Цел Настоящият Наръчник „Насоки в изискванията и стандартите на ес в сектор индустрия

Цел

Настоящият Наръчник „Насоки в изискванията и стандартите на ЕС в сектор индустрия” е разработен с финансовата подкрепа на Европейския съюз. Разработването и отпечатването на изданието е част от Проект на Регионално Сдружение на Общините “Марица” на тема: „Бизнесът на Хасково и Еврос – заедно в Европа”с номер BG 2004/016-782-01.02.01 – 17 финансиран по програма ФАР транс-гранично сътрудничество BG 2004/016-782-01.02. Проектът се изпълнява на територията на общините-членове на РСО “Марица”, България и Област Еврос, Гърция.

Основната цел на проекта е да допринесе за стабилно развитие, подобряване на бизнес средата и насърчаване на заетостта в трансграничния регион Хасково, България и Еврос, Гърция чрез обмен на опит и установяване на ефективни партньорства.

Специфични цели:

• 
  Повишаване на квалификацията и знанията на българския бизнес сектор по отношение усвояване на средствата от ЕС.
  
• 
  Представяне на техническите изисквания на ЕС пред бизнеса от целевия регион.
  
• 
  Повишаване на компетентността на бизнес сектора от двете страни на границата чрез обмен на опит и поставяне на основите за установяване на потенциални възможности за бизнес сътрудничество в трансграничния регион.
  
• 
  Подобряване на инвестиционната среда чрез повишаване на капацитета на местните власти за осъществяване на публично-частно партньорство.
  

Целеви групи по проекта са:

• 
  Представители на бизнес сектора от регион Хасково, България и Еврос, Гърция.
  
• 
  Ръководствата на местните и регионални власти от регион Хасково и регион Еврос.
  
• 
  НПО, ангажирани с подпомагане развитието на бизнеса в целевия регион.
  

Наръчникът „Насоки в изискванията и стандартите на ЕС в сектор индустрия” е изготвен като помагало за бизнеса, работещ в сферата на индустрията. Помагалото включва информация относно изискванията на ЕС за безопасността на стоките; стандартите и екомаркировката; както и специфична информация за индустрията в следните отрасли:

• 
  Козметична индустрия
  
• 
  Хранителна индустрия
  
• 
  Текстилна индустрия
  
• 
  Строителство
  
• 
  Фармацевтична индустрия
  
• 
  Обувна индустрия
  
• 
  Кожарска индустрия
  
• 
  Мебелна индустрия
  

Съдържание:

І.Въведение

ІІ. Безопасност на стоките

ІІІ. Стандарти

ІV. Екомаркировка

V. Индустрията по отрасли

1. Козметична индустрия

2. Хранителна индустрия

3. Текстилна индустрия

4. Строителство

5. Фармацевтична индустрия

6. Обувна индустрия

7. Кожарска индустрия

8. Мебелна индустрия

І.Въведение

Договорната основа на политиката в областта на индустрията се съдържа в чл.157 от Договора за Европейската общност, съгласно който се очертава общата рамка на действие в тази област, свързана с приемането на мерки за гарантиране съществуването на необходимите за конкурентоспособността на индустрията условия, които са насочени към:

- ускоряване на приспособяването на индустрията към структурните промени;

- поощряване на благоприятна за инициативността и за развитието на предприятията в рамките на Общността среда, и в частност на малките и средни предприятия;

- поощряване на благоприятна за сътрудничество между предприятията среда;

- подпомагане на по-доброто използване на индустриалния потенциал на насоките в политиката на иновации, на научни изследвания и на технологично развитие на държавите-членки.

Индустриалната политика се разглежда както на хоризонтално ниво за общо съгласуване и взаимно сътрудничество между основните стратегически отрасли, така и във вертикално ниво за отчитането на специфичните характеристики на отделните отрасли.

Стратегията на индустриалната политика на Европейския Съюз обхваща 27 различни отрасъла и е отразена в законодателни документи в обем над 80 000 страници.

Комисията е обявила седем основни инициативи, за да дадат посрещнати предизвикателствата на световния пазар, а именно:

• 
  дейности, свързани със защитата на интелектуалната собственост и борбата с фалшификатите;
  
• 
  дейности, свързани с конкуренцията, енергетиката и опазването на околната среда;
  
• 
  дейности, свързани с конкуренцията и достъпа до пазара;
  
• 
  програма за опростяване на законодателството;
  
• 
  подобряване на отрасловите умения;
  
• 
  управление на структурните промени в производството;
  
• 
  изследвания и нововъведения в индустрията.
  

Секторите на индустриалното производство, които подлежат на регулиране от Европейския Съюз са:

• 
  автомобилостроене;
  
• 
  фармацевтика;
  
• 
  козметична промишленост;
  
• 
  хранително-вкусова промишленост;
  
• 
  текстилна промишленост;
  
• 
  химическа промишленост;
  
• 
  енергетика;
  
• 
  стоманодобивна промишленост;
  
• 
  строителство;
  
• 
  военна промишленост.
  

ІІ. Безопасност на стоките

При „Стария секторен подход” изискванията за безопасност и качество на стоките са въведени с нормативни актове, които съдържат подробно разработени технически спецификации, които се отнасят към съответната стока и нейните съставки, като също така определят и изискванията за сертифициране (когато е необходимо), за опаковката и нейната съвместимост със стоката, за етикетирането, методите за анализ и изпитвания и др. Спазването на тези изисквания е задължително условие, за да могат стоките да бъдат допускани на Европейския пазар. Такива изисквания се прилагат по отношение на храните, лекарствата, текстилните продукти, обувките, козметичните продукти, химикалите, стъклото и др.

С Резолюция на ЕС от 1985 г. за Нов подход за техническо хармонизиране и стандартизация се преминава към по-общо формулиране на основните изисквания за безопасност на стоките, без да бъдат регламентирани конкретни технически спецификации. Спазването на тези изисквания също е задължително условие, за да могат стоките да бъдат допускани на Европейския пазар.
ІІІ. Стандарти
Директивите с нов подход не съдържат технически подробности, а общи изисквания за безопасност Подробните технически спецификации за продуктите, обект на тези директиви се съдържат в европейските хармонизирани стандрти. Европейски хармонизирани стандарти са тези, които са приети от европейските органи по стандартизация и са разработени, съгласно общите ръководни принципи, договорени между Комисията и европейските органи по стандартизация, в рамките на мандат предоставян от Комисията след консултации със сраните членки. Тези стандарти са разработени на основата на презумпцията за съответствие с директивите, във връзка с които са изготвени.

Европейските органи по стандартизация са:

- Европейски комитет по стандартизация (CEN – European Committee for Standardisation) – занимава се с всички сектори с изключение на електротехнологии и телекомуникации;

- Европейския комитет по електротехническа стандартизация (CENELEC – European Committee for Electrotechnical Standardisation) – занимава се със стандарти в сектор електротехника;

- Европейски институт по телекомуникационни стандарти (ETSI – European Telecommunications Standarts Institute) – занимава се със стандарти за сектор телекомуникации и някои аспекти на радио и телевизионните предавания.

- Европейската стандартизационна система функционира в тясно сътрудничество с други стандартизационни организации като например, международните организации по стандартизация ISO и IEC.

- да представлява значителен обем от продажбите и търговията на вътрешния пазар;

- на един или повече етапи от жизнения си цикъл да оказва значително въздействие върху околната среда от глобален или регионален мащаб и/или на природата като цяло;

- трябва да съществуват възможности за значително подобрение на околната среда като резултат от избора на потребителя, както и възможности да се стимулират производителите и търговците да търсят конкурентни предимства от предлагането на стоки и услуги от тази продуктова група.

- значителна част от обема на продажбите да е предназначена за крайна консумация или потребление.

Екомаркировката е доброволна схема, която от една страна дава възможност на производителите да покажат на клиентите си, че произвеждат стоки, които по време на жизнения си цикъл оказват по-слабо въздействие върху околната среда и от друга страна позволява на потребителите да разпознават тези стоки.

Лицата, които искат да получат екомарка (производители, вносители, търговци и др.) кандидатстват пред компетентните органи на страната членка, в която техният продукт се произвежда, се пуска на пазара за първи път или се внася от трета страна.

Екомаркировка не може да се присъжда за вещества или препарати, които съгласно законодателството на ЕС са класифицирани като силно токсични, токсични, опасни за околната среда, канцерогенни, токсични за репродукцията или мутагенни, както и за стоки, произвеждани чрез процеси, които могат да причинят значителни увреждания на човека и/или околната среда, или които при нормалната им употреба могат да бъдат опасни за потребителя.

