Бюлетин съдебна практика по
Изтегляне 472.24 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- ПРАВАТА НА ЧОВЕКА Брой 6, февруари 2011 г. Съдържание
- ПРАВО НА ЖИВОТ ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
- ЗАБРАНА ЗА ИЗТЕЗАНИE И НЕЧОВЕШКО И УНИЗИТЕЛНО ОТНАСЯНЕ ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
- ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- Бавните и неефективни съдебни производства, водени вследствие на нападение върху жалбоподателката, са в нарушение на чл. 3 от Конвенцията (забрана за нечовешко и унизително отнасяне).
- Гинекологичният преглед на 16-годишно задържано от полицията момиче, без да бъде поискано съгласието й, е в нарушение на чл. 3 от Конвенцията.
- ПРАВО НА СВОБОДА И СИГУРНОСТ ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
БЮЛЕТИН СЪДЕБНА ПРАКТИКА ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА Брой 6, февруари 2011 г. Съдържание В настоящия шести бюлетин „Съдебна практика по правата на човека“ ще намерите кратко резюме на решенията, постановени през февруари 2011 г. от Европейския съд по правата на човека („ЕСПЧ”) по дела срещу България, както и подбрани решения на ЕСПЧ по дела срещу други държави. Бюлетинът излиза в електронен вариант дванадесет последователни месеца и се разпространява безплатно. Подбрани и представени са решения в следните области:
Разследване на смърт, продължило повече от 15 години, като властите допуснали да се изгубят важни веществени доказателства, е в нарушение на чл. 2 от Конвенцията. Решение на Съда по делото Genchevi v. Bulgaria (no. 33114/03) Фактите: Г-н Генчев, съпруг на първата жалбоподателка и баща на другите двама жалбоподатели, излязъл от дома си през следобеда на 27.02.1994 г. и бил открит мъртъв в полето, близо до селото, в което живеел, сутринта на 28.02.1994 г. В същия ден било образувано наказателно производство и били извършени следствени действия. Заключението, дадено от съдебния лекар, било, че смъртта е настъпила вследствие на прободна рана. Било извършено претърсване на жилището на Р. Р., с когото в миналото г-н Генчев имал конфликти, и оттам били иззети два ножа, панталон, тояга и други вещи, повечето със следи от кръв. Кръвта върху единия от ножовете и панталона на Р. Р. се оказала от група 0, същата като на жертвата. При разпита на съпругата на Р. Р. тя заявила, че е видяла следи от кръв върху лицето на съпруга си на 27.02.1994 г. следобед, а съдебният медик, който прегледал Р. Р., открил наранявания, които можело да бъдат следствие от удари. Следователят повдигнал обвинение на Р. Р. за убийството на г-н Генчев и в периода 28.02-30.12.1994 г. били проведени редица разпити. Синът на заподозрения, К. К., който също бил от кръвна група 0, представил медицинско удостоверение от 10.03.1994 г., според което имал белег от малко порязване, за което твърдял че било от ножа на баща му. От 16.11.1995 г. нататък производството било многократно възобновявано, спирано и връщано на разследващите органи. Били дадени указания за извършване на ДНК експертиза на следите от кръв, но било установено, че следите върху ножа били премахнати и не можело да се изследват предишните проби, а иззетият панталон не можел да бъде открит. На 22.06.2007 г. прокурор от Върховна касационна прокуратура (ВКП) констатирал редица пропуски при воденето на наказателното производство и предписал конкретни действия, като разпити на свидетели и на обвиняемия, медицински експертизи, за да се установи чия е кръвта по ножа, издирване на загубените доказателства и извършване на ДНК анализ. През 2008 и 2009 г. прокуратурата върнала три пъти случая на разследващите органи поради неизпълнение на предписаните мерки. На 30.09.2009 г. следователят по делото го изпратил до районната прокуратура с предложение производството да бъде спряно, понеже веществените доказателства били изгубени, медицинската документация – унищожена, свидетелите не си спомняли ясно събитията, а съпругата на обвиняемия била починала. Решението: Жалбоподателите се оплакват, че разследването на убийството на г-н Генчев не е било ефективно според изискванията на чл. 2 от Конвенцията. Съдът намира за необосновано твърдението им, че прокуратурата е действала пристрастно, но открива редица пропуски в начина на водене на разследването, част от тях посочени и от ВКП. Съдът констатира, че използваните методи за изследване на кръвта по ножа на заподозрения са били неадекватни на целта да се определи чия е била тя. Тези пропуски довели и до споделяното от Съда заключение на ВКП, че разследването не е било бързо, обективно и всестранно. То продължило повече от 15 години и все ще е висящо, като властите сами са се поставили в позицията да не могат да завършат досъдебното производство, понеже не са успели да съберат и запазят съществени доказателства. Съдът намира нарушение на чл. 2 от Конвенцията и присъжда на жалбоподателите общо 12 000 евро за неимуществени вреди.
