Част пета: началото на края – след 10 ноември Глава Митингите Николай Колев – Босия


Покана към гражданите да посетят Първия митинг на опозицията на 18.11.1989 г. на пл. „Ал. Невски”



страница2/8
Дата22.07.2016
Размер1.42 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8

Покана към гражданите да посетят Първия митинг на опозицията на 18.11.1989 г. на пл. „Ал. Невски”

Мъжки глас: … Нека средствата за информация са достъпни за всяко мнение! Нека единомишлениците се обединяват да търсят и казват това, което мислят! Нека има равноправен диалог между гражданите и държавата по всички въпроси! Считайки решението за освобождаването на Тодор Живков за значима стъпка към промяна, ние, представителите на българската общественост и независимите сдружения, се обръщаме към вас: На 18.11., събота, от 11 часа, на пл. „Ал. Невски” свикваме митинг на гражданите. Нашия призив е: 1. Подкрепа на Решението на Пленума като първа стъпка към обнова; 2. Да изразим нашите искания за радикална демократична промяна, която …

Р. Узунова: Един момент, аз ще ви избера…

(Връзката е много лоша. Мъжки глас чете, а Р. Узунова повтаря текста след него, за да се чуе, 17.11.1989 г., ролка № 46)



Репортаж на Георги Спасов от първия митинг, организиран от „неформалите” на пл. „Ал. Невски” на 18.11. 1989 г.

Р. Узунова: Ето, включих!

