Черепът в българската обредност праисторически корени светлозар Попов, Варна

Едва ли има българин, който да не е запознат с канските опити за пославянчването ни, придобили в годините на комунистическата диктатура невиждани размери. Простичката истина обаче предлага дълга поредица факти и обстоятелства, които не се вписват в славянската хипотеза за българския произход и които не можаха да бъдат заличени от славяноманиаците на съветска служба у нас. Без да навлиза надълбоко в болезнената тема, настоящата работа разглежда някои добре известни факти от миналото на дедите ни, които категорично отхвърлят нашата славянска природа и ни приобщават към далеч по-древен етнокултурен кръг народи. Едни от най-типичните примери в това отношение са свързани с мястото на черепа в старата българска обредност.

Едва ли има грамотен българин, който да не е чувал за древния обичай на хуни и българи да предизвикват изкуствена деформация с удължаване на черепа у новородени момченца. По мнение на водещия у нас антрополог – Йордан Йорданов „Преднамерената промяна на формата на черепа чрез продължително прилагане на сила върху главата в ранна детска възраст, се означава като изкуствена деформация. В някои от некрополите у нас, датирани във всички епохи, се намират деформирани изкуствено черепи.” Конкретно за масовия гроб на некропол № 3 при гр.Девня изкуствена деформация на черепа се отчита в 75,5% от погребаните. (1)

Имайки предвид тези данни и това, че става въпрос за масов гроб, в който са погребани от 2-3 годишни деца до хора в зряла и старческа възраст, както и, че обредът се е практикувал предимно сред българската аристокрация, някои изследователи допускат, че в масовия гроб при Девня са погребани избитите болярски родове, разбунтували се срещу княз Борис във връзка с покръстването. (2)

Наличието на изкуствена деформация на черепа сред дедите ни от Дунавска България бе установена от известния български антрополог Петър Боев. Той я доказа пръв, преди около 50 г. Самата деформация се е получавала чрез престягане на главата на детето с превръзка, водеща от челото към врата и така тя оставала през цялата първа година от раждането му. (3) Използвали са се еднолентови и двойнолентови превръзки, но досега липсва единно мнение за смисъла от манипулацията като са изказани разнообразни становища.

Особено ценно и задълбочено е обзорното изследване по темата „Обичаят на изкуствената деформация на черепа при прабългарите. Произход и значение.” на д-р Живко Войников. Като търси корена на произхода на обичая изкуствена деформация на черепа или ИДЧ, както го записва той съкратено, у дедите ни, авторът отбелязва, че на територията на Европа, освен в България, той е засвидетелстван и в Унгария, сред аварски погребения, в Крим и Северен Кавказ – у алани и сармати. В изолирани случаи може да бъде открит при франки и германци, повлиян от аварите и сред гепидите край р.Сава, в резултат на близките им отношения с българите.

В по-широк план ИДЧ се оказва разпространена сред един широк етнокултурен кръг народи, принадлежащи към сарматската култура. За периода от 2 в.пр.Хр. до 6 в. той се среща на териториите на Синцзян, Седморечието, Средноазиатското междуречие, в Кушанската държава – Тохаристан (Бактрия), Източен Туркестан, Южен Сибир, Северен Кавказ и както споменахме в Крим, на Балканите и в Панония. Открива се сред тохари, кушани, кангари, хионити (хони, хун-е, хуногури, оногури) уни (веноуто, венендери), ефталити, сармати, масагети, на територията на владението Янцай от китайските хроники, т.е. Аланя сред алани, аорси (аси), обхващащо Приаралието, Прикаспието и части от Южното Приуралие.

Авторът проследява заселването на това население по посочените територии на три миграционни вълни през 8-7, 6-5 и 3-2 в.пр. Хр. То идва от изток, от района на Синцзян и Южен Сибир. В подкрепа на тезата си цитира Димитър Ил. Димитров, открил сензационни паралели между българските погребални обичаи от некропола при Девня (ІХ в.) и погребенията на юечжите-тохари от Тулхарския могилник, Бишкетската долина и долината на река Кафирниган в Тохаристан (Северна Бактрия) от 2 в.пр.Хр.

Важното в случая е това, че става въпрос все за индоевропейско население,проникнало по тези земи още през ІІІ-ІІ хил.пр.Хр. и свързано с т.нар. карасукска и окуневски култури в Южен Сибир. Най-важното обаче е обстоятелството, че това индоевропейско население идва от южноруските степи. Така авторът стига до тезата, че ИДЧ е обред, характерен за индоевропейската културна традиция, разпространила се из азиатския континент, тръгвайки от Източна Европа. На територията на Евразия той я проследява до ІІ хил.пр.Хр. И дедите ни – старите българи я носят със себе си като представители на това индоевропейско население.

С това обаче д-р В. не приключва изследването си, а отива още по-назад във времето и предлага кратка справка за разпространението на ИДЧ по земята. Открива я в древен Египет, но отбелязва, че тук тя се среща сравнително късно, чак при управлението на ХVІІІ династия (16-14 в.пр.Хр.) За Перу отбелязва, че се среща през неолита. В района на Близкия Изток я датира за ІV-ІІ хил.пр.Хр., но изрично отбелязва, че в Йерихон и Хирокития и в близост до Хайфа ИДЧ се среща още през VІІ хил.пр.Хр. За всеобща изненада най-рано обичаят се открива в Австралия. И това е преди около 13000 години. Оттук и изводът му, че ИДЧ следва да е възникнала още преди първото разселване на човека, т.е. преди 20-10 хил.години. (4)

Изследването, което ни предлага д-р В. е безспорно задълбочено и поставя въпроса за ИДЧ на твърде широка основа. Същевременно, то не е лишено от някои пропуски и авторови уклони. Ето защо, струва си казаното да допълним с изследването на Димитър Ил. Димитров по същия въпрос. Според него изкуствената деформация на черепа се среща на много места в Централна Азия като на изток достига чак в Корея. И естествено, освен при хуни и българи, той е доказан и при техните родственици – аварите (Фритзингер). В действителност обичаят е известен и описан от Хипократ и Страбон далеч преди появата на хуните в Европа. Според „бащата на историята” първият народ, при който се наблюдава това са скитите от земите на Северното Черноморие. След тях се среща и при родствените им сармати. Тези писмени свидетелства бяха потвърдени от археологическите проучвания. Разглеждайки въпроса с разпространението на старинния обичай с деформацията на черепа Д.Димитров отбелязва, че той освен в земите по Северното Черноморие и Централна Азия не е чужд и за земите на Новия свят. Срещал се в Северна Америка и по-специално сред индианците в щата Орегон, но и на юг по западното крайбрежие, в Мексико, по Караибските острови, Панама и Перу.

