Бюлетин съдебна практика по
Изтегляне 454.39 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- ПРАВАТА НА ЧОВЕКА Брой 18, март 2012 г. Съдържание
- ЗАБРАНА ЗА ИЗТЕЗАНИE И НЕЧОВЕШКО И УНИЗИТЕЛНО ОТНАСЯНЕ ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
- ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- Лошите условия на живот в психиатрична клиника в Румъния – пренаселеност, лоша хигиена и др., са причина за нарушение на забраната за нечовешко и унизително третиране.
- ПРАВО НА СВОБОДА И СИГУРНОСТ ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
- Липсата на пълен и всеобхватен съдебен контрол при определяне на мярка за нетоклонение задържане под стража е в нарушение на правото по чл. 5, § 4 на Конвенцията.
БЮЛЕТИН СЪДЕБНА ПРАКТИКА ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА Брой 18, март 2012 г. Съдържание В настоящия осемнадесети бюлетин „Съдебна практика по правата на човека“ ще намерите кратко резюме на решения, постановени през март 2012 г. от Европейския съд по правата на човека („ЕСПЧ”) по всички дела срещу България и по дела срещу други държави, както и подбрани дела на Съда на Европейския съюз по дела, касаещи права на човека. Бюлетинът излиза в електронен вариант и се разпространява безплатно. Подбрани и представени са решения в следните области:
Амбицията на фондация „Български адвокати за правата на човека“ е този бюлетин да достига до максимално широк кръг представители на юридическата професия и да ги подпомага в работата им по прилагане на европейските правозащитни стандарти в България.
Няма нарушение на забраната за изтезания по чл. 3 на Конвенцията относно лошите условия в затвора, когато те са били значително подобрени, а специалният режим на изтърпяване на наказанието доживотен затвор не налага такава социална изолация, която да е в разрез с изискванията на чл. 3. Отварянето и преглеждането на кореспонденцята на затворник с адвоката му, допустимо според разпоредба на вътрешното законодателство, обаче е в нарушение на правото по чл. 8 на Конвенцията. Решение на Съда по делото Oreshkov v. Bulgaria (no. 11932/04) Фактите: На 18 септември 1997 г. жалбоподателят бил осъден на смърт за убийство при условията на опасен рецидив, а с отмяната на смъртното наказание през 1998 г. наказанието му било изменено в доживотен затвор при изтърпяване в специален режим. Г-н Орешков бил настанен в Бургаския затвор в самостоятелна килия с размери 1.90 м. (широчина) на 3.20 м. (височина). Килията била почти изолирана от естествена светлина, в нея нямало течаща вода и тоалетна. Храната била с ниско качество и само веднъж месечно можел да получава храна отвън, в резултат на което лишеният от свобода получил гастрит. Освен това имал контакт с другите затворници само за час по време на ежедневната разходка. Отделно от това затворническата администрация редовно преглеждала кореспонденцията му, както и му отказала телефонен разговор с адвоката му. Впоследствие режимът на изтърпяване на наказанието бил променен на усилено строг и накрая на строг, а по данни на Правителството положението на жалбоподателя се подобрило значително през 2008 г. Тогава той бил преместен в килия с площ 9 кв. м. със санитарен възел и баня, прозорците били сменени, имало ново обзавеждане, а качеството и количеството на храната се подобрили. Той имал възможност да взима седмично книги от библиотеката и да посещава два пъти на седмица затворническия параклис, а от 2005 г. започнал да работи