Георги Спасов: Твърде много съм развълнуван и твърде много преживях на днешния митинг, за да излезе нещо свястно от тоя репортаж. Човек трябва да притежава гения на Захари Стоянов или прозорливостта и мъдростта на Симеон Радев, за да предаде вярно поне частица от тия първи, мощни изблици на надеждата, да открие сред привидния и действителния хаос истинския център, около който гравитират стремленията; кълна, който ще се превъплъти в стрък и клас и посоката, най-вече посоката, в която ще се устреми тоя мощен порив на едно дълго подтискано вътрешно горене и зреене. И понеже не притежавам нито едното, нито другото, на мене не ми остава нищо друго освен да се придържам към фактите и да бъда отворено око и ухо за събитията. Въпреки това не мога да не кажа, че аз, който през своята дългогодишна журналистическа практика съм присъствал на не един добре организиран митинг и на не една добре дирижирана манифестация, за първи път видях истинското лице на демокрацията, нейната дръзка походка, усетих нейния прям поглед и чух нейната пряма реч. И няма да скрия, че макар да бях не само свидетел, но и участник в зараждането и разрастването на повечето от независимите демократични движения, съм едновременно очарован и изненадан. Очарован от младежката й спонтанност и дързост, изненадан от нейната внезапна зрялост. Не, думата „внезапна” е неуместна - неуместна е, защото въпреки 45 годишната твърда, последователна и неотклонна линия на БКП за установяване, укрепване и развитие на тоталитарната система на управление у нас, тя не успя в нито един момент да натика и запуши в тясната бутилка на своите догми и канони независимия дух на нашия народ. Убийството на Никола Петков, хвърлянето в затвора на опозиционните водачи, забраната, а след това и разгрома на опозиционните партии, лагерите в Белене, в които бяха хвърляни хора без съд и присъда - те бяха краят на демокрацията, но не и краят на свободомислието. Краят на демокрацията бе само начало на принудителното мълчание. За разлика от мълчанието, което е израз на покорност, обаче, принудителното мълчание е почвата, върху която покълва, расте и зрее мисълта за освобождаване от неговия гнет. Тази мисъл, убивана и изхвърляна в затвори и лагери, заплашвана с репресии, капсулирана и изолирана в тоталното обкръжение на страха, не загина, не коленичи и не се предаде. Понякога плаха, понякога буйна, дръзка и неукротима, изричана тихо, на четири очи, предавана от ухо на ухо, тя бе по-силна и по-завладяваща и не изгуби нито веднъж сражението с канонизираните догми, проповядвани от високо платени оратори и дисциплинирани говорители през мощните рупори и усилватели на държавните радио и телевизионни станции и размножавани в милиони тиражи от средствата за масово манипулиране и масово заблуждение. Тази мисъл - свободната и независима мисъл, свидетелствуваше във всеки момент, че честта и достойнството не се продават, че докато има за какво да умре човек, има за какво да живее, че неговата висока мисия и високият смисъл на човешкия живот не са изгубени. Тя бе подслон на морала, убежище на нравствеността и непревземаемата крепост на неподвластната никому и вечно будна народна свяст, без които човекът се обезличава и безличието добива обществен облик. Освен всичко това тя бе и неподкупният народен съдия, който произнасяше своите справедливи присъди, като се позоваваше не на заплетени параграфи и алинеи, а на първия изблик и гърч на сърцето, на първия вик и стон на духа. Едва днес разбрах защо Библията започва със стиха “В началото бе словото, и словото бе Бог”. Разбрах го, когато видях реките от забързани и задъхани, тръпни и развълнувани хора да се вливат в площада пред народния храм-паметник „Ал. Невски”. Те са рожбите, заченати от свободната мисъл, покълнали от свободното слово и избуяли от него. То е утробата на техният днешен изправен вървеж и на вътрешната светлина, която струи от очите и излъчват лицата им. То блика от техните думи, то е изписано на техните плакати, които приличат на гора. Не, те не са гора, а истински Бърнандски лес, внезапно оживял и изпълнен с решимост да се бори срещу Бастилията на тоталитаризма, който - независимо от своите национални, расови, класови и други особености - навсякъде се крепи на потисничеството, на лъжата и демагогията и поражда социална несправедливост, икономическа изостаналост и духовна нищета, личностна и обществена деградация. Ето някои от клоните на този „Бърнандски лес”: „Многопартийна демокрация!”, „Свобода на словото и издателската дейност!”, „Свободни избори!”, „Независима преса!”, „Стига еднопартиен монопол!”, „Никога вече тоталитаризъм!”, „Съд за Живков и живковистите!”, „Резиденциите - обратно на народа!”, „Резиденцията в Бояна - клуб на независимите организации!”, „БКП-толация!”, „Профсъюзите - на техните членове!”, „Конституцията - без член Първи!”, „Свобода за демокрацията!”, „Свобода на религията!”. Организатори и вдъхновители на този грандиозен за мащабите дори на столичния град първи свободен, неправителствен и непартиен митинг, който вместо заплануваните 90 минути продължи цели три часа и половина, бяха независимите демократични движения и организации: Клубът за подкрепа на гласността и преустройството в България, Независимият професионален съюз “Подкрепа”, Независимото дружество за защита правата на човека, Независимият комитет за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Независимото сдружение “Екогласност”, Българският Хелзинкски комитет, Комитет „273”, наскоро образуваното Независимото студентско дружество, което разбрах, че снощи вече е имало 1000 члена, независими интелектуалци. Аз не се наемам да преценя колко хиляди присъстваха на него, защото никога не съм виждал на едно място толкова много и толкова ентусиазирани хора и ще се доверя на специалния пратеник на “Солидарност”, журналистът от “Газета Виборча” Мариан Орликовски, който смята, че те бяха повече от 50 хиляди. Може да се каже, че на площад “Ал. Невски” присъстваха цяла България, защото освен десетките хиляди софиянци тук бяха пристигнали многолюдните групи от членовете на независимите организации, техни привърженици и симпатизанти от цялата страна. Независими, свободни, демократични - това са принципите, които защитават независимите организации и те бяха приети и защитавани днес от тая България, която присъстваше тук. Непризнавани, репресирани, гонени, преследвани и затваряни само до преди няколко дни, днес независимите организации са надеждата за демокрацията, без която преустройството и обновлението са невъзможни. За водещия Александър Каракачанов, секретар на “Екогласност”, бе най-трудно, защото това, което ние, членовете на Организационния комитет, планирахме цяла седмица по време и по място в сценария, буквално се разпадна, разпадна се още с излизането на първия оратор Петко Симеонов. Всяка фраза от неговото 5 минутно слово бе прекъсвана с взривове от ръкопляскания и скандирания – “Демокрация! Гласност!”. Достатъчно е да кажа, че следващият оратор бе Радой Ралин, за да не става нужда да описвам неописуемото. Със своето честно слово Анжел Вагенщайн наля ново масло в огъня. Не си спомням кога той спомена името на Блага Димитрова, но възгласите и скандиранията на нейното име я принудиха да се качи на трибуната и да говори. Аз току-що се прибрах от митинга и нямам никаква възможност да направя извадки, за да цитирам най-важното и най-силното от техните речи, както и от речите на писателя Георги Мишев, на Румен Воденичаров, акад. Кирил Василев, Любомир Собаджиев, Едвин Сугарев, Емил Кошлуков, Дамян Илиев, Петър Гогов и всички други, които моля да ме извинят, че не ги споменавам. Но мога да кажа, че въодушевлението и възторгът от тях бяха наистина неописуеми. Мисля, че заслугата за това не е само на силното и точно тяхно слово, а от тяхната честна позиция, засвидетелствана през годините на принудителното мълчание, през които те не мълчаха. С взрив от ръкопляскания бяха посрещнати, прекъсвани и изпращани речите на председателя на Независимия професионален профсъюз “Подкрепа” Константин Тренчев, на председателя на Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности йеромонах Христофор Събев, на изпълнителния директор на Българския Хелзинкски комитет Антон Запрянов, които тази година прекараха по 102 дни в килиите на Главно следствено управление. Предлагам на радио “Свободна Европа” да ги излъчи допълнително в някои от следващите предавания. Искам да завърша своя репортаж със словото на доктора на философските науки, автора на българския бестселър “Фашизмът” Желю Желев, което митингът прие и гласува като резолюция, която да бъде изпратена до новото ръководство и до средствата за масова информация. Ето нейния текст: „За ликвидиране на пораженията от личния режим на Тодор Живков и по-нататъшно развитие на демократичния процес.