Не по-малко интересна за нас се оказва работата на Джон Праг и Ричард Ниев, установили изкуствената деформация при популярния фригийски цар Мидас след реконструкция на черепа му. Именно тази негова особеност, предполага Д.Димитров, стои в основата на мита за магарешките уши на прословутия цар-сребролюбец. Защото под високата си фригийска шапка той не е крил дългите магарешки уши, а е „подчертавал своя божествен произход”, заключава авторът. (5)

Редно е да поясним, че цар Мидас е царувал през периода 738-696 г.пр.Хр. и се смята, че именно той е привел бригите от ЮЗ. Балкани през Босфора в Мала Азия. Царство Фригия се е намирало в Северна Анатолия, на южното Черноморско крайбрежие. Но не по-малко интересно е, че фригите са стар народ, известен под името бриги или прики обитавал някога Западните Балкани и по-конкретно Западна Тракия и Македония. По-късно бригите мигрират на изток и заселват Мала Азия, района съседен на Троя.(6) Дори за Хекуба – съпругата на цар Приам се твърди, че самата тя е фригийка принцеса. След фаталните събития около Троянската война те се изселват още пó на североизток, на арменското плато. Най-интересно обаче е името им, защото „бриги” съгласно законите на езикознанието се трансформира в „бълги”, както това показа изследователят Петър Добрев.(7) По този начин стигаме до българското име. Но е важно да се знае, че старото име на Тракия някога е било Перке. И в това име не е трудно да се долови наименованието на бригите-прики.

Връщайки се още по-назад във времето, Д. Димитров открива обичая и в древен Египет. Среща се най-вече сред жреческо-династическата класа и се смята за белег на високия обществен статут. Това потвърждава и Хипократ, според когото изкуствената деформация на черепа е служела като белег за „аристократически произход” при скитите. Явно, по същият начин е стоял въпросът и при фригите, имайки произхода на техния цар. И пак за същия висок, привилегирован, царски статут при хуните говори Амедес Тиери в книгата си „История на хуните”. Това потвърждава и Донели в своята „Атлантис”, запознавайки ни с обичая у индианците в щата Орегон.

Обобщавайки тези данни се изяснява, че обичаят „изкуствена деформация на черепа” не е източен, както обикновено се твърди, а че корените му са много по-дълбоки и много по широки. До този извод достига в изследването си „Лице в лице с миналото” Д. Димитров (8). И коренно променя познанията ни върху древния странен обичай на деформирания череп. Това също не е всичко и голямата изненада тепърва предстои.

Преди десетина години, обръщайки се към златния балкански енеолит попаднах на странен археологически артефакт – глинена детска главичка с неестествено удължена форма на черепа. И странното бе, че тя с нищо не се отличаваше от добре известната на историци, археолози и антрополози „хунска главичка”. Това го потвърди и големия наш антрополог Петър Боев, още с първия поглед, когато му показах снимката. Не можех да си обясня обаче, какво прави сред експонатите, извадени при проучването на селищна могила Голямо Делчево, Варненско (9). За втора подобна керамична фигурка съобщава Росица Миткова. Открита е в чашата на язовир Тича и се предполага, че е от Голямата могила при с.Сушина. Тя е по-малка от предходната с височина 6 см и за нея Лихардус приема, че става въпрос за изкуствена деформация на черепа (9а). Но учудването ми нарасна още повече, когато установих, че черепи с изкуствена деформация – практика свързвана с дедите ни, известният български антрополог Йордан Йорданов установява и в гроб № 2 от късноенеолитния некропол на Големия остров при Дуранкулак, Добричко (10). Извършена е чрез пристягането с единична лента по подобие на единия от двата начина, срещани и при дедите ни. Това обстоятелство със сигурност връща времето още по-на назад. Но по-важното бе срещата с обичая при халколитните балканци. Така корените на странния обичай у дедите ни, достигаха каменно-медната епоха по земите ни. И темата за това се настани трайно в съзнанието ми. А с годините свидетелствата се трупаха едно след друго.

Като разглежда странния обичай и обръща внимание на срещата му, въпреки и рядко по земите ни през каменно-медната епоха, Ана Радунчева отбелязва: „Най-ранното сведение за подобно издължаване имаме от някои фрески в храмовете на неолитния град Чатал Хююк в Анатолия (J.Mellart, 1967, обр. 39, 40). Там в ритуални танци са представени едновременно

индивиди със силно издължени черепи и такива с нормално оформени глави. Силно издължаване на черепа е показано и на фреска в друго помещение (J.Mellart, 1967, 54,55,39-40)... При проучване на некрополите от каменно-медната епоха (у нас – б.а.) извънредно рядко се съобщава от авторите за открити „удължени” черепи, но не се говори за следи от хирургическа намеса (11).

Любопитни, макар и косвени аргументи по въпроса предлага и Лорънс Гарднър. Говорейки за „скитите” в Сибир и пустинята Такла Макан и техните богати погребални кургани, авторът се спира и на откритите в тях запазени до наши дни мумии, заедно с облеклото им отпреди 4000 г. И не пропуска да опише носените от тях шапки, в „класически фригийски тип”, сравнявайки ги с шапката на фригийския цар Мидас (12). По-горе вече се спряхме на образа на популярния фригийски цар и споменахме причината за своеобразните издължени шапки у фригийците – да подчертават външната форма на деформираните им черепи. И срещата на същия вид шапки при мумиите в „скитските” кургани, ни дава основание да допуснем, че и при тях вероятно е съществувал подобен обичай.

Разбира се, това е само едно допускане що се касае до мумиите от Сибир. Сред мумиите от Такла Макан обаче е открит детска череп с категоричните данни за изкуствена деформация (13). Това обстоятелство свидетелства, че освен в Южен Сибир ИДЧ през ІІ хил.пр.Хр се открива и още по на изток, в плодородната някога Таримска котловина, превърнала се днес в пустиня. Това заслужава внимание предвид на друго едно сензационно откритие, този път на територията на Северна Америка. Говоря за т.нар. „Кенуикски човек”, открит през 1996 г. в градчето Кенуик, щата Вашингтон, в тинята на река Колумбия.

Скелетът, първоначално обект на американските криминолози, се превръща в истинска сензация, когато бива установено, че човекът е починал преди 9410 г. Задълбочени антропологични проучвания го отнасят към европейския расов тип и по-специално към народа айну. Айну са най-ранните обитатели на японските острови, където живеят и до днес. Смята се, че са ги заселили преди около 7000 години и тъкмо с тях се свързва първата неолитна култура дзьомон в Япония. За нас не е без значение външният им кавказоиден вид, присъщ на населението в района на Прикавказието и на Балканския полуостров. Те са със светла кожа, вълниста кестенява коса, а някои имат и сини очи. Не по-малко интересни са и техни особености, свързващи ги с халколитното население по нашите земи. Айну са много добри мореплаватели, подобно на добруджанските хамангианци. При тях се срещат едни от най-старите мегалити от типа на менхирите, кромлехите и долмените. Притежавали са изумителни познания по астрономия. А езикът им носи сходства с този на европейските баски. Познавали грънчарството много преди появата му през късния неолит в Анатолия и археологически факт е керамиката от Йокосука, датирана за през 7-то хилядолетие пр.Хр. По-новите проучвания установиха, че тя е и с още по-дълбоки корени като някои находки са датирани преди около 12700 г. Правили каменни и глинени женски фигурки с подчертани женски форми, с големи гърди и широк ханш, с лица като маски, срещани освен на островите, но и на една обширна територия от Северна Франция до Централна Русия, включително и на Балканите. Но най-интересното за работата ни е това, че човекът от Кенуик е имал тесен и издължен череп (14). Това ще рече, че обичаят с деформацията на черепа е по-стар и от най-смелите ни очаквания. Но откритието обяснява и появата му на територията на Новия свят. По-горе посочихме, че той се открива в щата Орегон и на юг от него по западното крайбрежие на континента, в Мексико, Панама и Перу. Струва си да уточним, че р.Колумбия, където е открит праисторическият скелет е на границата на щатите Вашингтон и Орегон. Може би това обяснява, защо деформацията на черепа се среща тъкмо сред индианците в Орегон и на териториите на юг от него, през Централна Америка, до Перу. А може би и още по на юг,предвид заострените черепи на каменните статуи от Великденските острови, видимо напомнящи ни ИДЧ.