в затвора. Пред ЕСПЧ г-н Орешков се оплаква във връзка с лошите условия в затвора, като твърди нарушения на чл. 3 на Конвенцията. Жалбоподателят още смята, че е нарушена тайната на кореспонденцията му по чл. 8 и чл. 13 на ЕКПЧ в тази връзка, както и че държавата е създала пречки при упражняване правото му на индивидуална жалба по чл. 34 на Конвенцията. Решението: Съдът разделя оплакванията на жалбоподателя по чл. 3 подобно на подхода в делото Кашавелов в два аспекта – относно материалните условия в затвора и относно естеството на „специалния режим” на изтърпяване на наказанието. По първия въпрос Съдът разглежда условията в два периода, според твърдяните от Правителството и неоспорени от жалбоподателя различия в условията преди и след 2008 г. За периода преди 2008 г. ЕСПЧ уважава предварителното възражение на Правителството и смята, че е налице неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, като напомня, че иск по ЗОДОВ е принципно ефективно средство за получаване на компенсация за лоши условия в затвора, като то е ефективно след момента, когато условията са се променили. Що се отнася до времето след 2008 г., като отчита сведенията на Правителството за съществено подобряване на условията на живот на жалбоподателя, Съдът не намира, че тези условия прехвърлят прага на суровост, за да е приложим чл. 3 и обявява оплакването за явно недопустимо. По втория въпрос във връзка с оплакването за естеството на специалния режим и сериозните ограничения, които той налага, ЕСПЧ отново го отхвърля като явно недопустимо, като отбелязва липсата на пълна социална изолация. Вярно е, че в началото на изпълнението на присъдата му жалбоподателят е прекарвал 23 часа в денонощието сам в килията си; режимът на изтърпяване на наказанието му с течение на времето обаче е станал по-лек, с възможност да работи, посещава параклиса и библиотеката. Същевременно г-н Орешков не е представил медицински документи, чрез които да се оцени ефектът от този режим върху психиката му. ЕСПЧ следователно не намира, че е достигнат прага на суровост в обхвата на чл. 3 на Конвенцията. Налице е обаче нарушение на чл. 8 относно неприкосновеността на тайната на кореспонденцията във връзка с контролирането на писмата между жалбоподателя и неговия адвокат. Съдът отбелязва, че действията на затворническата администрация са резултат не на индивидуално решение на властите, а на прякото приложение на приложимото към онзи момент вътрешно право. Въпреки това обаче в случая няма нарушение на чл. 13, тъй като тази разпоредба не предоставя право на атакуване на разпоредби на законите на договаряща държава пред национална юрисдикция. Във връзка с контрола на кореспонденцията и отказа за телефонен разговор с адвоката г-н Орешков твърди и нарушаване на чл. 34 на Конвенцията (право на жалба пред ЕСПЧ без създаване на пречки от страна на държавите), но Съдът отхвърля това оплакване. Според него жалбоподателят е успял ефективно да упражни правото си на жалба до Съда и е депозирал успешно редица документи във връзка със съществените елементи на жалбата си. Освен това адвокатът на жалбоподателя е представил формуляр на жалбата му пред Съда и е можел при необходимост да го посещава в затвора. Следователно той е имал ефективна комуникация със Съда и не са му били създавани действителни пречки при упражняване правото на индивидуална жалба. За намерените нарушения България е осъдена да заплати обезщетение от 1200 евро заедно с 1000 евро за разноски.