Изключително инновативен секторът обновява ежегодно близо 25 % от своята продукция.

Секторът осигурява заетост на над 150 000 граждани на Европа и създава допълнителни работни места от над 300 000 в допълнителните сфери на козметичната индустрия като дистрибуцията, складирането и транспорта.

Основният регламент, с който се урежда свободната дистрибуция на козметични продукти е Директива на Съвета 76/768 от 27 юли 1976 г., последно изменяна с Директива на Комисията 2007/17/EC от 22 март 2007 г.

В нормативните актове, касаещи козметичната промишленост, е определена легалната дефиниция на понятието козметичен продукт и са въведени списъци с веществата, които не могат да бъдат включени в състава му както и списъци със субстанциите, които козметичните продукти не могат да съдържат извън предвидените ограничения и условия с цел предпазване на здравето на консуматорите. Също така са уредени правилата за етикетиране на козметичните продукти и задължителните елементи, които трябва да бъдат описани на опаковката им като наименованието на продукта и адреса на производителя или на дистрибутора, номиналното съдържание по тежест или обем, датата на минималната годност, периода, в който козметични продукт може да се използва след отварянето му, специфични условия за безопасно ползване, номера на партидата с цел идентификация на продукта, начина на въздействие и др.

С приемането на Директива 76/768/ЕИО на Съвета от 27 юли 1976 година oтносно сближаването на законодателствата на страните членки, свързани с козметични продукти, се цели хармонизирането на действащите в страните членки законови, подзаконови или административни разпоредби, които определят характеристиките, на които трябва да отговорят козметичните продукти и които установяват правилата за етикетирането и опаковането им. Приемането на хармонизирани разпоредби се наложило поради факта, че разликите между законодателствата на отделните страни членки задължавали производителите на козметика в Общността да променят продукцията си съобразно с предназначението й за една или друга страна членка, което от своя страна затруднявало търговията на тези продукти и в резултат на това се създавали пречки за установяването и функционирането на общия пазар.

С Директивата са въведени забрани за употребата на определени вещества в козметичните продукти, които се пускат на пазара, както и правила, относно минималното съдържание на информацията, която се съдържа на етикетите им и изисквания за опаковките.

Също така са определени:

- Списък на козметичните продукти по категории;

- Списък на веществата, които не могат да се съдържат в козметични продукти;

- Списък на веществата, които не могат да се включват в козметични продукти, освен в рамките на ограниченията и условията, определени по реда на приложение ІІІ от директивата;

- Списък на временно разрешените вещества;

- Списък на временно разрешените оцветители, които могат да се съдържат в козметични продукти влизащи в пряк контакт с меките тъкани съобразно

- Списък на временно разрешените оцветители за козметични продукти, които не влизат в пряк контакт с меките тъкани

- Списък на веществата, изключени от обхвата на директивата

С Директивата се създава Комитет по адаптиране към техническия прогрес на директивите за премахване на техническите пречки пред търговския обмен в сектора на козметичните продукти, който се състои от представители на страните членки и се председателствува от представител на Комисията.

Директива 76/768/ЕИО на Съвета от 27 юли 1976 година oтносно сближаването на законодателствата на държавите-членки, свързани с козметични продукти е изменяна и допълвана с Директива 79/661/ЕИО на Съвета от 24 юли 1979 г.; Директива 82/368/ЕИО на Съвета от 17 май 1982 г.; Директива 83/191/ЕИО на Комисията от 30 март 1983 г.; Директива 83/341/ЕИО на Комисията от 29 юни 1983 г.; Директива 83/496/EИО на Комисията от 22 септември 1983 г.; Директива 83/574/ЕИО на Съвета от 26 октомври 1983 г.; Директива 84/415/ЕИО на Комисията от 18 юли 1984 г.; Директива 85/391/ЕИО на Комисията от 16 юли 1985 г.; Директива 86/179/ЕИО на Комисията от 28 февруари 1986 г.; Директива 86/199/ЕИО на Комисията от 26 март 1986 г.; Директива 87/137/ЕИО на Комисията от 2 февруари 1987 г.; Директива 88/233/ЕИО на Комисията от 2 март 1988 г.; Директива 88/667/ЕИО на Съвета от 21 декември 1988 г.; Директива 89/174/ЕИО на Комисията от 21 февруари 1989 г.; Директива 89/679/ЕИО на Съвета от 21 декември 1989 г.; Директива 90/121/ЕИО на Комисията от 20 февруари 1990 г.; Директива 91/184/ЕИО на Комисията от 12 март 1991 г.; Директива 92/8/ЕИО на Комисията от 18 февруари 1992 г.; Директива 92/86/ЕИО на Комисията от 21 октомври 1992 г.; Директива 93/35/ЕИО на Съвета от 14 юни 1993 г.; Директива 93/47/ЕИО на Комисията от 22 юни 1993 г.; Директива 94/32/ЕО на Комисията от 29 юни 1994 г.; Директива 94/60/EО на Европейския Парламент и на Съвета от 20 декември 1994 г.; Директива 95/17/ЕО на Комисията от 19 юни 1995 г.; Директива 95/34/ЕO на Комисията от 10 юли 1995 г.; Директива 96/41/ЕО на Комисията от 25 юни 1996 г.; Директива 96/55/EO на Комисията от 4 септември 1996 г.; Директива 97/1/ЕО на Комисията от 10 януари 1997 г.; Директива 97/10/EO на Комисията от 26 февруари 1997 г.; Директива 97/45/ЕО на Комисията от 14 юли 1997 г.; Директива 98/16/ЕО на Комисията от 5 март 1998 г.; Директива 98/62/ЕО на Комисията от 3 септември 1998 г.; Директива 2000/6/EO на Комисията от 29 февруари 2000 г.; Директива 2000/11/ЕО на Комисията от 10 март 2000 г.; Директива 2002/34/ЕО на Комисията от 15 април 2002 г.; Директива 2003/1/ЕО на Комисията от 6 януари 2003 г.; Директива 2003/16/ЕО на Комисията от 19 февруари 2003 г.; Директива 2003/15/ЕO на Европейския Парламент и на Съвета от 27 февруари 2003 г.; Директива 2003/83/ЕО на Комисията от 24 септември 2003 г.; Директива 2004/87/ЕО на Комисията от 7 септември 2004 г.; Директива 2004/94/EO на Комисията от 15 септември 2004 г.; Директива 2004/93/EО на Комисията oт 21 септември 2004 г.; Директива 2005/9/ЕО на Комисията от 28 януари 2005 г.; Директива 2005/52/ЕО на Комисията от 9 септември 2005 г.; Директива 2005/80/EО на Комисията от 21 ноември 2005 г.; Директива 2007/1/ЕО на Комисията от 29 януари 2007 г.

Приети са и осем директиви, с които се въвеждат методи за анализ върху състава на козметичните продукти:

- Директива 80/1335/ЕИО на Комисията от 22 декември 1980 година за сближаване на законодателството на държавите-членки относно методите за анализ, необходими за контрола върху състава на козметичните продукти, изменена с Директива 87/143/EИО на Комисията от 10 февруари 1987 година за изменение на Директива 80/1335/ЕИО за сближаване на законодателствата на държавите-членки относно методите за анализ, необходими за контрола върху състава на козметичните продукти;

- Директива 82/434/ЕИО на Комисията от 14 май 1982 година за сближаване на законодателството на държавите-членки относно методите за анализ, необходими за контрола върху състава на козметичните продукти, изменена с Директива 90/207/ЕИО на Комисията от 4 април 1990 година за изменение и допълнение на Директива 82/434/ЕИО относно сближаването на законодателството на държавите-членки във връзка с методите за анализ, необходими за контрола на състава на козметичните продукти;

- Директива 83/514/ЕИО на Комисията от 27 септември 1983 година за сближаване на законодателството на държавите-членки относно методите за анализ, необходими за контрола върху състава на козметичните продукти;

- Директива 85/490/ЕИО на Комисията от 11 октомври 1985 година за сближаване на законодателствата на държавите-членки относно методите за анализ, необходими за контрола върху състава на козметичните продукти;

- Директива 93/73/ЕИО на Комисията от 9 септември 1993 година относно методите за анализ, необходими за проверките на състава на козметичните продукти;

- Директива 95/32/ЕО на Комисията от 7 юли 1995 година относно методите за анализ, необходими за проверка състава на козметичните продукти;

