Бунтът на масите I явлението тълпи

ПЪРВА ЧАСТ

Налице е явление, което за добро или за зло, е от първостепенно значение в съвременния обществен живот. Това е възкачването на масите на трон на на социалното могъщество. И тъй като масите по дефиниция нито трябва, нито могат да направляват собственото си съществуване, а още по-малко да ръководят обществото, това означава, че днес Европа изживява най-теж­ката криза, която може да сполети народи, нации, култури. В историята това се е случвало неведнъж. Образът на тази криза и последиците от нея са познати. Известно е и името й. Нарича се бунтът на масите.

За да разберем това ужасно явление, необходимо е на думите „бунт”, „маса”, „социална мощ” и т. н. да не придаваме изключително или преди всичко политическо значение. Общес­твеният живот не е само политически, а едновременно с това и също тъй — интелектуален, морален, икономически, религио­зен; той включва всички колективни обичаи, както и начина, по който се обличаме, и начина, по който се веселим.

Може би най-добре можем да се доближим до това исто­рическо явление, като се опрем на непосредствения си опит и подчертаем една черта на нашата епоха, която е забележима с просто око.

Това явление, което лесно може да бъде разкрито, но не и анализирано, аз наричам явлението на човешкото струпване, на „пълното”. Градовете са пълни с хора. Къщите — с квартиранти. Хотелите — с гости. Влаковете — с пътници. Кафенета­та—с посетители. Местата за разходки — с минувачи. Сало­ните на известните лекари — с болни. Спектаклите — ако не са много ненавременни — със зрители. Плажовете — с курор­тисти. Онова, което преди не беше никакъв проблем, сега вече непрестанно е: да се намери място.

Нищо повече. Има ли в настоящия живот по-обичаен, по-забележим, по-постоянен факт от този?

Сега ще прободем обикновеното тяло на този факт и с изненада ще видим как от него избликва неочакван гейзер, където бялата светлина на деня, на този ден, на настоящето се разпада на цялата си богата вътрешна гама от цветове.

Какво е това, което откриваме и което толкова ни изненад­ва? Откриваме тълпата, завладяла заведенията и средствата, създадени от цивилизацията. Едва замислили се малко обаче, се изненадваме от собствената си изненада. Защо, това не е ли идеалът? Местата в театъра са създадени, за да бъдат заемани; или да бъде залата пълна. Както и местата в железницата, и стаите в хотела. Да несъмнено. Но въпросът е, че преди това тези здания и превозни средства не са били пълни, а днес са претъпкани, като при това извън тях остават още хора, които искат да се възползуват от тях. Въпреки че този факт е логичен и естествен, не бива да се забравя, че в миналото той не е съществувал, докато днес е действителност. Това означава, че е имало някаква промяна, някакво нововъведение, което поне в първия момент оправдава нашата изненада.

Да се изненадваме, да се учудваме, означава да започваме да разбираме. Това е спортът и специфичният лукс на интелек­туалеца. Затова негов професионален жест е да гледа света с широко отворени от учудване очи. За разширените от изненада зеници всичко в света е странно и възхитително. Възхищението е неизвестна на футболиста наслада, която обаче водй интелектуалеца из света, като го изпълва с постоянното опиянение на мечтател. Негов атрибут са разширените от учудване очи. Затова у древните народи кукумявката — птицата с вечно светещите очи — олицетворява Минерва.

Тълпата, пълното преди не бяха често срещано явление. А защо днес са?

Съставните части на тези тълпи не са възникнали от нищото. Приблизително същият брой хора е съществувал и преди петнадесет години. Естествено беше след войната този брой да е намалял. Тук се сблъскваме с първата важна оценка. Индивидите, които съставляват тези тълпи, са съществували и преди, но не като тълпа. Разпръснати из света на малки групи или уединени, те са водили различен, отделен, отдалечен от другите живот. Всеки един— индивид или малка група — е заемал определено място — може би своето — в полето, в селото, в градчето, в квартала на големия град.