Като не са провели ефективно разследване на твърденията за многократно изнасилване на 7-годишно дете и не са му предоставили адекватна психологическа подкрепа румънските власти са нарушили задълженията си по редица международни актове, гарантиращи правата на децата и са нарушили правата на детето по чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията. Решение на Съда по делото C.A.S. and C.S. v. Romania (no.26692/05) Фактите: Жалбоподателите са баща и син. През януари 1998 г., когато синът C. бил на седем години, той бил проследен след училище от мъж - Р. Е. Мъжът влязъл със сила в дома на жалбоподателите, като родителите на детето през това време били на работа. Р. Е. брутално изнасилил и пребил С. и го заплашил, че ако каже на някого, ще го убие. През следващите месеци С. бил изнасилван по няколко пъти в седмицата. Родителите разбрали от детето едва в края на април 1998 г. и подали оплакване в полицията. Започнало разследване, в рамките на което били разпитани редица свидетели. С. бил разпитван на няколко път в периода юни 1998 г. - март 2003 г., като всеки път той продължавал да твърди, че е бил изнасилван, но давал противоречиви показания за това дали е казал на някого. При проведено разпознаване на лица детето посочило Р. Е., който бил разпитан през юни 1998 г. и отрекъл всичко. Той бил подложен и на детектор на лъжата, който показал промяна в поведението му, когато бил питан дали е имал сексуални контакти със С. Други свидетели, включително съседи и познати, свидетелствали, че са виждали Р. Е. да влиза в апартамента на момчето или в квартала през разглеждания период. Непълнолетен младеж, съсед на семейството, бил видял Р. Е. да влиза в апартамента заедно с детето и бил чул С. да пищи. Направените две съдебно-медицински експертизи потвърдили, че С. е бил сексуално малтретиран. Полицията претърсила апартаментите на жалбоподателите и на Р. Е., но не намерила други доказателства. Едва през април 2003 г. след три прекратявания на производството обвинителният акт срещу Р. Е. бил внесен в съда. През май 2004 г. районният съд постановил оправдателна присъда поради липса на доказателства, че извършителят е Р. Е. Присъдата била потвърдена от въззивния съд. Съдилищата посочили, че събраните доказателства са противоречиви и че C., който имал склонност да си измисля, не бил дал ясно и последователно описание на фактите. В решенията също така се отбелязвало със загриженост, че макар родителите на C. да са подозирали, че синът им е малтретиран (промяна в поведението му, следи от кръв по бельото му) и да са забелязали, че в дома им е било влизано, докато те са на работа (разместени мебели, липсваща храна и пари), са изчакали доста време преди да отидат в полицията. По време на разследването вторият жалбоподател подавал не веднъж жалби срещу продължителността на производството. Всички те били оставени без уважение. Решението: По оплакването по чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията първият жалбоподател твърди, че упражненото срещу него сексуално насилие е било толкова брутално, че представлява изтезание, а проведеното разследване не е било нито ефективно, нито своевременно, като се стигнало до там съдилищата да винят родителите му, а и него за това, че не са реагирали по-рано. Двамата жалбоподатели се оплакват по чл. 8 за това, че Р. Е. е разрушил семейството им и че то е било принудено да напусне града, за да могат да изградят отново нормален живот. Съдът е допуснал до разглеждане само оплакванията на първия жалбоподател. ЕСПЧ със загриженост отбелязва, че въпреки тежестта на твърдяното престъпление и изключителната уязвимост на жертвата разследването е било неадекватно – първата медицинска експертиза е направена три седмици след подаване на оплакването, Р. Е. е бил разпитан два месеца след започване на разследването, а самото то е продължило повече от пет години. В допълнение, седем години след събитията Р. Е. е бил оправдан без властите да са направили и опит да установят дали има друг заподозрян. Властите не са направили дори опит да намерят баланса между противоречивите интереси в производството, нито са положили последователни усилия, за да установят фактите. Самото разследване не е било извършено по начин, съобразен с факта, че става дума за дете, жертва на сексуално насилие. Съдът е изненадан от поведението на съдилищата, които