- Директива 96/45/ЕО на Комисията от 2 юли 1996 година относно методите за анализи, необходими за контрола върху състава на козметични продукти;

- Директива 96/335/ЕО на Комисията от 2 юли 1996 година относно методите за анализи, необходими за контрола върху състава на козметични продукти

С Директива 80/1335/ЕИО на Комисията от 22 декември 1980 година за сближаване на законодателството на държавите-членки относно методите за анализ, необходими за контрола върху състава на козметичните продукти е въведено задължение за страните членки да приемат всички необходими мерки с оглед въвеждане на законови, подзаконови и административни разпоредби, изискващи се във връзка с официалните проверки на козметичните продукти:

- вземането на проби;

- лабораторна обработка на пробите;

- идентификацията и дозировката на несвързания натриев и калиев хидроокис;

- идентификацията и дозировката на оксаловата киселина и нейните алкални соли в продуктите за коса;

- дозировката на хлороформа в пастите за зъби;

- дозировката на цинка;

- идентификацията и дозировката на фенолсулфоновата киселина,

С Директива 82/434/ЕИО на Комисията от 14 май 1982 година за сближаване на законодателството на държавите-членки относно методите за анализ, необходими за контрола върху състава на козметичните продукти е въведено задължение за страните членки да предприемат всички необходими мерки, за да гарантират, че в хода на официалните проверки на козметичните продукти:

- идентификацията на окислителните агенти и дозировката на водородния прекис в продуктите за коса;

- идентификацията и полуколичествената дозировка на някои оксидиращи багрила в боите за коса;

- идентификацията и дозировката на нитрит;

- идентификацията и дозировката на несвързания формалдехид;

- дозировката на резорцин в шампоаните и лосионите за коса; и

- дозировката на метанол по отношение на етанол или пропанола

С Директива 83/514/ЕИО на Комисията от 27 септември 1983 година за сближаване на законодателството на държавите-членки относно методите за анализ, необходими за контрола върху състава на козметичните продукти е въведено задължение за страните членки да предприемат всички необходими мерки с оглед при официалните проверки на козметичните продукти:

- дозировката на дихлорметана и на 1-трихлоретана;

- идентификацията и дозировката на хинолинола и на би-хидроксихинолин) сулфата;

- дозировката на амоняка;

- идентификацията и дозировката на нитрометана;

- идентификацията и дозировката на меркаптооцетната киселина в състава на продуктите за къдрене на коса, за изправяне на косъма и депилаторите;

- идентификацията и дозировката на хексахлорофена (МНН);

- дозировката на тозихлорамид натрия;

- дозировката на общия флуор в пастите за зъби;

- идентификацията и дозировката на органоживачните съединения;

- дозировката на алкалните и на алкалоземните сулфиди

С Директива 85/490/ЕИО на Комисията от 11 октомври 1985 година за сближаване на законодателствата на държавите-членки относно методите за анализ, необходими за контрола върху състава на козметичните продукти е въведено задължение за страните членки да предприемат всички необходими мерки, за да гарантират, че в хода на официалните проверки на козметичните продукти:

- идентификацията и дозировката на глицерол 1-(4-аминобензоат);

- дозировката на хлорбутанол;

- идентификацията и количественото определяне на хинина;

- идентификацията и дозировката на неорганичните сулфити и бисулфити;

- идентификацията и дозировката на хлорати на алкалните метали; и

- идентификацията и дозировката на натриев йодат ще се извършват съгласно методите въведени с приложението към директивата.

С Директива 93/73/ЕИО на Комисията от 9 септември 1993 година относно методите за анализ, необходими за проверките на състава на козметичните продукти е въведено задължение за страните членки да предприемат всички необходими мерки, за да гарантират, че по време на официалните проверки на козметичните продукти:

- идентификацията и дозировката на сребърен нитрат;

- идентификацията и определянето на селенов дисулфид в шампоаните против пърхот;

- идентификацията и дозировката на разтворими барий и стронций в пигменти под формата на соли и цветни лакове;

- идентификацията и дозировката съдържанието на бензил алкохол;

- идентификацията и дозировката на цирконий и определянето на цирконий, алуминий и хлор в неаерозолни антиперспиранти;

- идентификацията и дозировката съдържанието на хексамидин, дибромохексамидин, дибромопропамидин и хлорхексадин ще се провеждат съгласно методите въведени с приложението към директивата.

С Директива 95/32/ЕО на Комисията от 7 юли 1995 година относно методите за анализ, необходими за проверка състава на козметичните продукти е въведено задължение за страните членки да предприемат всички необходими действия, с които да гарантират, че по време на официалното изследване на козметичните продукти:

- идентификацията и определянето на бензоена киселина, 4-хидроксибензоена киселина, сорбинова киселина, салицилова киселина и пропионова киселина;

- идентификацията и определянето на хидрохинон, хидрохинон монометилов етер, хидрохинон моноетилов етер и хидрохинон монобензилов етер се провеждат в съответствие методите въведени с приложението към директивата.

С Директива 96/45/ЕО на Комисията от 2 юли 1996 година относно методите за анализи, необходими за контрола върху състава на козметични продукти е въведено задължение за страните членки да приемат всички необходими мерки, за да гарантират, че по време на официалните проверки на козметични продукти, идентификацията и дозировката на 2-феноксиетанол, 1-феноксипропанол, метил-, етил-, пропил-, бутил- и бензил 4-хидроксибензоат се извършват съгласно методите, описани в приложението към директивата.
2. Хранителна индустрия
Хранителната индустрия е един от най-важните сектори, като заема значим дял в заетостта и износа на Европейския Съюз. Този сектор се характеризира с разнообразие на неговите дейности и произведените крайни продукти. Европейската Комисия се стреми да осигури конкурентоспособност на европейската Хранително-вкусова промишленост в синхрон с Общата Селскостопанска Политика и изискванията на Световната Здравна Организация.

В този бранш функционират над 26 000 предприятия, той осигурява трудова заетост на над 2.7 млн. души и отчита годишен оборот от над 600 млрд. евро.

Два основни фактора възпрепятстват развитието на европейската хранителна индустрия:

- високата цена на местните суровини за сектора и

- тарифни и нетарифни бариери за достигането на пазарите на трети страни.

Комисията използва два основни инструмента за засилване на конкурентоспособността на стоките, произведени в този сектор:

- търговски режим, който да издигне европейските производители на нивото на конкурентите от трети страни, които, неограничени от Общата Селскоктопанска Политика, в много случаи имат достъп до по-евтини селскостопански суровини

- преференциални спогодби между Европейския Съюз и трети страни за тарифни и нетарифни ограничения с цел да се увеличи достъпа на продуктите на европейската Хранителна индустрия на пазарите на тези страни.

Съгласно законодателството в сектора Комисията осигурява кохерентност между сигурността и конкурентоспособността и работи за създаването и изпълнението на обща рамка в полза на производителите в сектора.

Създадената Европейската агенция за безопасност на храните е основният орган, който организира научната и техническа подкрепа в този сектор на индустрията. Общото законодателство за храните покрива цялата верига “от фермата до трапезата”, като основните принципи, които се спазват, са защита на човешкия живот и здраве и защита на интересите на консуматорите, защита на доброто здравословно състояние на животните, растенията и околната среда; свободно движение на храни за хора и животни; съобразяване със съществуващите и предвижданите световни стандарти и предписания на Световната Здравна Организация.

Съществуващи организации на производителите в хранителната индустрия са Европейска Асоциация на Брашното (AAC); AFCASOLE/EUROGLACES/ETC - организация на производителите на разтворимо кафе, сладоледи; Асоциация на винарската индустрия в ЕС (AICV); Асоциация на индустрията на сокове и нектари от Плодове и зеленчуци (AIJN); Асоциация на производителите на глюкоза (API); Асоциация на шоколадовата, бисквитената и бонбонената индустрия (CAOBISCO); Организация на пивоварите в Европа (CBMC); Асоциация на производителите на зърнени закуски (CEEREAL/EUROGURA); Комитет на европейските захарни производители (CEFS); Европейска конфедерация на спиртопроизводителите (CEPS); Конфедерация на производителите на храни и напитки в Европа (CIAA); Комитет на производителите на мая в ЕС (COFALEC); Европейска асоциация на млекопроизводителите (EDA); Европейска асоциация на яйцепроизводителите (EEPA); Европейска асоциация по закуските (ESA); EUCOLAIT – организация на търговците на млечни продукти; EUROCOMMERCE – организация на европейските търговци; Европейска федерация по зеленчуковите протеини (EUVEPRO); Федерация на асоциациите на европейските производители на замразени храни (FAFPAS); Федерация на асоциациите на производителите на бульони и супи в ЕС (FAIBP); Федерация на европейските производителите и търговците на междинни продукти за хлебопроизводството (FEDIMA); Федерация на производителите на подправки и сосове в Европа (FIC Europe); Асоциация на европейските мелничари (GAM); Асоциация на европейските производители на диетични храни (IDACE); Международна асоциация на маргарина на европейските държави (IMACE); Европейска асоциация на преработващата плодове и зеленчуци индустрия (OEITFL); Европейска асоциация на доматопреработващата индустрия (UEITP); Асоциация на безалкохолните напитки в ЕС (UNESDA-CISDA); Съюз на организациите на производителите на продукти от паста в ЕС (UNAFPA).

Съществено внимание в законодателството на ЕС в тази област се обръща на разпоредбите, относно хигиената на храните и безопасността на храните.

Основният нормативен акт, който регулира материята във връзка с хигиената на храните е Директива 93/43/ЕИО на Съвета от 14 юни 1993 година относно хигиената на храните, изменена с Директива 96/3/EО на Комисията от 26 януари 1996 година за дерогация на някои разпоредби от Директива 93/43/ЕИО на Съвета за хигиената на храните във връзка с превоза по море на насипни течни масла и мазнини и Директива 2004/4/ЕО на Комисията от 15 януари 2004 година за изменение на Директива 96/3/ЕО за предоставяне на дерогация от някои разпоредби на Директива 93/43/ЕИО на Съвета за хигиената на храните, отнасящи се до превоза по море на насипни течни масла и мазнини.

С Директивата са регламентирани основните правила за хигиената на хранителните продукти и процедурите за проверка на съответствието с тези правила. Регламентирани са и мерки, осигуряващи безопасността и полезността на храните във всички етапи на производството им – подготовка, обработка, производствен процес, опаковане, съхранение, транспортиране, дистрибутиране и продажба.

Предприятията от хранителната индустрия следва да спазват хигиенните правила, определени съгласно приложението към директивата, както и да установят всички етапи на своите дейности, които са от решаващо значение за безопасността на храните и да гарантират прилагането, поддържането и преразглеждането на подходящи процедури за безопасност, базирайки се върху принципите, които са били използвани за развитието на системата "HACCP" (анализ на рисковете и критични точки за овладяването им), които са залегнали в Codex Alimentarius на Организацията за храни и земеделие на ООН и Световната здравна организация. Такива принципи са:

- анализиране на потенциалните рискове при дадена операция в дейността в хранително-вкусовия отрасъл;

- открояване на моментите ("точките") от тези операции, където могат да се появят рискове за храните;

- установяване, кои точки, измежду изброените по-горе са определящи за безопасността на храните ("критични точки");

- определяне и въвеждане на процедури за проверка и ефективен контрол в тези критични точки; и

- периодично преразглеждане на анализа на рисковете, свързани с храните, на критичните точки, както и на процедурите за проверка и контрол.

Предоставена е възможност на страните членки да поддържат, изменят или въвеждат специфични национални разпоредби в областта на хигиената на храните, различни от предвидените в директивата, при условие че тези разпоредби са не по-малко строги и не представляват ограничение, пречка или бариера за търговския обмен на храни, произведени в съответствие с директивата.

Договорната основа на политиката за безопасност на храните се съдържа в членове 37, 95, 152 и 153 от Договора за Европейска общност, съгласно които се очертава общата рамка на действие в тази област, свързана с приемането на мерки за сближаване на законовите, подзаконовите или административните разпоредби в държавите-членки, които имат за своя цел установяването и функционирането на вътрешния пазар, като за областите, свързани със здравеопазването, сигурността, опазването на околната среда и закрилата на потребителите, взема като основа високата степен на закрила, при отчитане на всяко ново развитие, което е основано на научни факти.

Основните принципи за безопасност на храните се съдържат в Регламент от (ЕО) № 178/2002 г. за установяване общите принципи и изисквания към законодателството в областта на храните, за създаване на Европейски орган за безопасност на храните и за определяне на процедури в областта на безопасността на храните, често наричан „Общ закон за храните”, които се прилага за всички етапи на производство, преработка и разпространение на храни и фуражи и въвежда изискване от 1-ви януари 2005 г. бизнесът да гарантира, че всички хранителни съставки и храни за хора и животни ще могат да бъдат удостоверени назад по хранителната верига.

Регламентът предвижда основата за гарантиране на висока степен на защита на здравето и интересите на потребителите по отношение на храните, като се отчита разнообразието в предлагането на храни, включително и на традиционни продукти, като същевременно се гарантира ефективното функциониране на вътрешния пазар. Той определя и общи принципи и отговорности, средства за осигуряване на солидна научна основа, ефективни организационни механизми и процедури, които да служат за основа при вземането на решения по въпроси, свързани с безопасността на храните и фуражите и определя процедури по въпроси с пряко или косвено въздействие върху безопасността на храните и фуражите.

Законодателството в областта на храните се стреми към постигането на една или повече от общите цели за висока степен на опазване на живота и здравето на човека и защита на интересите на потребителите, включително практики за лоялна търговия с храни, както и към постигането на свободно движение в Общността на храни и фуражи, които се произвеждат или предлагат на пазара съгласно общите принципи и изисквания, определени в регламента.

Законодателството в областта на храните се основава на анализ на риска, извършван по независим, обективен и прозрачен начин основаващ се на научните данни, освен когато това не е подходящо предвид обстоятелствата или естеството на мярката. При специфични обстоятелства, когато след оценка на наличната информация, се установи възможност за вредни за здравето последици и ефекти и при наличие на научна несигурност, до придобиването на допълнителна научна информация за извършване на по-всеобхватен анализ на риска, могат да се приемат временни мерки за управление на риска, които са необходими за гарантиране на избраната от Общността висока степен на опазване на здравето. Приетите мерки трябва да са съразмерни и да не ограничават търговията в степен по – висока от необходимото и се преразглеждат в приемлив срок, в зависимост от естеството на установения риск и вида на необходимата научна информация за изясняване на научната несигурност и за провеждането на по-всеобхватна оценка на риска.

Законодателството в областта на храните цели осигуряване на защита на интересите на потребителите и представлява за потребителите основа за информиран избор по отношение на консумираните от тях храни. То е насочено към предотвратяване на:

- измамни или заблуждаващи практики;

- подправяне на храни;

- всякакви други практики, които могат да въведат в заблуждение потребителя.

Етикетирането, рекламата и представянето на храните, в това число тяхната форма, външен вид или опаковка, използваните опаковъчни материали, начинът на подреждането им и обстановката, в която се излагат, както и предоставяната за тях информация чрез каквото и да е средство, не трябва да въвеждат в заблуждение потребителите.

Когато са налице основания да се предполага, че дадена храна може да представлява риск за здравето на човека или животните, в зависимост от естеството, сериозността и степента на риска, обществените органи предприемат подходящи стъпки за информиране на широката общественост за естеството на риска, като представят възможно най-пълно описание на храната или нейния вид, риска, който вероятно крие и мерките, които са предприети или ще бъдат предприети за предотвратяването, намаляването или отстраняването му. Информацията се предоставя без да се засягат приложимите разпоредби на Общността и националните законодателства на страните членки, относно достъпа до документи и информация.

Съгласно изискванията за безопасност на храните на пазара не могат да се пускат храни, които са вредни за здравето или са негодни за консумация от човека.

При определяне дали дадена храна не е безопасна, се вземат предвид:

- нормалните условия за употреба на храната от потребителя на всеки етап от производството, преработката и разпределението;

- предоставената на потребителя информация, включително информацията на етикета или друга общо достъпна за потребителя информация относно избягването на специфични неблагоприятни за здравето ефекти от конкретна храна или категория храни.

При определяне дали дадена храна е вредна за здравето се вземат предвид не само вероятните непосредствени и/или краткосрочни и/или дългосрочни ефекти на храната върху здравето на дадено лице, което я консумира, но и върху бъдещите поколения, вероятните кумулативни токсични ефекти, както и особената здравословна чувствителност на конкретна категория потребители, когато храната е предназначена за тази категория потребители.

При определяне дали дадена храна е негодна за консумация от човека се взема предвид, дали тя е неприемлива за консумация от човека съобразно употребата, за която е предназначена, поради замърсяване вследствие на наличието на чужди вещества или по други причини, поради разлагане, влошаване или загниване.

В случаите, когато дадена храна, която не е безопасна, представлява част от серия, партида или пратка храни от една и съща категория или с едно и също описание, се приема, че всички храни от серията, партидата или пратката също не са безопасни, освен ако след щателна оценка не се окаже неоснователно да се счита, че останалата част от серията, партидата или пратката не е безопасна.

Държавите-членки прилагат законодателството в областта на храните, следят и проверяват дали стопанските субекти в хранителната промишленост спазват съответните изисквания на законодателството в областта на храните на всички етапи на производство, преработка и разпространение. За целта се предвиждат извършването на система за официални проверки и други подходящи дейности, включително публично оповестяване на информация относно безопасността и риска на храните, упражняване на контрол върху безопасността на храните и други наблюдаващи дейности, обхващащи всички етапи на производство, преработка и дистрибуция. Държавите-членки определят и правилата за приложимите мерки и санкциите при нарушения на законодателството в областта на храните.

На всички етапи на производството, преработката и разпространението в рамките на контролираните от тях предприятия, стопанските субекти в хранителната промишленост гарантират, че съответните храни отговарят на изискванията на законодателството в областта, които се отнасят за тяхната дейност и проверяват дали тези изисквания са спазени. Стопанските субекти в хранителната и фуражната промишленост трябва да могат да установят всяко лице, което им е доставило храна, фураж или животно, отглеждано за производство на храни или вещество, което е предназначено за или се очаква да бъде вложено в дадена храна или фураж.
За тази цел те трябва да разполагат със системи и процедури, позволяващи предоставянето на тази информация на компетентните органи при поискване от тяхна страна.

Обръща се специално внимание на стандартите в областта на безопасността на храните, които не само се явяват средство за засилване на конкурентоспособността на предприятията в ЕС, но и гарантират здравето и безопасността на гражданите на Европа, както и опазването на околната среда. Стандартите повишават ефективността и улесняват сътрудничеството и търговията в рамките на ЕС и играят важна роля при изграждането на единния пазар. Общността и държавите-членки:

• 
  допринасят за разработването на международни технически стандарти за храни и санитарни и фитосанитарни стандарти;
  
• 
  способстват за съгласуване на работата във връзка със стандартите за храни и фуражи, която се извършва от международните правителствени и неправителствени организации;
  
• 
  при необходимост и по целесъобразност, допринасят за разработването на споразумения за признаване на равностойността на конкретни мерки, свързани с храни и фуражи;
  
• 
  обръщат специално внимание на особеното развитие и на финансовите и търговски потребности на развиващите се страни, с оглед на това да се гарантира, че международните стандарти не създават ненужни пречки за осъществяването на износ от развиващи се страни;
  
• 
  способстват за постигането на последователност между международните технически стандарти и законодателството в областта на храните, като същевременно гарантират, че не се понижава възприетата от Общността висока степен на защита.
  

Една от най-широко разпространените в момента системи за управление на безопасността и качеството на хранителните продукти е ISO 22000. Основната цел на стопанските субекти, които въвеждат Система за управление на безопасност на храните по модел ISO 22000 е гарантиране пред потребителите, че производителя, съответно търговецът на храни отчита и контролира всички фактори, гарантиращи безопасността на храните и изпълнението на изискванията на законодателството. Този стандарт е приложим за всички стопански субекти по хранителната верига от „фермата” до „вилицата”, в това число се включват и всички складове, търговски обекти и доставчици на машини и опаковки за хранителната индустрия.

Основните органи на ЕС в областта на безопасността на храните са Европейската служба за хранителна безопасност и Хранителната и ветеринарна служба на Европейската комисия. Европейската служба за хранителна безопасност играе основна роля във връзка с предоставянето на научни съвети и оказването на научна и техническа помощ за законодателството и политиката на Общността във всички сфери, които пряко или косвено засягат безопасността на храните. Освен това събира и анализира данни, позволяващи охарактеризиране и наблюдение на рисковете с пряко или косвено въздействие върху безопасността на храните. Хранителната и ветеринарна служба на Европейската комисия осъществява инспекции по места при отделните селскостопански производители и отделно от това следи дали правителствата на държавите членки и на другите държави разполагат с необходимите механизми за контрол на производителите и прилагането на европейските стандарти за безопасност

Други нормативни актове на ЕС, регулиращи материята, свързана с хранителната индустрия са:

- Регламент (ЕО) № 882/2004 на Европейския Парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно официалния контрол, провеждан с цел осигуряване на проверка на съответствието със законодателството в областта на фуражите и храните и правилата за опазване здравето на животните и хуманното отношение към животните;

- Регламент (ЕО) № 852/2003 на Комисията от 16 май 2003 година за изменение на Регламент (ЕО) № 1445/95 относно правила за прилагане на режима на вносни и износни лицензи в сектора на говеждото и телешкото месо;

- Регламент (ЕО) № 1830/2002 на Комисията от 14 октомври 2002 г. изменящ и допълващ Регламент (ЕО) № 2342/2000, с който се въвеждат правила за приложение на Регламент (ЕО) № 1254/1999 на Съвета, въвеждащ обща организация на пазарите в сектор говеждо и телешко месо по отношение на режима на отпускане на премии;

- Регламент (EО) № 1829/2002 на Комисията от 14 октомври 2002 година относно изменение на приложението към Регламент (ЕО) № 1107/96 относно наименованието “Feta” ;

- Директива 2004/77/ЕО на Комисията от 29 април 2004 година за изменение на Директива 94/54/ЕО относно етикетирането на определени храни, съдържащи глициризинова киселина и нейната амониева сол;

- Директива 2003/120/ЕО на Комисията от 5 декември 2003 година за изменение на Директива 90/496/ЕО относно етикетирането за питателност на храните;

- Директива 2004/45/ЕО на Комисията от 16 април 2004 година за изменение на Директива 96/77/ЕО относно определяне на специфични критерии за чистота на хранителните добавки, различни от оцветителите и подсладителите;

- Директива 2004/45/ЕО на Комисията от 16 април 2004 година за изменение на Директива 96/77/ЕО относно определяне на специфични критерии за чистота на хранителните добавки, различни от оцветителите и подсладителите;

- Директива 2004/47/ЕО на Комисията от 16 април 2004 година за изменение на Директива 95/45/ЕО по отношение на смесените каротини (E 160 a (i)) и бета-каротина (E 160 a (ii));

- Регламент (ЕО) № 2065/2003 на Европейския Парламент и Съвета от 10 ноември 2003 година относно пушилни ароматизанти, използвани или предназначени за влагане в или върху храни;

- Директива 2004/14/ЕО на комисията от 29 януари 2004 година за изменение на Директива 93/10/ЕИО относно материалите и предметите, изработени от филм от регенерирана целулоза, предназначени за контакт с храни;

- Директива 2004/19/ЕО на Комисията от 1 март 2004 година за изменение на Директива 2002/72/ЕО относно материали и предмети от пластмаси, предназначени за контакт с храни;

- Регламент (ЕО) № 852/2003 на Комисията от 16 май 2003 година за изменение на Регламент (ЕО) № 1445/95 относно правила за прилагане на режима на вносни и износни лицензи в сектора на говеждото и телешкото месо;

- Директива 91/493/ЕИО на Съвета от 22 юли 1991 година относно определяне на ветеринарно-санитарните условия за производството и пускането на пазара на рибни продукти.

Този сектор е изключително важен за европейската индустриална икономика. Оборотът в бранша през 2002 г. е над 200 млрд. евро. В бранша оперират над 177 000 хиляди предприятия, а след разширяването на Европа през 2007 г. в този сектор са заети почти 2.7 млн. граждани на Европа. Текстилната промишленост заема около 4% от съвкупното производство в Европейския Съюз и осигурява заетост на близо 7% от населението на Общността.

Текстилната индустрия включва:

• 
  обработка на сурови материали вкл. подготовка или преработка на различни текстилни влакна и/или производство на прежда в това число естествените влакна включват памук, вълна, коприна, коноп, лен, юта и др., а изкуствените са целулозни влакна (т. нар. вискоза), синтетични влакна (вкл. органични влакна от петрохимикали като полиестер, найлон, полипропилен и др.), както и влакна от неорганични материали като стъкло, метал, карбон или керамика;
  
• 
  производство на плетени и тъкани материи;
  
• 
  довършителни работи, които допълват произведените материали като избелване, сушене, печат, обогатяване, пришиване и др.;
  
• 
  трансформация на тези материали в продукти (плетени, тъкани; килими; текстилни продукти за дома; индустриални текстилни материали)
  

В началото на 21 век текстилната индустрия на Европейския Съюз среща значителни трудности и отчита през 2001/02 г. спад в производството с 9%, търговския дефицит достига над 26 млрд. евро, търговията на текстил достига излишък от 8 млрд. евро, а дефицита при дрехите е на стойност над 34 млрд. евро.