А ето че сега изведнъж те се появяват във вид на човешко струпване и навсякъде очите ни откриват тълпи. Навсякъде ли? Не, не; именно на най-добрите места — относително изискано творение на човешката култура, — които преди бяха предназ­начени за по-малки групи, за малцинствата.

Някак изведнъж тълпата стана видима и се настани в предпочитаните места на обществото. В миналото, дори и да съществуваше, оставаше незабелязана, заемаше дъното на со­циалната сцена; сега се придвижи до оркестъра. Тя е главният герой. Вече няма главни действащи лица: има само хор.

Понятието тълпа е количествено и зрително. Нека, без да го променяме, го предадем с думите на социологическата терминология. Тук откриваме идеята за социална маса. Общес­твото винаги е динамично единство от два фактора: малцинства и маси. Малцинствата са индивиди или групи от индивиди със специална квалификация. Масата е съвкупност от хора без специална квалификация. Не бива под маси да разбираме единствено или главно „работническите маси”. Маса е „сред­ният човек”. Така онова, което чисто и просто беше количест­во — тълпата — придобива качествено измерение: това е об­щото качество, безстопанственото социално, човекът, който не се различава от другите хора, а само е повторение на един родов тип. Какво спечелихме с превръщането на количеството в качество? Много просто: благодарение на второто разбираме генезиса на първото. Очевидно и всеизвестно е, че обикновеното зараждане на тълпата предполага общи желания, идеи, начини на съществуване у индивидите, които я формират. Някой може да каже, че това е характерно за всяка социална група, колкото и елитарна да е тя. Действително е така; но съществува една основна разлика.

В групите, които не са тълпа и маса, индивидите са свързани помежду си чрез общо желание, идея или идеал, които само по себе си изключват големия брой хора. За да се образува малцинство, каквото и да е то, е необходимо преди това всеки негов член да се отдели от множеството по специални, относи­телно индивидуални причини. Така че съвпадението на желани­ята му с тези на останалите хора от малцинството е вторично явление, то следва след обособяването на всеки един и можем да кажем, че до голяма степен е съвпадение в несъвпадението. Има случаи, когато този обособяващ характер на групата се проявява навън, под открито небе: например английските групи, наричащи сами себе си „неконформистки”, т. е. струпването на едно място на хора, които си схождат единствено по своето несходство с безграничната тълпа. Обединяването на малкия брой хора именно за да се отделят от множеството е началният стадий на формирането на всяко малцинство. Като говори за тесния кръг от хора, слушащи изпълнението на изтънчен музи­кант, Маларме изящно казва, че с наличието на своята оскъдност тази публика подчертава отсъствието на множеството.

При дефинирането на масата като психологично явление не е задължително тя да се проявява като струпване от индивиди. Изправени лице в лице срещу една единствена личност, можем да разберем дали е маса или не. Маса е онзи, който поради определени причини не цени собствената си личност, а се чувства „като всички” и не се притеснява от това, добре му е да се чувства еднакъв с останалите. Представете си един скромен човек, който в опита да си изгради преценка за самия себе си — като си задава въпроса дали има дарба за това или онова, дали изпъква в някакво отношение — установява, че не притежава никакви изключителни качества. Този човек ще се почувства посредствен и обикновен, бездарен; но няма да се почувства „маса”.

Когато се говори за „отбрани малцинства”, обичайният трик е да се изопачава смисълът На този израз, като се пренеб­регва това, че избраният човек не е нахалник, който се мисли за нещо повече от другите, а е човек, който изисква от себе си повече отколкото останалите, въпреки и да не успява да задо­воли тези свои вътрешни изисквания. Несъмнено човечеството може да бъде разделено основно на две категории създания: тези, които изискват от себе си много и се натоварват с трудности и задължения, и онези, които не изискват от себе си нищо специално и за които да живеят означава да бъдат всякога това, което вече са, без да полагат никакво усилие за усъвър­шенстване; те са шамандури, тласкани от вятъра и от вълните.