Така за голяма изненада на мнозина, нашите деди се оказват носители на един изключително старинен обичай, срещан по правило сред най-древните народи. И това не бива нито да бъде забравяно, нито пренебрегвано, а да ни послужи като отправна точка при изясняване на българските корени и произход. А сега, след тази констатация, нека разгледаме и друг странен обичай, срещан у старите българи и свързан отново с черепа на човека. Този път ще се спрем на характерните за тях „символични трепанации”, влезли в световната наука като патогномонична за българите особеност.

Пак, по думите на антрополога П. Боев, той пръв е открил възможността на старите българи да извършват трепанация на черепа с лечебна цел. Но по-важното е, че е открил и описал и т.нар. „символични трепанации”, практикувани от тях. При този вид хирургична интервенция черепът не се отваря като при истинските, а на определени места се премахва само външната черепна пластина и част от междинното гъбесто вещество. Вътрешната пластина се запазва, както и двете мозъчни обвивки, а мозъкът остава интактен. Явно, манипулацията не е преследвала терапевтична цел и се предполага, че е имала магическо-обреден характер (15). Внимание привлича мястото, където са се правили те върху черепа. Това е било по неговия срединен шев (sutura sagitalis) и в т.нар. зоната около вergma, т.е. в най-горната част на черепа. Най-често са имали овална форма с диаметър 8-20 мм и дълбочина – 0,5-2 мм. Открити са в средновековния некропол до с.Одърци, Добричко. и в некрополи край Плиска, при мъже и жени – общо 84 черепа. Датирани са Х-ХІ в., но би следвало да са по-стари, не по-късни от ІХ в., предвид строгата забрана на църквата за извършването им. Правени са на хора между 20 и 55 годишна възраст. На 17 черепа трепанацията е единична, а на останалите множествени – от две до 11 на брой при един от черепите (16).

Особено пълно и ценно проучване по въпроса ни предлага в работата си „Трепанации в древнем мире и культ головы” (2004 г.) М.Б. Медникова. За пръв път подобна интервенция върху черепа е установена в Унгария през 50-те години на ХХ в. Досега тя е открита при 97 от изследването над 9500 черепа датирани Х-ХІ в. Открита е на територията на Хазарския каганат (VІІ-Х в.) и това свидетелства за връзката й с епохата на Великото преселение на народите, когато по мнение на автора тя става „международен” надетнически феномен”. По Поволжието и в Централна Азия се среща още от времето на ранното желязо. Проследявайки я назад във времето се открива върху единични черепи от неолита на територията на Урало-Иртишкото междуречие, в Минусинската котловина, в Алтай и сред представителите на афанасиевската култура (европеиди) от ІV-ІІІ хил.пр.Хр. Приблизително от същото време са и най-късните праисторически черепи със символична трепанация в Европа – в Литва и Вукодол, Хърватско, около 3000-2800 г.пр.Хр., ранен бронз. За периода енеолит–ранен бронз манипулацията се среща на една обширна територия от Балканите, Централна и Източна Европа до Южен Сибир. Преди това, през неолита тя е ограничена из Средиземноморието – в Испания, Италия и Франция, повлияна от разпространението й в Северна Африка през палеолита (преди 12000 г.) Най-изумителното е обаче това, че най-рано символичната трепанация се открива още върху няколко мъжки черепа на кроманьонци от Долни Вестонице, в Южна Моравия, датирани отпреди 26640 - 27660 г. (17).

Оказва се, че старите български лечители са практикували два вида трепанации, с лечебна и обредна цели. И дори според П.Боев вторият вид се приема за типичен именно за тях. Така след първия посочен паралел – изкуствената деформация на черепа – една крайно специфична и ирационална по характера си практика, обща за праисторическия човек и старите българи, се изправяме и пред втори паралел, този път с не по-малко странните обредни трепанации. И отново свързан с човешкия череп. По-интересното е, че се открива и трети пореден паралел, също, свързан с главата на мъжа. Говоря за странната прическа у дедите ни, известна като „перчем”, „плитка” или „чомбас”. Затова нека да се запознаем и с този стар и странен обичай.

Паметна за историята ни си остава известната забележка в Именника на българските канове, според която първите петима български кана, записани в него са управлявали оттатък Дунава „с острижени глави”. Така от тея научаваме мястото, където първоначално се е намирала българската държава и оная специфична за първите български владетели особеност, да носят прическа с обръсната глава.

В действителност обичаят е добре познат у старите българи и е засвидетелстван още от времето на появата им по нашите земи. Обзор по темата ни представя Райко Сефтерски в статията „Принос към проучването на „перчема” или „чомбаса” у старите българи” (2002 г.) За пръв път го срещаме в изобразителното изкуство, още през VІІІ-ХІ в, по времето на Първото българско царство. Откриваме го върху мраморния релеф от Варненския археологически музей у млад войн, облечен в типичната униформа, носена по това време от българските войни, с дълга сплетена плитка, спускаща се от темето на младежа до гърдите му. Срещаме го и върху една от каменните баби (девташлар) край село Златна нива, Шуменско – с три плитки, спуснати върху гърба, достигащи до кръста му. Налице е и върху един каменен блок от Преслав в сцена с препускащ в бяг конник, знаменосец, изпод острия калпак на който, зад ушите му се развяват тънки къси плитки коса. Среща се на няколко груби надраскани рисунки върху камъни от Плиска и Преслав – провиснали кичури коса, спускащи се от темето върху гърба и рамената.

Освен в изобразителното изкуство перчемът е възпят и в редица български народни песни, а през възраждането ни обичаят е описан в текстове, останали до наши дни. Авторът изброява свидетелства без изключение от всички български територии по това време - текстове от двадесет и пет български области, включително и от Гюмюрджинско, Драмско, Тетовско, Пиротско, Битолско и Дебърско. Постарал се е да проследи обичая в работите на чуждестранни изследователи, посетили и описали обичая у дедите ни: Феликс Каниц (1876 г.), Герхард Дриш (1718 г.), С.Герлах (1573-1578 г.), в триесткия в.”La Fantasia” (1867 г.) Както и в някои по-ранни свидетелства: в писмото на рицаря дон Анзизо дел Гренада (ХІІІ в.), в послание до крал Хайнрих V от 1106 г., върху сандъка от Терачина, Италия (ІХ в.), който е с български произход (18).

Тук само бих допълнил с нашумялата керамична плоча от гр.Виница, Македония, открита през 1986 г. Върху й ясно е изобразен препускащ конник, размахал в десницата си меч, с развети зад тила му две плитки коса. Най-любопитното в плочата е надписът „Bolgar”, записан непосредствено зад гърба на конника. Но не по-малко любопитна е и датировката на плочата към V-VІ век. (19). Защото това са цели два века преди появата на Аспарух и Кубер на Балканите и най-вероятно води към срещата с българите по „долната земя Охридска” от времето на император Анастасий І (491-518 г.), което научаваме от бележките към българския превод на хрониката на Константин Манаси, правен по времето на цар Иван Александър (1331-1371 г.) (20).

На практика главата е била бръсната и само на темето е бил оставян кичур коса – чомбас или сплетена плитка. Това е бил общонароден обичай, срещан у дедите ни още преди отсядането им на Балканите, но и през цялото им пребиваване тук, кажи-речи до освобождението. Извършвал се е ритуално, когато момченцето е навършвало от една до седем годишна възраст на различните места, с различни месни особености и е празнувано като семейно или родово тържество, Някои автори различават две разновидности на прическата. Описаната е била практикувана сред обикновеното население, но е имало и втори вид, предназначен за водещата светска и жреческа аристокрация. В тоя случай главата била остригвана отпред, до върха на главата, а отзад косата била сплитана на три плитки (21). Самата техника обаче не е важна за работата ни и ние няма да я разглеждаме подробно.

И така, налице са многобройни свидетелства, че дедите ни някога са носили на главите си специална прическа – бръсната глава с плитка или кичур коса, перчем или чомбас.

Изследвайки разпространението на обичая по света като се позовава на данните у Н. Бичурин и Л. Потапов, Райко Сефтерски отбелязва, че прическата не е позната при древните гърци, римляни и славяни. В същото време се среща у хуни, сянбини, тувинци, тобийци и други алтайски народи. Затова приема нейния източен, алтайски произход и с него той я обяснява и у българите.

Това е мнението на Райко Сефтерски. Той говори за централноазиатски произход на обичая с прическата плитка или чомбас. В същото време друг наш изследовател – Петър Добрев го открива и описва в Средна Азия, сред народи, обитаващи Памир и Хиндукуш. Ето как представя той нещата: „... когато детето навърши 12 години ... бащата дава голям пир и колобърът, наричан днес от потомците на древните българи КУЛБЪР, въвежда детето в редицата на мъжете. На този голям ден то получава два знака за мъжко достойнство – правото да си бръсне главата, оставяйки отзад малък кичур коса, наричан ЧЕМБАС и правото да носи гащи, което до 12-годишна възраст у тези народи е строго забранено.” (22).

В друга своя книга същият автор се спира на записките на английския изследовател Робертсън, посетил и описал бита на народите от Памир и Хиндукуш през 1891 г. и отбелязва: „ ... повечето от памирските и хиндукушки народи са имали един общ и твърде древен обичай – да бръснат ритуално главите на децата и да оставят отзад на темето им малка плитка коса. Както си спомнят днес старите ваханци ритуалното бръснене е ставало на 31 или 32 ден от раждането на детето, т.е. след изтичането на един пълен слънчев месец. И понеже бръсненето на главата се е считало за белег на мъжка чест, при всеки тържествен случай от живота на мъжа – навършването на пълнолетие, женитбата и др. неговата глава е трябвало да бъде обръсната.” (23)

Доверявайки се на казаното от П. Добрев, може да обобщим, че обичаят „чомбас” или „чембас” се среща сред редица ираноезични народи в Средна Азия, между които и при т.нар. ваханци. Така разбираме, че обичаят е общ и за тюркоезичните алтайци, в това число и за хуните – родоначалници на т.нар. тюрки, и за ираноезичните народи от Памир и Хиндукуш. Но стигнали дотук, перчем откриваме и на територията на съседна Индия. Вижда ме го на главата на един от най-прославените асури Хираниякашипу, как докато стоял на палци в състояние на аскеза в продължение на цели 100 божествени години на връх Мандара на Свещената планина Меру, перчема му постоянно излъчвал светлина. И тя с всеки миг ставала все по-солна и силна. Докато накрая подпалила горния и долния свят (24).

Човек остава с впечатлението, че става въпрос за източен обичай. Райко Сефтерски обаче не спира изследването си до описването му сред българи и алтайци, а продължава като го открива и в бита на траките по нашите земи. Той дори го илюстрира с бронзова апликация на колесница от Кюстендил (ІІІ в.) и в сцена върху бронзов съд от с.Слокощица, Кюстендилско, ако и да не го коментира.

Че обичаят при траките от Кюстендилския край не е бил нещо случайно и тясно локална практика свидетелства и Омир. Според авторът на „Илиада” абантите, участвали в Троянската война носели отзад на главата си плитка. А според приетото мнение абантите от о. Евбея са с тракийски произход, твърди още Аристотел, и не са елини (25).

Коментирайки въпроса, Детелин Вълков допълва картината с плитката в антични времена и със свидетелство на Тукидит. Според известният автор жителите на Атина носели прическа тип „кробили”. Те имали дълги коси, които сплитали на плитка, като я връзвали отзад на тила си подобно на кок (26). Историците отричат древните атиняни да са траки, но те не са и гърци, а имат пеласгийски произход, както това изясни още Георги Сава Раковски. Основното население на Атика били „бели” пеласги-зимидилци, докато тъмните елини били планинско население, слязло в равнината и заживяло сред пеласгите. Затова и азбуката, дошла от Финикия, първи започнали да използват пеласгите и дори била носела името им „пеласгийска азбука” (27).

Колкото до елините, за тях се твърди, че носят името си по това на митичния Елин или Хелен. Това обаче е Хеланоор – царят на пеласгите. За него се твърди, че бил цар на Аргос в Пелопонес и именно той посрещнал и приютил бегълците данаиди, преследвани от „синовете на Египт”, свидетелства Аполодор. Есхил пък твърди, че данаидите (танаиди) били посрещнати от цар Пеласг, т.е. от пеласгите. (28) Така двете свидетелства разкриват, че данаидите, забягнали от египетския гнет в гр.Танис (Джанис) са приети от пеласгите н Аргос, начело с цар Хеланоор. Смесените местни пеласги и бегълците данаиди и хиксоси заживяват заедно и дружно като приемат името на гостоприемния цар Хеланоор. Така на историческата сцена се появяват елините. Това обяснява и свидетелството на Тукидит за дългите, сплетени на плитка прически на старите атиняни. Оказва се, че те, подобно на абантите са трако-пеласги. Това обяснява срещата със странната прическа у траките в Кюстендилско, абантите от с.Евбея и сред старите атиняни в Атика.

Срещата на сплетената в плитка коса у траки, абанти и атиняни ни връща назад във времето на Троянската война и появата на елините в Атика – събития, датирани за втората половина на ІІ хил.пр.Хр. Вървейки се все по-назад, пътят на прическата отпраща далече на изток, към северозападните покрайнини на днешен Китай. Вижда ме я на главата на митологичния прародител на китайците Фу Си (2852-2737 г.пр.Хр.), изобразена върху глинен капак на урна (гай) от неолита, етап Баншан (2500 г.пр.Хр.), намерена в провинция Ган Су. Цивилизаторът на праисторически Китай, научил хората да обработват земята и да си правят лъкове и стрели, човекът донесъл науката, писмеността и философията е представен с европеидни черти на лицето, с бръсната глава и кичур коса, спускащ се към тила (29). И единствения коментар, който следва да допълним е, че тук и по това време обитават едни от най-старите народи, които историята познава – народите ди и жуни – руси и рижави, светлооки некитайски, европеиди (30).

Обръщането към египетската история предлага нови, още по-дълбоки хоризонти на обичая. Разглеждайки популярната „Ловна палета”, останала от преддинастичен Египет Стефан Гайд не пропуска да отбележи: „...”Ловната Палета” съдържа изображения на мъже с прави носове и цели бради и коси, сплетени на плитка, държащи копия и „двойна брадва” („лабрис”), както и инсигнията на „сокола” (Тракийския „Бог-Син”) и пояси с висящи опашки на „вълк” или „куче”, толкова типични за траките и едновременно нетипични за местното население на Египет.” Подобно изображение на човек с плитка на главата откриваме и върху палетата на цар Нармер (31).

Така ние се запознаваме с образа на воини, обитавали североизточната област на Делтата на Нил в преддинастичната епоха, около 3100 г.пр.Хр. и установяваме, че те също носят прическа с коса, сплетена на плитка. Не по-малко важно е обаче и това, че те расово се различават от местното население и притежават видимо европеидни черти. Тези хора авторът идентифицира като траки. Без да коментирам последното твърдение, за работата ни е достатъчно, че в лицето на „чуждия елемент” по думите на Адолф Ерман, С. Гайд вижда хора, заселили делтата, идвайки от Балканите. А това позволява да върнем пътя на разпространение на прическата „плитка” към втората половина от ІV хил.пр.Хр. и нашите земи.

Оказва се обаче, че и това не е най-ранната среща с плитката-чомбас. Срещаме я далеч по-рано, върху каменна скулптура на мъжка глава от известното ни Гьобекли тепе, Анатолия, от епохата на неолита тук (около 7500 г.пр.Хр.). Това е „най-старото известно такова изображение”, пояснява Р.Сефтерски (32) и няма опасност да сгреши в констатацията си. Защото това е най-старата неолитна култура. Ако обаче се върнем към казаното за изкуствената деформация на черепа и първите послесмъртни обредни трепанации и потърсим техните корени във времето и пространството, с удивление ще установим, че и в трите тези случая, те водят все към едно и също време и място – към неолитна Анатолия.

Дотук се спряхме и разгледахме три странни обичая, срещани у старите българи и свързани като цяло с култа към човешкия череп. Няма да сме изчерпали темата обаче ако не разгледаме и въпроса с ритуалните чаши-черепи.

Едва ли у нас има човек, който да не е чувал популярния израз: „Наздраве дружина с Никифорова кратуна!”, с който кан Крум Страшни поздравявал своите гости на приемите си с чаша, направена от главата на победения ромейски император. Като оставим настрана легендите и народните приказка по случая, пръв от византийските хронисти Теофан Изповедник – съвременник на кан Крум отразява бляскавата му победа над Никифор, записвайки: „ ... Крум, като отсече главата на Никифора, окачи я за няколко дена на дърво за показ на посещаващите го езичници и за наш позор. А след това, като я взе и като оголи черепа, облече го отвън със сребро и гордеейки се, караше да пият от нея (чашата) вождовете на славяните (33). Изследвайки събитието Веселин Бешевлиев сочи, че то е отразено по-късно и сред поредица още византийски хронисти: Георги Монах, Леон Граматик, Георги Кедрин и Йоан Зонара, за които предполага, че са го заимствали от друг, неизвестен източник.

Задълбочено и осъвременено изследване на въпроса с чашата-череп ни предлага Дориян Аликсандров „Ритуални чаши-черепи при древните българи” (2001). Той отбелязва, че освен у споменатите хронисти, събитието е отразено и в хрониката на Константин Манаси (1344 г.) като миниатюра с надслов: „Крум княз окова глава Никифора цар и напивать здравица болгаром.”

Георги Акрополит е записал, че същата участ на византийския император е претърпял и Балдуин Фландърски – император на Латинската империя, разбит през 1205 г. при Одрин от войските на кан Калоян. И това свидетелства, че старият езически ритуал е просъществувал и след покръстването ни. Но Д.Александров предлага и трето свидетелство. То е на чешкия рицар Милохнев, участник в кръстоносния поход през 1217 г. Пак според същият автор три от златните купи в съкровището от Наги Сент Миклош (V в.), т.нар. „съкровища на Атила” по своите „форма и предназначение отговарят на ритуалните чаши-черепи.”

У нас обичаят е засвидетелстван и много по-късно. В Националният исторически музей – София се пазят две мощехранилници от злато и обковани черепи с посмъртни маски на св.Дионисий (1744 г.) – Цариградски патриарх и на св.Матрона (1738 г.) – игуменка на манастир в Охридско. При трета пък мощехранилница – на св. Космас (1803 г.) черепът няма посмъртна маска. Обичаят е бил практикуван и сред волжките българи.

Търсейки разпространението на обичая по света Д.Александров го открива сред скити, масагети (саки), печенеги, тибетци, хуни, индоарийци, келти, описан е сред германски племена и лонгобарди. Но не се среща при славяни, гърци, китайци и народите на Западна Европа. Херодот съобщава за ритуала с чаши-черепи у скитите иседони. Археологията предлага три скитски находки на чаши-черепи. Обичаят е засвидетелстван и при печенегите, чийто княз Кура или Круй си направил чаша от черепа на „всепобеждаващия” руски княз Светослав, при завръщането му от втория си поход срещу България.

Китайските летописи описват обичая в не един случай от историята на хуните. Мода (Мо Тун – ІІ в.пр.Хр.) си прави чаша от черепа на победения китайски император. Синът му Лао Шан не отстъпва на славния си баща и си прави чаша от черепа на победения владетел на юечжите-гоатски (масагети). Хо Хан Ша (58-54 г.пр.Хр.) е трети хунски кан, пил от черепа на убития гоатски крал. Самите масагети (саки, гоатски, юечжи, се) също познавали и използвали обичая. Бил е разпространен и сред индусите в Индия, Хималаите и Тибет, където чашата, направена от череп е била наричана „габал” и се е използвала в Шиваитската и тантристката традиция, както и в тибетската религия Бон, в предбудисткия период, т.е. преди VІ в.пр.Хр. Амиан Марцелин описва чаши-черепи при келтите-скордисти, а Р.Ливий – при боите. За чаши-черепи се говори и в редица германо-скандинавски саги, включително и в „Пръстена на нибелунгите”, но тук те са повлияни от хунската обредност.