подчертават забавената реакция на родителите на C. и едновременно с това с лекота приемат изключителната продължителност на разследването, което няма как да е било повлияно от твърдяното бездействие на родителите. Съдът не може да приеме и факта, че властите не са отчели изключителната уязвимост на едно 7-годишно дете, жертва на сексуално насилие и специфичното му психологическо състояние, което би могло да обясни притеснението му да съобщи за насилието и да разкаже какво му е било причинено. Съдът подчертава задължението на държавите по чл. 3 и чл. 8 да гарантират ефективно наказателно разследване на случаи на насилие срещу деца, в което водещо следва да е защитата на интересите на децата. Абсолютно непростимо е, че на C. така и никога не е била предложена адекватна психологическа помощ - нито по време на производството, нито след края му. Множеството недостатъци в цялото производство, които на практика са го лишили от смисъл, поставят под съмнение ефективността на наказателно-правната система на Румъния с оглед на поетите от страната задължения по редица международни актове да защитава децата от всички форми на насилие (Конвенцията на ООН за правата на децата и Конвенцията на Съвета на Европа за защита на децата от сексуална експлоатация и сексуално насилие). Тези задължения включват и оказването на помощ за възстановяване и социална реинтеграция на жертвите на насилие. При тези обстоятелства Съдът е намерил, че властите не са извършили ефективно разследване по твърденията на жалбоподателите за сексуално насилие и не са предоставили адекватна защита на личния и семейния живот на C., като така са нарушили правата на първия жалбоподател по чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията. Лошите условия на живот в психиатрична клиника в Румъния – пренаселеност, лоша хигиена и др., са причина за нарушение на забраната за нечовешко и унизително третиране. Решение на Съда по делото Parascineti v. Romania (no. 32060/05) Фактите: Жалбоподателят бил задържан в психиатрична болница през юли 2005 г., където той твърди, че е бил подложен на нечовешко и унизително третиране заради лошите условия на живот там – пренаселеност, заразяване с въшки, необходимост да споделя общо легло с други настанени там, тежка миризма от тоалетните помещения, невъзможност да излиза навън на свеж въздух, осигуряване на достъп само до два душа по едно и също време на 70 човека. Решението: ЕСПЧ отбелязва, че вече се е произнасял за липсата по румънското право на ефективен механизъм за защита по отношение на оплаквания за условията в затворите и че простото получаване на обезщетение не може да прекрати продължаването на унизителното третиране заради тези условия. Съдът подчертава, че при лишаване от свобода на хора с психични проблеми се дължи засилена защита заради тяхната специфична уязвимост и риск от засилване на чувството на безпомощност и малоценност. Правителството също е признало, че по това време условията в конкретната болница са били неадекватни – например това, че често двама пациенти е трябвало да споделят едно легло, имало е риск от заразяване с въшки, липсвал е достатъчно специализиран персонал. Поради това Съдът намира, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията.
Не е налице баланс между задължението за явяване на подсъдима по дело за клевета и задържането й в продължение на тридесет часа за тази цел, от една страна, и правото й на свобода и сигурност, гарантирано от чл. 5 на Конвенцията, от друга. Решение на Съда по делото Lolova – Karadzhova v. Bulgaria (no. 17835/07) Фактите: Срещу жалбоподателката било образувано дело за клевета в съда в Асеновград. Понеже производството било отлагано неколкократно поради здравословни проблеми на жалбоподателката, за които тя представяла медицински удостоверения, районният съд в Асеновград в нейно отсъствие разпоредил принудителното й довеждане в съда със съдействието на полицията за следващото заседание с оглед приключване на делото в разумен срок. Съдът не посочил правно основание, за да се мотивира и освен това счел, че г-жа Лолова-Караджова е редовно информирана за разпореждането поради присъствието на нейния адвокат. В резултат на 18.10.2006 г. жалбоподателката била задържана и отведена в Софийския затвор и останала там до следващата сутрин, от където била впоследствие транспортирана към съда в