Това ми припомня, че ортодоксалният будизъм е съставен от две религии: едната, по-сурова и взискателна; другата, по-свободна и тривиална: Mahayana — „голямо превозно сред­ство” или „голям път” — и Hinayana — „малко превозно сред­ство” или „малък път”¹⁷. От решаващо значение е дали ще поемем единия или другия път, дали ще подчиним живота си на максимум или на минимум изисквания.

Разделението на обществото на маси и на отбрани малцин­ства е разделение не на социални класи, а на категории хора и не съвпада с иерархиризирането на висши и низши класи. Ясно е, че във висшите класи — когато и докато наистина са таки­ва — съществува по-голяма вероятност да открием хора, реше­ни да поемат „големия път”, докато низшите обикновено са съставени от индивиди без качества. Но в действителност вътре във всяка социална класа има маса и автентично малцинство. Както ще видим, за нашето време— дори и в групите, които по традиция бяха отбрани — е характерно господството на масата и на обикновения човек. Така в интелектуалния живот, който поради същността си изисква и предполага някаква квалификация, се откроява растящ възход на неквалифицирани­те, неквалифицируемите и дисквалифицираните от самите себе си псевдоинтелектуалци. Същото е и при оцелелите групи на мъжкото и женското „благородничество”. И обратно, нерядко днес сред работниците, които преди бяха най-ярък пример на онова, което наричаме „маса”, можем да открием изключител­но дисциплинирани хора.

Е, добре: в обществото съществуват операции, дейности, функции от различно естество, които по самата: си природа са специални и следователно не могат да бъдат изпълнявани добре без наличието на също така специални дарби. Например: някои удоволствия от художествен или престижен характер или пък държавническите и политическите функции по отношение на обществените работи. В миналото тези специални дейности бяха изпълнявани от квалифицирани малцинства — или поне с претенцията,че са квалифицирани. Масата не се стремеше да се намесва в тях: даваше си сметка, че ако иска да се намеси съответно трябва да придобие тези специални дарби и да престане да бъде маса. Добре знаеше своята роля в една здравословна социална динамика.

Ако сега се върнем към фактите, разкрити в началото, несъмнено те ще ни се сторят предвестници на промяна в поведението на масата. Всички те сочат, че тя е решила да се придвижи до предната социална позиция, да превземе заведенията, да използва оръдията и да вкусва от удоволствията, които преди бяха за малък брой хора. Очевидно

е, че заведенията, например, не са предвидени за тълпи, тъй като са с ограничени размери и тълпата постоянно прелива от тях, с което доказва новия факт: масата, без да е престанала да бъде маса, измества малцинствата.

Безспорно никой не съжалява,че днес хората повече в качественно и количествено отношение се радват на живота, тъй като за това имат както охотата, така и средствата. Лошото е, че взетото от масите решение да поемат свойствените за малцинствата дейности, не се проявява нито пък може да се появи открито само в областта на удоволствията, а е общ маниер на времето. Затова, изпреварвайки онова, за което впоследствие ще говорим, аз смятам, че политическите новости от най-близките години са не друго, а политическо господство на масите. Старата демокрация беше смекчавана от обилна доза либерализъм и ентусиазъм по отношение на закона. Като служеше на тези принципи, индивидът се задължаваше да поддържа в себе си строга дисциплина. Под покровителството на либералния принцип и на юридическата норма малцинствата можеха да действат и да живеят. Демокрация и закон, легално съжителство бяха синоними. Днес сме свидетели на тържест­вото на една хипердемокрация, в която масата действа направо, без закон, посредством материален натиск, налагайки своите въжделения и своите вкусове. Погрешно е да тълкуваме новите ситуации така, като че ли масата се е уморила от политиката и е натоварила специални личности с нейното упражняване. Точно обратното. Това се случваше преди, това беше либерал­ната демокрация. Масата подозираше, че в края на краищата малцинствата на политиците — независимо от недостатъците и пороците си — разбират малко повече от обществени проб­леми, отколкото тя самата. Днес, напротив, масата вярва, че има право да налага своите глупости, изречени на чашка кафе, и да им придава силата на закон. Съмнявам се, че в историята е съществувала друга такава епоха, в която тълпата толкова пряко управлява както в наши дни. Затова говоря за хипердемокрация.