Омир в „Илиада” свидетелства, че траките са имали кораб, „облицован” целия с чаши-черепи. Ананий Флор пише за траките, че пиели от човешки черепи. Плутарх свидетелства за чаши-черепи у пеоните. Но се среща и при македоните. Изображения на ритуални чаши-черепи се срещат представени върху тракийска каничка от с.Борово, на четири апликации от съкровището при с.Летница (34).

Прави впечатление, че ритуалът с чашите-черепи, като че ли не е така древен в сравнение с предходните три посветени на черепа обреда. Затова срещата му сред общността обитавала околностите на с.Долни Вестонице, Чешка Моравия е повече от неочаквана. Защото става дума за кроманьонци, живели тук преди 26-27 хиляди години. А това означава, че ритуалът с чашите-черепи е също толкова древен, колкото и останалите три обреда, свързани с човешкия череп. Това ни позволява да го разглеждаме заедно с тях, като един общ комплекс. Комплекс, посветен на култа към главата у древния човек. Това са намерените дотук факти. Нека сега се опитаме да ги анализираме и обобщим.

Да обобщим. Старите българи са носители на комплекс от четири специфични обредни практики, свързани с човешкия череп, което свидетелства за наличието на особен култ към главата на човека у тях. Имайки предвид този основен извод, естествено е да потърсим, докъде биха ни отвели следите на тези практики във времето и пространството. Защото по този начин бихме могли да хвърлим светлина върху техния исторически път, върху техните далечни културни и родствени връзки и така да проследим техните исторически корени, техните произход и етногенеза. И така, нека да анализираме изнесените данни за всеки един от изследваните обреди, да ги съпоставил помежду им, да потърсим общите им допирни точки и ако открием такива, да проверим дали позволяват определени изводи.

Да започнем с обреда изкуствена деформация на черепа – ИДЧ, както съкратено ни го представя в работата си д-р Живко Войников. Освен при българите, в Европа той се среща също у авари, хуни и алани и това налага мнението, че появата му съвпада с т.нар. Велико преселение на народите. Връщайки се назад във времето ИДЧ ни води към Средна и Централна Азия, към Приаралието, района на Саяно-Алтай и Синцзян в периода І хил.пр. Хр. – І хил. Среща се сред един твърде широк кръг народи като скити, юижчи. тохари, кушани, кангари, сармати, усуни, аси, алани, масагети, представители на т.нар. сарматска култура. Появата на изброените народи в Средна Азия и Приаралието се свързва с миграцията им от Синцзян и Ю.Сибир и затова важното е, че на тези две места ИДЧ е засвидетелствана още по-рано – през ІІІ-ІІ хил.пр.Хр. А това я обвързва на първо място със старите им обитатели – червенокосите европеиди - народите ди и жуни, както и с носителите на т.нар. афанасиевска култура от Хинган и Саяно-Алтай – кроманьонците-динлини. За изследването това уточнение е съществено, доколкото всеки един от посочените народи антропологично принадлежи към европеидната раса.

Картината не се променя ако допълним данните за ИДЧ при представителите на т.нар. катакомбна култура от района на Северното Черноморие и Прикавказието от ІІІ хил.пр.Хр. Напротив, тя е интересна с това, че отвежда към ямната и древноямната енеолитна култура Среден Стог, а чрез тях и към златния балкански енеолит от V хил.пр.Хр. и срещата с ИДЧ при него в контактната приморска зона, в селищните могили Дуранкулак, Голямо Делчево и района на язовир Тича. А може би дава обяснение и за ИДЧ на известния от историята фригийски цар Мидас (738-696 г.пр.Хр.), доколкото фригите в Мала Азия са потомци на живелите още през ІІІ хил.пр.Хр. в ЮЗ. Балкани бриги-прики, дали първото име Перке на древна Тракия. Обстоятелството, че сред самите траки ИДЧ не се наблюдава свидетелства за това, че на Балканите обредът има по-дълбоки корени, отпреди тяхната поява тук.

Като че ли по-сложен и не така ясен е произходът на ИДЧ в Близкия Изток, където обичаят се открива по крайбрежията на Сирия (Библос), Ливан, Крит и Кипър (Патос) в периода ІV-ІІ хил.пр.Хр. Може да допуснем, че срещата му в Египет по време на ХVІІІ фараонова династия (1567-1320 г.пр.Хр.) е плод на близкоизточното влияние на култа към Великата Богиня-майка Астарта по поречието на Нил. Но не е изключено, появата му точно по това време да е резултат от предшестващото хиксоско управление над Долен Египет. Защото точно основателят на ХVІІІ-та египетска династия – фараон Яхмос І е човекът довел до края на властта на окупаторите-хиксоси. А и последвалата реформа на Ехнатон, подсказва за същото.

Въпросът се усложнява с откриването на ИДЧ в Йерихон и Хирокития цели 3000 г. по-рано, през VІІ хил.пр.Хр., т.е. още в края на неолита в Предна Азия. Но и сега бихме могли да го решим в светлината на протоиндоевропейското влияние, дало основата на смесеното в расово отношение население в Анатолия и Леванта и поставило основите на т.нар. неолитната революция. Наистина, подобно обяснение е само в сферата на хипотезите. Но все пак съществува, за различа от случая с ИДЧ в Америка, открито на първо място в Перу, но и в Мексико, на Караибските острови и сред индианците в щата Орегон, САЩ. Най-неочаквана е срещата му на територията на Австралия и то при погребения отпреди 13000 г. И тези географски и хронологични параметри дават основание на някои изследователи да обвържат ИДЧ с епохата на матриархата.

Лъч светлина на загадката с ИДЧ на територията на Америка и Австралия може би хвърля една друга загадка на археологията – Кенуикският човек. Скелет, открит в тинята на р.Колумбия до гр.Кенуик, щата Вашингтон през 1996 г. се превърна в истинска сензация, когато бе установено, че е на възраст от около 9400 г. Антроположкото изследване на скелета се оказа не по-малко сензационно, когато той бе свързан със загадъчния народ айну, обитаващ Японските острови и крайбрежни райони от Далечния Изток. За айну е известно, че са най-ранните заселници на островите и, че принадлежат към бялата раса – брахикефали със светла кожа и сини очи. Някои дори ги сближават с т.нар. балкано-кавказка раса, а в езикът им се долавят сходства с езика на баските. Тези данни, независимо от разнообразните хипотеза за произхода на айну, позволяват те да бъдат свързани с най-ранните емигранти на европеидно население, достигнало на изток около Х хил.пр.Хр. далечния североизток на Азия и достигнало Америка.