Повече от 20% от текстилната продукция на Европейския Съюз се изнася в трети страни. Много от страните-членни са зависими именно от този сектор. Това доведе до радикална трансформация в този бранш през последните години с реконструкция, модернизация и въвеждане на технологичния процес при производството, релокация на производството и фокусиране върху качеството и дизайна, инновациите и новите технологии.

През декември 2002 г. Комисията приема нова индустриална политика в разширена Европа вкл. в сектора на текстилната индустрия. Нейните инструменти оформят рамка от инициативи, които производителите и предприемачите в този сектор могат по-гъвкаво да използват своите идеи с цел да се подсили ефективността и конкурентоспособността им на световния пазар. През април 2004 г. Комисията предприема структурна промяна на своята индустриална политика в сектора на текстилната промишленост за по-добро регулиране на средата в сектора, по-добра мобилизация за засилване на конкурентоспособността и развитие на политика, отговаряща на специфичните нужди на сектора.

Текстилната индустрия не попада в специални секторни програми на Европейския Съюз, но предприемачите в този бранш могат да получат различни помощи по хоризонталните програми на ЕС.

Приоритетите в търговската политика на Европейския Съюз в сектора на текстилната промишленост включват улеснен достъп до пазара, стимулиране на износа и минимизиране на търговските бариери при търговията с трети страни. Комисията планира да създаде в сектора Паневропейска средиземноморска свободна търговска зона и така да се достигне до допълнителен пазар от над 600 млн. консуматори.

Основните нормативни актове в областта на текстилната индустрия са:

- Директива 96/74/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 16 декември 1996 година, относно наименованията на текстилните продукти;

- Директива 96/73/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 16 декември 1996 година относно някои методи за количествен анализ на двукомпонентни смеси от текстилни влакна;

- Директива на Съвета (73/44/ЕИО) от 26 февруари 1973 година относно сближаването на законодателствата на държавите-членки относно количествения анализ на трикомпонентни меланжи от текстилни влакна

Директива 96/74/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 16 декември 1996 година, относно наименованията на текстилните продукти, допълвана и изменяна във връзка с адаптирането на разпоредбите й с новите достижения на техническия прогрес с Директива 97/37/ЕО на Комисията от 19 юни 1997 г., Директива 2004/34/ЕО на Комисията от 23 март 2004 г., Директива 2006/3/ЕО на Комисията oт 9 януари 2006 г. и Директива 2007/3/EO на Комисията от 2 февруари 2007 г.

С Директивата се цели хармонизация на разпоредбите на страните членки относно наименованията, състава и етикетирането на текстилните продукти с оглед преодоляване на различията и избягване на препятствия за правилното функциониране на вътрешния пазар, чрез приемането на единни правила. В нея са предвидени също така и разпоредби по отношение на продукти, които не са изработени единствено от текстилни материали, но имат текстилна съставка, която съставлява съществена част от продукта или към която е насочено по-специално вниманието на производителя, преработвателя или търговеца.

Съгласно Директивата текстилните продукти могат да бъдат търгувани в рамките на Общността, било преди или по време на тяхната промишлена преработка, или на който и да било от етапите на разпространение, само ако тези продукти съответстват на разпоредбите й.

За целите на Директивата са въведени и дефиниции на понятията „текстилни продукти” и „текстилни влакна”, а именно:

„текстилни продукти“ са всякакви сурови, полуобработени, обработени, полуфабрикати, фабрикати, полуготови или готови продукти, които са съставени изключително от текстилни влакна, независимо от използваният процес за смесване или съчетаване.

„текстилни влакна“ означават:

• 
  част от материя, характеризираща се със своята гъвкавост, тънкост и високо съотношение на дължина към максималния напречен размер, което я прави подходяща за текстилно приложение;
  
• 
  гъвкави ленти или цеви, с видима ширина не повече от 5 милиметра, включително ленти, изрязани от по-широки ленти или нишки, произведени от материали, използвани за изработката на влакна, и подходящи за текстилно приложение
  

Наименованията и описанията на влакната са изброени в Приложение І на Директивата, като е въведена забрана за използване на посочените наименования за каквото и да било други влакно, нито под формата на самото наименование, нито като корен или като прилагателно на какъвто и да било език.

При описанието на съдържанието на текстилните продукти са въведени изисквания, съгласно които текстилен продукт може да бъде описан като „100%“, „чист“ или „изцяло“, единствено в случаите, в които същия е съставен изключително само от едно и също влакно. Допускат се примеси от друг вид влакна най – много до 2% от общата маса, в случай, че това е обосновано по технически причини, а за кардирани текстилни са допустими примеси до 5% от общата маса. Текстилен продукт, съставен от две или повече влакна, едно от които съставлява поне 85% от общата маса, се обозначава или с наименованието на това влакно, последвано от неговото процентно съдържание от масата, или с наименованието на последното влакно, последвано от думите „85% минимум“, или от пълното процентно съдържание на продукта. Текстилен продукт, съставен от две или повече влакна, никое от които не съставлява поне 85% от общата маса, се обозначава с наименованието и процентното съдържание от масата на поне две от основни влакна, включени в продукта и тяхното процентно съдържание, последвани от наименованията на другите съставляващи влакна в низходящ ред по маса, със или без указание за тяхното процентно съдържание от масата.

Текстилните продукти се етикетират или маркират всеки път, когато се пускат на пазара за производствени или търговски цели. Етикетирането или маркирането може да бъде заменено или допълнено с придружаващи търговски документи, когато продуктите не се предлагат за продажба на крайния потребител или когато те се доставят в изпълнение на поръчка, направена от държавата или друго публичноправно юридическо лице, а в страните членки, в които това понятие е непознато, от еквивалентен субект.

Наименованията, описанията и данните за състава на текстилното влакно, се указват ясно в търговските документи, без да бъдат използвани съкращения, като се допуска единствено използването на кодове за механизирана обработка, при условие че тези кодове са пояснени в същия документ.

Разпоредбите на Директивата не изключват прилагането на действащите с страните членки разпоредби относно защитата на индустриалната и търговската собственост, указанията за произход, наименованията за произход и защита срещу нелоялна конкуренция. Страните членки също така следва да съобщават на Комисията текстовете на основните разпоредби на националните си законодателства, които приемат в областта, регулирана от настоящата директива.

Разпоредбите на Директивата не се прилагат към текстилни продукти, които:
-са предназначени за износ в трети страни;

- влизат в страните членки под митнически контрол за транзитни цели;

- са внасяни от трети страни за активно усъвършенстване;

- са договорени с лица работещи надомно или със самостоятелни предприятия, които работят с материали на ишлеме.

С Директива 96/73/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 16 декември 1996 година относно някои методи за количествен анализ на двукомпонентни смеси от текстилни влакна, изменена с оглед привеждането й в съответствие с техническия прогрес с Директива 2006/2/ЕО на Комисията от 6 януари 2006 г. и Директива 2007/4/ЕО на Комисията от 2 февруари 2007 г. са въведени определени методи за количествен анализ на някои двукомпонентни смеси от текстилни влакна, включително и за подготовката на пробите за тестване и образците за тестване. С Директивата се създава и Комитет по директивите за наименованията на текстилните продукти и етикетирането, който се състои от представители на страните членки. Директивата също така задължава страните членки да съобщават на Комисията текстовете на основните разпоредби от националното си законодателство, които те приемат в областта, уредена с настоящата директива.

Директива на Съвета (73/44/ЕИО) от 26 февруари 1973 година относно сближаването на законодателствата на държавите-членки относно количествения анализ на трикомпонентни меланжи от текстилни влакна има за цел унифицирането на методите, използвани в страните членки по отношение на количествения анализ на трикомпонентни меланжи от текстилни влакна, извършван посредством методите на ръчното разделяне, методите на химичното разделяне или чрез комбинация от двете.

Директивата е въвела задължение за страните членки в рамките на период от осемнадесет месеца от нотифицирането й да въведат в сила необходимите разпоредби, както и да съобщават на Комисията текста на основните разпоредби от вътрешното си законодателство в регулираната област.