Искът за обезщетение по ЗОДОВ не може да се счита за ефективно вътрешноправно средство във връзка с условията на задържане, когато твърдяното нарушение на чл. 3 продължава, както и поради формалистичния подход на българския съд при доказването на неимуществени вреди. Решения на Съда по делата Iliev and others v. Bulgaria (nos. 4473/02 and 34138/04) и Radkov v. Bulgaria (no. 2) (no. 18382/05) Фактите: Г-н Илиев, първият жалбоподател по делото Iliev and others, и г н Радков, жалбоподател по делото Radkov, излежават присъди лишаване от свобода. През 2003 г. г-н Илиев завел иск срещу Министерство на правосъдието по ЗОДОВ, твърдейки, че условията, при които бил задържан за кратки периоди в Софийския затвор, когато се налагало да се явява на съдебни заседания в София, били нечовешки и унизителни. Съдилищата уважили частично иска, като му присъдили 458 лв. През 2005 г. г-н Илиев завел иск и във връзка с условията в затвора в гр. Варна между 2002 и 2005 г. Съдилищата уважили частично иска, като присъдили на жалбоподателя 1400 лв. Жалбоподателят не е водил дело за условията на задържане във Варна между 1999 и 2002 г., а исковете му, касаещи последващите периоди, са още висящи. Другите двама жалбоподатели по делото Iliev and others са адвокатите на г-н Илиев. Кореспонденцията им с него била редовно преглеждана от затворническите власти и ксерокопирана. Г-н Радков бил задържан в затвора в гр. Ловеч, а през 2008 г. бил преместен в Бобов дол. През 2004 г. той завел иск за вреди, касаещ периода от 2000 до 2004 г., твърдейки, че условията в затвора в гр. Ловеч са били унизителни. Съдилищата признали условията на задържане за несъвместими с изискванията на чл. 3 от Конвенцията, но присъдили на жалбоподателя само 250 лв., тъй като не било доказано, че са се влошили психическото или физическото му здраве. Решението: И в двете дела Съдът разглежда подробно въпроса кога искът по ЗОДОВ е ефективно средство във връзка с условията на задържане. Досега в няколко решения срещу България (например Kirilov v. Bulgaria, no. 15158/02, и Titovi v. Bulgaria, no. 3475/03) Съдът е намирал, че такъв иск по принцип представлява ефективно средство, което жалбоподателите следва да изчерпят (поради промяна в практиката на националните съдилища след 2003 г. в посока присъждане на обезщетения по такива искове). Сега Съдът обаче уточнява, че ако твърдяното нарушение продължава, средството не е ефективно, защото не може да доведе до промяна на положението на жалбоподателя (Sławomir Musiał v. Poland, no. 28300/06, Łatak v. Poland, no. 52070/08). Затова в случая на г-н Илиев Съдът намира, че иск по ЗОДОВ не е ефективно средство що се отнася до затвора във Варна, защото жалбоподателят продължава да е задържан при условия, противоречащи на чл. 3 от Конвенцията. Следователно оплакванията му, касаещи периода между 1999 и 2002 г., за който той не е завел иск, и за периода след 2005 г., за който исковете са висящи, не могат да бъдат отхвърлени поради неизчерпване на вътрешните средства. В случая на г-н Радков обаче твърдяното нарушение на чл. 3 е приключило, тъй като жалбоподателят е преместен в друг затвор и няма данни там условията на задържане да са нечовешки или унизителни. Следователно, като не е завел иск по ЗОДОВ за периода след 2004 г., г-н Радков не е изчерпал вътрешноправните средства и тази част от оплакването му е недопустима. Съдът разглежда и въпроса дали г-н Илиев и г-н Радков са все още жертви на твърдените нарушения на чл. 3, предвид, че националните съдилища са им присъдили някакви обезщетения. За условията в затвора в гр. София г-н Илиев е получил обезщетение от 458 лв. Въпреки че е по-ниско от онова, което би присъдил ЕСПЧ, обезщетението е съответно на жизнения стандарт в България, а и е било присъдено във връзка със сравнително кратки периоди на задържане. Освен това съдилищата са обсъдили всички релевантни обстоятелства. Следователно г-н Илиев е получил адекватно удовлетворение и тази част от оплакването му е недопустима, тъй като той е загубил статута си на жертва. Що се отнася до останалите обезщетения, присъдени на жалбоподателите (1400 лв. на г-н Илиев за затвора във Варна и 250 лв. на г-н Радков), Съдът намира, че те са прекомерно ниски, като се има предвид и че касаят дълги периоди от време. Освен това съдилищата са възприели твърде формалистичен подход, като са изисквали от жалбоподателите да докажат специално страданията си (подобно на делото Iovchev v. Bulgaria, no. 41211/98). В случая на г-н Илиев Съдът критикува и раздробяването на отделни искове на оплакванията на жалбоподателя по различни аспекти на лошите