Асеновград. Заседанието се провело в ранния следобед на 19.10.2006 г., на което жалбоподателката дала обяснения и била освободена, като задържането й продължило 30 часа. Съдът постановил на същия ден оправдателна присъда. Пред ЕСПЧ жалбоподателката се оплаква, че правото й на свобода по чл. 5 на Конвенцията е било нарушено. Решението: ЕСПЧ отбелязва, че не се спори относно това, че задържането на жалбоподатеката представлява „лишаване от свобода” по смисъла на чл. 5, § 1. ЕСПЧ по-нататък отбелязва, че г-жа Лолова-Караджова не е била законово задължена да присъства на заседанието, тъй като обвиненията срещу нея не са се отнасяли за престъпления, наказуеми с повече от 5 години лишаване от свобода, още повече, че по време на едно от заседанията по делото съдът посочил, че явяването й не е задължително и следователно той е разполагал с компетентност да реши дали да обяви присъствието й за необходимо или да се произнесе в нейно отсъствие, за да избегне забавяния на процеса. Българският съд не е конкретизирал правното основание на заповедта, не се е аргументирал относно наложителността на нейното присъствие по НПК за установяване на истината, а се е оправдал със спазване на процесуалните права на подсъдимата. ЕСПЧ обаче отбелязва, че няма да се произнася по въпроса дали задържането е било законно, защото и без това намира, че то не е било пропорционално на преследваните цели и не е бил налице баланс между необходимостта да се гарантира нейното явяване в съда и защитата на нейното право на свобода и сигурност. ЕСПЧ намира, че в случая разстоянието от 160 км от дома й в София до града на провеждане на заседанието – Асеновград, не е от такова естество, че да се налага продължителност на задържане от 30 часа и на практика г-жа Лолова-Караджова е прекарала повечето от това време в затвора. Съдът не е убеден, че властите не са могли да прибегнат до по-леки мерки, а фактът, че е била арестувана един ден по-рано не й е дал дори шанс да се съобрази с и изпълни доброволно заповедта на съда за явяването й. Поради това е било нарушено правото й по чл. 5, § 1 на Конвенцията. ЕСПЧ установява и нарушение и на чл. 5, § 5 по оплакването, че жалбоподателката не е имала изпълняемо право на обезщетение за незаконното задържане, защото що се отнася до лишаването от свобода за целите на явяване в съда нито изчерпателно изброените хипотези в ЗОДОВ (отнасящи се само до задържане под стража), нито друго средство във вътрешното право, не предоставят въможност за компенсация. Съдът не намира за необходимо да разгледа обаче оплакването по чл. 5, § 4, че не е могла да получи съдебен контрол на задържането си, тъй като въпросната разпоредба касае само такива средства, които са на разположение по време на задържането с възможност да доведат до освобождаване на лицата с оглед бърз съдебен контрол на законността на тяхното задържане, а не средства за преглед на законността на задържане, което вече е приключило. Освен това Съдът отхвърля оплакванията за нарушение на чл. 3 във връзка с чл. 13 на Конвенцията относно условията на задържане, заради неизчерпване на възможността за подаване на иск по ЗОДОВ - средство, признато принципно за ефективно. България е осъдена да заплати на жалбоподателката 1000 евро за неимуществени вреди, както и 2000 евро разноски. Липсата на пълен и всеобхватен съдебен контрол при определяне на мярка за нетоклонение задържане под стража е в нарушение на правото по чл. 5, § 4 на Конвенцията. Решение на Съда по делото Nikolay Gerdjikov v. Bulgaria (no. 27061/04) Фактите: На 23.01.2004 г. жалбоподателят бил обвинен в държане и съхраняване на 23.96 гр. канабис. При разглеждане от съда на поисканата мярка за неотклонение – задържане под стража, неговият защитник посочил, че обвиняемият има чисто съдебно минало, стабилна работа и намерение да продължава обучението си. Две съдебни инстанции постановили задържането му, като се позовали на тежестта на наказанието, предвидено за извършеното престъпление, както и на голямото количество канабис, което предполагало извършване на нови престъпления. Подобни аргументи били изтъкнати по-късно и от окръжния съд при постановяване на отказ за изменение на мярката. По време на процеса срещу него на заседание през юли 2004 г. жалбоподателят отново поискал да бъде освободен, като подчертал, че вече е минал продължителен период от време от началото