Такова е положението и в другите области, по-специално в интелектуалната. Може би греша; но писателят, когато взима перото, за да пише по тема, която дълго е проучвал, трябва да знае, че средният читател, който никога не се е занимавал с този въпрос, го чете не за да научи нещо, а напротив — за да произнесе присъдата си над него, когато написаното от автора не съвпада с простотиите, с които е пълна главата му. Ако индивидите, съставляващи масата, си мислеха, че притежават специални дарби, то това би било само лично заблуждение, но не и социологически срив. Хактерното на момента е, че обикновеният човек, като знае, че е обикновен, се осмелява да утвърждава правото на обикновеност и да го налага навсякъде. Както се казва в Северна Америка, да си различен е неприлично. Масата премазва всичко, което е различно, знаменито, индивидуално, квалифицирано и отбрано. Онзи, който не е като всички, рискува да бъде унищожен. А ясно е, че това „всички” не е „всички”. Обикновено в миналото под „всички” се разбираше сложното единство от маса и отлйчаващи се, специални малцинства. Сега всички е само масата.

Това е ужасното явление на нашето време, описано, без да прикривам бруталния му външен вид.

Това е ужасното явление на нашето време, описано, без да прикривам бруталния му външен вид. Отгоре на всичко е нещо съвсем ново в историята на нашата цивилизация. Никога досега нищо такова не се е случвало в цялостното й развитие. Ако искаме да открием нещо подобно, ще трябва да прескочим извън нашата история и да се потопим в една вселена, в един жизнен елемент, напълно различен от нашия; ще трябва да се прокраднем в древния свят и да стигнем до времето на неговия упадък. Историята на Римската империя също е история на разруха, на господство на масите, които поглъщат и унищожа­ват управляващите малцинства и заемат тяхното място. Също и тогава се стига до явлението човешко струпване, до „пълно­то”. Ето защо, както отбеляза Шпенглер¹⁸ ,беше необходимо да се строят, както и днес, огромни сгради. Епохата на масите е епоха на колосалното*.

Живеем под бруталното господство на масите. Чудесно; вече два пъти нарекохме това господство „6рутално”; вече платихме своята дан на бога на баналностите; сега с билет в ръка можем спокойно да навлезем в темата, отвътре да видим спектакъла. Или мислехте, че ще се задоволя с това може би точно, но повърхностно описание, което е само външният вид на това ужасно явление, когато се разглежда от миналото.
______________

*Трагичното в този процес беше, че докато се зараждаха тези човешки струпвания, селото започна да се обезлюдява, което щеше да доведе до абсолютен спад в броя на населението на Империята.