След близо 40-годишно господство на един тоталитарен режим, представляващ прилежно копие на съветския модел от времената на Сталин, най-после и нашата страна поема пътя на действително демократични промени. Ние сме съвсем в началото на този процес, но за да не спира и поради голямото ни изоставане в сравнение с Полша, Унгария, Съветския съюз, а вече и спрямо ГДР, налага се да бъдат взети екстрени мерки, които да ликвидират най-уродливите образования от личния режим на Тодор Живков и да отворят широко пътя за демократични преобразования във всички сфери на социалния живот. Измежду най-неотложните мерки, които трябва да бъдат решени буквално още през следващите дни и седмици са: 1. Да се ликвидира личният кабинет на Тодор Живков като институция, от където в продължение на десетилетия фактически се управляваше страната, където се замисляха следващите една след друга реформи, които в края на краищата доведоха България до състоянието на всеобща криза – икономическа, политическа, морална. 2. Да се премахнат тайните списъци в средствата за масова информация, чрез които режимът на Живков досега лишаваше от трибуна несъгласните, критично мислещите и годните да предлагат алтернативни решения, така необходими на страната днес. 3. Да се направят незабавно кадрови промени в средствата за масова информация с оглед на ключовите места да отидат журналисти, които не са изхабени и компрометирани с демагогията и цинизма на досегашния политически курс; хора, които са показали мъжество и гражданска доблест, за да говорят на народа цялата истина за действителното състояние на страната. 4. Незабавно да се обяви, че се снема цензурната забрана върху спрените по идеологически и политически причини документални и игрални филми. 5. Да се пуснат от печат всички спрени по идеологически и политически причини книги, като се премахне изобщо тайната цензура в издателствата. 6. Да се открие достъп за всички български граждани до техните лични досиета в Милицията, така че никой да не може да бъде политически оклеветяван или дискредитиран задкулисно. 7. Да се освободят всички политически затворници, но не под формата на помилване, а по принципни съображения. Защото България трябва да стане демократична страна, в която не могат да бъдат затваряни хора заради техните политически възгледи и убеждения, нито пък за тяхното разпространение и пропагандиране. 8. Да се дадат гаранции за свободното завръщане в България на всички прокудени по политически причини, тъй като подобни рецидиви от епохата на Брежнев позорят всяка цивилизована страна. 9. Да се премахнат в най-скоро време от Наказателния кодекс освен чл. 273 всички други членове, при наличието на които България никога не би могла да тръгне по пътя на демокрацията и още по-малко пък да претендира за правова държава. 10. Да се разпусне VІи отдел на Държавна сигурност, който се занимава с наблюдението на интелигенцията. Всеки опит за полицейско наблюдение и контрол над интелигенцията е несъвместим с понятието “правова държава”. 11. Незабавно да се прекратят и публично да се осъдят всички репресии срещу турското малцинство в България, както и срещу българомохамеданите - репресии като принудителните разселвания, които продължават и сега, като съдебните преследвания и арестите. Този смел ход на новото ръководство не само ще осигури политическата подкрепа на цялото мохамеданско население за промените, но и ще избие от ръцете на турската пропаганда най-важните й козове срещу нас. Същевременно той ще демаскира цялата демагогия и несъстоятелност на привържениците на Тодор Живков при решаването на сложните и трудни демографски проблеми на страната. 12. Естествено продължение на това искане е и искането за защита на българските малцинства в съседните балкански държави – Турция, Гърция, Румъния и Югославия, както и навсякъде по света. Това трябва да стане чрез сключване на общобалканско споразумение за защита правата на малцинствата в съответствие с Хартата на правата на човека на ООН. 13. Една от главните предпоставки за успеха на демократичния процес в България е осигуряване на необходимите условия за нормална работа на всички демократични и независими организации и сдружения, тъй като в тяхно лице преустройството има най-смелите си и последователни привърженици. Ако преустройството наистина се схваща като революция, трябва да се действа смело и революционно: трябва да продължат кадровите промени; корумпираните и компрометирани политически дейци трябва да си отидат. Демократичният процес трябва да бъде непрекъснат, същевременно никой в България не бива невинно да пострада. Никой не трябва да пострада незаслужено, дори и тези, които подлежат на съд. По пътя към демокрацията само с демократични средства! Не само целите, но и средствата трябва да бъдат демократични.” Смятам, че Резолюцията е достатъчно добър финал за моя репортаж и приключвам с нея.

Каталог: public -> arhiv -> rumyana uzunova
rumyana uzunova -> Съкращения и означения
rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите
rumyana uzunova -> Част І: Паралелни светове
rumyana uzunova -> Част шеста: човекът срещу системата – политическите жестове на Марлена Ливиу
rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите Глава ІІІ. Насилието Бюрокрацията като инструмент за насилие
rumyana uzunova -> Част четвърта: насилието като отказ от диалог
rumyana uzunova -> За архива на Румяна Узунова и за ‘89а година „Бъди този, който отваря врати за други!”
rumyana uzunova -> Іv. Отпорът на гражданите Индивидуалните протестни актове
rumyana uzunova -> Румяна Узунова (18 1936 – 16 1995) Биoграфична справка


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница