи западняци, хора, които си мислеха, че са се ангажирали с някаква приятна и безобидна интелектуална дискусия. Постепенно в хода на дискусията учителят разкрива и кои са основните постулати, в които всеки от неговите ученици се е вкопчил и не желае да се пусне за нищо на света. „Коя е основата на твоето здравомислие? На какво се крепи целият ти живот?" Задава тези въпроси на всеки ученик и щом чуе отговора, тутакси се заема да го попилее на пух и прах. Показва ти съвсем нагледно, че не можеш да градиш живота си на такива основи, че този път ще те отведе в лабиринта на неразрешимите противоречия и лудостта. Ученикът се връща при учителя и му казва: „Добре, виждам че много те бива да издърпваш чергата изпод нозете на хората, но какво ще ми предложиш в замяна на тази черга?" А учителят отговаря: „Аз не предлагам нищо." Да не е луд?! Не ти излиза с нищо, така че няма и как да го обориш. И какво се получава? Ако и ти не му излезеш с нищо, което може да бъде опровергано, няма как да разиграваш топката с учителя. Ще си кажеш: „За чий бяс ми е да го правя?" Но от друга страна, нещо те гложди отвътре и ти подшушна да го направиш. Така че продължаваш да разиграваш топката с него и той продължава да опровергава всичко, което му предлагаш, всичко, което ти е попаднало под ръка...

Това упражнение предизвиква в индивида истинска травма. Хората стават страшно притеснени, особено ако са си мислили, че това ще е „някаква приятна и безобидна интелектуална дискусия". Но когато ножът опре до кокала и разбереш, че не ти е останала нищичко, ама никаква идейка, на която да разчиташ, изпадаш направо в делириум. И кое те спасява от бездните на безумието? Ами дисциплината, атмосферата, създадена от учителя, както и фактът, че той изглежда съвършено щастлив, без да си има никаква идея, в която да се вкопчва. Ученикът го поглежда и си казва: „На този май всичко му е наред, сигурно и аз мога да бъда такъв." И това му вдъхва известно упование, чувството, че нещата изобщо не са налудничави, а учителят - по някакъв си свой начин - е съвършено нормален.