Ако бях спрял дотук и бях осакатил настоящото есе, читателят би останал с вярното впечатление, че баснословното издигане на масите до повърхността на историята поражда у мен единстве­но недоволство, презрение, отчасти неприязън и отчасти отвра­щение; аз, който съм известен с това, че поддържам радикално аристократично тълкуване на историята. Радикално, защото винаги съм твърдял, че човешкото общество не само трябва да е аристократично, а много повече от това.Казвал съм и продължавам все по-убедено да твърдя, че желателно или не, човешкото общество по самата си същност винаги е аристокра­тично и то до такава степен, че е общество, доколкото е аристократично, и престава да бъде такова, щом се деаристократизира. Разбира се, говоря за обществото, а не за държавата. Никои няма да повярва, че аристократично би било пред това баснословно надигане на масата да се задоволим с лека прес­торена гримаса като някое рицарче от Версай. Версай - тук говорим за Версай на гримасите — не е аристокрация, а точно обратното; той е смъртта и загниването на една великолепна аристокрация. Ето защо от истински аристократичното онези същества бяха съхранили в себе си изящното достойнство, с което умееха да посрещат удара на гилотината; приемаха я както туморът приема ланцета. Не; онзи, който чувства дълбо­ката мисия на аристокрациите, се вълнува и разпалва пред зрелището на масата, както скулпторът — пред вида на непо­кътнатия мрамор. Социалната аристокрация въобще не се пок­рива с онази мъничка група, която има претенцията да предс­тавлява цялото „общество”, която нарича сама себе си „общес­тво” и която живее само за да кани или да не кани на приеми. Но както всяко същество има някакви добродетели и своя мисия така и този малък „елегантен свят” притежава свои добродете­ли и мисия в рамките на широкия свят; но неговата мисия, е второстепенна и не може да се сравнява с херкулесовия труд на автентичните аристокрации. Не бих имал нищо против да говоря за смисъла на този елегантен живот, който привидно е безсмислен; но темата ни има други измерения. Разбира се, както всичко останало, така и това „знатно общество” е с времето си. Дълбок размисъл породиха у мен думите на една дамичка — самата цъфтяща младост и съвременност, ярка звезда в съзвездието на мадридското изящество, — която ми заяви: „Не понасям бал, на който са поканени по-малко от

осемстотин души”. Това изречение сочи, че стилът на масите днес тържествува навсякъде в живота, като се налага дори и в онези местенца, които досега бяха предназначени за ограничен кръг.

Отхвърлям както всяко тълкуване на нашето време, което не разкрива положителното значение, скрито в настоящото господство на масите, така и всички интерпретации, при които то се приема с възторг, без тръпка на ужас. В своето дълбоко измерение всяка съдба е драматична и трагична. Онзи, който не е усетил в себе си заплахата на времето, не се е докоснал до вътрешната същност на съдбата и все едно, че само е погалил нежната си буза. Узряващият елемент на нашето, време е смазващото и необуздано морално надигане на масите — внушително, неукротимо и двусмислено като всяка съдба.

Накъде ни води? Дали е абсолютно зло или възможно добро? То е тук — колосално, надвиснало над нашето време като гигантски, космически въпросителен знак, който винаги има двусмислена форма: действително, притежава нещо, което напомня гилотина или бесилка, но също и нещо, което може да бъде триумфална арка!

Явлението, което трябва да подложим на дисекция, може да се формулира в следните две рубрики; първо, днес жизненият репертоар на масите до голяма степен съвпада с този, който преди беше свойствен само на малцинствата; второ, успоредно с това масите вече не се покоряват на малцинствата, не ги слушат, не ги следват, не ги уважават, а напротив — избутват ги и ги изществат.

Нека сега анализираме първата рубрика. Тук искам да кажа, че масите се радват на удоволствията и използват сред­ствата, които са сътворени от отличаващи се групи и до които в миналото само тези групи имаха достъп. Днешните желания и потребности на масите в миналото се окачествяваха като изтънченост, защото бяха характерни за малък брой хора. Един тривиален пример: в Париж през 1820 г. в частните жилища едва ли е имало и десет бани; вж. Мемоарите на графиня дьо Боан. Но днес масите познават и използват с относително самодоволство много от техническите средства, които в мина­лото бяха известни на строго определени индивиди.