на задържането му – 6 месеца, че вече са събрани всички необходими доказателства и че той е с чисто съдебно минало. Националният съд отказал освобождаването му с аргумента, че не са налице нови обстоятелства, обосноваващи освобождаването му и че задържането му не е прекомерно дълго с оглед на сериозността на обстоятелствата по делото; съдът отказал да се произнесе по въпроса дали са налице достатъчно доказателства, подкрепящи обвинението, че жалбоподателят е извършил престъплението. Жалбоподателят бил освободен през юли 2004 г., когато бил оправдан. По протест на прокурора ВКС върнал делото за разглеждане и г-н Герджиков бил осъден условно на една година лишаване от свобода, която присъда станала окончателна с решение на ВКС от август 2006 г. Пред ЕСПЧ жалбоподателят твърди, че националните съдилища не са разгледали всички аспекти на законността на неговото задържане. Решението: Съдът напомня, че чл. 5, § 4 на Конвенцията изисква пълен съдебен контрол на закоността на лишаването от свобода, както спрямо материалните, така и относно процесуалните предпоставки за задържане. Националните съдилища освен това следва да изследват въпроса за действителната вероятност от извършване на престъпление от страна на задържания. В тази връзка Съдът установява липса на контрол над законността на задържането, по подобие на други дела срещу България (вж. Николова с/у България, Илийков с/у България и Бочев с/у България), където е критикувал националния закон и практика, непозволяващи на съдиите, пред които се гледа наказателното дело, да правят анализ на достатъчността на доказателствата в подкрепа на обвинението в извършване на престъплението в случаите, когато са сезирани с искане за отмяна на задържането под стража на лицето, предадено пред тях на съд. Поради това Съдът и тук намира нарушение на чл. 5, § 4 от Конвенцията. Наред с това ЕСПЧ установява и нарушение на чл. 5, § 5, като се позовава на делото Бочев с/у България във връзка с липсата на възможност за получаване на обезщетение в такива случаи. Жалбоподателят не е имал право на иск по никоя от хипотезите на чл. 2 от ЗОДОВ, тъй като задържането му е признато за законно от съдилищата, а той е бил признат за виновен и осъден. България е осъдена да заплати за нарушенията 3000 евро за неимуществени вреди и 2000 евро за разноски.
Задържането в полицейски кордон за няколко часа в случай на демонстрация, придлужена с насилие, не представлява лишаване от свобода по смисъла на чл. 5 от Конвенцията. Решение на Голямото отделение на Съда по делото Austin and Others v. the United Kingdom (nos. 39692/09, 40713/09 and 41008/09) Фактите: На 1 май 2001 г. в Лондон се състояла масова демонстрация срещу капитализма и глобализацията от страна на еколози, анархисти и леви групи. Оранизаторите не уведомили полицията за планираната демонстрация; полицията получила информация, че освен мирните демонстранти, около 1000 други лица с агресивни намерения възнамерявали да се присъединят. В ранния следобен около 3000 души се били събрали на определеното място, а още няколко хиляди се стичали по улиците натам. С цел да предотвратят безредици и увреждане на собственост, полицията взела решение да образува кордон и „затвори” участниците между него, като блокира изходите от мястото. Тъй като съществувал риск от агресивно поведение от страна на различни лица вътре и извън кордона, както и с цел идентифициране и претърсване на лицата, намиращи се вътре в кордона и заподозрени за създаване на безредици, полицаите не позволили в продължение на няколко часа на демонстрантите, включително и на случайно преминаващи лица, намиращи се в кордона, да го напускат. Бил направен опит междувременно да се извърши контролирано разпръскване на тълпата, но това се оказало невъзможно, тъй като някои лица в тълпата проявявали агресивно поведение, чупели плочки и хвърляли отломки по полицията. Разпръскването приключило вечерта. Първата жалбоподателка завела дело срещу полицията за обезщетение поради неправомерното задържане. Искът бил отхвърлен, като Върховният съд намерил, че не е налице лишаване от свобода по смисъла на чл. 5 от Конвенцията. Той отбелязал, че намерението на полицията е било защита на демонстрантите и задържането в кордона е продължило само доколкото е било нужно да бъде осъществена тази цел, както и че мерки по контрол на тълпата, които са били