условия, което е довело до „фрагментаризиране” на анализа и не е позволило кумулативната преценка на условията на задържане. Затова ЕСПЧ заключава, че г-н Илиев и г-н Радков не са получили адекватно удовлетворение и за съответните периоди продължават да бъдат жертви на твърдените нарушения. По съществото на двете жалби Съдът намира нарушения на чл. 3 от Конвенцията, като отчита, че условията в затворите, взети в своята съвкупност, представляват нечовешко и унизително отнасяне. И в двата случая това е било признато и от националните съдилища. Съдът намира нарушения и по чл. 13 от Конвенцията. Жалбоподателите са водили искове по ЗОДОВ, които обаче са се оказали неефективно средство заради формалистичния подход на съдилищата, а правителството не е посочило други вътрешноправни средства на тяхно разположение. По делото Iliev and others жалбоподателите (г-н Илиев и адвокатите му) се оплакват още, че е била нарушена неприкосновеността на кореспонденцията им. Съдът приема, че е имало нарушение на чл. 8 от Конвенцията, като отчита, че кореспонденцията на всички затворници, включително тази с адвокатите им, е била методично проверявана от администрацията, а в случая не е имало основателно съмнение за злоупотреба с привилегията адвокат-клиент. България е осъдена да заплати на г-н Илиев 4000 евро обезщетение за неимуществени вреди и 1000 евро за разноски, а на г-н Радков – 1530 евро обезщетение за неимуществени вреди. По отношение на адвокатите на г-н Илиев Съдът е на мнение, че намереното нарушение на чл. 8 може да се счита за достатъчно обезщетение и не им присъжда парична сума.
В съответствие със задължението си да зачита, защитава и реализира правото на лицата да не бъдат обект на насилие или на унизително третиране държавата е длъжна да предотвратява и да реагира на актове на насилие сред затворниците. Решение на Съда по делото Premininy v. Russia (no. 44973/04) Фактите: През май 2002 г. срещу г-н Preminin (единият от жалбоподателите) било повдигнато обвинение за изнудване и била постановена мярка за неотклонение задържане под стража. Той твърди, че в ареста бил системно унижаван и бит от съкилийниците си, като най-жестокият побой бил на 10.06.2002, когато бил бит с дървен прът. Същия ден лекарят в затвора констатирал, че г-н Preminin има сътресение на мозъка, а по тялото и лицето му има множество наранявания, получени в продължение на една седмица. Директорът на затвора отказал да образува наказателно производство, приемайки, че нараняванията на жалбоподателя са в резултат на сбиване между него и друг лишен от свобода. Две години по-късно окръжният прокурор разпоредил допълнително разследване, което, след множество прекъсвания, все още продължава. От проведен в края на юли 2002 г. психиатричен преглед на жалбоподателя се установило, че той страда от психоза в резултат на преживени травми и не може да участва в наказателното производство срещу него. През декември 2002 г. съдът го намерил за виновен за изнудване, но го освободил от наказателна отговорност като психически невменяем. Впоследствие той бил преведен в психиатрична болница, откъдето бил освободен през февруари 2005 г. Решението: От фактите по делото – заключението на лекаря, че жалбоподателят е бил жертва на системен побой в продължение поне на седмица, психиатричната експертиза, свързваща психозата на г-н Preminin с нанесени травми – Съдът намира, че жалбоподателят е бил жертва на тормоз от страна на други затворници. Изпитаните в резултат на този тормоз чувства на страх, гняв и малоценност са достатъчно сериозни, за да приеме Съдът, че отношението към жалбоподателя е било в нарушение на гаранциите по чл. 3. Що се отнася до отговорността на държавата за това, Съдът посочва, че в съответствие със задължението си да зачита, защитава и реализира правото на лицата да не бъдат обект на насилие или на унизително третиране държавата е длъжна да предотвратява и да реагира на актове на насилие сред затворниците. От материалите по делото е ясно, че властите са знаели за насилието срещу жалбоподателя. Като се има предвид, че поне част от нараняванията му са били видими, администрацията на затвора трябва да ги е забелязала. Като са били наясно (както твърдят) с факта, че г-н Preminin се държи провокативно и агресивно, властите следва да са предвидили, че той е по-уязвим. Въпреки това не са били взети никакви специфични и навремени мерки за гарантиране на сигурността му – положението на жалбоподателя не е било съобразено при избора на това в коя килия да бъде настанен, не е бил направен опит за периодичен контрол на поведението на съкилийниците