И става въпрос не само за материалните технически сред­ства, а което е най-важното — и за юридическите и социалните. През XVIII век определени малцинства откриха, че всеки чо­вешки индивид, поради простата причина, че се е родил, притежава — без да му е необходима някаква специална квалифика­ция — известни основни политически права — т. нар. права на човека и на гражданина — и че в края на краищата единствено тези общи за всички права са валидни. Всяко друго право, свързано със специални дарования, биваше заклеймявано като привилегия. Първоначално това беше чиста теорема и идея на ограничен кръг хора; след това тези хора започнаха на практика да я издигат, налагат и изискват: това бяха отличаващите се малцинства. Безспорно през целия XIX в. масата, която посте­пенно се въодушевяваше от идеята за тези права като идеал, не ги чувстваше в себе си, не ги упражняваше, нито пък ги изискваше, а, защитена от демократичното законодателство, продължаваше да живее и да се чувства както при стария режим. „Народът” — както тогава беше наричан, — „народът” знаеше, че е суверенен, но не го вярваше. Днес този идеал е действителност, залегнал е не в законодателствата, които са външни на обществения живот схеми, а в сърцето на всеки индивид, независимо какви са идеите му; нещо повече — дори и когато те са реакционни, т. е. дори и когато разбива и руши институциите, които утвърждават тези права. Според мен човек, който не разбира това странно морално състояние на масите, не може да си обясни нищо от онова, което е на път да стане в света. Суверенитетът на неквалифицирания, на родовия човешки индивид от идея или юридически идеал се превърна в основно психологическо състояние на средния човек. И забеле­жете: когато идеалът стане действителност, той вече безвъзв­ратно престава да е идеал. Угасват престижът и утвърждава­щото вълшебство — атрибутите на идеала, чрез които той въздейства върху човека. Изравняващите права на щедрото демократично вдъхновение от въжделения и идеали прераснаха в апетити и безсъвестни искания.

Е, добре: смисълът на онези права беше именно в това да освободят хората от душевното им закрепостяване и да изгра­дят в тях определено съзнание за значимост и достойнство. Не беше ли целта средният човек да се почувства собственик, господар, властелин на самия себе си и на своя живот? Е, добре, тя вече е постигната. Защо тогава се оплакват либералите, демократите, прогресистите отпреди тридесет години? Или, подобно на децата, искат нещо, но не и неговите последици? Изразяваше се желание средният човек да бъде господар. Тогава нека не ни изненадва фактът, че действа сам по себе си и като се съобразява със себе си, че се домогва до всички удоволствия, че решително налага волята си, че отхвърля всякакво подчинение, че не слуша никого, че грижливо пази своята личност и своите развлечения, че старателно подбира облеклото си: това са някои от вечните атрибути на съзнани­ето за значимост. Днес ги откриваме в средния човек, в масата.

Животът на средния човек днес е изграден от жизнения репертоар, който преди беше характерен само за малцинст­вата от върховете. Е, добре: средният човек е почвата, върху която се развива историята на всяка епоха; в историята той е това, което е морското равнище в географията., И ако днес средното равнище съответства на равнището на аристокра­циите от миналото, това чисто и просто означава, че рав­нището на историята изведнъж се е покачило — след дълъг и невидим подготвителен труд, но като проявление — извед­нъж, с един скок, в рамките на едно поколение. Човешкият живот като цяло е отбелязал подем. Бихме могли да кажем, че днешният войник много прилича на капитан; човешката армия вече се състои от капитани. Достатъчно е да видим енергията, решимостта, лекотата, с които всеки индивид днес се движи из своя живот, сграбчва удоволствието, което минава покрай него, налага своето решение.

Причините и корените на всяко добро и на всяко зло на настоящето и на непосредственото бъдеще са в това общо покачване на историческото равнище.