Най-интересното за нас в случая с Кенуикския човек е формата на черепа му – тесен и издължен – обстоятелство, което повдига въпроса за неговото изкуствено деформиране. Защото ако действително става дума за ИДЧ можем да разберем пътя на проникване на обреда на Новия континент. Още повече като имаме предвид мястото, където е открит, на река Колумбия, на границата на щатите Вашингтон и Орегон. А в Орегон обредът бе известен сред индианците. След това пътят му на юг може да се проследи по тихоокеанското крайбрежие на двете Америки през Мексико, Панама, Карибските острови и Перу. Засега липсват данни за открити ИДЧ на територията на Чили, но странните каменни колоси на Великденските острови с типичната издължена форма на черепите дава основания пътят на обреда да бъде продължен и в Полинезия. И може би това предлага обяснение за появата на образа на повсеместния за Океания образ на твореца Тангароа, толкова близък по име до бог Тенгри на азиатските народи и до българския бог Тангра. Тъй или иначе, може би тук следва да търсим причината и за появата на ИДЧ в далечна Австралия.

Така стои положението с изкуствената деформация на черепа, която откриваме при старите българи. Тя се оказва със значително по-широки и дълбоки корени, от очакванията ни и ако я срещаме на първо място сред някои от народите, участвали във Великото преселение на народите, това съвсем не е всичко. Открива се също в един широк кръг индоевропейски народи на територията на Средна и Централна Азия, но и на Балканите през енеолита и бронзовата епоха, в Близкия Изток още от неолита и сред аборигените в някои райони на Новия свят. Появата и по някои от тези области изглежда екзотична, а срещите са неочаквани, но в рамките на хипотезата, в повечето случаи и тях бихме могли да свържем с ранните миграции на протоиневропейско население от Приуралието и Западен Сибир по света.

Сега нека да разгледаме как стоят нещата в случая с втория от изследваните обреди, свързани с култа към главата. Символичната трепанация, подобно на ИДЧ, на първо време е описана сред народи-участници във Великото преселение. Но и в този случай, тя съвсем не се изчерпва с това. През І хил.пр.Хр. се среща в Поволжието и Централна Азия. Преди това се открива 3-2 хил.пр.Хр. сред афанасиевското население в Ю.Сибир, Хакасия, Алтай и Минусинската котловина, както и на територията на Урало-Иртишкото междуречие. През епохата на ранния бронз се открива на различни места из Европа, на Балканите, в Литва и Чехия. Докато през халколита и неолита – в Италия, Франция и най-вече в Испания, т.е. все в страни от Средиземноморието. Затова дори и неочаквано тя логично се установява и в С.Африка, още през 10-то хил.пр.Хр. И ако последното буди недоумение и многобройни въпроси относно рождената люлка на символичната трепанация, то откриването й у кроманьонците от културата при Долни Вестонице преди 26-27 хиляди години, за пореден път ни връща на Стария континент. Като и в този случай отпраща към ранните кроманьонци-протоиндоевропейци, тръгнали по света от Приуралието и Западен Сибир. И обяснява срещата ѝ с афанасиевските кромаьоиди. Колкото до откриването ѝ на няколко различни места С.Африка, в различни епохи, това свидетелства, че обреда тук е просъществувал дълго време, но най-вероятно не е местно дело, а се е появил под влияние на европейската палеолитна култура.

Изследване разпространението на третия обред, свързан с култа към главата у дедите ни сочи, че и в този случай появата му съвпада с Великото преселение на народите. Открива се и до днес сред алтайското тюркоезично население, но и сред говорещите източноирански езици народи от Памир и Хиндукуш. Среща и във ведическа Индия, сред ранните арийски заселници (ІІ хил.пр.Хр.) В периода І хил.пр.Хр. – І хил.сл.Хр. прическата е засвидетелствана у тракийското население, но явно, на Балканите има значително по-дълбоки корени, защото Омир я описва при воюващите пред Троя абанти, а Херодот – у населението на пределинска Атика – и едните, и другите причислявани към най-старите известни обитатели на Егейския свят – пеласгите. ІІІ-то хил.пр.Хр. плитка откриваме на главата на създателя на китайската култура – митологичния първи император Фу Си, носител на европеидни антропологични белези и свързван с некитайския народ и (носу, аче, т.е. аси), в Западния край – Синцзян. Малко по-рано чомбаса откриваме у нашествениците европеиди по делтата на Нил в преддинастичен Египет. Важното е, че това население някои автори като Стефан Гайд идентифицират като балканско, но и да приемем, че се заблуждават, „рогатите” кораби, на които плават белите заселници отново отпращат към И.Европа и Прикаспието, свързано посредством водния коридор Маних с Черно море, а чрез Босфора и Дарданелите – със Средиземно. Най-любопитното е, че корените на прическата достигат до времето на неолита в Анатолия и плитката като прическа е засвидетелствана на каменна скулптура от Гьобекли тепе. А за това културно население на първите земеделци и скотовъди, вече посочих неговия смесен в расово отношение характер и присъствието сред него и на европеиден компонент. Така установяваме, че чомбаса на старите българи има дълбоки корени, водещи към първата неолитна култура в Анатолия и отново се свързва основно със старо европеидно население.

Най-кратък е, като че ли пътят на проследяване на обреда с чашата-череп. И този ритуал се свързва на първо място с народи-участници във Великото преселение на народите, от които прониква и сред германските племена. Преди това, през І хил.пр.Хр. ритуалът може да бъде открит сред масагетите в Приаралието и в И.Европа. Пак по това време се открива и на територията на Индия, Хималаите и Тибет. Но и тук изненадата не липсва и ритуални чаши-черепи се откриват у кроманьонците от Долни Вестонице, преди 26-27 хилядолетия.

Нека сега да обобщим. Старите българи са имали култ към главата на човека и за целта са практикували четири различни обредни практики: изкуствената деформация на черепа, символични трепанации, прическата плитка (чомбас) и ритуала с чашата-череп. И четирите обреда се оказват свързани изключително с европеидно население, най-вече на територията на Средна и Централна Азия. Корените им обаче водят в праисторията – към първото неолитно население на Анатолия и Близкия Изток, както и у първите заселници на Новия свят и Австралия. Във всички тези случаи обаче може да се обсъжда, че става въпрос за мигрирало население и то мигрирало от района на Приуралието и Югозападен Сибир – люлката на първите кроманьонци и прединдоевропейци. Същото може да се каже и в случаите със символичната трепанация на черепа и с ритуалните чаши-черепи, засвидетелствани в Централна Европа преди 26-27 хиляди години. И да не забравяме това, което твърди Райко Сефтерски – чомбасът не е познат у гърци, римляни и славяни. Както ритуалната чаша-череп, по мнението на Дориян Александров, не се среща сред славяни, гърци, китайци и повечето европейски народи с изключение на келтите и някои германски племена, заимствана от хуни и българи.