Регламент (EИО) № 3030/93 на Съвета от 12 октомври 1993 година относно общите правила за вноса на някои текстилни изделия от трети страни, изменен с Регламент (EО) № 3289/94 на Съвета от 22 декември 1994 г., Регламент на Комисията (EО) № 1410/96 от 19 юли 1996 г., Регламент (ЕО) № 2231/96 на Комисията от 22 ноември 1996 г., Регламент (СЕ) № 2315/96 на Съвета от 25 ноември 1996 г., Регламент на съвета (ЕО) № 824/97 от 29 април 1997 г., Регламент (ЕО) № 339/98 на Комисията от 11 февруари 1998 г., Регламент на Комисията (ЕО) № 856/98 от 23 април 1998 г., Регламент (ЕО) № 1591/2000 на Комисията от 10 юли 2000 г., Регламент (ЕО) № 2474/2000 на Съвета от 9 ноември 2000 г., Регламент на Съвета (ЕО) № 391/2001 от 26 февруари 2001 г., Регламент (ЕО) № 1809/2001 на Комисията от 9 август 2001 г., Регламент (ЕО) № 1809/2001 на Комисията от 9 август 2001 г., Регламент на Комисията (ЕО) № 797/2002 от 14 май2002 г., Регламент (ЕО) № 2344/2002 г. на Комисията от 18 декември 2002 г., Регламент на Съвета (ЕС) № 138/2003 от 21 януари 2003 г., Регламент (ЕО) № 260/2004 на Комисията от 6 февруари 2004 г., Регламент на Съвета (ЕО) № 487/2004 г. oт 11 март 2004 г., Регламент на Съвета (ЕО) № 1627/2004 от 13 септември 2004 г., Регламент (ЕО) № 930/2005 на Комисията от 6 юни 2005 г., Регламент на Комисията (ЕО) № 1084/2005 от 8 юли 2005 г., Регламент (ЕО) № 35/2006 на Комисията от 11 януари 2006 г.

С Регламента се регулира вноса на текстилните изделия, които са с произход от трети страни, с които Общността е сключила двустранни споразумения, протоколи и други договорености. Произходът на тези изделия, както и процедурите за удостоверяване и доказване на произхода им се определят в съответното действащо законодателство на Общността, а вносът им в Общността не е предмет на количествени лимити или на мерки с равностоен ефект, освен в случаите, когато е уговорено друго.

С Регламента се създава Комитет по текстила, в който влизат представители на страните членки, който се председателства от представител на Комисията.

Държавите-членки, уведомяват незабавно Комисията за всички мерки, които са предприели в съответствие с Регламента, както и за всички приети законови и административни разпоредби, свързани с договорености за внос на изделията, които са предмет на Регламента.

Регламент (ЕО) № 517/94 на Съвета от 7 март 1994 г., относно общите правила за внос на текстилни продукти от определени трети страни, които не са сключили двустранни споразумения, протоколи или други актове, както и нерегулирани от други специфични вносни правила на Общността, изменен с Регламент (EО) № 3168/94 на Комисията от 21 декември 1994 г., Регламент (EO) № 1325/95 на Съвета от 6 юни 1995 г., Регламент (ЕО) № 1627/95 на Комисията от 5 юли 1995 г., Регламент на Комисията (СЕ) № 1937/96 от 8 октомври 1996 г., Регламент (ЕО) № 7/2000 на Съвета от 21 декември 1999 г., Регламент на Комисията (СЕ) № 888/2002 от 24 май 2002 г., Регламент на Съвета (СЕ) № 1309/2002 от 12 юли 2002 г., Регламент на Комисията (ЕО) № 1437/2003 от 12 август, 2003 г., Регламент (ЕО) № 931/2005 на Комисията от 6 юни 2005 г.

С Регламента се установяват правила по отношение на вноса на текстилни продукти, попадащи в Секция ХІ на Комбинираната номенклатура и на текстилни продукти, посочени в списъка на Приложение І от Регламента, които са с произход от трети страни и не са обект на регулиране от двустранни споразумения, протоколи, други актове или специфични правила на Общността.
Регламент (ЕО) № 3036/94 на Съвета от 8 декември 1994 година относно установяване на режима за пасивно икономическо усъвършенстване, който се прилага за някои текстилни и шивашки продукти, повторно внесени в Общността след обработката или преработката им в трети страни, изменен с Регламент (ЕО) № 3017/95 на Комисията от 20 декември 1995 определящ някои разпоредби относно прилагането на регламент (ЕО) № 3036/94 на Съвета, учредяващ режима за пасивно икономическо усъвършенстване.

Регламентът определя условията за прилагане на режима за пасивно икономическо усъвършенстване за определени текстилни и шивашки продукти, изброени в глави от 50 до 63 от Комбинираната номенклатура, които са резултат от пасивно усъвършенстване. За целите на регламента е дадена легална дефиниция на понятието „операции по пасивно усъвършенстване“, съгласно която това са операциите, състоящи се в преработката в трети страни на стоки за временен износ от Общността с цел техния повторен внос в Общността под формата на компенсаторни продукти (продукти, получени в резултат от използването на стоки, претърпели операциите по усъвършенстването).

Да се ползват от режима имат право само на физически или юридически лица, установени в Общността, които отговарят на определени условия, а именно:

- да произвежда в рамките на Общността продукти, които са подобни и са на същия стадий на производство като компенсаторните продукти, за които се изисква ползването на режима;

- да осъществява в собствената си фабрика в рамките на Общността основните операции по производството на тези продукти, най-малко ушиването и сглобяването или изплитането им;

- да разполага с произведени в трети страни компенсаторни продукти, ограничени до определените от компетентните органи на страната членка количества;

- стоките, които са на временен внос, предвид операциите по усъвършенстване, трябва да са в свободно обръщение. Регламента предвижда възможност за дерогиране на това изискване от страните членки, при спазване на определените условия, в случаите когато става въпрос за стоки, чието производство в рамките на Общността е недостатъчно.

С Регламента се създава Комитет за режима за пасивно икономическо усъвършенстване в областта на текстила, съставен от представители на държавите-членки и председателстван от представител на Комисията, който установява свой процедурен правилник.

В правомощията на Комитета е разглеждането на всякакви въпроси, свързани с прилагането на Регламента, повдигнати от председателя, по негова собствена инициатива или по искане на представител на страните членки.

Други нормативни актове, свързани с нормативното регулиране на текстилната индустрия са Регламент (ЕО) № 1541/98 на Съвета от 13 юли 1998 г., относно доказателствата за произход на някои текстилни продукти, включени в раздел ХІ от Комбинираната номенклатура и пуснати в свободно обръщение в Общността, както и относно условията за приемане на тези доказателства и Регламент на Комисията (ЕО) № 2579/98 от 30 ноември 1998 г., определящ списъка на текстилните продукти, за които не се изисква никакво доказателство за произход при пускането им в свободно обръщение в Общността, както и Регламент (ЕО) № 209/2005 на Комисията от 7 февруари 2005 г., относно установяване на списъка на текстилните продукти, за които не се изисква доказателство за произход при пускането им в свободно обръщение в Общността.

С текстилната индустрия е свързано и законодателството на ЕС в областта на опасните химични вещества и препарати. Уредбата на тази материя се съдържа в Директива 76/769/ЕИО на Съвета от 27 юли 1976 г. за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на страните членки относно ограниченията за пускането на пазара и употребата на някои опасни вещества и препарати, изменена с Директива 79/663/EИО на Съвета от 24 юли 1979 г., Директива 82/806/EИО на Съвета от 22 ноември 1982 г., Директива 82/828/EИО на Съвета от 3 декември 1982 г., Директива 83/264/EИО на Съвета от 16 май 1983 г., Директива 83/478/EИО на Съвета от 19 септември 1983 г., Директива 85/467/EИО на Съвета от 1 октомври 1985 г., Директива 85/610/EИО на Съвета от 20 декември 1985 г., Директива 89/677/ЕИО на Съвета от 2 декември 1989 г., Директива 89/678/ЕИО на Съвета от 21 декември 1989 г., Директива 91/173/EИО на Съвета от 21 март 1991 г., Директива 91/338/ЕИО на Съвета от 18 юни 1991 г., Директива 91/339/ЕИО на Съвета от 18 юни 1991 г., Директива 91/659/ЕИО на Комисията от 3 декември 1991 г., Директива 94/27/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 30 юни 1994 г., Директива 94/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 7 декември 1994 г., Директива 94/60/EО на Европейския Парламент и на Съвета от 20 декември 1994 г., Директива 96/55/EO на Комисията от 4 септември 1996 г., Директива 97/10/EO на Комисията от 26 февруари 1997 г., Директива 97/16/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 10 април 1997 г., Директива 97/64/EO на Комисията от 10 ноември 1997 г., Директива 97/56/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 20 октомври 1997 г., Директива 1999/51/EO на Комисията от 26 май 1999 г., Директива 1999/43/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 25 май 1999 г., Директива 1999/77/EO на Комисията от 26 юли 1999 г., Директива 2001/90/EO на Комисията от 26 октомври 2001 г., Директива 2001/91/EO на Комисията от 29 октомври 2001 г., Директива 2002/45/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 25 юни 2002 г., Директива 2002/62/EO на Комисията от 9 юли 2002 г., Директива 2002/61/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 19 юли 2002 г., Директива 2003/2/ЕО на Комисията от 6 януари 2003 г., Директива 2003/3/ЕО на Комисията от 6 януари 2003 г., Директива 2003/11/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 6 февруари 2003 г., Директива 2003/34/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 26 май 2003 г., Директива 2003/36/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 26 май 2003 г., Директива 2003/53/ЕO на Европейския Парламент и на Съвета от 18 юни 2003 г., Директива 2004/96/ЕО на Комисията от 27 септември 2004 г., Директива 2004/98/ЕО на Комисията от 30 септември 2004 г., Директива 2005/59/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 г., Директива 2005/84/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 14 декември 2005 г. и Директива 2005/90/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 18 януари 2006 г.