Но сега ни идва наум една непредвидена забележка. Това, че средното равнище на живота днес съответства на равнището на малцинствата от миналото, за Европа е съвсем нов факт, но за Америка то е естественото, природното начало. За да разбере читателят какво искам да кажа, нека се върне към съзнанието за юридическо равенство. Това психологично състояние да се чувстваш господар на самия себе си и равен на всеки друг индивид, което в Европа беше характерно единствено за отли­чаващите се групи, в Америка беше познато още от XVIII век практически открай време. А ето още едно, много по-интересно съвпадение! Когато в Европа се изгради това психологично състояние на средния човек, когато нивото на цялостното му съществуване се повиши, тонусът и начинът на европейския живот във всяко отношение придобиха изведнъж аспект, който накара много хора да кажат: „Европа се американизира”. Тези, които говореха това, не отдаваха голямо значение на явлението; мислеха, че става въпрос за лека промяна в навиците, за мода, и, заблудени от външната прилика, я приписваха на незнайно

какво влияние на Америка над Европа. По този начин според мен въпросът, който е много по-деликатен, поразителен и дълбок, бе тривиализиран.

Учтивостта сега ме подмамва да заявя на хората отвъд океана, че действително Европа се е американизирала и че това се дължи на някакво влияние на Америка над Европа. Обаче не; истината влиза в противоречие с учтивостта и трябва да възтържествува. Европа не се е американизирала. Все още не се е повлияла достатъчно от Америка. Във всеки случай и едното, и другото именно сега започват; но не са факт от близкото минало, чийто кълн е настоящето. Тук е налице отчайващо натрупване на погрешни идеи, които обър­кват представите и на едните, и на другите, и на американци, и на европейци. Тържеството на масите и последвалото го значително повишаване на жизненото рав­нище в Европа са следствие от вътрешни причини, те са резултат от двувековно прогресивно възпитание на масите и от съпътстващото го икономическо замогване на общество­то. Но на практика този резултат съвпада с най-важната характерна черта на американското съществуване; тъй като в морално отношение средният европейски човек днес е една­къв с американеца, за първи път той съумява да проумее американския живот, който преди това за него беше загадка и мистерия. Така че става въпрос не за влияние, което би било малко странно, а за нещо, което дори и не подозираме; става въпрос за уравниловка. Открай време европейците смътно подозираха, че средното равнище на живота в Аме­рика е по-високо отколкото в стария континент. Тази интуи­ция — слабо аналитична, но пък силна — роди винаги прие­маната, но никога непоставяна под съмнение идея, че Аме­рика е бъдещето. Сами разбирате, че идея от толкова голяма величина и с толкова дълбоки корени не можеше да се роди от нищото подобно на орхидеите, за които се говори, че живеят от въздуха, че са без корени. Тя се зароди от онова предчувствие за по-високо средно жизнено равнище отвъд океана, което контрастира с по-ниското равнище на най-добрите американ­ски малцинства, сравнено с това на европейските. Но история­та, както и земеделието, се храни от долините, а не от върхо­вете, от средната социална височина, а не от най-голямата.

Живеем във време на нивелация, изравняват се богатства­та, изравняват се културите на различните социални класи, изравняват се половете. Е, добре: така също се изравняват и континентите. И тъй като в жизнено отношение европеецът беше на по-ниско стъпало, то тази нивелация беше само от негова полза. Така че, погледнато от тази страна, надигането на масите представлява изумително нарастване на жизнеспо­собността и на възможностите; а това е самата противополож­ност на толкова често споменавания упадък на Европа. Този израз е неясен и дебелашки и не разкрива точно за какво става въпрос — дали за европейските държави, за европейската кул­тура или за онова, което се крие под тях, а именно: европейската жизнеспособност. За държавите и европейската култура ще говорим по-нататък — и може би гореспоменатият израз се отнася за тях, — но колкото до жизнеспособността трябва твърдо да заявим, че става въпрос за груба грешка. Изразено с други думи, може би моето твърдение ще бъде по-убедително и по-малко неправдоподобно; и тъй, твърдя, че средният ита­лианец, средният испанец, средният германец по жизнен тонус днес по-малко отколкото преди тридесет години се различават от един янки или от един аржентинец. Това е факт, който американците не бива да забравят.