Всичко това показва къде следва да търсим старите български корени. Нека обаче не се заблуждаваме, че е възможно описаните четири обреда да се настанят трайно в тяхната обредност единствено по механизъма на заимстването. Защото тогава не биха били така трайни. И ако в хунска среда практикуването им може да бъде обяснено, няма основания и не е естествено те да продължават да съществуват векове и хилядолетия след рухването на Хунската империя. Срещата на комплекса странни и специфични обичаи сред основните народи-участници във Великото преселение – хуни, българи, авари, уногури, а заедно с тях и сред андоарийците от Средна и Централна Азия и Западен Сибир, свидетелства убедително за дълбоката етническа и културна връзка между всички тях. Затова е логично и естествено да търсим основите им в дълбоката древност, в средата на ранните индоевропейски народи и на първите кроманьонци. А най-изумителното е, че тази следа кореспондира със следата, по която ни води и самото българско име. Мнозина са обръщали внимание на наставките АР и АРИЯ в названията БЪЛГАРИ и БЪЛГАРИЯ. Но въпросът съвсем не се изчерпва с тези наставки. Много по-интересни перспективи предлага изследване корена на българския етноним.

Преди време изразих учудването си, когато разбрах, че истинското име на шумерския герой Гилгамеш, е в действителност Билга-меш. Тук името е Билга, а наставката меш е титла и означава, че владетелят е бил официално помазан за такъв. Сналагането на семитския език в Двуречието началното Б е било заменено с Г и така името от Билга-меш се е превърнало в познатото днес Гилгамеш. Учудването ми обаче прирастна в истинско изумление, когато установих, че в речника си шумерите са имали и думата БИЛГА. И че тя е означавала „родоначалник” или „прародител” (35). Защото това билга звучи твърде близко до българския етноним, особено за езици, които не разполагат с гласния звук Ъ. И защото всеки опит за свързване на шумерската дума билга с българското име, повдига въпроса, как да си обясним появата на тази дума билга, в езика на хората, носители на най-старата известна цивилизация? И ако шумерите бяха първата цивилизация, как представите им за родоначалие и произход водеха към българското име?

Спомням си реакциите на искреното ми учудване. По-важно е обаче обяснението за произхода на българското име, което ни предлага сборника волжко-български летописи „Джагфар тарихи”. Тук то е изведено от названието на вълка като тотем на първите обитатели на Волго-Уралието. Забележете, те имат култ към вълка като свой родоначалник и пазител. И избират за свой символ вълчия череп. Приели веднъж култа към вълка (вълк, волк, вулф, улф, булг) и неговото родоначалие, те приели и неговото име като започнали да се наричат булги, болги, белги и бълги, за да станат по-късно българи (36). Може би това са хората опитомили вълка, превръщайки го в първото домашно животно кучето. За нас тази версия е интересна, защото тя хвърля светлина върху етимологията на думата билга у шумерите. Но тя би следвало да има убаидски произход, доколкото шумерите водят корените си от малкоизвестните убаиди – народът на бог Енки. Той пък бе заселил Двуречието, идвайки от свещения Дилмун. Дилмун – родината на Енки се оказа по нашите земи, край делтата на р.Дунав, на територията на халколитната цивилизация Варна (37). Така неочаквано шумерското билга води към първата човешка цивилизация и далечното V хил.пр.Хр., към нашите земи и нашето име. Виждаме как култът към черепа на вълка се превръща в култ към човешкия череп. И разбираме защо той е най-пълен, траен и завършен именно при дедите ни – народът, запазил за вечни времена името на вълка като свой етноним.


Цитирана литература:
1. Йорданов, Йордан. Наръчник по антропология за археолози. С., 1996, с.69-70.

2. Христов, Владимир. Езотеризъм и лечителство на древните българи. - сп. Авитохол, 2001, № 14-15, с.112.

3. Боев, Петър. Произход на прабългарите. Сборник доклади от конференция „България в световната история и цивилизации – дух и култура, Варна, 1996, с.25.

4. Войников, Живко. Обичаят на изкуствената деформация на черепа при прабългарите. Произход и значение. www.protobulgarians.com

5. Димитров, Димитър. Лице в лице с миналото. - сп.Авитохол, 1997, № 8, с.57-58.

6. Кратка енциклопедия тракийска древност /КЕТД/, Бриги, с.50; Перке, с.212; Фриги, с.298-298, София, 1993; Цонев, Пламен. Хомокосмикус. С., 1980, с.184.

7. Добрев, Петър. Необясненото и необикновеното в ранната българска история. С., 1993, с.121 ; Добрев, Петър. История на българската държава, С., 1995, с.33-34.

8. Димитров, Димитър. ... № 8, с.58-59.

9. Тодорова, Хенриета и съавт. Селищна могила Голямо Делчево, С., 1975, с.214, обр.1.

9а. Миткова, Росица. Къснохалколитна керамична антропоморфна фигурка от чашата на язовир Тича. В: Доклади от Националната конференция по праистория, Пещера, 26-29.04.2006, с.194-205.

10. Тодорова, Хенриета. Каменно-медната епоха в България, 1986, с.92,95; Йорданов, Йордан. Наръчник ... , с.70.

11. Радунчева, Ана. Разкопки и проучвания. – В: ИАИ, ХХХІІ, 2003, с.148-149.

12. Гарднър, Лоранс. Царството на Властелините на пръстена. С., 2001, с.94-98.

13. Георгиева, Румяна. - в. 168 часа, 12-18.03.1999.

14. Найт, Кристофър и Робърт Ломас. Машината на Уриел. С., 2006, с.115-118.

15. Боев, Петър. Цит. съч. с.25.

16. Йорданов, Йордан. интервю в. „Труд”, 31.05.2013; Христов, Владимир. Цит. съч. с.111.

17. Медникова, М.Б. Трепанации в древнем мире и культ головы. Москва, 2004.

18. Сефтерски, Райко. Принос към проучването на „перчема” или „чомбаса” у старите българи. - сп.Авитохол, 2001, № 21, с.38-48.

19. Караманев, Георги. Болгар ... болгар?! - сп.Осем, бр. 1 (61), 2014, с.14-29.

20. Хроника на Константин Манаси. С., 1992, с.123.

21. Христов, Владимир. Цит. съч. с.106.

22. Добрев, Петър. История на българската държава. С., 1995, с.176.

23. Добрев, Петър. Светът на прабългарите. С., 1994. с.162.

24. Голийски, Петър. Зиези, от който са Българите. С., 2003, с.300.

25. КЕТД. ... Абанти, с.1.

26. Вълков, Детелин. Кой кой е в „Илиада” и „Одисея”. С., 1999, с.97.

27. Раковски, Георги. Съчинения в четири тома. Т.4, 1988, с.146,226.

28. Вълков, Детелин. Цит. съч., с.70-73; МНМ. Геланор, Т.1, с.271.

29. Димитрова, Екатерина. Неоромантични размишления. - сп. Авитокол, № 17, 2002, с.25; Христов, Владимир. Цит. съч., с.106.

30. Гумилев, Лев. История народа хунну. Соч. Т.9, с.27,34.

31. Гайд, Стефан. Тракийското писмо декодирано – ІІІ. С., 2007, с.93,103-108.

32. Сефтерски, Райко. Цит. съч., с.43.

33. Теофан Изповедник. цит. съч.

34. Александров, Дориян. Ритуалните чаши-черепи при древните българи. - сп.Авитохол, №14-15, 2001, с.88-99.

35. Сулейменов, О., А и Я. Алма-ата., 1975, с.236.