му, които били склонни към агресия, администрацията не е предприела никакви дисциплинарни мерки срещу извършителите на насилието. Едва след инцидента на 10.06.2002 г., който г-н Preminin описва като кулминацията на тормоза, той бил преместен в друга килия. След събитията на жалбоподателя не е била предложена адекватна психологическа рехабилитация. На тези основания Съдът намира, че властите са нарушили задължението си по чл. 3 адекватно да гарантират физическия и психическия интегритет на г-н Preminin. Съдът намира нарушение и на процедурния аспект на чл. 3 на основание бавното и неефективно разследване на твърденията на жалбоподателя, че е бил жертва на системен тормоз от страна на съкилийниците си. Бавните и неефективни съдебни производства, водени вследствие на нападение върху жалбоподателката, са в нарушение на чл. 3 от Конвенцията (забрана за нечовешко и унизително отнасяне). Решение на Съда по делото Ebcin v. Turkey (no. 19506/05) Фактите: Г-жа Ebcin е учителка. През март 1994 г. тя била нападната на улицата от двама мъже, които я залели с киселина. Жалбоподателката получила тежки изгаряния, от които се лекувала в продължение на година и половина. Тя все още страда от трайни увреждания, получени в резултат на атаката. Според г жа Ebcin е имало много други нападения срещу държавни служители, голяма част от тях извършени от Кюрдската работническа партия (ПКК), и турската държава не е взела достатъчно мерки, за да ги предотврати. На това основание през 1997 г. жалбоподателката завела иск за вреди срещу държавата. Към момента на произнасяне на решението делото все още е висящо. През 1994 г. прокуратурата образувала наказателно производство във връзка с нападението срещу г жа Ebcin. През 2000 г. били арестувани двама заподозрени, членове на обявената за терористична организация Хизбула, които били обвинени в извършването и на други престъпления, включително убийство. През 2007 г. единият от тях бил осъден на 16 години и 8 месеца лишаване от свобода. Производството срещу втория обвиняем е все още висящо. Решението: Жалбоподателката се оплаква, че турските власти не са взели мерки, за да я защитят от нападението. ЕСПЧ отчита, че срещу нея не е имало конкретни заплахи; тя не е била и публична личност, за която да се знае, че е мишена на Хизбула. Следователно, не може да се приеме, че е имало конкретен риск, който властите да е следвало да предвидят. Същевременно турската държава е взела мерки, свързани с умиротворяването на страната. Затова Съдът заключава, че като не са предотвратили нападението срещу жалбоподателката властите не са нарушили материалния аспект на чл. 3 от Конвенцията. Турция обаче е нарушила процедурния аспект на чл. 3, тъй като не е провела бързо и ефективно разследване на нападението срещу г-жа Ebcin. Двама заподозрени за него били задържани едва през 2000 г., единият от тях бил осъден през 2007 г., а срещу втория наказателното производство продължава и досега. Според Съда тези забавяния поставят под съмнение възпиращия ефект на наказателно-правните норми. Съдът намира за проблемно и забавянето на производството за обезщетение, инициирано от жалбоподателката, което е още висящо. На същите основания Съдът намира нарушение и на чл. 8 от Конвенцията, защитаващ правото на личен живот, в което се включва и правото на защита на телесната неприкосновеност. Турската полиция е употребила прекомерна сила спрямо жалбоподателка, която участвала в мирна демонстрация и не е оказала съпротива. Тежестта на причинените наранявания е довела до нарушенение на чл. 3 от Конвенцията (забрана за нечовешко и унизително отнасяне). Решение на Съда по делото Gülizar Tuncer v. Turkey (No. 2) (no. 12903/02) Фактите: На 21.12.2000 г. жалбоподателката, адвокат и член на правозащитна организация, участвала заедно с още около 500 души в демонстрация, която полицията разпръснала с палки и водна струя. В резултат на тези действия жалбоподателката получила наранявания по лицето и тялото. Тя подала оплакване до прокуратурата, която заключила, че няма основания за възбуждане на наказателно производство, тъй като полицията действала в рамките на правомощията си и предупредила участниците, че събирането им е незаконно и ще бъде разпръснато. При всяко положение било невъзможно да се установят виновните за нараняванията, получени от жалбоподателката. Решението: Пред ЕСПЧ турското правителство не е оспорило, че жалбоподателката е пострадала при разпръсването на демонстрацията, но е твърдяло, че действията на полицията са били оправдани. Съдът обаче подчертава, че полицията е следвало да използва сила само доколкото