Директивата са отнася до ограничаването на пускането на пазара и употребата в страните членки на определени опасни вещества и препарати, в това число са въведени и забрани за употребата на такива вещества и препарати в текстилните изделия, имащи контакт с кожата, като дрехи, бельо и др.

Строителството ползва най-много суровини от всички останали сектори на индустрията, което го прави изключително значимо за опазването на околната среда.

Строителството включва изграждането на сгради, пътища, мостове, язовири и т.н. и притежава няколко специфични харектиристики осносно разнообразието на строителни методи, изобилието на правилата за строеж и ролята на държавата като основен организатор на изпълнението на строителни проекти.

Европейският Съюз изгражда кохерентен и разширен подход за различните дейности по разработването на инфраструктурата и строежа на сгради, включително тези, свързани със социалното и териториално единство, непрекъснатото развитие, проучване и технологичен прогрес, постиженията на вътрешния пазар и т.н.

Специфична мисия на строителството е да подобри основната рамка от условия за конкурентноспособността на строителството и строителните продукти чрез:

- завършването на вътрешния пазар основно чрез изпълнението на Директивата за строителните продукти;

- подкрепа на дейности на индустрията и страните-членки, свързани с постоянното строителнство и такива, свързани с промоции на информационните технологии в строителния процес и при управлението на строителните компании;

- гарантиране на кохерентност на останалите европейски политики с конкурентноспособността на строителния сектор при следване и коопериране с дейности, поети от изпълнението на политиките в останалите сектори;

- подкрепа на разширяването на Европейския Съюз чрез помагане на новите страни-членки да изградят съобразната законова и техническа база за приемато на Директивата за строителните продукти по ефективен и координиран начин.

Основният нормативен акт в областта на строителството е Директива 89/106/ЕИО на Съвета от 21 декември 1988 година относно сближаването на законовите, подзаконови и административни разпоредби на страните членки по отношение на строителните продукти.

Директива се прилага за строителните продукти, доколкото съществените изисквания по отношение на строежите, се отнасят за тях.

Страните членки следва да предприемат всички необходими мерки, за да гарантират, че строителните продукти, предназначени за употреба в строежи, могат да бъдат предлагани на пазара, само ако са годни за предвижданата употреба, т.е. когато притежават характеристики, подходящи за строежите, в които се влагат, монтират, поставят или инсталират.

Продуктите трябва да са подходящи за строежи, да съответстват на предвидената експлоатация и на изискванията за икономичност и да отговарят на съществените изисквания за строежите, определени съгласно Директивата Такива съществени изисквания са:

1. Носимоспособност (механично съпротивление и устойчивост) -

- рухване на целия строеж или част от него;

- значителни стойности на меродавните деформации;

- повреда на други части от строежа, на съединения или на монтирани инсталации, в резултат на значителни деформации на носещата конструкция;

- повреда, която е непропорционално голяма на предизвикалата я първопричина.

2. Безопасност при пожар - строежът трябва да бъде проектиран и изпълнен по такъв начин, че в случай на възникване на пожар:

- носимоспособността на конструкцията да бъде осигурена за определен период от време;

- възникването и разпространяването на пожара и на дима в строежа да бъдат ограничени;

- разпространяването на пожара към съседните строежи да бъде ограничено;

- да се има предвид безопасността на спасителните групи.

3. Хигиена, здраве и околна среда - строежът трябва да бъде проектиран и изпълнен по такъв начин, че да не бъде заплаха за хигиената или здравето на обитателите на строежа или съседите, по-специално в резултат на някои от следните причини:

- отделяне на отровни газове;

- наличие на опасни частици или газове във въздуха;

- излъчване на опасна радиация;

- замърсяване или отравяне на водата или почвата;

- лошо отвеждане на отпадни води, дим, твърди или течни отпадъци;

- наличие на влага в части от строежа или по повърхности във вътрешността на строежа.

4. Безопасност при експлоатация - строежът трябва да бъде проектиран и изпълнен по такъв начин, че да не създава неприемливи рискове от инциденти при обслужване или работа, като: подхлъзване, падане, удар, изгаряне, електрически удар, нараняване от експлозия.

5. Защита от шум - строежът трябва да бъде проектиран и изпълнен по такъв начин, че шумът, достигащ до обитателите на строежа или до хората в близост до него, да се запази на такова ниво, че да не застрашава тяхното здраве и да им позволява да спят, почиват и работят при задоволителни условия.

6. Икономия на енергия и топлоизолация - строежите, както и техните отоплителни, охлаждащи и вентилационни инсталации, трябва да бъдат проектирани и изпълнени по такъв начин, че необходимото при експлоатацията количество енергия да бъде малко, като се отчитат местните климатични условия и топлинния комфорт на обитателите.

С Директивата се учредява Постоянен комитет по строителството, който приема собствен процедурен правилник, състои се от представители, посочени от страните членки (всяка страна членка посочва по двама представители) и се председателства от представител на Комисията. Представителите могат да бъдат придружавани от експерти.

Комитетът може по искане на своя председател или на страна членка, да разглежда всеки въпрос, повдигнат във връзка с въвеждането и практическото приложение на директивата.

В приложението на тази директива са създадени общо 100 хармонизирани стандарта и още 100 предстоят одобрение, като целта е изготвянето на общо 450 хармонизирани стандарта.
5. Фармацевтична индустрия
Фармацевтичната индустрия е друг все по – интензивно развиващ се отрасъл на индустрията, които в последните десетилетия бележи значителен напредък и който с оглед производството, което реализира и пряката му връзка с човешкото здраве се нуждае от засилено регулиране.

Основните законодателни актове на ЕС, регулиращи фармацевтичната индустрия са:

-Директива 2001/83/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 6 ноември 2001 година за утвърждаване на кодекс на Общността относно лекарствени продукти за хуманна употреба, изменена с Директива 2002/98/EО на Европейския Парламент и на Съвета от 27 януари 2003 година за определяне на стандартите за качество и безопасност при вземането, диагностиката, преработката, съхранението и разпределянето на човешка кръв и кръвни съставки и за изменение на Директива 2001/83/EО; Директива 2003/63/EО на Комисията от 25 юни 2003 година за изменение на Директива 2001/83/EО на Европейския парламент и на Съвета за въвеждане на кодекс на Общността относно лекарствените продукти за хуманна употреба; Директива 2004/24/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 31 март 2004 година за изменение на Директива 2001/83/ЕО за утвърждаване на кодекс на Общността относно лекарствени продукти за хуманна употреба, по отношение на традиционните растителни лекарствени продукти; Директива 2004/27/EО на Европейския Парламент и на съвета от 31 март 2004 година за изменение на Директива 2001/83/EО за утвърждаване на кодекс на Общността относно лекарствени продукти за хуманна употреба;

- Директива 2001/82/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 6 ноември 2001 година относно кодекса на Общността за ветеринарните лекарствени продукти, изменена с Директива 2004/28/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 31 март 2004 година, за изменение на Директива 2001/82/ЕО относно кодекса на Общността за ветеринарните лекарствени продукти;

- Директива 2001/20/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 4 април 2001 година относно сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки относно прилагането на добрата клинична практика при провеждането на клинични изпитвания на лекарствени продукти за хуманна употреба;