съразмерни и предприети добросъвестно от полицията в защита на интереса на обществото, не нарушават правата на лицата по чл. 5, които са част от тази тълпа и чието право на свободно придвижване е било ограничено. Решението: Голямото отделение на ЕСПЧ за първи път по това дело изследва въпроса за лишаването от свобода в случаите на „затваряне” на група от хора в кордон от полицията по съображения за запазване на обществения ред. Поради това той най-напред изследва въпроса дали е налице „лишаване от свобода” по смисъла на чл. 5 от Конвенцията. В тази връзка Съдът припомня основни принципи относно лишаването от свобода. На полицията трябва да се предоставя известна степен на дискреция при изпълнение на обществените й задължения. Чл. 5 не следва да бъде тълкуван така, че да създава непреодолими пречки пред полицията да изпълнява своите задължения по поддържане на реда и защита на обществото, а също така и различни членове на Конвенцията създават задължения за полицията да защитава отделните лица от насилие и наранявания. Освен това трябва да се държи сметка за разликата между „лишаване от свобода” и засягане на правото на свободно придвижване, като разликата е въпрос на степен на засягане и интензитет. По-нататък, често на гражданите се налага да понасят временни ограничения на придвижването си при определени обстоятелства, например при пътуване с обществен транспорт или при присъствие на футболен мач. Тези често случващи се обстоятелства не следва да се считат за лишаване от свобода по смисъла на чл. 5, § 1, когато те са неизбежни поради причини извън контрола на властите, необходими са за избягване на риска от сериозни наранявания или вреди и остават в рамките на минимално необходимото за тази цел. В настоящия случай Съдът отчита, че британската полиция е очаквала към демонстрацията да се включат около 1000 лица с агресивно поведение и да бъдат нанесени наранявания, дори възможна смърт, както и засягане на собственост. Поради това полицията е взела решение да наложи кордона като единствен начин да предотврати това да се случи, при което никой не е можел да го напуска. В рамките на самия кордон е имало пространство за придвижване и не е имало сблъсъци, въпреки че условията не са били подходящи - не е имало покрив, храна, вода и тоалетни на разположение. Въпреки че полицията е правила опити да започне да пуска постепенно хората, това се е оказало невъзможно заради агресивното поведение на голяма група от хора в и извън кордона и едва в 21.30 ч. вечерта разпръскването на хората се е осъществило. Все пак около 400 души, които са били идентифицирани ясно като неагресивни демонстранти, са били пуснати по-рано. Съдът отчита принудителния характер на задържането в кордона, неговата продължителност, физическия дисконфорт, който то е създало за жалбоподателите, които сочат на лишаване от свобода. Същевременно обаче той взима предвид контекста, в който мярката е била наложена – кордонът е бил наложен, за да изолира голяма група от хора при опасни обстоятелства, като тази мярка е била най-малко засягаща и най-ефективна за защитата на обществеността в случая от насилие. Освен това не става ясно кога мярката се е превърнала от ограничаване на свободата на придвижване в лишаване от свобода; така, само няколко минути след въвеждането на кордона полицията е планирала да започне контролирано разпръскване на демонстрантите. Скоро и често след това полицията е правила отново опити за разпръскване и е държала постоянно ситуацията под наблюдение, като опасните обстоятелства, наложили първоначално кордона, са продължили да съществуват и след това до вечерта. Като взема предвид специфичните и изключителни обстоятелства в конкретния случай Съдът счита, че задържането на хората в рамките на кордона не представлява лишаване от свобода. Следователно, тъй като чл. 5 не е приложим не е налице нарушение на този член. Въпреки това Съдът подчертава, че властите не следва да използват налагането на такива мерки, за да обезкуражат по директен или индиректен начин протести, тъй като правото на мирно събрание и свобода на изразяване на мнение са от фундаментално значение за всяко демократично общество. Те следва да използват такива мерки само с оглед на необходимостта да предотвратят наранявания и вреди. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 454.39 Kb. Сподели с приятели:
|