е било стриктно необходимо, а в случая жалбоподателката не е проявила никаква агресивност, която да оправдае прилагането на сила спрямо нея. Нараняванията й са били прекалено сериозни, за да бъдат обяснени само с действията по разпръсване на демонстрацията. Това означава, че тя е била подложена на нечовешко отношение, в нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Съдът отбелязва още, че прокуратурата отказала да образува наказателно производство, заключавайки, че действията на полицията са били в съответствие със закона. За да стигнат до този извод обаче прокурорите се позовали единствено на твърденията на полицаите, участвали в операцията, без да проучат други доказателства, като кадрите, заснети от медиите, или показанията на очевидци. Те не дали задоволително обяснение на начина, по който жалбоподателката получила нараняванията си, нито се опитали да изяснят дали е оказала съпротива на полицията. Затова разследването не е било пълно. На това основание Съдът намира нарушение и на процедурния аспект на чл. 3 от Конвенцията. Съдът намира нарушение и на чл. 11 от Конвенцията (свобода на събранията), тъй като силата, употребена за разпръсване на демонстрацията, е била непропорционална. Съдът подчертава, че държавите трябва да проявяват толерантност към мирни събрания като това, в което е участвала жалбоподателката и което по никакъв начин не е застрашавало обществения ред. Гинекологичният преглед на 16-годишно задържано от полицията момиче, без да бъде поискано съгласието й, е в нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Решение на Съда по делото Yazgül Yılmaz v. Turkey (no. 36369/06) Съдът критикува масовата практика на турските власти да подлагат всички задържани жени на гинекологичен преглед, за да избегнат неоснователни оплаквания за сексуално насилие от страна на полицията, като подчертава, че подобна практика не държи сметка за интереса на задържаните жени и не е оправдана от медицинска необходимост. В конкретния случай, за да стигне до извода, че турските власти са нарушили чл. 3 от Конвенцията, ЕСПЧ изтъква особено уязвимото положение на жалбоподателката – непълнолетно момиче, задържано от полицията, и подчертава, че в такъв случай властите е трябвало да вземат допълнителни мерки за закрила, като например да поискат съгласието й, да й позволят да бъде придружавана от свой близък или да й позволят да избере дали да бъде прегледана от мъж или жена. В случая дори не били съставени необходимите медицински документи, което кара Съда да се съмнява дали въобще е имало някаква полза от прегледа на жалбоподателката.
ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ Тежестта на повдигнатото обвинение сама по себе си не е достатъчно основание за задържането на обвиняемия за относително дълъг период, когато не са изтъкнати други адекватни причини. Решение на Съда по делото Shipkov v. Bulgaria (no. 26483/04) Фактите: На 11.12.2000 г. г-н Шипков бил задържан по обвинение в притежание и пренасяне на наркотични вещества в големи количества. На 18.11.2000 г. бил освободен под гаранция. Прокуратурата протестирала определението за освобождаването му и на 25.10.2001 г. той отново бил арестуван, като съдът, наредил задържането, се позовал на тежестта на престъплението, в което жалбоподателят бил обвинен, и на вероятната му принадлежност към международна престъпна група. Г-н Шипков неколкократно подавал молби за промяна на мярката за неотклонение, но всеки път съдилищата приемали, че заради тежестта на повдигнатото обвинение е налице опасност той да се укрие или да извърши ново престъпление. Едва през декември 2004 г. мярката била заменена с домашен арест. На 14.02.2006 г. жалбоподателят бил осъден на първа инстанция. Присъдата срещу него влязла в сила през юли 2007 г. Решението: ЕСПЧ приема, че оплакванията на жалбоподателя за задържането му през периода 11-18.12.2000 г. са подадени след 6-месечния срок по чл. 35, § 1 от Конвенцията. Що се отнася до периода между 25.10.2001 г. и 14.02.2006 г., включващ и периодът на домашен арест, Съдът подчертава, че основателното подозрение за извършването на престъпление е condition sine qua non за законността на задържането, но не е достатъчно. Тежестта на повдигнатите обвинения сама по себе си не е достатъчно основание за задържането за дълъг период, а българските съдилища не са изтъкнали други адекватни и достатъчни причини, обосноваващи задържане за период от над четири години. Следователно има нарушение на чл. 5, § 3 от Конвенцията. България е осъдена да плати на жалбоподателя 3400 евро за неимуществени вреди и 51 евро за разноски.
|